Марсианецът

24.

Директорите на отдели гледаха втренчено сателитното изображение върху прожекционния екран.

— Мили боже — промърмори Мич. — Какво е станало, по дяволите?

— Марсоходът лежи на една страна — каза Минди и посочи към екрана. — Караваната е с покрива надолу. Онези разпръснати правоъгълници са соларните клетки.

Венкат вдигна ръка към брадичката си.

— Има ли данни за разхерметизация на марсохода?

— Не, няма. По снимките нищо не личи — отвърна Минди.

— Някакви следи от Уотни след инцидента? Да е излизал на обход?

— Не, не е излизал — каза Минди. — Небето е ясно, няма вятър. Ако беше излизал, отпечатъците от стъпките му щяха да си личат.

— Цялото място на катастрофата ли се вижда на снимката? — попита Брус Нгъ.

— Така мисля — отговори Минди. — В горния й край, тоест на север, се виждат следи от колелета. Нормални следи. А тук — тя посочи към голям разровен участък в почвата, — е мястото, където нещата са тръгнали зле. Поне на мен така ми се струва. Там марсоходът е загубил равновесие и се е търкулнал. Оставил е ясни следи, ето тук. Виждате как е разровил земята по пътя си. А караваната се е преобърнала по покрив.

— Не казвам, че всичко е наред — отбеляза Брус, — но ми се струва, че не е толкова зле, колкото изглежда.

— Слушаме те — подкани го Венкат.

— Марсоходът е конструиран да издържа на търкаляне — обясни Брус. — Ако е имало сериозно изтичане на въздух, това щеше да остави следи по пясъка около машината, а такива липсват.

— Уотни може да е ранен — изтъкна Мич. — Може да си е ударил силно главата, да е счупил ръка или нещо друго.

— Възможно е — кимна Брус. — Аз само казвам, че марсоходът вероятно е в изправност.

— Кога е направена снимката? Минди погледна часовника си.

— Получихме я преди седемнайсет минути. Следващата ще пристигне след девет, когато мястото попадне в обхвата на четвърти сателит.

— Първото, което Уотни ще направи, е обход, за да прецени щетите — каза Венкат. — Минди, дръж ни в течение за всяка промяна.

ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 498

Хмм. Дааа.

Нещата с рампата към дъното на Скиапарели не вървят добре. За да придобиете някаква представа колко „недобре“ вървят, нека ви кажа, че се пресягам нагоре към компютъра, за да пиша това. Защото компютърът се намира непосредствено до контролното табло, а марсоходът е полегнал на едната си страна.

Доста се подмятах в кабината, но вече съм свикнал на кризи, като машина съм направо. Веднага щом марсоходът се катурна, аз се свих на топка. Ето такъв екшън герой съм аз.

Но свърши работа. Не пострадах.

Кабината още е херметизирана, което е плюс. Клапите на тръбите към караваната са затворени. Това вероятно означава, че тръбите са се разкачили. Което пък значи, че тегличът се е скъсал. Прекрасно.

Като гледам, нищо в кабината на марсохода не е счупено. Водните резервоари са наред. Няма видими течове и на въздушните резервоари. Спалнята се разгъна и сега ми се пречка в краката, но едва ли е пострадала сериозно — все пак е предимно платнище.

Контролното табло, чрез което управлявам марсохода, работи, а навигационният компютър ме уведомява, че марсоходът се намира „под неприемливо опасен ъгъл“. Благодаря ти, комп!

Добре де, прекатурих се. Не е краят на света. Жив съм, а марсоходът е в изправност. Повече се тревожа за соларните клетки, които най-вероятно са се изсипали. А понеже се е разкачила, караваната навярно също е в тежко състояние. Балоненият й покрив не е от най-издръжливите конструкции. Ако се е скъсал, всичкият багаж в караваната се е разлетял навън и ще се наложи да го събирам. А въпросният багаж включва ключови за оцеляването ми компоненти.

Като говорим за оцеляване, след затварянето на клапите марсоходът е превключил на самостоен режим, черпи въздух от собствените си резервоари. Браво, момче! Получаваш кучешка бисквитка за награда.

