Марсианецът

18.

ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 197

Въздишка…

Ще ми се поне веднъж нещо да мине по план. Марс упорито се опитва да ме убие. Е… Не Марс изпържи сондата. Така че нека внеса корекция:

Марс и собствената ми глупост упорито се опитват да ме убият.

Добре, стига съм се самосъжалявал. Не съм обречен. Просто ще е доста по-трудно, отколкото се надявах. Имам всичко необходимо, за да оцелея. А „Хермес“ все така лети насам.

Написах съобщение с камъни, използвайки морзовата азбука: „ПАТФАЙНДЪР ИЗПЪРЖЕН С 9 А. МЪРТЪВ ЗАВИНАГИ. ПЛАНЪТ — БЕЗ ПРОМЯНА. ЩЕ СТИГНА ДО МИА.“

Ако успея да стигна до МИА на „Арес 4“, всичко ще е наред. Но сега, след като изгубих контакта си с НАСА, ще трябва сам да измисля и построя свое собствено Велико марсианско возило.

На първо време прекратих работата си по него. Ще продължа, след като съставя план. В НАСА без съмнение са имали куп идеи по въпроса, но сега аз трябва да измисля свои.

Както вече споменах, Голямата тройка (атмосферният регулатор, оксигенаторът и водният рециклатор) са от критично значение. За прехода си до „Патфайндър“ и обратно се справих без тях. Използвах въглеродни филтри да регулирам въздушния състав и си взех достатъчно кислород и вода за пътуването. Този път това няма да е достатъчно. Този път ще ми трябва Голямата тройка.

Проблемът е, че гълтат много ток и трябва да работят постоянно. Батериите на марсохода разполагат с 18 киловатчаса. Само оксигенаторът използва 44.1 киловатчаса на денонощие. Досещате ли се какъв е проблемът ми?

Знаете ли какво? „Киловатчаса на денонощие“ е ужасно дълго и ужасно досадно. Смятам да измисля нова мерна единица. Един киловатчас на денонощие е… може да бъде какво ли не… хм… не ме бива в това… о, майната му. Ще го нарека „пират-нинджа“.

Накратко, Голямата тройка се нуждае от 69.2 пн, по-голямата част ги гълтат оксигенаторът и атмосферният регулатор. Водният рециклатор има нужда само от 3.6 пн.

Ще се наложи да орежа разхода.

Най-лесно ще е с водния рециклатор. Имам шестстотин и двайсет литра вода (имах много повече, преди Подслонът да гръмне). Трябват ми само по три литра вода на ден, следователно запасът ми ще стигне за двеста и шест денонощия. Пътуването ми ще трае само стотина дни — от момента на тръгването, докато ме приберат (или умра междувременно).

Заключение: водният рециклатор изобщо няма да ми трябва. Ще пия вода, когато ми се допие, а отпадъчните продукти ще изхвърлям навън. Да, точно така, Марс, ще те опикавам и осирам на воля. Така ти се пада, след като постоянно се опитваш да ме убиеш.

Така. Спестих си 3.6 пират-нинджи.

ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 198

Направих пробив с оксигенатора!

Почти целия ден проучвах спецификациите му. Той нагрява въглеродния диоксид до деветстотин градуса, после го прекарва над циркониеви електролизни клетки, за да разкара въглеродните атоми. По-голямата част от енергията отива за нагряването на газа. Защо е важно това ли? Защото аз съм един, а оксигенаторът е предвиден за шестима. Една шеста количество въглероден диоксид означава една шеста енергия, необходима за загряването му.

В спецификациите пише 44.1 пн, но през цялото време машината е използвала само 7.35 заради по-малкото работа. Това вече е нещо!

Така, стигаме до атмосферния регулатор. Регулаторът следи въздуха, решава какво не му е наред и коригира проблема. Твърде много въглероден диоксид? Маха го. Недостатъчно кислород? Добавя. Без него оксигенаторът не върши работа. Въглеродният диоксид трябва да бъде сепариран от въздуха, за да бъде преработен.

