Марсианецът

17.

ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 192

Мама му стара!

Те се връщат за мен!

Дори не знам как да реагирам. Нямам думи!

А имам да свърша милион неща, преди да хвана този рейс към вкъщи.

„Хермес“ не може да влезе в орбита. Ако аз не съм в космоса, когато се появят, ще ми помахат за довиждане и толкова.

Трябва да стигна до излитащия апарат на „Арес 4“. Дори НАСА признава това. А когато бавачките в НАСА препоръчват преход от три хиляди и двеста километра, значи яко си загазил.

Кратер Скиапарели, идвам!

Е, не веднага. Първо трябва да свърша гореспоменатите милион неща.

Пътуването ми до „Патфайндър“ е кратка разходка в сравнение с епичното пътешествие, което ми предстои. Трябваше да издържа само осемнайсет дни, което ми позволи да претупам доста неща. Този път ще е различно.

Средният ми пробег до „Патфайндър“ беше осемдесет километра на ден. При това темпо пътуването до Скиапарели ще трае четиресет дни. Нека са петдесет за по-сигурно.

Но въпросът не е само в разстоянието. След като стигна до кратера, ще трябва да си направя лагер и да поработя по модифицирането на МИА. По сметките на НАСА за това ще ми трябват трийсет дни, четиресет и пет за по-сигурно. Значи, общо за пътуването и модификациите — деветдесет и пет дни. Нека са сто, защото деветдесет и пет направо плаче да го закръглиш.

Следователно ще трябва да оцелея далече от Подслона в продължение на сто дни.

„Ами МИА? — чувам ви да питате (чувам ви в трескавото си въображение, тоест). — Той няма ли си някакви запаси? Въздух и вода поне?“

Ами, не. Няма си.

Има въздушни резервоари, но те са празни. Всяка мисия от програмата „Арес“ има нужда от много кислород, азот и вода, но няма смисъл да пращат допълнителни количества с МИА. Далеч по-лесно е екипажът да напълни резервоарите му от Подслона. За късмет на моите колеги от екипажа планът на мисията изискваше от Мартинес да напълни резервоарите на нашия МИА още в ден 1, което той и направи.

„Хермес“ ще прелети покрай Марс в ден 549, значи аз трябва да потегля на път в ден 449. Значи, разполагам с двеста петдесет и седем дни да се подготвя.

Доста време, ще кажете?

Време, в което трябва така да модифицирам марсохода, че да събера в него атмосферния регулатор, оксигенатора и водния рециклатор. Кръстил съм ги „Голямата тройка“. И трите трябва да пътуват вътре в кабината, но тя просто не е достатъчно голяма. И трите трябва да работят постоянно, но батерията на марсохода не е достатъчно мощна да ги захранва при такъв режим на консумация.

Освен това трябва да натоваря в марсохода всичката си храна, вода, соларни клетки, допълнителната батерия, инструментите, някои резервни части и „Патфайндър“. Като единственото ми средство за комуникация с НАСА, „Патфайндър“ ще пътува на покрива.

Предстои ми да реша куп проблеми, но пък имам на свое разположение куп умни глави, които да ми предлагат решения. Кажи-речи цялата планета Земя.

НАСА още работи върху подробностите, но идеята е да се използват и двата марсохода. В единия ще се возя, другият ще служи като каравана за багажа.

„Караваната“ ще трябва да претърпи структурни промени. И под „структурни промени“ имам предвид „изрязване на голяма дупка в корпуса“. Ще вкарам Голямата тройка през дупката, после ще я запуша с резервно платнище за Подслона. Кръпката ще се издуе навън, когато херметизирам марсохода, но ще издържи.

Как ще изрежа въпросната дупка в корпуса ли? Оставям обясненията на моя прекрасен сътрудник Венкат Капур:

Утре ще си играя с кабели с високо напрежение. Детска игра!

ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 193

Успях да не се убия днес, макар да работех с кабели под високо напрежение. Е, не беше чак толкова вълнуващо, колкото звучи. Изключих кабела, преди да го разбъзикам.