Разполагам с двайсет литра кислород, което ще ми стигне за четиресет дни, но без регулатора (който е в караваната) ще трябва да разчитам на химическите филтри за абсорбирането на излишния въглероден диоксид. Имам филтри за триста и дванайсет часа. И още сто седемдесет и един часа, ако броим филтрите на скафандъра. Общо, имам филтри за четиристотин осемдесет и три часа, което е почти двайсет денонощия. Следователно имам време да оправя нещата.

Много съм близо до МИА, наистина. На около двеста и двайсет километра. Няма да допусна някаква си дреболия да ми подложи крак. А и вече не е нужно всичко да работи перфектно. Достатъчно е марсоходът да измине още двеста и двайсет километра, а живото поддържащата система да издържи още петдесет и едно денонощия. Толкоз.

Време е да надяна скафандъра и да потърся караваната.

ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 498 (2)

Направих обход и нещата не са чак толкова зле. Но и никак не са добре.

Три соларни клетки са счупени. Марсоходът ги е затиснал и за нищо не стават. Е, може и да изстискам някой и друг ват от тях, но не разчитам на това. Ако си спомняте, взех със себе си една соларна клетка в повече. Нужни ми бяха двайсет и осем, но аз успях да сместя двайсет и девет (четиринайсет върху покрива на марсохода, седем върху караваната и осем на импровизираните рафтове отстрани на двете возила).

Опитах се да изправя марсохода, но явно не съм достатъчно силен за целта. Ще трябва да измисля някакво приспособление, лост вероятно. Освен че лежи на една страна, марсоходът, слава богу, изглежда невредим.

Е, не е точно така. Куката на теглича е прецакана тотално. Скъсала се е през средата и не подлежи на ремонт. За щастие, караваната има същата кука, така че разполагам с резервна част.

При караваната положението е по-сериозно. Лежи по гръб, балонът е затиснат отдолу. Не знам кой бог ми се е усмихнал, но някой явно го е направил, защото балонът не се е спукал. Който и да е бил въпросният бог, благодаря му от сърце. Първата ми задача е да изправя караваната. Колкото по-дълго притиска балона с тежестта си, толкова повече нараства шансът платнището да се сцепи.

Докато бях навън, събрах оцелелите двайсет и шест соларни панела и ги сложих да се приличат, за да заредя батериите. Така де, защо да не се възползвам от тази възможност?

Накратко, предстои ми да се справя с няколко проблема. Първо, трябва да изправя караваната. Или поне да я преместя така, че тежестта й да не пада върху балона. Второ — да изправя марсохода. Накрая — да демонтирам счупената кука на марсохода и да я сменя с резервната от караваната.

Трябва да напиша съобщение на НАСА. Сигурно се тревожат.

Минди разчете на глас морзовото съобщение:

— „Катурнах се. Оправям нещата.“

— Какво? Само толкова? — попита по телефона Венкат.

— Това е написал — отвърна тя. Придържаше телефона с рамо и пишеше имейл на останалите заинтересовани страни.

— Четири думи? Само това? Нищо за себе си? За оборудването? За запасите?

— Е, хванахте ме — пошегува се Минди. — Написал е подробен доклад, но аз реших да ви излъжа, защото… ами, без причина.

— Много смешно — отбеляза Венкат. — Бъзикаш се с голямата клечка в компанията, която ти дава работа. Да видим докъде ще те доведе това.

— О, не — възкликна Минди. — Може да си загубя работата на междупланетен воайор? Май ще трябва да използвам магистърската си степен за нещо друго.

— Помня времето, когато беше срамежлива, момиче.

— Да, ама сега съм космически папарак. Нахалството върви с работата.

— Да, да — каза Венкат. — Просто разпрати имейл, става ли.

— Вече го изпратих.

ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 499

Днес свърших много работа.

Денят не започна добре — бях ужасно схванат. В момента едната странична стена на марсохода се явява под и точно там прекарах нощта. Въздушният шлюз гледа към небето и няма как да използвам спалнята. Е, пак я използвах в известен смисъл — нагънах платнището и спах отгоре му за по-меко.

Както и да е, ще кажа само, че стените на марсохода не стават за спане. Но след като закусих с картоф и викодин, се почувствах по-добре.

По план трябваше да започна с изправянето на караваната. Но после промених мнението си. Огледах я добре и прецених, че няма начин да я изправя със собствени сили. Трябваше ми марсо-ходът.

Затова посветих днешния ден на тази задача — да изправя марсохода на колелата му.

