Марсианецът

11.

— Нещо пристига… да… да! Това е „Патфайндър“! Стаята гръмна от аплодисменти и викове. Венкат плесна по гърба някакъв непознат техник, а Брус размаха юмрук във въздуха.

Импровизираният контролен център беше постижение сам по себе си. Само за двайсет дни експертите от ЛРД бяха изнамерили нужния набор стари компютри, отстранили бяха разнообразните им повреди, свързали бяха всичко в мрежа и бяха инсталирали набързо написан софтуер, който да осъществи връзката с далеч по-модерната система на Мрежата за наблюдение на дълбокия космос. Екип от инженери беше работил почти денонощно и преди два дни контролният център придоби завършения си вид.

Помещаваше се в бивша съвещателна зала, защото ЛРД нямаше къде другаде да го настани толкова спешно. Стаята беше претъпкана с компютри и оборудване и за многобройната публика почти не оставаше място.

Допуснат бе само един журналистически екип с камера на „Асошиейтид Прес“. Другите медии трябваше да се задоволят с прякото излъчване на АП и да чакат пресконференцията.

— Мама му стара, Брус! — изрева Венкат. — Този път наистина успя да извадиш заек от шапката си! Браво!

— Аз съм само директорът — каза скромно Брус — Благодари на момчетата и момичетата, които вдъхнаха живот на тая купчина старо желязо.

— О, ще го направя! — грейна Венкат. — Но първо трябва да говоря с новия си най-добър приятел!

Обърна се към мъжа със слушалките, седнал пред комуникационната конзола:

— Как се казваш, мой нови най-добър приятелю?

— Тим — отвърна той, без да отделя поглед от екрана.

— Какво следва? — попита Венкат.

— Обратната телеметрия я изпратихме автоматично. Ще измине разстоянието за малко повече от единайсет минути. Получи ли данните, „Патфайндър“ ще стартира трансмисии с насочената антена. Ще минат двайсет и две минути, преди да получим някакъв отговор.

— Венкат има докторат по физика, Тим — намеси се Брус. — Не е нужно да му обясняваш за трансмисионните интервали.

Тим сви рамене.

— С администрацията никога не се знае.

— А трансмисията, която вече получихме? — попита Венкат.

— Само основни неща. Проверка на хардуера. Отчита много системи като „нефункциониращи“, защото са били прикрепени към панелите, които Уотни махна.

— А камерата?

— Проверката отчита образната диагностика като функционираща. Ще накараме сондата да заснеме панорамен образ.

ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 97

Проработи!

Триста дяволи, проработи!

Току-що проверих сондата. Насочената антена сочи право към Земята! „Патфайндър“ си няма идея къде се намира, следователно не знае къде се намира и Земята.

Единственият начин да насочи антената си към нея, е да е получил сигнал! Знаят, че съм жив!

Потанцувах си, признавам. И още танцувам. Добре де, стига съм танцувал. Време е да си пообшуваме малко!

— Получихме отговор от насочената антена преди малко повече от половин час — съобщи Венкат на събралите се журналисти. — Незабавно наредихме на „Патфайндър“ да заснеме панорамен образ. Надяваме се, че Уотни ни е подготвил някакво послание. Въпроси?

Морето от репортери размаха ръце.

— Кати, да започнем с теб — каза Венкат и посочи жената.

— Благодаря. Установихте ли контакт с робота „Съджърнър“?

— Уви, не — отвърна Венкат. — Сондата още не се е свързала с робота, а ние няма как да се свържем с него самостоятелно.

— Какъв би могъл да е проблемът със „Съджърнър“?

— Не смея да гадая дори — каза Венкат. — След толкова време на Марс проблемът може да е всякакъв.

— И все пак?

— Предполагаме, че Уотни го е вкарал в Подслона. Сигналът на сондата не може да премине през платнището му. — Посочи към друг репортер: — Вие? Слушам ви.

— Марти Уест от новините на Ен Би Си. Как ще общувате с Уотни, след като системите заработят нормално?

— Това ще зависи от Уотни — отговори Венкат. — Разполагаме единствено с камерата. Той би могъл да пише бележки и да ни ги показва. Но как ние ще му отговаряме, е по-сложен въпрос.

