Венкат Капур се върна в кабинета си, пусна куфарчето си на пода и се срина на кожения стол. Погледна през прозореца към космическия център „Джонсън“. Гледката беше фантастична.
Насочи вниманието си към екрана на компютъра. Четирийсет и седем непрочетени имейла настояваха да им обърне внимание. Можеха да почакат. Днес беше тъжен ден. Днес беше заупокойната служба на Марк Уотни.
Президентът произнесе реч, в която даде висока оценка на храбростта и саможертвата на Уотни, и на решителността, с която командир Люис беше спасила останалата част от екипажа си. Самата командир Люис и останалите присъстваха виртуално на службата чрез комуникационните системи за далечна връзка на космическия кораб „Хермес“. Предстояха им още десет месеца път в космоса.
Директорът също произнесе реч, в която напомни, че космическите пътешествия са изключително опасни, и заяви, че той нямало да отстъпи пред трудностите.
Докато подготвяха службата, попитаха Венкат дали и той не би искал да каже няколко думи. Отказа им. Какъв беше смисълът? Уотни беше мъртъв. Хубавите думи на директора за марсианските мисии нямаше да го върнат.
— Добре ли си, Венк? — чу се глас откъм прага. Венкат се завъртя със стола си.
— Май да — отвърна.
— Можеше да кажеш няколко думи на службата.
— Не исках. И ти го знаеш.
— Да, знам. И аз не исках да произнасям реч. Но съм директорът на НАСА. Очаква се от мен да го направя. Сигурен ли си, че си добре?
— Да, да, ще се оправя.
— Добре — кимна Теди и влезе. — Да се връщаме на работа тогава.
— Както кажеш — вдигна рамене Венкат. — Като за начало, подпиши разрешението за сателитно време.
Теди се облегна с въздишка на стената.
— Пак ли това?
— Да — потвърди Венкат. — Пак това. Какъв е проблемът?
— Добре де. Припомни ми. Какво точно целиш? Венкат се наведе напред.
— „Арес 3“ се оказа провал, но все още може да спасим нещо от мисията. Имаме финансиране за пет мисии „Арес“. Мисля, че Конгресът може да одобри финансиране и за шеста, стига да ги притиснем.
— Не знам, Венк…
— Просто е, Теди — настоя Венкат. — Евакуираха се на шестия ден. На Марс има провизии и оборудване за почти целия им престой. Една нова мисия би струвала нищожна част от стойността на нормална експедиция. Обикновено са нужни четиринайсет снабдителни сонди, които да подготвят мястото. А сега бихме могли да изпратим необходимото с три. Или дори с две.
— Венк, мястото е пометено от пясъчна буря със скорост на вятъра от сто седемдесет и пет километра в час. Бог знае какви са щетите.
— Точно затова ми трябват снимки — обясни Венкат. — Няколко снимки на района, не кой знае какво. А от тях ще научим много.
— Какво например? Мислиш, че ще рискуваме да пратим хора на Марс, без да сме сигурни, че всичко функционира идеално?
— Не е нужно да е идеално — побърза да възрази Венкат. — Каквото е повредено, ще го заменим. Единственото, което наистина трябва да работи, е МИА. А ние така или иначе ще пратим нов излитащ апарат.
— И по снимките ще разберем какво е повредено? Едва ли.
— Това ще е само първата стъпка. Екипажът се евакуира, защото имаше риск вятърът да повреди МИА. Подслонът е конструиран да издържи и при по-лошо време. Нищо чудно изобщо да не е пострадал. А това ще се види на снимките. Ако платнището се е пробило, въздухът е излетял и Подслонът се е сринал. Ако обаче още стои, тогава няма причина да смятаме, че апаратурата вътре е пострадала по какъвто и да било начин. Колкото до марсоходите, те са тежки и здрави. Могат да издържат всяка пясъчна буря. Нека просто погледна каква е ситуацията на Марс, Теди, само това искам.
Теди сведе очи.
— Не си единственият, който иска сателитно време. Предстоят снабдителните мисии за „Арес 4“. Трябва да се концентрираме върху кратера Скиапарели.