Следвах инструкциите и превърнах зареждащия кабел на единия марсоход в захранващ кабел на дрелка. Лесно намалих волтажа — просто добавих резистори, каквито имам предостатъчно в резерв.

Наложи се да си направя деветамперов прекъсвач. Свързах паралелно три триамепрови. Това би трябвало да свърши работа.

След това трябваше да свържа наново дрелката. Кажи-речи същото, което направих с „Патфайндър“. Извадих батерията и я замених със захранващ кабел от Подслона. Но този път беше много по-лесно.

„Патфайндър“ е много голям и нямаше начин да го вкарам през някой от шлюзовете на Подслона, затова се наложи да го префасонирам отвън. Някога да сте работили с електроника, навлечени в космически скафандър? Много е неприятно. Дори се наложи да си стъкмя работна маса от подпорите на МИА, помните ли?

Дрелката вкарах през шлюза без никакъв проблем. Тя е дълга само метър и има формата на пневматичен чук. Ние вземаме скални проби прави, точно като астронавтите от „Аполо“

Освен това, за разлика от упражнението си с „Патфайндър“, този път разполагах с пълната и подробна схема на дрелката. Демонтирах батерията и свързах на нейно място захранващия кабел. После ги изнесох навън — дрелката и новия й кабел, — свързах ги към модифицираното захранващо устройство на марсохода и ги включих.

Сработи на секундата! Дрелката жужеше щастливо. Като по магия бях направил всичко както трябва още от първия опит. Страхувал се бях, че ще я изпържа или нещо такова.

А още не беше обед дори. Реших да се пробвам с пробиването.

Марсоходите са конструирани така, че да се скачват, и единият да дърпа другия. По този начин можеш да спасиш колегите си от екипажа, ако нещо се обърка. По същата причина марсоходите могат да си прехвърлят въздух по свързващи тръби. Тази малка хитринка ще ми позволи да поддържам атмосферното налягане в караваната по време на дългото си пътуване.

Реквизирал бях батерията на марсоход 1 преди много време, следователно той не можеше да се движи на собствен ход. Затова го закачих за другия марсоход, онзи, който бях модифицирал така прекрасно, и го изтеглих на позиция близо до „Патфайндър“.

Венкат ме беше инструктирал да очертая бъдещата дупка в покрива на караваната, но беше пропуснал да ми каже как.

Не е като да имах маркер, който да работи в условията на почти пълния марсиански вакуум. Затова разглобих леглото на Мартинес.

Леглата ни са на практика хамаци. Леко влакно, изтъкано във форма, която е удобна за спане. Когато пращаш неща на Марс, всеки грам е от значение.

Разплетох леглото на Мартинес и изнесох нишката навън. Залепих я върху корпуса на караваната, очертавайки по този начин линията на бъдещия срез. О, да, тиксото лепи и в условия, близки до вакуума. Тиксото лепи навсякъде. Тиксото е магия и трябва да бъде издигнато в култ.

Досещам се какво има предвид НАСА. В задната част на караваната има шлюз, който няма да закачаме. Дупката ще е точно пред него и ще осигури достатъчно място за монтажа на Голямата тройка.

Нямам представа какво са измислили в НАСА относно захранването на Голямата тройка — хем тя да работи денонощно, хем да ми остава достатъчно енергия за движението на марсохода. На бас, че и те нямат представа. Но са умни, значи ще измислят нещо.

Първо, разхерметизирах караваната. Наречете ме луд, но не исках излитащият въздух да запрати дрелката в лицето ми.

Зачудих се откъде да започна. Реших че ще ми е най-лесно да започна отстрани. Оказа се, че греша.

Де да бях започнал от покрива. Страничната стена ме затрудни, защото трябваше да държа дрелката успоредно на земята. Това не ви е домашната бормашина на татко. Моята е дълга един метър и няма как да я хванеш удобно и безопасно, освен за дръжките в горния край.

