Марсианецът

19.

— Хей, Мелиса… — каза Робърт. — Как е сигналът? Виждаш ли ме?

— Съвсем ясно, сладък — отвърна командир Люис. — Видеовръзката е стабилна.

— Казват, че имам пет минути.

— Пак е по-добре от нищо — каза Люис. Докосна леко стената на каютата си, за да спре на място в нулевата гравитация. — Хубаво е да те видя в реално време.

— Да — съгласи се Робърт. — Закъснението на сигнала почти не се усеща. Трябва да кажа, че се надявах най-после да се прибереш.

Люис въздъхна.

— И на мен ми се иска да се прибера, скъпи.

— Не ме разбирай погрешно — побърза да добави той. — Разбирам защо правиш това. Но чисто егоистично, аз си искам съпругата. Липсваш ми. Хей, в безтегловност ли си?

— Какво? А, да. В момента корабът не е се върти и няма изкуствена гравитация.

— Защо?

— Защото след няколко дни ще се скачим с „Тайянг Шен“. Не може да се въртим, когато се скачваме с разни неща.

— Ясно — каза Робърт. — Е, как са нещата на кораба? Някой ядосва ли те?

— Не — поклати глава Люис. — Екипажът е добър. Голям късмет извадих с тях.

— Да знаеш само! — възкликна Робърт. — Открих страхотно попълнение за колекцията ни?

— О? Какво си намерил?

— Оригинален осемлентов запис на ABBA „Най-големите хитове“. В оригиналната опаковка при това.

Очите на Люис се разшириха.

— Сериозно? От седемдесет и трета или от допълнителните издания?

— От седемдесет и трета, няма майтап.

— Леле! Браво на теб!

— Нали? Страхотно!

Самолетът потръпна за последно и спря.

— Богове… — измърмори Венкат и разтърка врата си. — Това беше най-дългият полет в живота ми.

— Мм — отвърна нечленоразделно Теди и потърка очи.

— Поне ще си починем малко, преди утре да излетим за Цзюцюан — простена Венкат. — Четиринайсет и половина часа полет ми стигат за един ден.

— Още не е приключило — предупреди го Теди. — Тепърва трябва да минем през митническия контрол и вероятно ще трябва да попълним куп формуляри, понеже сме от правителствена агенция… Ще минат часове, преди да стигнем до хотела.

— Ужас.

Взеха си ръчния багаж и слязоха от самолета с другите уморени пътници.

Терминал три на международното летище в Пекин ехтеше от какофонията, типична за всички подобни съоръжения. Венкат и Теди продължиха напред, докато китайските граждани от техния полет се пръснаха към гишетата за обикновен митнически контрол.

Венкат се нареди на опашката, а Теди застана зад него, като се оглеждаше за кафене или закусвалня. Кофеин във всякаква форма би му дошъл добре.

— Извинете, господа — прозвуча глас зад тях.

Обърнаха се и видяха млад китаец в цивилни дрехи.

— Името ми е Сю Бин Бао — представи се той на перфектен английски. — Работя в Китайската национална космическа агенция. Аз ще ви бъда гид и преводач по време на престоя ви в Народна република Китай.

— Приятно ми е да са запознаем, господин Сю — отвърна любезно Теди. — Аз съм Теди Сандърс, а това е д-р Венкат Капур.

— Трябва да поспим — заяви направо Венкат. — Ще ви помоля да ни заведете в хотел веднага щом приключим с митническия контрол.

— Мога да направя нещо по-добро, д-р Капур — усмихна се Сю. — Вие сте официални гости на Народна република Китай. Няма нужда да минавате през митницата. Мога да ви заведа направо в хотела.

— Обичам те, пич — възкликна Венкат с облекчение.

— Предайте нашите благодарности на Народна република Китай — добави Теди.

— Непременно — отвърна с усмивка Сю Бин.

— Хелена, любов моя — каза Вогъл на съпругата си. — Добре ли си, мила?

— Да — отвърна тя. — Добре съм. Но ми липсваш много.

— Съжалявам.

— Нищо не може да се направи — вдигна рамене Хелена.

— Как са малките маймунки?

— Децата са добре — усмихна се тя. — Елиза свиква с живота в прогимназията, а Виктор е вратар във футболния отбор на своето училище.

— Браво! — възкликна Вогъл. — Чух, че си в контролната зала. От НАСА толкова ли не можаха да прехвърлят сигнала към Бремен?

— Сигурно са могли — каза тя. — Но явно им е било по-лесно да доведат мен в Хюстън. Безплатна ваканция в Щатите. Коя съм аз да откажа?