— Не разбирам, Теди. Какъв е проблемът? — не се отказа Венкат. — Имаме шанс да пратим допълнителна мисия. Дванайсет наши сателита обикалят около Марс, сигурен съм, че можеш да ми заделиш един-два за няколко часа. Ще ти дам прозорците за всеки от сателитите — кога ще са на подходящото място и ъгъл за снимки на „Арес 3“…
— Не става въпрос за сателитното време, Венк — прекъсна го Теди.
Венкат замръзна.
— Тогава… но… какво…
Теди сведе отново поглед.
— Дейността ни е публична. При нас няма секретна или тайна информация.
— И?
— Всички снимки, които направим, стават публично достояние на мига.
— Е, и?
— Тялото на Марк Уотни вероятно е на двайсетина метра от Подслона. Може да е полузаровено в пясъка, но пак ще се вижда ясно, с антена в гърдите при това. Направим ли снимки, всички ще го видят.
Венкат го зяпна. Първо невярващо, после гневно.
— Ти затова ли вече два месеца ме мотаеш със сателитното време?
— Венк, стига…
— Сериозно, Теди? Страх те е от проблем с имиджа?
— Знаеш, че медиите полудяха по смъртта на Уотни. Едва сега шумът започва да затихва — отвърна с равен глас директорът. — Вече два месеца ни засипват с критики. Днешната заупокойна служба ще позволи на хората да сложат точка, а на медиите — да захапят някоя друга история. А ти искаш отново да цъфнем на първите страници.
— И какво да направим? Той няма да се разложи. Ще си лежи там вечно.
— Няма да е вечно — възрази Теди. — След година пясъкът ще го е покрил.
— Една година? — възкликна Венкат и скочи. — Това е нелепо. Не можем да чакаме година за снимките.
— Защо да не можем? „Арес 4’“ ще излети чак след пет години. Време има предостатъчно.
Венкат си пое дълбоко дъх и се замисли.
— Добре. Погледни го от този ъгъл — каза той след миг-два. — Съчувствието към семейството на Уотни е повсеместно и силно. „Арес 6“ би могла да върне тялото му на Земята. Няма да твърдим, че това е основната задача на мисията, но ще намекнем, че е част от нея. Ако поставим нещата по този начин, Конгресът ще е по-склонен да съдейства. Но трябва да го направим сега, а не след година. След година на никого няма да му пука.
Теди потри с длан брадичката си.
— Хмм…
Минди Парк зяпаше тавана. Нямаше какво друго да прави. Нощната смяна беше голяма скука. Ако не бяха кафетата, с които се наливаше, отдавна да е заспала.
Когато се съгласи на трансфера, предложението да следи положението на сателитите около Марс й се стори вълнуваща възможност. Само че сателитите сами се грижеха за себе си. Работата й, оказа се, беше да праща имейли при наличието на снимки.
— Магистърска степен по машинно инженерство — промърмори си тя. — А ето че работя в денонощно фото.
Отпи от поредното кафе.
Проблясък върху екрана показа, че има нови снимки, които да препрати. Минди провери името на получателя. Венкат Капур.
Прехвърли данните към вътрешните сървъри и написа имейл на д-р Капур. Докато впиваше координатите на заснетите обекти, тя разпозна мястото.
— 31.2 градуса север, 28.5 градуса запад… Ацидалийската равнина… „Арес 3“?
Водена от любопитство, Минди отвори първата от седемнайсетте снимки.
Както и очакваше, снимките бяха от района на „Арес 3“. Чула беше, че са поръчали сателитно време. С известно неудобство Минди увеличи различни участъци от снимката, търсейки следи от тялото на Марк Уотни. Не откри нищо, което й донесе колкото облекчение, толкова и разочарование.
Отвори и другите снимки. Подслонът беше невредим. Д-р Капур щеше да се зарадва.
Вдигна чашата с кафе към устните си и застина.
— Ъъ… — измънка сама на себе си. — Ъъъъ…
Влезе във вътрешната мрежа на НАСА и отвори сайта за мисиите „Арес“. Ориентира се набързо и грабна телефона.
— Ало, здрасти. Обажда се Минди Парк от сателитен контрол. Трябват ми дневниците на мисията за „Арес 3“, къде да ги намеря?… Аха… ъъ… да. Открих ги. Мерси.
След още няколко минути във вътрешната мрежа на НАСА Минди се облегна назад в стола си. От сънливостта й не беше останала и следа.
Взе отново телефона.