Най-трудно се оказа дрелката да захапе. Притиснах свредлото към корпуса и я включих, но вместо да пробие дупка, свредлото се разтанцува насам-натам. Затова прибегнах до безценните си чук и отвертка. С няколко прецизни удара оформих малка вдлъбнатина във въглеродната сплав.

Това закотви свредлото и то спря да танцува. Точно според предвижданията на НАСА пробиването на една дупка отнемаше около две минути.

Подходих по същия начин към втората дупка и този път нещата минаха далеч по-гладко. След третата, се включи индикаторната светлинка за прегряване.

Дрелката не беше предвидена за продължителна работа. За щастие, имаше си система против прегряване и тя ме предупреди навреме. Подпрях дрелката на работната маса да си почине и не след дълго тя се охлади. За Марс можем да кажем едно нещо със сигурност — тук е много студено. Рядката атмосфера не е добър проводник на топлина, но рано или късно тук всичко изстива.

Вече бях махнал капака на дрелката (трябваше да вкарам отнякъде захранващия кабел). Един ползотворен страничен ефект от това ми действие беше по-бързото охлаждане. Има и друг страничен ефект, уви, този път неприятен — през няколко часа трябва основно да почиствам механизма от напластяващия се прах.

До пет следобед, когато слънцето започна да залязва, бях пробил седемдесет и пет дупки. Добро начало, но работата тепърва предстои. Рано или късно (най-вероятно утре) ще трябва да се заема с дупки, до които не мога да стигна от земята. Тоест, ще ми трябва нещо, на което да стъпя.

Не мога да използвам „работната си маса“. Там държа „Патфайндър“, а сондата е твърде ценна, за да я местя излишно и да я излагам на дори минимален риск. Но ми остават още три подпори от МИА. Все ще измисля рампа или нещо друго.

Но всичко това е за утре. Тази вечер ще си угодя с цял порцион.

Ами да. Положението е следното — или ще ме спасят в ден 549, или ще умра. Това означава, че имам резервна храна за трийсет и пет дни. Мога да си угаждам от време на време.

ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 194

Пробивам една дупка средно за три минути и половина. Това включва почивките, докато дрелката се охлажда.

Стигнах до това средно аритметично, след като цял ден пробивах. След осем часа отегчителен физически труд можех да се похваля със сто трийсет и седем дупки.

Не срещнах сериозни затруднения с дупките, които бяха на неудобно място. Не се наложи да правя рампа от подпорите на МИА или нещо такова. Просто ми трябваше нещо, на което да стъпя. Използвах контейнер за геоложки проби (познат също като „кутия“).

Преди да установя контакт с НАСА, бих работил и повече от осем часа. Мога да остана извън Подслона и десет, преди скафандърът да превключи на „резервен“ въздух. Но в НАСА има куп нервозни лелки, които държат да спазвам протокола до секундата.

След днешния ден вече съм отхвърлил една четвърт от работата по среза. Добре де, една четвърт от пробиването. Като пробия всичките дупки, ще трябва да ги свържа помежду им, което значи да издялкам седемстотин петдесет и девет малки парченца корпусен материал. А не знам как ще погледне на това въглеродната сплав. Но хората в НАСА ще проведат нужните експерименти и ще ми кажат как най-добре да го направя.

Както и да е, при това темпо ще ми трябват още четири дни (адски скучни) да приключа с пробиването.

Вече изгледах всички скапани телевизионни сериалчета от запасите на Люис. И прочетох всички кримки на Йохансен.

Прерових нещата на другите си колеги да намеря нещо, с което да се развличам. Но нещата на Вогъл са на немски, Бек си е взел само медицински списания, а Мартинес не е взел нищо.

Страшно ми доскуча, затова реших да избера тематична песен, нещо като химн!

Нещо подходящо. И както се досещате, трябва да е нещо от богоненавистната колекция на Люис от седемдесетте. Така ми се струва редно.