— Права си. А майка ми как е?

— Добре, предвид обстоятелствата — въздъхна Хелена. — Някои дни е по-добре, други — по-зле. Когато ходих при нея последния път, не ме позна. В известен смисъл й завиждам. Поне не се тревожи за теб като мен.

— Значи не се е влошила? — попита той.

— Състоянието й не се е променило, същото е както преди да тръгнеш. Лекарите са сигурни, че ще я завариш жива.

— Добре — каза той. — Тревожех се, че повече няма да я видя.

— Алекс — поде предпазливо Хелена. — Много ли е опасно при вас?

— Не. Корабът е в отлично състояние, а след като се скачим с „Тайянг Шен“ ще имаме всичко необходимо до края на пътуването.

— Пази се — каза тя.

— Ще се пазя, любов моя — обеща Вогъл.

— Добре дошли в Цзюцюан — каза Гуо Минг. — Надявам се, че полетът е бил поносим?

Сю Бин преведе думите му, докато Теди се настаняваше на второто най-хубаво място в галерията.

— Да, благодаря — кимна той. — Гостоприемството на вашите хора е забележително. Много мило от ваша страна, че уредихте да дойдем до тук с частен самолет.

— За моите хора беше чест да работят с вашия екип — изтъкна Гуо Минг. — Последният месец беше изключително интересен. Прикачихме американска сонда към китайска ракета… мисля, че това се случва за пръв път в историята.

— Да, и показва, че любовта към науката е универсално качество на всички народи — подчерта Теди.

Гуо Минг кимна.

— Хората ми останаха дълбоко впечатлени от трудовата етика на вашия колега Мич Хендерсън. Той е много отдаден на работата си.

— Той е трън в задника — промърмори ядно Теди. Сю Бин се поколеба, преди да преведе, но все пак го направи.

Гуо Минг се засмя.

— Вие можете да кажете това. Аз — не.

— Обясни ми пак — помоли Ейми, сестрата на Бек. — Защо се налага да излизаш от кораба?

— Вероятно няма да се наложи — отговори Бек. — Просто трябва да съм готов.

— Защо?

— В случай че сондата не може да се скачи с нас. Ако нещо се обърка, аз трябва да изляза и да я придърпам.

— Не можете ли просто да преместите „Хермес“?

— Изключено — каза Бек. — „Хермес“ е огромен. Не е предвиден за фини маневри.

— И защо трябва да си ти?

— Защото аз съм специалистът по обходите.

— Но нали си лекарят на мисията?

— Така е — потвърди Бек. — Но тук всички имаме по няколко роли. Аз съм лекарят, биологът и специалистът по обходите. Командир Люис е нашият геолог. Йохансен е системният оператор, но освен това отговаря за техническото обезпечение на реактора. И така нататък.

— Ами онзи, хубавецът… Мартинес? — попита Ейми. — Той какво прави?

— Той пилотира МСА и МИА — отвърна Бек. — Освен това е женен и има дете, флиртаджийке.

— Добре де. Ами Уотни? Той за какво отговаряше?

— Той е нашият ботаник и инженер. И не говори за него в минало време.

— Инженер? Като Скоти от „Стар Трек“?

— Нещо такова — каза Бек. — Ремонтира разни неща.

— Сигурно това му е от полза в момента.

— И още как.

— Странни птици са тези китайски генийчета — отбеляза Мич. — Но са построили добра ракета.

— Браво — каза Теди. — А как е свръзката между ракетата и нашата сонда?

— Всичко е екстра — отвърна Мич. — В ЛРД са следвали спецификациите с все точките и запетайките. Пасват си като парченца от пъзел.

— Някакви притеснения?

— Всъщност, да. Притеснявам се какво ядох снощи. Боя се, че в чинията ми имаше око.

— Сигурен съм, че не е имало око.

— Тукашните инженери приготвиха ястието специално за мен — поясни Мич.

— Значи може и да е имало око — вметна Венкат. — Те те мразят.

— Защо?

— Защото си задник, Мич — избухна Венкат. — Пълен задник. С всички.

— Няма проблем. Стига сондата да стигне до „Хермес“, могат да правят каквото щат.

— Махни на татко! — подкани Мариса и размаха ръчичката на Дейвид пред камерата. — Помахай на татко!

— Много е малък и не разбира какво става — каза Мартинес.

— Да, но само си помисли как ще се фука, като тръгне на градина — засмя се Мариса. — Моят татко е ходил до Марс. А твоят какво работи?