— Ало, службата за сигурност? Обажда се Минди Парк от сателитен контрол. Трябва ми телефон за спешна връзка с д-р Венкат Капур… Да, директорът на марсианските мисии… Да, спешно е.
Минди не можеше да си намери място. Завъртя се рязко със стола си, когато Венкат влезе в залата.
— Вие ли сте Минди Парк? — попита той. Изглеждаше ядосан, макар и не твърде много.
— Да — отвърна тя смутено. — Извинявайте, сигурно съм ви измъкнала от леглото.
— Предполагам, че имате основателна причина. Е?
— Ами… — смънка тя и сведе поглед. — Хм, струва ми се. Става въпрос за… снимките, които сте поръчали. Пристигнаха. По-добре елате и вижте сам.
Той придърпа стол към бюрото й и седна.
— За тялото на Уотни ли става въпрос? Затова ли е пушилката?
— Ами, не — смотолеви отново тя. — Такова… Вижте — каза накрая и посочи екрана.
Венкат се взря в снимката.
— Подслонът изглежда непокътнат. Това е добра новина. Соларните панели изглеждат наред. Марсоходите — също. Сателитната чиния не се вижда никъде, но това можеше да се очаква. Какво е толкова спешно?
— Ами… — Минди посочи с пръст едно място върху екрана. — Това.
Венкат се наведе да погледне отблизо. Точно под Подслона, близо до марсоходите, върху пясъка се виждаха два бели кръга.
— Хм. Приличат на парчета от платнището на Подслона. Дали не е пострадал все пак? Може би вятърът е разкъсал платнището и…
— Ъъ — прекъсна го Минди. — Приличат на палатките на марсоходите.
Венкат се взря отново в снимката.
— Хм. Може и да сте права.
— Как са се озовали там? Разпънати? — попита Минди. Венкат вдигна рамене.
— Сигурно командир Люис е наредила да ги разпънат по време на евакуацията. Добро хрумване от нейна страна. Подготвила е резервен подслон, в случай че МИА аварира, а Подслонът се пробие.
— Да, ама… — каза Минди и отвори документ на компютъра си. — Това е пълният дневник на мисията за дните от 1 до 6. От кацането на МСА до излитането по спешност на МИА.
— И?
— Прочетох го от начало до край. Няколко пъти. Не са разпъвали палатките. — В края на изречението гласът й се пречупи.
— Ами, знам ли… — промърмори озадачено Венкат. — Явно са ги разпънали, но не са отбелязали това в дневника.
— Активирали са две палатки по спешност и изобщо не са споменали за това?
— Хм. В това няма логика, признавам. Може би бурята е объркала системите на марсоходите и палатките са се разтворили автоматично.
— Ами… — заекна Минди. — Значи първо са се активирали автоматично, а после са се разкачили от марсоходите и са се настанили една до друга на двайсет метра разстояние?
Венкат се загледа отново в образа на монитора.
— Е, явно са се активирали по някакъв начин.
— Защо соларните клетки са чисти? — продължи Минди. Очите й се пълнеха със сълзи. — Имало е силна пясъчна буря. Би трябвало да са покрити с пясък.
— Ако е имало силен вятър, може да е помел пясъка — каза Венкат, но не звучеше убеден в хипотезата си.
— Споменах ли, че от тялото на Уотни няма и следа? — попита тя през сълзи.
Очите на Венкат се разшириха внезапно.
— О… — промълви той. — О, боже…
Минди захлупи с ръце лицето си и се разхълца тихичко.
— Какво?! — възкликна Ани Монтроуз, директорката на отдела за контакт с медиите. — Майтапиш се!
Теди потърка мълчаливо челото си.
— Сигурни ли сте? — настоя Ани.
— Почти сто процента — отговори Венкат. — Мамка му!
— Така не ни помагаш, Ани — каза Теди.
— Имате ли някаква представа какви лайна ще завалят от небето? — сопна се тя.
— Нека караме стъпка по стъпка — предложи Теди. — Венк, какво те кара да мислиш, че е жив?