Регулаторът анализира въздуха чрез спектроскопия, после сепарира газовете, като ги свръхохлажда. Различните елементи се втечняват при различна температура. На Земята свръхохлаждането на толкова много въздух би погълнало абсурдни количества енергия. Но (както аз добре знам) тук не е Земята.

Свръхохлаждането се осъществява, като се изпомпва въздух към компонент извън Подслона. Въздухът бързо се охлажда до външната температура, която варира от –150 до 0 градуса. При по-високи външни температури се налага допълнително охлаждане, но в студени дни въздухът се втечнява безплатно. Енергоемката част всъщност е последващото му затопляне. Ако въздухът бъде върнат в Подслона без затопляне, бих измръзнал до смърт.

„Ама, чакай малко! — мислите си. — Атмосферата на Марс не е течна. Защо тогава се кондензира въздухът от Подслона?“

Атмосферата в Подслона е над сто пъти по-плътна, затова се втечнява при много по-висока температура. Регулаторът е умна машинка, която взема най-доброто и от двете планети. Буквално. Бележка: атмосферата на Марс също се кондензира, но само на полюсите. Всъщност там тя се превръща в сух лед.

Проблем: регулаторът гълта 21.5 пн. Дори ако добавя част от енергийните клетки на Подслона, пак няма да имам достатъчно енергия да го захраня за едно денонощие, а ще ми трябва енергия и за марсохода.

Трябва да помисля още.

ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 199

Сетих се. Знам как да захраня оксигенатора и атмосферния регулатор.

Проблемът с малките херметизирани помещения е в токсичността на въглеродния диоксид. Концентрацията на кислород е без значение, но ако тази на въглеродния диоксид надвиши 1%, ще ти се доспи. При 2% все едно си пиян. При 5% ще ти е трудно да останеш в съзнание. 8% ще те убият. Животът не зависи от кислорода, а от това как да разкараш излишния въглероден диоксид.

Регулаторът ми трябва. Но не и оксигенаторът, поне не през цялото време. Просто трябва да отстранявам въглеродния диоксид от въздуха и да го замествам с кислород. Тук, в Подслона, имам петдесет литра течен кислород в два двайсет и пет литрови резервоара. Това са петдесет хиляди литра газообразен кислород, достатъчни за осемдесет и пет дни. Няма да ми стигнат, но са много.

Регулаторът може да сепарира въглеродния диоксид и да го складира в резервоар, добавяйки кислород към въздуха при нужда. Свърши ли ми кислородът, мога да спра за ден и да прехвърля цялата енергия към оксигенатора. По този начин консумацията на оксигенатора няма да изгълта енергията, нужна ми за придвижване.

Значи, регулаторът ще работи постоянно, а оксигенатора ще включвам само при нужда.

След като регулаторът замрази въглеродния диоксид и го сепарира от въздуха, кислородът и азотът все още са в газообразно състояние, но охладени до –75 градуса. Ако регулаторът изпомпа този въздух обратно в марсохода, без да го затопли, ще стана на ледена висулка. Регулаторът използва по-голямата част от енергията си за въпросното затопляне.

Но аз имам по-добър начин да затопля охладения въздух. Начин, за който НАСА не би си и помислила.

РТГ!

Да, РТГ. Сигурно го помните от незабравимото ми пътешествие до „Патфайндър“. Онази прекрасна бучка плутоний, която е толкова радиоактивна, че излъчва хиляда и петстотин вата топлина, за да произведе сто вата електричество. Какво става с останалите хиляда и четиристотин вата? Излъчва ги във вид на топлина.

По пътя си към „Патфайндър“ се наложи да махна част от изолацията на марсохода, за да се охлажда кабината, помните ли? Такава жега създаваше РТГ.