— В смисъл? — попита Марти.

— В смисъл, че разполагаме единствено с платформата на камерата. Това е единствената подвижна част. Има много начини да предаваме информация чрез въртенето на платформата, но няма как да уведомим Уотни за използвания код. Ще трябва той да измисли нещо и да ни го каже. Топката е в неговото поле.

Посочи към следващия репортер.

— Питайте.

— Джил Холбрук, Би Би Си. С трийсет и две минутен интервал и въртяща се платформа като единствен начин за комуникация, разговорът ще е доста бавен, нали така?

— Да, бавен ще е — потвърди Венкат. — В момента на Ацидалийската равнина е рано сутрин, а тук, в Пасадена, едва минава три след полунощ. Ще стоим пред екраните цяла нощ и това е само началото. Мисля да приключим с въпросите засега, панорамната снимка трябва да пристигне след няколко минути. Ще ви държим в течение.

Венкат напусна залата за пресконференции и се запъти с бърза крачка към импровизирания контролен център на „Патфайндър“. Проби си път през навалицата до комуникационната конзола.

— Нещо ново, Тим?

— Колкото искаш — отвърна мъжът. — Но зяпаме този черен екран, защото е значително по-интересен от марсианските кадри.

— Голям умник си, Тим — подхвърли Венкат.

— Тъй вярно, сър. Брус се добра до него.

— Остават още няколко секунди — каза той. Времето минаваше в мълчание.

— Нещо пристига — съобщи Тим. — Мда. Панорамното изображение.

Общ спад на напрежението се разля из стаята, докато образът се отваряше бавно на последователни вертикални ивици.

— Марсианска повърхност… — мърмореше Венкат, докато ивиците се разгъваха една след друга. — Още повърхност…

— Краят на Подслона! — възкликна Брус, сочейки монитора.

— Подслонът — кимна с усмивка Венкат. — Още от Подслона… още… това съобщение ли е? Това е съобщение!

Вертикалните ивици разкриха бележка, написана на ръка и вдигната на височината на камерата с помощта на тънка метална пръчка.

— Имаме бележка от Марк! — обяви Венкат на висок глас, така че всички в стаята да го чуят.

Ръкопляскания, които бързо утихнаха.

— Какво пише? — попита някой. Венкат се наведе към екрана.

— Пише… „Ще ви пиша въпроси… Приемате ли сигнал?“

— И?… — подкани го Брус.

— Само това пише — каза Венкат и сви рамене.

— Още една бележка — обади се Тим и посочи екрана, където се материализираше поредната вертикална ивица изображение.

Венкат се наведе отново.

— На тази пише: „Завъртете насам за «да»“.

— Добре. Разбирам накъде бие — кимна Брус.

— Има и трета — каза Тим.

— „Завъртете насам за «не» — прочете Венкат. — Ще проверявам за отговори често“.

Венкат скръсти ръце.

— Добре. Имаме връзка с Марк. Тим, насочи камерата към „да“. След това започни да правиш снимки през десетминутен интервал, докато той не зададе друг въпрос.

ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 97 (2)

— Да! Казаха „да“!

Не съм бил толкова развълнуван от едно „да“ от вечерта на абитуриентския си бал! Така, да се успокоим.

Разполагам с ограничено количество хартия. Тези етикети са предназначени за надписване на почвени и други проби. Имам петдесетина от тях. Мога да пиша и от двете страни и да ги използвам повторно, като изчегъртвам стария текст.

Химикалката, която ползвам, ще издържи много след като етикетите свършат, така че мастилото не е проблем. Проблемът е, че трябва да пиша въпросите си в Подслона. Нямам представа от какъв халюциногенен боклук е направено мастилото, но със сигурност ще възври при налягане една деветдесета от атмосферата.

Вдигам картичките с въпросите с помощта на части от счупената антена. Има някаква ирония в това.

Ще е твърде бавно да си говорим с въпроси от вида „да/не“ при това по един на половин час. Камерата може да се върти на триста и шейсет градуса, а аз имам много части от счупената антена. Време е да си направя азбука. Но не мога да използвам всички букви от азбуката — като прибавим към тях и картичката с въпроса, на всяка ще се пада дъга от по десетина градуса. Дори ако пичовете от ЛРД насочват камерата съвършено, пак има немалък шанс да интерпретирам погрешно посочената буква.