— Първо, няма труп — обясни Венкат. — Второ, палатките на марсоходите са разпънати. Трето, соларните панели са чисти. Между другото, можеш да благодариш на Минди Парк от сателитен контрол. Момичето има набито око. От друга страна — продължи Венкат, — тялото му може да е било зарито в пясъка от бурята в ден 6. Възможно е палатките да са се разтворили автоматично и силният вятър да ги е отделил от марсоходите. А по-късен вятър със скорост от трийсетина километра би бил достатъчно силен да помете панелите. Не изглежда вероятно, но е възможно. Затова последните няколко часа правих подробни проверки. Командир Люис е излизала два пъти с марсоход 2. Вторият обход е бил в ден 5. Според записите в дневника на мисията, след като се е върнала от обхода си, командир Люис е свързала марсохода към Подслона за презареждане. Повече никой не го е използвал, а тринайсет часа по-късно екипажът се е евакуирал.
Плъзна една снимка през масата към Теди.
— Тази е от снощи. Както виждаш, марсоход 2 е с гръб към Подслона. Зареждащият кабел е при носа и не е достатъчно дълъг.
Теди се намръщи.
— Люис трябва да го е паркирала с носа към Подслона, иначе не би могла да го включи за презареждане — отбеляза той. — Марсоходът е бил преместен след ден 5.
— Да — кимна Венкат и плъзна още една снимка към Теди. — Но истинското доказателство е тук. В долния десен ъгъл се вижда МСА. Разглобен е. Няма начин екипажът да е разглобил спускаемия апарат и да не споменат за това нито в дневника, нито в докладите си. Скобата е тук, вдясно — посочи той. — Приземяващият механизъм на МИА. По всичко личи, че горивният генератор е бил изваден и при демонтирането му приземяващият механизъм е пострадал зле. Няма начин това да се е случило преди евакуацията, защото би поставило под риск излитането на МИА, а командир Люис не би допуснала такова нещо.
— Хей — намеси се Ани. — Защо не говорим със самата нея? Да я питаме какви са тия простотии?
Венкат погледна многозначително към Теди. След миг директорът въздъхна.
— Защото — каза той, — ако Уотни наистина е жив, не искаме екипажът на „Арес 3“ да знае за това.
— Какво?! — възкликна Ани. — Защо ще го криете от тях?
— Остават им още десет месеца път до Земята — обясни Теди. — Космическите пътувания са опасни. Екипажът трябва да е съсредоточен и в най-добра форма. И сега им е криво, че са загубили колега, но ако разберат, че са го изоставили жив, това ще ги съсипе.
Ани погледна Венкат.
— Ти съгласен ли си с това?
— Абсолютно — потвърди Венкат. — Нека се справят с емоционалната травма, след като стъпят на твърда земя, а не докато летят в космоса.
— Това ще е най-обсъжданата тема след „Аполо 11“ — поклати глава Ани. — Как изобщо ще го скриете от тях?
Теди сви рамене.
— Лесно. Ние контролираме комуникацията с тях.
— Мамка му — изруга Ани и отвори лаптопа си. — Кога искате да го съобщим официално?
— Ти какво ще предложиш? — попита Теди.
— Хм. Можем да задържим снимките двайсет и четири часа, после сме длъжни да ги публикуваме. Заедно с изявление. Хората така или иначе ще стигнат до същия извод, затова е по-добре да ги изпреварим, за да не изглеждаме пълни идиоти.
— Добре — кимна Теди. — Напиши изявлението.
— Пълна каша е това. Пълна каша — изсумтя тя.
— А ние? — обърна се Теди към Венкат. — Каква ще е първата ни стъпка оттук насетне?
— Първата ни стъпка е комуникацията — каза Венкат. — От снимките става ясно, че комуникационните системи на Подслона са съсипани. Ще ни трябва друг начин за връзка. Свържем ли се с него, ще направим оценка на ситуацията и ще измислим нещо.
— Добре — съгласи се Теди. — Хващай се на работа. Вземи колкото хора ти трябват, от който отдел решиш. Екипът ти ще работи без ограничения, ако трябва и денонощно. Намерете начин да се свържете с него. В момента това е основната и единствената ти задача.
— Ясно.
— Ани, гледай никой да не чуе за това, преди да направим официалното изявление.
— Хубаво — кимна тя. — Кой друг знае?
— Само ние тримата и Минди Парк от сателитен контрол — каза Венкат.
— Ще говоря с нея — обеща Ани.
Теди стана и отвори мобилния си телефон.
— Отивам в Чикаго. Ще се върна по-късно днес.
— Защо? — попита Ани.