Направих сметката. Регулаторът гълта седемстотин и деветдесет вата да затопля въздуха. Хиляда и четиристотинте вата на РТГ са предостатъчни за тази цел, ще остава и за затопляне на кабината.

Реших да направя тест — изключих отоплителите на регулатора и засякох консумацията му без тях. Само след няколко минути побързах да го включа отново. Въздухът, който регулаторът връщаше, беше много студен, повярвайте ми. Но пък получих нужните ми данни.

С включен отоплител регулаторът гълта 21.5 пн. Без него… (барабани, моля!) 1 пн. Точно така, почти цялата енергия отива за отоплението.

Като при повечето житейски проблеми, и този може да бъде разрешен чрез кутия с чиста радиация.

През останалата част от деня проверявах отново сметките си и направих още тестове. Всичко изглежда наред. Мога да го направя.

ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 200

Днес мъкнах камъни.

Трябваше да проверя каква работа може да извърши марсоход-караваната. По пътя към „Патфайндър“ с осемнайсет киловатчаса изминавах осемдесет километра. Този път ще имам много по-тежък товар. Ще тегля караваната и другите неща.

Закарах на заден ход марсохода до караваната и свързах теглещите скоби. Лесна работа.

От известно време караваната е разхерметизирана (все пак в корпуса й има няколкостотин дупки), затова отворих и двата шлюза за по-лесен достъп. След това нахвърлях вътре камъни.

Работех с приблизително тегло. Най-тежкото нещо, което ще кача със себе си, е водата. Цели шестстотин и двайсет килограма. Дехидратираните и замръзнали картофи са още двеста килограма. Вероятно ще натоваря повече соларни клетки, отколкото при първото си пътуване, както и резервна батерия от Подслона. Плюс атмосферния регулатор и оксигенатора, разбира се. Вместо да тегля всички тези неща, реших да си избера едно приблизително число и се спрях на хиляда и двеста килограма.

Половин кубически метър базалт тежи горе-долу толкова. След два часа тежък физически труд, придружен с изобилно мрънкане, натоварих камънака.

После, заредил до дупка двете батерии, обикалях около Подслона, докато не изчерпах заряда и на двете.

С грандиозната максимална скорост от двайсет и пет километра в час преходът не беше от интересните. Но останах впечатлен, че марсоходът може да поддържа тази скорост при подобна допълнителна тежест. Голяма работа е марсоходът.

Но законите на физиката са гаднярчета и аз си платих данъка за допълнителната тежест. Батериите приключиха на петдесет и седмия километър.

Петдесет и седем километра по равен терен, при това без регулаторът да черпи от заряда на батериите (макар че той няма да гълта много с изключено отопление). Нека са петдесет километра на ден. С това темпо ще стигна до кратера Скиапарели за шейсет и пет дни. И това е само времето в движение.

През някакви интервали ще трябва да спирам за ден и да прехвърлям цялото захранване към оксигенатора. Колко често? Направих нужните сметки и стигнах до извода, че с бюджета си от осемнайсет пн мога да захранвам оксигенатора достатъчно, за да си произведа кислород за две денонощия. Ще трябва да спирам на всеки две или три денонощия заради кислорода. Шейсет и петте дни нарастват до деветдесет и един!

Това е твърде дълго. Собственоръчно ще си откъсна главата, ако се наложи да изкарам толкова време в марсохода. Както и да е, уморих се да мъкна камъни и да мрънкам, че мъкна камъни. Мисля, че съм си разтегнал нещо по гърба. През остатъка от деня ще го ударя на почивка.

ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 201

Да, определено съм си разтегнал нещо. Събудих се в агония.

Зарязах временно работата си по марсохода. Вместо това изкарах деня в пиене на хапчета и игрички с радиация.

Първо, нагълтах се с викодин за болките в гърба. Ура за медицинските запаси на Бек!