Затова ще трябва да използвам ASCII. С тази система компютрите се оправят със символите. Всеки символ си има числов код между 0 и 255. Стойностите между 0 и 255 могат да бъдат изразени чрез цифри от шестнайсетичната бройна система. С помощта на двойки от шестнайсетични цифри ЛРД могат да ми изпратят всеки символ, както букви, така и числа, пунктуационни знаци и прочие.

Откъде ще знам коя стойност на кой символ отговаря? От лаптопа на Йохансен, който е истинска съкровищница, ето откъде. Знам, че Йохансен несъмнено е качила някъде там ASCII таблица. Всички компютърни маниаци го правят.

Простичко казано, ще си направя картички с цифрите от едно до девет и от A до F. Това прави шестнайсет карти по периметъра на камерата, плюс картата с въпроса. Седемнайсет картички… значи всяка ще разполага с дъга от двайсет и един градуса. Така ще се работи много по-лесно.

Време е да се хващам на работа!

— Не съм мигнал цялата нощ — каза Венкат. — Простете, ако съм неадекватен. Та, кой казахте, сте вие?

— Джак Тревър — представи се повторно бледият кльощав мъж. — От отдела по софтуерно инженерство.

— Какво мога да направя за вас?

— Имам идея за комуникацията.

— Слушам.

— Поразрових се в стария софтуер на „Патфайндър“. Събрахме комплект дублиращи компютри и в момента провеждаме тестове. Същите компютри, които са използвали колегите, за да открият проблем, който едва не съсипал оригиналната мисия. Много интересна история всъщност. Оказва се, че е имало приоритетна инверсия в управлението на „Съджърнър“ и…

— Не се отклонявай, Джак — прекъсна го Венкат.

— Да, добре. Оказва се, че „Патфайндър“ поддържа възможност за ъпдейт на операционната система. Можем да променим софтуера както си искаме.

— И как ни помага това?

— „Патфайндър“ има две комуникационни системи. С едната говори с нас, с другата — със „Съджърнър“. Можем да променим втората система така, че да излъчва на честотата на марсохода от „Арес 3“ Можем да го накараме да се преструва, че е сигналът от маяка на Подслона.

— Тоест можете да накарате „Патфайндър“ да си говори с марсохода на Марк?

— Това е единственият начин. Радиото на Подслона е съсипано непоправимо. А марсоходът не прави друго, освен да триангулира сигнала, за да определя координатите си. Не изпраща данни обратно към Подслона. Просто има гласов канал, така че астронавтите да си говорят.

— Значи — каза Венкат, — можете да накарате „Патфайндър“ да говори на марсохода, но не и марсохода да говори на „Патфайндър“.

— Точно така. Идеята е нашият текст да се показва на монитора на марсохода, а написаното от Уотни да стига до нас. Това изисква промяна в софтуера на марсохода.

— А не можем да го направим — заключи Венкат, — защото не можем да говорим с марсохода.

— Пряко не можем — кимна Джак, — но можем да изпратим данните на Уотни и той да ги въведе в компютъра на марсохода.

— За какво количество данни става въпрос?

— В момента колегите работят по софтуера. Пач файлът ще е поне двайсет мегабайта. Със сегашната система за комуникация можем да изпращаме на Уотни по един байт на всеки четири секунди. Което означава, че за да изпратим целия пач файл, ще ни трябват три години постоянно излъчване. Което е неприемливо.

— Щом си дошъл при мен, значи сте измислили решение, нали? — попита Венкат.

— Естествено! — грейна Джак. — Ние, софтуерните инженери, сме гадни копеленца, дойде ли реч за управление на данни.

— Е, осветли ме — подкани го търпеливо Венкат.

— Идейката ни е много хитра — каза заговорнически инженерът. — Понастоящем марсоходът разбива сигнала на байтове, един вид им прави морфологичен анализ, след което идентифицира специфичните секвенции, които Подслонът изпраща. По този начин естествените радиовълни не влияят на насочването. Ако байтовете не принадлежат към заложените секвенции, марсоходът просто ги игнорира.