— Вярно, голяма работа съм — съгласи се той. Мариса продължи да размахва ръката на Дейвид пред камерата. Дейвид беше по-заинтригуван от другата си ръка, която беше заета да бърка енергично в носа му.

— Е — каза Мартинес. — Бясна си.

— Как позна? — попита Мариса. — Опитах се да го скрия.

— Заедно сме, откакто бяхме на петнайсет. Познавам кога си бясна.

— Съгласил си се да удължат мисията с петстотин трийсет и три дни — изтъкна тя. — Ужасен си.

— Мда — промърмори Мартинес. — И аз стигнах до извода, че това е причината да си бясна.

— Синът ти ще е в детската градина, когато се върнеш. Няма да има никакви спомени с теб.

— Знам — каза Мартинес.

— А аз трябва да чакам още петстотин трийсет и три дни, преди да правя секс!

— Същото важи и за мен — отбеляза отбранително той.

— През цялото време се тревожа — добави жена му.

— Да, знам. Съжалявам. Тя си пое дълбоко въздух.

— Ще се справим някак.

— Да, ще се справим — кимна той.

— Добре дошли в „Докладът на Уотни“ на Си Ен Ен. Днес наш гост е директорът на марсианските мисии Венкат Капур. Ще си говорим на живо по сателитна връзка с Китай. Д-р Капур, благодаря ви, че сте с нас.

— Благодаря и аз за поканата — каза Венкат.

— Е, д-р Капур, разкажете ни за „Тайянг Шен“. Защо отиваме чак в Китай, за да изстреляме сондата? Защо не го направим тук, в Щатите?

— „Хермес“ няма да навлезе в околоземна орбита — отговори Венкат. — Само ще мине покрай Земята на път за Марс. И скоростта му е гигантска. Трябва ни ракета, която не просто може да преодолее земната гравитация, но и да развие скоростта на „Хермес“. Единствено „Тайянг Шен“ може да направи това.

— Разкажете ни за самата сонда.

— Трябваше да я сглобим за минимален срок — обясни Венкат. — Лабораторията за реактивно движение имаше само трийсет дни за работа по сондата с изискване за максимална ефективност, но не за сметка на безопасността. Най-простичко казано, сондата представлява обвивка, пълна с храна и други провизии. Разполага със стандартен сателитен двигателен пакет за маневриране, но извън това е просто черупка с багаж.

— И това ще бъде ли достатъчно, за да стигне до „Хермес“?

— До „Хермес“ ще я транспортира ракетата. Двигателите са само за финото маневриране при скачването. В ЛРД нямаха време да монтират навигационна система. Затова сондата ще бъде контролирана дистанционно от пилот.

— Кой ще я контролира? — попита Кати.

— Пилотът на „Арес 3“ майор Рик Мартинес. Когато сондата наближи „Хермес“, той ще поеме контрола над нея и ще я насочи към дока за скачване.

— Не звучи много научно — засмя се Кати.

— Има и още по-ненаучна част — усмихна се Венкат. — Ако сондата не успее да се скачи с кораба по някаква причина, Бек ще излезе в открития космос, ще отвори сондата и ще пренесе съдържанието й до шлюза.

— Все едно внася вкъщи покупки от кварталното магазинче? — попита Кати.

— Именно — кимна Венкат. — По наши сметки ще трябва да го направи на четири курса. Но това е в краен случай. Не очакваме никакви проблеми с процеса на скачване.

— Звучи сякаш се опитвате да покриете всички възможни сценарии — усмихна се водещата.

— Налага се. Ако не получат тези запаси… е, трябва на всяка цена да ги получат.

— Благодаря ви, че отделихте време да отговорите на тези въпроси.

— За теб винаги, Кати.

Той се размърда на стола. Не знаеше какво да каже. След миг извади кърпичка от джоба си и изтри потта от оплешивяващото си чело.

— Ами ако сондата не стигне до вас?

— Опитай се да не мислиш за това — каза Йохансен.

— Майка ти е толкова притеснена, че дори не събра сили да дойде.

— Съжалявам — промълви Йохансен и сведе поглед.

— Няма апетит, загуби си съня, през цялото време й е лошо. И аз не съм много по-добре. Защо ви карат да правите това, не разбирам.

— Никой не ме „кара“ да го правя, татко. Сама пожелах.

— Защо причиняваш това на майка си, за бога? — настоя той.

— Съжалявам — повтори смутено Йохансен. — Уотни е колега от екипажа. Не мога да го оставя да умре.