После се качих на марсохода и отидох при РТГ. Беше там, където го бях оставил, в дупка на четири километра от Подслона. Само пълен идиот би го държал близо до Подслона. А аз го вкарах вътре в Подслона.

Или ще ме убие, или няма да ме убие. Конструкторите му са положили гигантски усилия да го обезопасят. Ако не мога да вярвам на НАСА, на кого да вярвам? (Засега ще забравя, че НАСА изрично ни инструктира да го заровим далече от Подслона.)

Преди да тръгна назад, го прикрепих върху покрива на марсохода. Това чудо наистина излъчва топлина като пещ.

Разполагам с еластични пластмасови тръбички за дребни ремонти на водния рециклатор. След като вкарах РТГ в Подслона, много внимателно залепих една дълга тръбичка около охлаждащите му ребра. Направих си фуния от хартиен лист, сипах през нея вода в единия край на тръбата и я оставих да се изтече в един контейнер за проби, който подложих под другия й край.

Както можеше да се очаква, водата беше успяла да се затопли. Това едва ли може да мине за изненада, но е добре да видиш, че термодинамиката се държи прилично.

Атмосферният регулатор не работи при постоянен режим. Скоростта на сепарацията чрез замръзване зависи от външната температура, следователно леденият въздух, който машината изпомпва в Подслона, не идва като поток с постоянен дебит. РТГ, от своя страна, излъчва топлина постоянно и предсказуемо. Не може да си регулира излъчването.

Затова аз ще затопля вода с РТГ и така ще създам нещо като резервоар на топлина, после ще пусна изпомпвания от регулатора въздух да си бълбука през нея. Така няма да се притеснявам кога точно регулаторът ще върне въздух. И ще реша проблема с внезапните температурни промени в кабината на марсохода.

Когато действието на викодина премина, болката в гърба се върна с подновени сили. Ще трябва да се щадя известно време. Не мога вечно да се тъпча с хапчета. Затова си вземам няколко дни отпуск от тежък физически труд. Във връзка с това насочих изобретателността си към нещо за лично ползване…

Махнах мрежата от леглото на Йохансен. Опънах резервно платнище от Подслона около рамката, но хлабаво, така че в центъра да се образува яма. Парчето платнище беше достатъчно голямо, за да виси покрай рамката, и точно този висящ периметър аз затиснах с камъни. Ето как се сдобих с вана!

Плитка вана, вярно, но пък я напълних само със сто литра вода.

После откраднах помпата от водния рециклатор (мога да мина доста време без него). Вързах я към своя РТГ водонагревател и сложих и двата края на тръбата — и входящия, и изходящия — във ваната.

Да, знам, че звучи нелепо, но не се бях къпал във вана от Земята, а и гърбът ме боли. Пък тепърва ми предстои да изкарам стотина денонощия в компанията на РТГ. Няколко повече или по-малко са без значение. Това си е моя иновация и аз се гордея с нея.

Минаха два часа, докато водата се загрее до трийсет и седем градуса. Изключих помпата и влязох във ваната. Ааааа! Само това мога да кажа!

Защо, по дяволите, не съм се сетил по-рано?

ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 207

Последната седмица посветих на проблемите с гърба си. Болката не беше непоносима, но на Марс няма чакръкчии, затова реших да не рискувам.

Вземах си горещи вани по два пъти на ден, полежах си доста и зяпах скапани сериали от седемдесетте. Вече бях изгледал всичко от колекцията на Люис, но нямаше какво друго да правя, затова гледах повторения.

И мислих доста.

Много ще си улесня живота, ако разполагам с повече соларни клетки. Четиринайсетте, които взех със себе си при първото пътуване, осигуряваха осемнайсетте киловатчаса, които батериите могат да складират. Докато бях в движение, клетките се возеха на покрива. Караваната ми осигурява място за още седем (половината й покрив ще липсва заради дупката, която пробивам в него).