— И какво?

— Това означава, че в кодбазата си компютърът има местенце, където съхранява анализираните байтове. Можем да въведем миниатюрен код, някакви си двайсет инструкции, с указание да пренаписва получените байтове в лог файл и чак след това да проверява валидността им.

— Това звучи обещаващо… — отбеляза Венкат.

— И още как! — възкликна инженерът. — Първо ще ъпдейтваме „Патфайндър“ със заместващата операционна система. След това ще обясним на Уотни точно как да хакне софтуера на марсохода, за да добави въпросните двайсет инструкции. После ще излъчим пач файла до „Патфайндър“, който на свой ред ще го препрати към марсохода. Марсоходът ще логне байтовете във файл. Накрая Уотни ще пусне файла за изпълнение и пачът ще се прикачи към софтуера на марсохода!

Венкат смръщи чело. Информацията идваше в повече на замъгления му от недоспиване мозък.

— Ха — изсумтя Джак. — Очаквах танци и триумфална олелия.

— Значи, трябва само да изпратим на Уотни онези двайсет инструкции? — попита Венкат.

— Да, както и указания за редактирането на файловете. И къде точно да вмъкне инструкциите във файловете.

— Само толкова?

— Само толкова!

Венкат помълча миг-два.

— Джак. Ще ви подаря, на теб и на екипа ти, цяла торба сувенири от „Стар Трек“ с автентични автографи.

— Предпочитам „Междузвездни войни“.

— Ало?

— Трябва ми снимка на Уотни.

— Здрасти, Ани. И аз се радвам да те видя. Как са нещата в Хюстън?

— Зарежи глупостите, Венкат. Трябва ми снимка.

— Не е толкова просто — каза той.

— Говорите с него чрез камера, мамка му. Колко сложно може да е?

— Изпращаме буква по буква съобщението си, чакаме двайсет минути и тогава правим снимка. По това време Уотни е в Подслона.

— Ами, кажете му да е пред камерата следващия път, когато правите снимка.

— Можем да изпращаме само по едно съобщение на час, и то когато Ацидалийската равнина гледа към Земята — обясни Венкат. — Няма да хабим съобщение, за да ти уреждам фотосесия. А и той ще е със скафандър. Лицето му няма да се вижда на снимката.

— Трябва ми нещо, Венкат — настоя Ани. — В контакт сме от двайсет и четири часа и медиите вече газ пикаят. Искат снимков материал за репортажите си. Тази история ще оглави новинарските емисии и първите страници на вестниците по целия свят.

— Имате снимки на бележките му. Това би трябвало да ви стигне.

— Не стига — заяви Ани. — Журналистите жива ще ме изядат. Ядат ме от двата края. От главата и от краката. И ще се срещнат по средата, човече!

— Ще трябва да почакат няколко дни. Ще се опитаме да свържем „Патфайндър“ към компютъра на марсохода и…

— Няколко дни! — ахна Ани. — Това е най-голямата новина. В целия свят. Сещаш ли се? Най-голямата история от „Аполо 13“ насам. Дай ми проклетата снимка!

Венкат въздъхна.

— Ще се опитам за утре.

— Страхотно! — каза тя. — Нямам търпение.

ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 98

Трябва през цялото време да наблюдавам камерата, докато тя „изписва“ буква по буква съобщенията. По половин байт наведнъж. Виждам кои две цифри посочва, после ги проверявам в пищова с ASCII, който съм си направил. Всичко това за една буква.

Не искам да забравя някоя буква, затова ги дращя с пръчка в пръстта. Процесът по сверяването на буквата и „записването“ й отнема две секунди. Случва се, докато сваря да погледна към камерата, да пропусна следващата цифра. Обикновено успявам да я отгатна по контекста, но друг път — не.

Днес станах много по-рано от необходимото. Все едно е сутринта на Коледа! Нямам търпение да стане осем. Закусих, направих няколко ненужни проверки на оборудването в Подслона, почетох за Поаро. И часът най-после дойде!

Мда. Отне ми минутка. „Можем да хакнем марсохода да говори с «Патфайндър». Бъди готов за дълго съобщение.“

Бая се озорих, докато го разчета, но иначе новината е страхотна! Ако успеем, ще ни бави единствено времето за излъчване! Нагласих бележка, която гласеше „Тъй вярно“.