— Там живеят родителите на Уотни — обясни той.
— Трябва да им го съобщя лично, преди новината да взриви медиите.
— Ще са щастливи да научат, че синът им е жив — каза Ани.
— Да, жив е — отвърна Теди. — Но ако сметките ми са верни, Уотни ще умре от гладна смърт. Няма как да му помогнем навреме. Разговорът, който ми предстои, ще е тежък.
— Мамка му — отрони замислено Ани.
— Нищо? Съвсем нищо? — простена Венкат. — Шегувате ли се? Двайсет експерти работиха върху проблема дванайсет часа. Имаме комуникационна мрежа за милиарди долари. И ми казвате, че няма никакъв начин да се свържем с него?
Двамата мъже в кабинета на Венкат се размърдаха притеснено на столовете си.
— Той няма радио — каза Чък.
— Всъщност — поправи го Морис, — има радио, но няма чиния.
— Работата е там — продължи Чък, — че без чиния сигналът трябва да е изключително силен…
— Адски силен, човече — вметна Морис.
— … за да стигне до него — довърши Чък.
— Обмислихме варианта с марсианските сателити — каза Морис. — Те поне са близо. Но сметките не излизат. Дори „Суперсървейър 3“, който има най-силния предавател, трябва да е четиринайсет пъти по-мощен…
— Седемнайсет пъти — поправи го Чък.
— Четиринайсет — настоя Морис.
— Не, седемнайсет е. Забравяш амперажния минимум за отоплителите, които да поддържат…
— Момчета — прекъсна ги Венкат. — Схванах проблема.
— Извинявай.
— Извинявай.
— Вие извинявайте, че съм толкова рязък — каза Венкат. — Снощи съм спал има-няма два часа.
— Няма проблем — отвърна Морис.
— Колко резервни комуникационни системи имат мисиите „Арес“? — попита Венкат.
— Четири — отговори Чък.
— Три — заяви Морис.
— Не, четири са — поправи го Чък.
— Той попита за резервни системи — настоя Морис. — Значи не включва основната система.
— О! Добре де. Значи три.
— В такъв случай общо четири системи — заключи Венкат. — Обяснете ми как така сме изгубили и четирите.
— Ами — поде Чък. — Основната система минава през голямата сателитна чиния. Нея я е издухала бурята. Резервните са свързани с МИА.
— Мда — кимна Морис. — МИА си е един вид машина за комуникации. Може да говори със Земята, с „Хермес“, дори със сателитите около Марс, ако се наложи. И има три независими системи, така че нищо, освен сблъсък с метеорит, да речем, да не прекъсне комуникацията.
— Проблемът е — добави Чък, — че командир Люис и другите са излетели с МИА при евакуацията.
— И от четирите независими системи е останала една. А тя е счупена — довърши Морис.
Венкат стисна с пръсти основата на носа си.
— Как сме могли да допуснем такова недоглеждане?
Чък сви рамене.
— Изобщо не ни е хрумнало, че някой ще се озове на Марс без МИА.
— Така де! — каза Морис. — Какъв е шансът?
Чък се обърна към него.
— Едно към три, ако се съди по емпиричните данни. Доста голям шанс всъщност.
— Благодаря на всички ви, че дойдохте въпреки краткото предизвестие — каза Ани. — Ще направим важно съобщение. Бихте ли заели местата си, моля?
— За какво става въпрос, Ани? — попита един репортер. — Да не е станало нещо с „Хермес“?
— Заемете местата си, моля — повтори тя. Репортерите се раздвижиха, поспориха кой къде да седне, накрая всички се настаниха.
— Това е кратко, но много важно съобщение — поде Ани. — За момента няма да отговарям на никакви въпроси, но след час ще има пресконференция и тогава ще можете да питате. Наскоро получихме сателитни снимки от Марс и потвърдихме, че на този етап астронавтът Марк Уотни е жив.
След пълна секунда на гробна тишина залата избухна.
— Започва да ми писва от всекидневните пресконференции — оплака се Венкат.
— А на мен започва да ми писва от ежечасните пресконференции — надцака го Ани.
— Извинявайте, че закъснях — каза Теди, влизайки в претъпканата зала за пресконференции. В дъното рамо до рамо стояха ръководителите на всички отдели, а репортерите се блъскаха отпред.