Необходимото количество енергия за това ми пътуване ще зависи от оксигенатора. Всичко се свежда до това колко енергия ще мога да заделя за алчното копеленеце в рамките на едно денонощие. Искам да намаля дните престой. Колкото повече енергия успея да заделя за оксигенатора, толкова повече кислород ще освобождава той и толкова по-рядко ще се налага да спирам, за да пренасочвам захранването към него.

Нека бъдем алчни. Да речем, че намеря място за още четиринайсет соларни панела, вместо за седем. Не съм сигурен как ще стане това, но да допуснем, че успея. Те ще ми осигурят 38 пн, което е равно на кислород за 5.1 денонощия между престоите. Тоест ще се налага да спирам и да бездействам веднъж на пет денонощия. Това звучи много по-поносимо.

Освен това, ако успея да осигуря батерии, които да складират допълнителната енергия, ще мога да изминавам по сто километра на ден! Уви, по-лесно е да се каже, отколкото да се направи. Трудно ще осигуря складирането на тези допълнителни осемнайсет киловатчаса. Ще трябва да взема две от деветкиловатчасовите горивни клетки на Подслона и да ги натоваря на марсохода или караваната. Те не са като батериите на марсохода — не са нито малки, нито портативни. Леки са, но са доста обемисти. Може би ще се наложи да ги прикрепя към корпуса, а това ще отнеме от мястото за соларните клетки.

Сто километра на ден и престой през пет дни за производство на кислород. Ако успея да извъртя този номер, ще стигна до Скиапарели за четиресет дни. Би било страхотно!

Друго какво… предполагам, че в НАСА вече са оцапали гащите. Със сигурност ме следят чрез сателитите и вече от шест дни не са ме виждали да излизам от Подслона. Гърбът ми беше по-добре и реших, че е време да поуспокоя страховете им.

Излязох навън. Като внимавах много с местенето на камъните, написах с морзовата азбука: „БОЛКИ В ГЪРБА. ПО-ДОБРЕ СЪМ. ПРОДЪЛЖАВАМ С МОДИФИКАЦИИТЕ НА МАРСОХОДА.“

Достатъчно физическа работа за един ден. Не искам да се пресилвам.

Мисля да си взема вана.

ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 208

Днес дойде ред да експериментирам с панелите. Най-напред включих Подслона на енергоспестяващ режим. Без осветление и отопление, всички допълнителни системи — изключени. И без това щях да съм навън през повечето време.

Демонтирах двайсет и осем панела от соларната конструкция и ги довлякох до марсохода. Четири часа ги редих и пререждах. Бедният марсоход заприлича на циганска каруца. Уви, нито една подредба не върши работа.

Единственият начин да кача двайсет и осем панела на покрива е като ги натрупам на толкова високи купчини, че ще се катурнат при първия завой. Ако ги вържа един за друг, ще паднат всичките, а ако успея да ги прикрепя здраво към марсохода, ще повлекат и него. Дори не си направих труда да тествам последния вариант. Беше очевидно какво ще се случи, а не исках да повредя возилото.

Още не съм махнал парчето от корпуса на караваната. Половината дупки са пробити, но не бързам да довърша започнатото. Ако не отворя гигантска дупка в покрива й, бих могъл да взема със себе си четири купчини от по седем панела — по две на всеки покрив, а това решение вече е изпробвано на практика при пътуването ми към „Патфайндър“. Просто сега ще разполагам с два покрива и съответно с два пъти повече място за соларни клетки.

Проблемът е, че дупката ми трябва. Регулаторът трябва да се вози в херметизирана среда, а е твърде голям, за да го вкарам през шлюзовете. Оксигенаторът също трябва да е в херметизирана среда, докато работи. Вярно, ще го включвам само веднъж на пет дни, но през въпросното денонощие престой той трябва да е в кабината на караваната. Не, дупката ми трябва и толкова.