Когато потеглях на път, взех всичките си инструменти с идеята, че ще ми потрябват за модификациите на МИА. Взех и кабели. Стигна ли до МИА, соларните клетки и батериите ще са на фиксирани позиции. Не искам да местя марсохода всеки път, когато трябва да използвам дрелка от обратната страна на МИА. Затова натоварих всичките кабели, които успях да сместя.

И добре, че го направих, защото кабелите могат да служат и за въжета.

Изрових най-дългия. Него използвах да захраня дрелката, която изпържи „Патфайндър“. Кръстил съм го Късметлийския кабел.

Включих единия му край към батерията, а другия — към прословутата дрелка. После я взех и пообиколих да намеря солиден терен. Намерих го и продължих нататък, докъдето ми позволяваше дължината на кабела. Забих еднометрово свредло на половин метър в твърдата скала, изключих кабела и го вързах за основата на свредлото.

После се върнах при марсохода и вързах другия край на кабела за товарната скара върху покрива му, откъм високата страна. Така се сдобих с дълго въже, опънато перпендикулярно на марсохода.

Върнах се назад, до средата на въжето, и го дръпнах странично. Дългото „рамо“ увеличаваше неимоверно силата, която прилагах — на принципа на лоста. Стисках палци свредлото да не се скърши.

Отстъпих назад, като продължих да дърпам. Все нещо трябваше да отстъпи и това нямаше да съм аз. Архимед беше на моя страна. И ето че марсоходът най-сетне се изправи.

Стовари се на колелетата си и вдигна облак мек прах. Всичко се случи в пълна тишина. Бях твърде далеч, а рехавата марсианска атмосфера не се слави с добра звукопроводимост.

Развързах кабела, освободих свредлото на дрелката и се върнах при марсохода. Пуснах му пълна диагностика. Пълната диагностика е адски отегчително занимание, но трябва да се направи. Всички системи и подсистеми работеха отлично.

ЛРД са надминали себе си в направата на тези марсоходи. Ако стигна някога на Земята, ще черпя Брус Нгъ една бира. Макар че май е редно да черпя с бира целия екип на Лабораторията за реактивно движение.

Всъщност дължа по една бира на всичко живо. Само да се върна на Земята.

Както и да е, време беше да се захвана с караваната. Проблемът е, че се намирам в кратер.

Когато марсоходът се преобърна, вече бях изминал повечето път надолу по рампата. А рампата се спуска от западния ръб на кратера. Така че от моята гледна точка слънцето залязва много рано. Намирам се в сянката на западната стена. А това е много неприятно.

Марс не е Земята. Тук няма плътна атмосфера, която да пречупва слънчевите лъчи и да носи миниатюрни частици, отразяващи светлината покрай ъглите. Тук си е кажи-речи пълен вакуум. Залезе ли слънцето, пада мрак. Фобос излъчва някаква светлинка, но тя е твърде оскъдна и не ми върши работа. Деймос е дребно лайно и не става за нищо.

Накратко: свърши ми светлината. Не ми се иска караваната да изкара още една нощ върху балона си, но няма какво да направя по въпроса. Изкара цял ден върху балона, без да го спука. Да се надяваме, че ще изкара и нощта.

Марсоходът обаче е на краката си! Мога пак да надуя спалнята! Малките радости осмислят живота ни, нали така?

ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 500

Когато се събудих сутринта, балонът на караваната още не се беше спукал. А това е добро начало.

Караваната е по-голямо предизвикателство от марсохода. Него трябваше да го вдигна само на деветдесет градуса. Той лежеше на едната си страна, а караваната се е преобърнала на покрив. Тоест задачата ми е двойно по-сложна. Вчерашният номер с въжето и принципа на Архимед няма да е достатъчен.

Първата стъпка беше да закарам марсохода близо до караваната. После дойде ред на копаенето. Майко божия, копаенето…

Караваната лежеше по гръб с носа надолу. Реших, че най-лесният начин да я изправя е, като се възползвам от естествения наклон на терена и я претърколя през носа, един вид кълбо напред. Какво ти кълбо, направо салто напред, така че да се приземи на колелетата си.

Мога да го направя, като вържа кабела към задницата на караваната и я изтегля с марсохода. Но ако преди това не съм изкопал дупка, караваната само ще се хлъзне по наклона. А аз трябваше да я изправя на носа й. За тази цел ми трябваше дупка, в която носът да хлътне.