Той въздъхна.

— Ще ми се да те бяхме възпитали в повече егоизъм. Тя се засмя тихичко.

— И как изобщо се озовах в тази ситуация? — жално продължи той. — Та аз съм мениджър по продажбите на завод за салфетки. Защо дъщеря ми е в космоса?

Йохансен сви рамене.

— Винаги си имала дарба за точните науки — продължи той. — И това ми се струваше прекрасно! Пълна отличничка. Другаруваше си с други генийчета, които бяха толкова срамежливи, че никога не биха се осмелили да флиртуват с теб. Не създаваше никакви проблеми. Дъщерята мечта за всеки баща, това беше ти.

— Мерси, тате. Аз…

— А после се озова на онази гигантска бомба, която те изстреля към Марс. Буквално.

— Всъщност — поправи го тя — ракетата само ни изстреля в орбита. Стигнахме до Марс благодарение на йонния двигател с ядрено захранване.

— Голямо утешение, няма що! — въздъхна той.

— Тате, всичко ще бъде наред. Кажи на мама да не се тревожи.

— И каква полза? Тя ще е на нокти през цялото време, докато се върнеш.

— Знам — промълви Йохансен, — но…

— Какво? — каза той. — Какво „но“?

— Няма да умра. Наистина. Дори ако всичко се обърка.

— Какво имаш предвид?

Йохансен набръчка чело.

— Просто кажи на мама, че няма да умра.

— Откъде знаеш? Не разбирам.

— Не искам да навлизам в подробности — заяви Йохансен.

— Виж — поде той и се наведе към камерата. — Винаги съм уважавал независимостта ти и правото на личен живот. Никога не съм ти се бъркал, никога не съм се опитвал да ти налагам мнението си. И се справях добре с това, нали?

— Да — кимна тя.

— Е, в замяна на всичките години, в които не съм си пъхал носа в живота ти, позволи ми да го направя сега, за пръв път. Какво не ми казваш?

Тя помълча няколко секунди, после отговори:

— Те имат план.

— Кои те?

— Винаги имат план. Мислят за всичко предварително.

— Какъв план?

— Избрали са ме да оцелея. Най-младата съм. Притежавам знанията да върна кораба у дома. Освен това съм най-дребната и имам нужда от най-малко храна.

— Какво ще стане, ако това със сондата се провали, Бет? — попита баща й. Този път в гласа му звучеше нетипична за него твърдост.

— Ще умрат всички, освен мен — каза тя. — Ще вземат хапчета и ще умрат. Ще го направят веднага, за да не хабят храна. Командир Люис избра мен да оцелея. Вчера ми го каза. Мисля, че в НАСА не знаят за това.

— И храната ще ти стигне, докато се върнеш у дома?

— Не — отвърна тя. — Имаме достатъчно храна за шестима за един месец. Ако съм сама, ще ми стигнат за шест. При намалена дажба мога да изкарам девет. Но престоят ми в космоса ще трае седемнайсет месеца.

— Как тогава ще оцелееш?

— Порционите няма да са единственият източник на храна.

Очите му се разшириха.

— О… о, боже мили…

— Просто кажи на мама, че запасите от храна ще стигнат, става ли?

Димната опашка на „Тайянг Шен“ се разнасяше в мразовитото небе над пустинята Гоби. Вече невидима с просто око, ракетата напредваше стремително към орбита. Оглушителният й доскоро рев отзвучаваше в далечен тътен.

— Перфектно изстрелване — отбеляза ентусиазирано Венкат.

— Разбира се — кимна Жу Тао.

— Вие наистина си свършихте работата и ни извадихте от голямо затруднение — каза Венкат. — И ние сме ви дълбоко признателни!

— Естествено.

— Вие, разбира се, получавате място на „Арес 5“. Всички печелят, с други думи.

— Ммм.

Венкат го стрелна с кос поглед.

— Не ми изглеждаш много доволен.

— Четири години работих върху „Тайянг Шен“ — каза Жу Тао. — Аз, както и много учени, компютърни специалисти и инженери. Всички те вложиха душата си в построяването на ракетата, а аз водех неспирни политически битки за финансирането на проекта. Накрая построихме една прекрасна сонда. Най-голямата, най-издръжливата непилотирана сонда в историята на човечеството. А сега тя си седи безполезна в един склад. И никога няма да полети. Държавният съвет няма да финансира друга такава ракета. Обърна се и срещна погледа Венкат.