При настоящата ситуация мога да кача двайсет и една клетки. Трябва да намеря място за останалите седем. Има само едно възможно място — отстрани на марсохода и караваната.

Преди време направих „дисаги“, помните ли? Преметнати през марсохода. От едната страна висеше резервната батерия (която откраднах от сегашната каравана), а от другата страна натоварих камъни като противотежест.

Този път дисагите няма да ми трябват. Ще върна батерията в караваната, където й е мястото. Това ще ми спести нуждата всеки ден да излизам от марсохода и да сменям кабелите на двете батерии. Когато марсоходите са свързани, те си делят всички ресурси, включително електричеството.

Хванах се на работа и монтирах откраднатата батерия на първоначалното й място. Отне ми два часа, но вече не ми се пречка. Свалих дисагите и ги оставих настрани. По-нататък може да ми свършат работа. Ако съм научил нещо от престоя си на Марс, то е, че всичко може да се окаже полезно.

Сега страниците на марсохода и караваната са свободни. Зяпах ги известно време и се сетих какво да направя.

Ще направя L-образни скоби и ще ги прикача отдолу към шасито, като по-късата перпендикулярна част стърчи нагоре, успоредно на стената на съответното возило. По две скоби на всяка страна, които да оформят нещо като рафт. Ще натоваря соларните клетки на рафтовете и ще ги облегна на стената на возилото. После ще ги привържа към корпуса с домашно направено въже.

Общо ще има четири „рафта“ — два на марсохода и два на караваната. Ако скобите стърчат достатъчно, за да поберат два панела, значи ще мога да натоваря осем допълнителни панела. Това прави дори един в повече от планираното.

Утре ще направя скобите и ще ги монтирам. Можех да го свърша и днес, но взе да се стъмва и ме домързя.

ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 209

Изкарах една студена нощ. Соларните клетки бяха все така демонтирани от конструкцията, затова се наложи да оставя Подслона на енергоспестяващ режим. Включих все пак отоплителя (не съм луд), но нагласих термостата на един градус, за да пестя ток. Като се събудих, беше адски студено и това ме изпълни с носталгия. Израснал съм в Чикаго, все пак.

Ала носталгията не топли. Заклех се да довърша скобите днес, така че да върна панелите по местата им. Тогава можех да включа проклетия отоплител на нормална температура.

Отправих се към подпорите, останали от приземителния механизъм на МИА. МИА е направен основно от композитен материал, но подпорите трябва да абсорбират шока при кацането, затова са метални.

Всяка подпора е дълга два метра и е прикрепена чрез болтове. Довлякох ги в Подслона, за да работя, без скафандърът да ми се пречка. Разглобих подпорите и се сдобих с известен брой метални парчета.

Оформянето на L-образните елементи изискваше чук и… ами, чук. Не е нужна особена прецизност, за да изкривиш парче метал под приблизително прав ъгъл.

Трябваше да пробия дупки за болтовете. За щастие, моята дрелка — убийцата на „Патфайндър“ — свърши тази работа перфектно.

Лесно прикрепих скобите към шаситата на марсохода и караваната. Шаситата могат да се изтеглят настрани. Прикрепих с болтове скобите и върнах шаситата по местата им. Важна бележка: шаситата не са част от херметизираната кабина, следователно дупките, които пробих за болтовете, няма да причинят изтичане на въздух.

Пробвах здравината на скобите, като ги млатих с камъни. Ето с такива високотехнологични подходи сме известни ние, космическите учени.

След като се уверих, че скобите няма да се счупят току-така, аз опитах новата си подредба. Две купчини от по седем панела върху покрива на марсохода, една купчина върху караваната и по два панела на рафт. Всичко се намести тип-топ.

Привързах клетките и направих няколко кръгчета. Пробвах всякакви рискови маневри — рязко тръгване и спиране, остри завои. Клетките не помръднаха.

Двайсет и осем соларни клетки, хора! И място за една резервна дори!