И аз я изкопах. Дупка с размери един на три метра и дълбока един метър. Отне ми четири часа тежък физически труд, но се справих.

Метнах се на марсохода и го подкарах надолу, повличайки караваната. Точно както се бях надявал, тя заби нос в дупката и вирна дупе във въздуха. После физиката свърши своето и караваната се стовари върху колелетата си сред гигантски облак прах.

Поседях минутка-две в марсохода. Не можех да повярвам, че планът ми е сработил без засечка още от първия път.

Е, сега пак ми свърши светлината. Нямам търпение да се разкарам от тази проклета сянка. Еднодневен преход към МИА ще ме отдалечи достатъчно от западната стена. Но засега ще трябва да се примиря с поредната подранила нощ.

Нощ, която ще изкарам без животоподдържащите системи на караваната. Изправих я, вярно, но не знам дали машинариите вътре работят. Марсоходът все още има достатъчни запаси от въздух.

Иде ред да се насладя на вечерята си, която се състои от картоф. И като казвам „да се насладя“, имам предвид нещо малко по-различно. А именно: „толкова го мразя този картоф, че ми иде да убивам хора“.

ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 501

Започнах деня с чаша нищочай. Нищочаят се приготвя лесно. Затопляш си чаша вода и добавяш нищо. Преди няколко седмици експериментирах с чай от обелките на картоф. Как беше ли? Колкото по-малко говоря за това, толкова по-добре.

Днес влязох в караваната. Трудна задача. Там е толкова претъпкано, че се наложи да оставя скафандъра си във въздушния шлюз.

Първото ми впечатление беше, че е много горещо. Скоро се сетих защо.

Атмосферният регулатор си беше в ред, но нямаше какво да прави. Прекъснатата връзка с марсохода е прекратила и притока на въглероден диоксид, който аз издишвам и който той трябва да обработи. Въздухът в караваната си е бил в идеални концентрации, така че защо да променя каквото и да било?

Понеже регулация не е била нужна, въздухът от караваната не е бил изпомпван към външния компонент за сепариране при ниски температури. И следователно не се е връщал обратно във вид на течност, която има нужда от затопляне.

Нали помните, че РТГ излъчва топлина постоянно? С нищо не можеш да го спреш. И е ставало все по-топло. В някакъв момент се е стигнало до равновесна точка, при която загубата на топлина през корпуса на караваната се изравнила с топлината, излъчвана от РТГ. В случай че сте любопитни, въпросната равновесна точка се беше заковала на пържещите четиресет и един градуса.

Пуснах пълна диагностика на оксигенатора и атмосферния регулатор — оказа се, че са в пълна изправност.

Водният резервоар на радиационния генератор беше празен, което не е никаква изненада. Изобщо не му бях слагал капака, защото планът за пътуването не включваше търкаляне и преобръщане. По пода на караваната имаше локви вода, която попих с комбинезона си. Напълних резервоара с вода от запечатан контейнер, който се возеше в караваната. Сигурно помните, че въздухът, който се връща от външния компонент, минава през резервоара на РТГ, бълбука си през водата. Това е отоплителната ми система.

Като цяло обаче новините са добри. Важните машинарии работят, а и двете возила вече стоят здраво стъпили на гумите си.

Тръбите, свързващи марсохода и караваната, са измислени гениално. Разкачили са се, без да се скъсат. Просто ги щракнах по местата им и така възстанових връзката между двете кабини.

Остана ми да поправя куката на теглича. Горката, не ставаше за нищо. Явно беше поела най-големия удар на катастрофата. Както и очаквах, куката на караваната си беше наред. Монтирах я на марсохода и свързах двете возила. Бях готов да поема отново на път.

Като теглим чертата, моето частно влакче на ужасите ми струваше четири денонощия. Но сега отново съм на линия!

Един вид.

Какво ще стане, ако налетя на друг мек участък? Следващия път може и да не ми се размине толкова леко. Вярно, злополуката, която ме сполетя, трудно ще се повтори — предизвикала я е ситуация, при която едното колело е било на твърда земя, а другото е попаднало в прашна дупка.