Не бях съвсем сигурен какво имат предвид под „дълго съобщение“, но реших, че ще е по-добре да се подготвя. Излязох петнайсет минути преди кръглия час и загладих голям участък. Избрах най-дългото парче антена, с което разполагам, за да стигам до заравненото място, без да стъпвам в него.

После зачаках.

Съобщението пристигна точно навреме.

Мили боже! Така…

Искаха от мен да пусна hex-редактор в компютъра на марсохода, после да отворя файла /usr/lib/ habcomm.so, да скролвам, докато индексът вляво на екрана покаже 2ААЕ5, после да заместя байтовете там с поредица от 141 байта, която НАСА ще ми прати със следващото съобщение.

Освен това, незнайно защо, искат да съм пред камерата за следващата снимка. Странна работа. Когато съм със скафандър, нищо от мен не се вижда. Дори през визьора на шлема, защото той отразява твърде много светлина. Е, щом искат…

Върнах се в Подслона и преписах съобщението за бъдеща употреба. После надрасках кратка бележка и излязох отново. Обикновено закачах бележката и се връщах в Подслона. Но този път трябваше да повися и да изчакам следващата снимка.

Вдигнах палци пред камерата, това заедно с бележката, която гласеше: „Йееее!“.

Не съм виновен аз. Виновни са телевизионните сериали от седемдесетте.

— Поисках снимка, а получавам олигофренски палци? Като онзи идиот, как му беше името… Фонзи от оная стара комедия… „Щастливи дни“? — възмути се Ани.

— Получи си снимката, престани да мрънкаш — каза Венкат, притиснал с рамо телефона към ухото си. Вниманието му беше ангажирано повече със схемите на екрана пред него, отколкото с разговора.

— Йееее! — подразни го Ани. — Защо му е било да го прави?

— Познаваш ли Марк Уотни? Лично?

— Добре, добре — отстъпи Ани. — Но искам снимка на лицето му по най-бързия начин.

— Няма да стане.

— Защо?

— Защото, ако си свали шлема, ще умре. Ани, трябва да затварям, един от програмистите на ЛРД е тук и работата е спешна. Чао!

— Но… — започна Ани миг преди Венкат да затръшне телефона.

Джак, застанал на прага, се обади:

— Не е спешно.

— Да, знам — каза Венкат. — Какво мога да направя за теб?

— Ами, с моя екип стигнахме до извода, че хакването на марсохода може да се поусложни. В смисъл, че може да се наложи допълнителна комуникация с Уотни за уточняване на детайлите.

— Няма проблем — успокои го Венкат. — Работете спокойно. Важното е да се получи.

— Бихме могли да ускорим нещата, ако забавянето на сигнала се съкрати.

Венкат го погледна озадачено.

— Измислили сте начин да сближите Земята и Марс?

— Земята няма нищо общо — обясни Джак. — В момента „Хермес“ се намира на седемдесет и три километра2 от Марс. Само на четири светлинни минути. Бет Йохансен е страхотен програмист. Може да говори с Уотни чрез комсистемите на кораба.

— Изключено — каза Венкат.

— Но тя е системният оператор на мисията — настоя Джак. — Това й е работата.

— Няма да стане, Джак. Екипажът още не знае.

— Ама, какво ви става бе, хора? Защо просто не им кажете?

— Уотни не е единствената ми отговорност — обясни Венкат. — Имам още петима астронавти на главата си, които са в дълбокия космос и които трябва да мислят само за пътя към дома. Малцина си дават сметка, но в момента те са в по-голям риск от Уотни. Той е на планета. Те са в космоса.

Джак вдигна примирително ръце.

— Хубаво. Тогава ще го направим по бавния начин.

ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 98 (2)

Да сте записвали някога 141 байта видимо несвързана помежду си информация, като ги получавате на хапки от по половин байт?

Отегчително е. И никак не е лесно, когато нямаш химикалка.

Досега просто бях чертал букви в пясъка. Сега обаче трябваше да запиша цифрите на нещо преносимо. Първият ми план беше: използвай лаптоп!