След като заслужено размахвах победоносно юмрук известно време, аз разтоварих клетките и ги завлякох обратно по местата им. Утре сутринта нямаше да се събудя в чикагски студ.

ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 211

Усмихвам се до уши. Усмихвам се с усмивката на човек, който е бърникал здраво колата си и не я е счупил. Това се случва значително по-рядко, отколкото си мислите.

Днес посветих деня си на разчистване — махнах всичко излишно от марсохода и караваната. Подходих доста агресивно към задачата си, между другото. Пространството в херметизираните кабини е от огромно значение. Колкото повече неща разкарам от кабината на караваната, толкова повече ще мога да натоваря и толкова по-малко ще трябва да сместя в кабината на марсохода.

Първо на боклука: и в двете возила имаше пейка за пътници — вън!

Следващо: няма нужда от животоподдържащи системи в караваната. Резервоарите за кислород и за азот, устройството, филтриращо въглеродния диоксид… не ми трябват. Караваната ще си дели въздуха с марсохода, който си има свои екземпляри от горепосоченото, и ще вози регулатора и оксигенатора. Предвид компонентите от Подслона, които караваната ще вози, и системите на марсохода, ще разполагам с две дублиращи се животоподдържащи системи. Което е добре.

Следващото, което изхвърлих от караваната, бяха шофьорското кресло и контролния панел. Връзката с марсохода е физическа. Караваната няма никаква роля в тегленето и подаването на въздух. Не се нуждае от мозък, тоест от компютър и контроли. Добре де, компютъра все пак реших да запазя. Той е малък и лек. Ще го взема със себе си. Ако нещо се случи с компютъра на марсохода, ще имам резервен.

Сега в караваната е много по-просторно. Време е за експерименти.

Подслонът има дванайсет батерии от по девет киловатчаса. Те са големи и ъгловати. Всяка е висока над два метра, широка е половин метър и дебела три четвърти от метъра. По-големият размер намалява масата на киловатчас съхранение. Да, знам, че звучи противно на здравия разум. Но след като в НАСА проумяха, че увеличаването на обема намалява масата, започнаха да прилагат този принцип повсеместно. Защото именно масата е най-критичната и най-скъпата част от уравнението, когато си решил да пращаш разни неща на Марс.

Демонтирах две от батериите. Подслонът ги използва главно през нощта. Стига да ги върна по местата им преди мръкване, всичко би трябвало да е наред.

Отворих широко и двата шлюза на караваната и успях да вкарам първата батерия в кабината. След като разигравах известно време тетрис на живо, съумях да разкарам първата батерия от пътя си, за да вкарам и втората. Двете запълниха изцяло предната половина на кабината. Ако не бях разчистил ненужните вещи, никога не бих могъл да ги наместя.

Батерията на караваната е прикрепена към шасито, но основният захранващ кабел минава през херметизираната кабина. Успях да свържа батериите от Подслона към него, което си е истински подвиг, когато работиш в скафандър.

Проверка на системите от марсохода показа, че съм свързал батериите правилно.

Всичко това може да изглежда незначително, но е адски важно. Означава, че ще разполагам с двайсет и девет соларни клетки и възможност да съхранявам трийсет и шест киловатчаса електрическа енергия. Тоест ще мога да изминавам бленуваните сто километра на ден.

Добре де, през четири от всеки пет дни.

Според календара ми снабдителната сонда за „Хермес“ ще бъде изстреляна от Китай след два дни (ако не е имало забавяне). Ако нещо се прецака със сондата, екипажът на „Хермес“ ще е в голяма беда. За това се тревожа най-много.

Вече от месеци съм в смъртна опасност и един вид свикнах. Но сега пак ми е нервно. Да умра ще е гадно, но да умрат колегите ми от екипажа ще е много по-гадно. А ще разбера как е минало изстрелването чак когато стигна до Скиапарели.

Късмет, колеги.