— „Тайянг Шен“ можеше да е част от изключителен научен пробив. Сега е просто транспорт. Ще изпратим китайски астронавт на Марс, но какво ще спечели от това науката, което не би спечелила от престоя на друг астронавт? Тази операция е истинска загуба за научното познание на човечеството.

— Е — подхвърли предпазливо Венкат. — Не е загуба за Марк Уотни.

— Ммм — изсумтя Жу Тао.

— Разстояние шейсет и един метра, скорост 2.3 метра в секунда — докладва Йохансен.

— Никакъв проблем — каза Мартинес, втренчен в екраните пред себе си. Единият показваше образ от дока за скачване, другият следеше телеметрията на сондата.

Люис се полюшваше зад Мартинес и Йохансен.

— Визуален контакт — чу се гласът на Бек по радиото. Той стоеше в шлюз 3 — с магнитни ботуши, облечен в скафандър и при отворена външна врата. Голямата реактивна раница на гърба му беше средството, чрез което да се придвижи при нужда в открития космос. Здраво въже го свързваше с прикрепена към стената макара.

— Вогъл — каза Люис в микрофона на слушалките си. — На позиция ли си?

Вогъл чакаше във все още херметизирания въздушен шлюз 2, със скафандър, но без шлем.

— Да, на позиция съм и в готовност — отвърна той. Щеше да излезе от кораба, ако Бек изпаднеше в беда и имаше нужда от помощ.

— Добре, Мартинес — каза командирът. — Вкарай я.

— Слушам, командире.

— Разстояние четиресет и три метра, скорост 2.3 метра в секунда — докладва с ясен глас Йохансен.

— Всички показания са в номинала — отбеляза Мартинес.

— Слаба ротация на сондата — каза Йохансен. — Относителната скорост на въртене е 0.05 оборота в секунда.

— Всичко под 0.3 е добре — изтъкна Мартинес. — Системата за улавяне ще се справи.

— Сондата е в периметъра на ръчно улавяне — докладва Бек.

— Разбрано — каза Люис.

— Разстояние двайсет и два метра, скорост 2.3 метра в секунда — съобщи Йохансен. — Ъгълът е добър.

— Ще я забавя малко — каза Мартинес и прати указания на сондата.

— Скорост 1.8… 1.3… — докладва Йохансен. — 0.9… стабилизира се на 0.9 метра в секунда.

— Разстояние? — попита Мартинес.

— Дванайсет метра — отговори Йохансен. — Постоянна скорост от 0.9 метра в секунда.

— Ъгъл?

— Ъгълът е добър.

— Значи може да успеем и с автоматичното улавяне — прецени Мартинес. — Ела при татко, миличка.

Сондата се носеше бавно към дока за скачване. Свързващото й рамо — дълъг метален триъгълник — влезе във фунията на дока, като пристърга леко по ръбовете. Докът придърпа рамото, като автоматично ориентираше сондата. Няколко силни звънтящи звука проехтяха из кораба, после компютърът докладва успешно скачване.

— Скачването завършено — каза Мартинес.

— Херметизацията е отлична — докладва Йохансен.

— Бек — каза Люис по връзката. — Няма да има нужда от услугите ти.

— Разбрано, командире — отвърна той. — Затварям шлюза.

— Вогъл, прибирай се — нареди Люис.

— Разбрано, командире — потвърди той.

— Налягането при шлюза на сто процента — докладва Бек. — Влизам в кораба… вътре съм.

— И аз — каза Вогъл.

Люис натисна един бутон на слушалките си.

— Хюст… ъъ… Цзюцюан, скачването със сондата завършено. Без усложнения.

— Радвам се да го чуя, „Хермес“ — чу се гласът на Мич по връзката. — Докладвай състоянието на всички провизии, след като ги извадите и прегледате.

— Разбрано, Цзюцюан.

Люис свали слушалките си и се обърна към Мартинес и Йохансен.

— Разтоварете сондата и подредете провизиите. Аз ще ида да помогна на Вогъл и Бек да свалят скафандрите си.

Мартинес и Йохансен се понесоха по коридора към скачващия док.

— Е — попита пилотът. — Кого би изяла най-напред?

Тя го стрелна с поглед.

— Защото си мисля, че аз съм най-вкусен — продължи той и сгъна ръка със свит юмрук. — Гледай само. Чист мускул.

— Не е смешно.

— Аз съм свободно отглеждан, да знаеш. На царевична диета.

Тя поклати глава и се оттласна да набере скорост.

— Стига де! Мислех, че обичаш мексиканско!

— Изобщо не те слушам — извика през рамо тя.