Всички членове на екипажа си имаме собствени лаптопи. Тоест разполагам с цели шест. Разполагах, по-точно. Вече имам пет. Сметнах, че на лаптопа няма да му стане нищо, ако го изнеса. Така де, той си е проста електроника. Ще съумее да поддържа температурата си за кратко, не му трябва кислород и така нататък.

Горкичкият умря незабавно. Екранът почерня още преди да изляза от шлюза. Оказа се, че L в LCD означава liquid, тоест течност. Въпросната течност или се е изпарила, или е замръзнала. Може да пусна една жалба до производителя. „Опитах се да използвам продукта ви на Марс и той умря.“

Затова използвах камера. Имам много, при това всичките са пригодени да работят в марсианските условия. Записвах байтовете в пясъка, после ги снимах, накрая ги преписвах на хартия в Подслона.

Сега е нощ, следователно съобщения не пристигат. Утре ще въведа информацията в компютъра на марсохода, а с останалото да се оправят генийчетата от ЛРД.

— Влизай, Джак — подкани Венкат. — Днес на теб се пада честта да седнеш до Тим.

— Благодарско — каза Джак и зае мястото на Венкат до Тим. — Здрасти, Тим.

— Здрасти — кимна Тим.

— За колко време ще се инсталира пачът? — попита Венкат.

— Ами, веднага — отговори Джак. — Уотни е вкарал хакващата програма по-рано днес и вече потвърдихме, че кодът работи. Сменихме операционната система на „Патфайндър“ без никакви проблеми. Пратихме пач файла за марсохода на сондата и тя го препрати към марсохода. Остава Уотни да стартира файла, да рестартира компа на марсохода и връзката би трябвало да е налице.

— Боже, колко сложно — намръщи се Венкат.

— Да бе, пробвай някой път да ъпдейтваш „Линукс“ — подхвърли Джак.

След миг на мълчание Тим обясни:

— Човекът се опита да се пошегува, Венкат, усети ли? За „Линукс“?

— О — изсумтя Венкат. — Аз съм физик, а не компютърджия.

— То шегите му не са смешни и за компютърджиите.

— Голям гадняр си, Тим — обади се Джак.

— Системата е онлайн — съобщи Тим.

— Какво?

— Системата е онлайн, за твоя информация.

— Мама му стара! — възкликна Джак.

— Получи се! — обяви Венкат на присъстващите.

— Благодаря ви, че се обадихте, господин президент — каза Теди по телефона. — Ще предам поздравленията ви на всички тук.

Затвори, вдигна поглед и видя Мич Хендерсън да стои на прага.

— Удобно ли е? — попита Мич.

— Влизай — покани го Теди. — Седни.

— Благодаря — кимна Мич и седна на кожения диван. — Хубав ден е днес!

— Да, безспорно — съгласи се Теди. — Още една стъпка към целта да върнем Уотни жив.

— Та… по този въпрос… — проточи Мич. — Сигурно се досещаш защо съм тук?

— Мисля, че да — каза Теди. — Искаш да уведомим екипажа, че Уотни е жив.

— Да — потвърди Мич.

— И ми поставяш въпроса сега, докато Венкат е в Пасадена, за да елиминираш аргументите му.

— Изобщо не би трябвало да се съобразявам с мнението ви, нито с твоето, нито с неговото. Аз съм директорът на полета. От самото начало трябваше аз да взема решението, но вие се намесихте и наложихте своята позиция. Съгласихме се, че ще им кажем, когато се появи надежда за спасението на Уотни. Е, сега надежда има. Имаме връзка с него, работим по план за спасителна операция, а неговите картофи ни дават достатъчно време да изпратим снабдителната сонда.

— Добре, кажи им — отстъпи Теди.

Мич замълча за миг.

— Просто така?

— Знаех, че рано или късно ще дойдеш, затова премислих нещата и стигнах до решение. Кажи им.

Мич се изправи.

— Добре. Благодаря — каза той и излезе от кабинета.

Теди се завъртя със стола си и се загледа в нощното небе през прозореца. Погледът му се задържа върху миниатюрната червена точица сред звездите.

— Дръж се, Уотни — каза той на празната стая. — Идваме.