Има много кандидати, всичките добри: „Живот на Марс“ на Дейвид Бауи, „Човекът ракета“ на Елтън Джон, „Отново сам“ на Гилбърт О’Съливан.

Но аз се спрях на „Би Джийс“ и тяхната „Да останеш жив“.

ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 195

Още един ден, още един набор от дупки. Сто четиресет и пет този път (задобрявам). Приключил съм наполовина. Последното изречение ме кара да се чувствам адски стар.

Но поне имам насърчително съобщение от Венкат, което да ме ободри!

Майната ви.

Както и да е, вечер продължава да ми е скучно. Което е добър знак, защото ако нещо в Подслона се повреди, изведнъж ще спре да ми е скучно. Пък и има план за спасяването ми, а от тежкия физически труд спя като къпан.

Липсват ми картофите. Без тях Подслонът не е същият.

Все още има почва навсякъде. Няма смисъл да я изнасям навън. По липса на по-интересни занимания, я подложих на анализ. Не е за вярване, но част от бактериите са оцелели. Популацията им е силна и расте. Това е забележително, като се има предвид, че в продължение на повече от денонощие са били изложени на условия близки до вакуума и на субарктически температури.

Предполагам, че около част от бактериите са се образували ледени джобчета, които са затворили в себе си мехури от поносимо налягане, а студът сам по себе си не е бил достатъчен да ги убие. Достатъчно е да оцелее една бактерия, за да спаси вида от изчезване.

Животът е упорито нещо. И те като мен не искат да умрат.

ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 196

Прецаках работата.

Яко я прецаках. Направих грешка, която може и да ме убие.

Излязох от Подслона около 08:45, както обикновено. Взех си отвертката и чука и се заех да изчукам вдлъбнатинки в корпуса на караваната. Досадно е да правиш вдлъбнатина преди всяка дупка, затова реших да направя всички вдлъбнатини за деня наведнъж.

След като направих сто и петдесет (какво, оптимист съм по природа), се хванах на работа.

Беше същото като предния ден и като по-предния. Пробиваш и се местиш. Пробиваш и се местиш. Пробиваш за трети път, после оставяш дрелката да се охлади. И така до обяд.

В 12:00 си направих почивка. Прибрах се в Подслона, обядвах с апетит и изиграх партия шах с компютъра (който направо ме размаза), после излязох отново навън.

В 13:30 се случи катастрофата, макар че по онова време това убягна от вниманието ми.

Най-лошите моменти в живота ни биват предшествани от дребни знаци. Миниатюрна бучка някъде по тялото ти, която не е била там преди. Връщаш се у дома при жена си и заварваш две чаши за вино в мивката. Всеки път, когато чуеш: „Прекъсваме програмата, за да…“.

За мен дребният знак беше дрелката, която отказа да се включи.

Само три минути по-рано си работеше съвсем нормално. Бях довършил поредната дупка и оставих дрелката да се охлади. Както обикновено.

Но когато се опитах да я включа и да се заема отново с дупките, тя отказа. Дори индикаторът на захранването не светна.

Не се притесних особено. Дори да не успеех да я поправя, имах резервна. Трябваше да я включа към захранването на Подслона, а това отнема време, но не е болка за умиране.

Фактът, че светлинният индикатор не светеше, говореше за проблем с кабела. Погледнах към прозорчето на шлюза и видях, че осветлението в Подслона работи. Значи нямаше проблем със захранването. Проверих новите си прекъсвачи и както очаквах, и трите се бяха задействали.

Реших, че дрелката е изтеглила ток с по-голям ампераж. Не беше голям проблем. Върнах прекъсвачите в основното им положение. Дрелката се включи нормално и аз продължих с дупките.

Нищо особено, ще кажете? И аз така сметнах.

Приключих работния си ден в 17:00, пробил бях сто трийсет и една дупки. По-слабо от вчера, но бях изгубил време да се занимавам с дрелката.

Докладвах за свършеното.