Но е добре да знам дали теренът пред мен е безопасен. Поне докато пътувам по рампата. Спусна ли се веднъж в басейна на Скиапарели, теренът би трябвало да е достатъчно надежден.

Ако имах право на едно желание, то щеше да е радио, по което да попитам НАСА за стабилен курс надолу по рампата. Поправка, ако имах право на едно желание, то щеше да е за зеленокожа, но много красива марсианска царица, която да ме спаси, защото иска да научи всичко за онова землянско нещо, наречено „правене на любов“.

Отдавна не съм виждал жена. Само го споменавам.

Както и да е, за да съм сигурен, че няма пак да катастрофирам… Сериозно, без жена от колко… години, хора. Не искам много. А повярвайте ми, пред вратата на един ботаник и машинен инженер не се редят опашки от дами. И все пак…

Както и да е. Ще карам по-бавно. По-скоро… ще пълзя. Така ще имам време да реагирам, ако усетя, че едното колело започва да потъва. Пък и ниската скорост ще подобри сцеплението.

Досега карах с двайсет и пет километра в час, сега ще намаля тази скорост до пет километра в час. Има още път, но цялата рампа е дълга четиресет километра. Не е нужно да бързам, важно е да стигна невредим до дъното. Както и да пълзя, все ще стигна до там за осем часа.

Ще го направя утре. За днес светлината вече свърши. Това е допълнителен бонус — махна ли се от рампата, ще мога да поема по права линия към МИА, а това ще ме отдалечи от стената на кратера. Така ще си върна цялата дневна светлина, вместо да се задоволявам само с половината.

Ако се върна на Земята, ще бъда известен, нали така? Безстрашният астронавт, която оцеля напук на всичко? На бас, че жените харесват такива неща.

Още една причина да остана жив.

— Изглежда е успял да поправи всичко — обясни Минди. — А съобщението му от днес гласи: „СТАВА ВСЕ ПО-ДОБРЕ“, което вероятно означава, че всичко работи.

Плъзна поглед по ухилените лица в заседателната зала.

— Невероятно — възкликна Мич.

— Страхотна новина — чу се гласът на Брус по уредбата.

Венкат се наведе към телефона.

— Как вървят плановете за модификацията на МИА, Брус? ЛРД ще се справи ли навреме?

— Работим денонощно — отговори той. — Готови сме с големите препятствия. Сега уточняваме детайлите.

— Добре, браво на вас — зарадва се Венкат. — Някакви евентуални изненади, за които трябва да знам?

— Амиии… — проточи Брус. — Е, има това-онова. Но по-добре да не го обсъждаме по телефона. Ще дойда в Хюстън след два дни заедно с плановете. Тогава ще говорим.

— Побиват ме тръпки, човече — каза Венкат. — Но щом така смяташ. Ще говорим по-нататък.

— Мога ли да разпространя новината? — попита Ани. — Добре ще е тази вечер по новините да видим и нещо друго, а не само снимки на преобърнатите возила.

— Определено — кимна Венкат. — Малко добри новини за разнообразие. Минди, колко му остава до МИА?

— При обичайната му скорост от деветдесет километра на ден, би трябвало да стигне там в ден 504. Или в ден 505, ако реши да не бърза. Винаги потегля рано сутрин и кара до обяд. — Отвори едно приложение на лаптопа си. — Обяд в ден 504 се пада в 11:41 тази сряда, хюстънско време. Обяд в ден 505 е в 12:21 в четвъртък.

— Мич, кой отговаря за комуникациите с МИА на „Арес 4“?

— Контролният екип на „Арес 3“ — отговори Мич. — Ще бъдат във втора контролна зала.

— Предполагам, че и ти ще си там.

— Можеш да заложиш главата си, че ще бъда.

— Щом казваш.

ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 502

Всяка година за Деня на благодарността семейството ми пътуваше от Чикаго до Сендаски, осем часа път с колата. Там живее сестрата на мама. Винаги караше татко, а той е най-предпазливият и бавен шофьор, който някога е сядал зад волана.

Сериозно. Караше все едно е на изпит за шофьорска книжка. Никога не надвишаваше ограничението на скоростта, държеше волана с две ръце, нагласяше си предварително огледалата и всичко останало от този род.

Направо откачах. Движим се по магистралата, коли фучат отляво и отдясно, някои дори надуват клаксона, защото — ако си говорим честно — спазването на ограниченията те превръща в заплаха на пътя. Идеше ми да сляза и да бутам колата.