В момента Земята и Марс са на малко повече от осемнайсет светлинни минути разстояние. НАСА обикновено ми отговаряше след двайсет и пет минути. Но този път отговор не дойде. Спомнете си, че комуникацията осъществявам от марсоход 2, който излъчва сигнала през „Патфайндър“. Не мога просто да си лежа в Подслона и да чакам отговор. Не, трябва да стоя в марсохода и да чакам.

Изчаках още половин час. Никакъв отговор. Започнах да се плаша.

Преди време, когато хакнаха марсохода и „Патфайндър“, за да стане връзката, генийчетата от НАСА ми пратиха и пищов с инструкции за отстраняване на проблеми. Въведох първата инструкция:

„Патфайндър“ вече не си говореше с марсохода. Спряла беше да отговаря на тестовите му запитвания преди четири часа и двайсет и четири минути. Направих бърза сметка и тя показа, че това е било около един и половина по обяд.

По времето, когато дрелката угасна.

Постарах се да не изпадам в паника. Списъкът с инструкции за отстраняване на проблеми съдържаше неща, които да опитам, ако комуникацията се преустанови. Те са (в този ред):

Стигнах само до първата стъпка. Проверих връзките на „Патфайндър“ и видях, че единият проводник е разкачен.

Ура! Какво облекчение! Усмихнат до уши, аз си взех комплекта с инструменти и се приготвих да прикача проводника. Издърпах го от сондата, за да го почистя добре (доколкото това беше възможно с обемистите ръкавици на скафандъра ми), и забелязах нещо странно. Изолацията се беше стопила.

Замислих се върху този нов факт. Стопената изолация обикновено говори за късо съединение. През жичката е минал твърде силен ток. Но оголената част на жичката не беше почерняла, а изолацията на другия проводник си беше в ред.

А после, една по една, ужасните реалности на Марс започнаха да маршируват пред вътрешния ми взор. Жичката няма как да бъде обгорена или почерняла. Този ефект се дължи на оксидацията. А във въздуха тук няма кислород. Значи най-вероятно е имало късо все пак. Но щом другият проводник не беше засегнат, значи токът е дошъл отдругаде…

А прекъсвачът на дрелката се беше задействал по същото време…

Ох… мамка му…

Вътрешната електроника на „Патфайндър“ включваше и заземяване към корпуса. По този начин не може да акумулира статичен заряд в атмосферните условия на Марс (липсата на вода и честите пясъчни бури могат да създадат силен статичен заряд).

Корпусът лежи върху панел А, една от четирите стени на тетраедъра, с който сондата е дошла на Марс. Останалите три панела още са в долината Арес, където ги зарязах, след като отвлякох „Патфайндър“.

Между панела и работния ми тезгях са притиснати балоните от милар, които са се издули временно, за да смекчат приземяването на „Патфайндър“. Бях срязал повечето от тях, когато подготвях сондата за транспортиране. Все пак, доста материал остана, част от него стърчи под панел А и се допира до корпуса на сондата. Може би трябва да спомена, че меларът е проводим.

В 13:30 аз подпрях дрелката на работната маса да се охлади. Бях свалил капака на дрелката, за да направя място на захранващия кабел. Работната маса е от метал. Ако дрелката се е допряла по определен начин до масата, като нищо може да е възникнала връзка метал-метал.

И точно това се е случило.

Електричеството е протекло от плюса на дрелката, минало е през масата, през милара, през корпуса на „Патфайндър“, през куп изключително чувствителни и незаменими електронни чаркове и е излязло през минуса на захранващия кабел на „Патфайндър“ — това е проводникът със стопената изолация.

„Патфайндър“ работи при ток със сила 50 милиампера. А е получил девет хиляди милиампера, които са помели деликатната електроника и са изпържили всичко по пътя си. Прекъсвачите са се задействали, но е било твърде късно.

„Патфайндър“ е мъртъв. Загубих единствения си начин за връзка със Земята.

Сам съм.