По същия начин се чувствах и днес. Пет километра в час е скоростта на енергичен пешеходец. А аз карах с тази скорост в продължение на осем часа.

Но бавната скорост беше гаранция, че няма да пропадна в друга прашна дупка по пътя си. Не че попаднах на такава. Тоест нямаше да имам проблеми, дори да бях карал на пълна скорост. Но сигурното си е сигурно.

Добрата новина е, че най-после се махнах от рампата. Спрях и си спретнах лагер веднага щом теренът се изравни. И без това бях карал по-дълго от обичайното. Можех да продължа още, защото батериите бяха на петнайсет процента, но исках да използвам максимално слънчевото греене.

Най-после съм в басейна на Скиапарели! И то далече от стената на кратера. Оттук насетне ще разполагам с пълния обем на слънчевата светлина.

Реших, че е време за нещо специално. Изядох порциона, на чийто етикет бях написал: „Оцелял съм след нещо, което е трябвало да ме убие“. Божке, забравил бях колко е вкусна истинската храна.

С малко късмет след няколко дни ще изям и „Пристигане“.

ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 503

Вчера батериите не се заредиха докрай. Заради по-дългия преход се бяха заредили само на седемдесет процента до вечерта. Затова днешният ми преход приключи по-рано.

Изминах шейсет и три километра и се наложи да спра и да си направя лагера. Обаче изобщо не ми пука. Защото съм само на сто четиресет и осем километра от МИА. Това означава, че ще пристигна вдругиден.

Мама му стара, май наистина ще успея!

ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 504

Страхотно! Това е страхотно, по дяволите! По дяволите!

Добре, спокойно. Спокойно.

Днес изминах деветдесет километра. По мои сметки съм на петдесет от МИА. Би трябвало да стигна там по някое време утре. Това също е повод за вълнение, но за друго съм пощурял — хванах сигнал от излитащия апарат!

От НАСА са го настроили да излъчва опознавателния сигнал на нашия Подслон, на „Арес 3“. И защо не? Толкова е логично. За разлика от моите изстрадали машини, МИА е прекрасен, напълно функциониращ апарат и прави каквото му кажеш. И те са го накарали да се престори на нашия Подслон, така че марсоходът да види сигнала и да ми каже къде е.

Това е една изключително добра идея! Вече няма нужда да се мотая и да го търся. Знам точно къде се намира и отивам право към него.

Засега сигналът е слаб. Ще се засили, когато скъся разстоянието. МИА разполага с три дублиращи се метода за комуникация със Земята, но те са тясно насочени и с минимално разсейване на сигнала. Иначе казано, апаратът си общува без проблем със Земята, но една пясъчна дюна е достатъчна да заглуши онова, което аз чувам. Е, между МИА и Земята няма пясъчни дюни, така че…

Не знам как са го направили, но някак са създали радиален сигнал, пък бил той и слаб. И аз го чух!

Съобщението ми за днес гласеше: „УЛОВИХ МАЯКА“. Ако имах достатъчно камъни, щях да добавя: „АДСКИ ДОБРА ИДЕЯ!“. Но тук районът е песъчлив.

МИА чакаше в югозападната част на Скиапарели. Висок беше цели двайсет и седем метра, конусовидната му снага блестеше под обедното слънце.

Марсоходът прехвърли билото на една дюна в съседство, повлякъл караваната. Забави за миг, после продължи с максимална скорост към кораба. Спря на двайсетина метра от него.

Остана там десет минути, докато астронавтът си обличаше скафандъра.

Астронавтът изхвърча от шлюза, спъна се и падна на земята, после се изправи тромаво. Видя МИА и размаха ръце, сякаш не можеше да повярва, че е там.

Подскочи няколко пъти, вдигнал високо юмруци. После се смъкна на едно коляно и отново размаха юмруци към небето.

Хукна към кораба и прегърна приземяваща скоба Б. След миг-два пусна скобата и отново се разтанцува.

Уморен от вълнението, астронавтът постоя с ръце на кръста, загледан в източените линии на инженерното чудо пред себе си.

Изкачи стълбата на приземяващия модул, стигна до излитащия и влезе през въздушния шлюз. Затвори вратата след себе си.