Теди извади няколко картички от джоба си и се изкашля.
— За деветте дни, откакто съобщихме, че Марк Уотни е оцелял, получихме подкрепа откъде ли не. И я използваме безсрамно и всячески.
Тих смях се разля из залата.
— Вчера по наша молба програмата за търсене на извънземен разум насочи всичките си чинии към Марс, в случай че Уотни изпраща към нас слаб радиосигнал. Не уловихме такъв, но случката е показателна за подкрепата, която получаваме отвсякъде. Обществеността има силен интерес към темата, затова ние ще направим всичко по силите си да я информираме своевременно. Преди малко научих, че Си Ен Ен ще прави половинчасова емисия всеки делничен ден, посветена на този въпрос. Ще пренасочим към тези емисии няколко души от екипа ни за връзки с медиите, така че обществеността да получава най-новата информация по най-бързия възможен начин. Настроихме орбитите на три сателита за максимално покритие на района на мисия „Арес 3“ и се надяваме скоро да получим изображения, на които Марк Уотни е извън Подслона. Ако го видим навън, ще можем да направим заключения за физическото му състояние въз основа стойката и активността му. Има много въпросителни, разбира се — колко дълго може да издържи, за колко време ще му стигне храната, възможно ли е „Арес 4“ да го спаси, как да се свържем с него. Не мога да ви обещая, че ще го спасим, но мога да ви обещая друго. И то е, че НАСА ще направи и невъзможното да върне Марк Уотни у дома. Това ще е основната ни и единствена цел, докато не го върнем на Земята или не потвърдим, че е загинал на Марс.
— Хубава реч — каза Венкат, докато влизаше в кабинета на Теди.
— И напълно искрена, уверявам те — отговори директорът.
— Знам.
— Какво мога да направя за теб, Венк?
— Имам идея. Е, идеята е на Лабораторията за реактивно движение. Аз съм само пратеникът.
— Обичам идеите — усмихна се Теди и му махна да седне.
Венкат си придърпа стол.
— Можем да го спасим с „Арес 4“. Рискът обаче е много голям. Обсъдихме идеята с екипажа на „Арес 4“ и те са с две ръце „за“. Даже настояват да го направим.
— Естествено — кимна Теди. — Астронавтите по правило са луди. И благородни до мозъка на костите. Каква е идеята?
— Ами — започна Венкат, — още сме в първоначалния етап и много неща трябва да се обмислят в детайли, но момчетата и момичетата от ЛРД смятат, че МСА може да се използва не по предназначение и така да го спасим.
— „Арес 4“ още не е излетял. Защо да бъзикаме спускаем апарат? Защо не направим нещо ново, с нужните промени, вместо да преустройваме съществуващия модел?
— Нямаме време да конструираме апарат по поръчка. А и в интерес на истината, Уотни няма как да оцелее до пристигането на „Арес 4“, но това е друг проблем.
— Да чуем за МСА — подкани го Теди.
— В ЛРД ще му махнат всичко възможно, така че да намалят масата му, с цел да добавят още горивни резервоари. Екипажът на „Арес 4“ се приземява в района на мисия „Арес 3“ с възможно най-нисък разход на гориво. После, при пълна тяга, ама наистина при пълна тяга, могат да излетят отново. Няма как да се издигнат в орбита, но биха могли да стигнат до района на „Арес 4“ по ниска траектория, което си е… доста страшничко. Там ще ги чака МИА. Цялата тази операция ще изисква сериозно преустройство на апарата, но в ЛРД смятат, че не е невъзможно.
— Как ще намалят масата? — попита Теди. — Мислех, че вече са я свели до възможния минимум.
— Като свалят системите за безопасност и аварийното оборудване.
— Супер — изохка Теди. — Значи ще рискуваме живота на още шестима души в опасно кацане, излитане и повторно кацане.
— Нещо такова — съгласи се Венкат. — Рискът би бил по-малък, ако екипажът остане на „Хермес“ и само пилотът кацне с МСА да прибере Уотни. Но това би означавало да се откажем от мисията, а астронавтите предпочитат да рискуват живота си.
— Понеже са астронавти — изтъкна Теди.
— Понеже са астронавти — кимна Венкат.
— Е, това е абсурдна идея и аз няма да я одобря.
— Ще поработим още по нея — обеща Венкат. — Ще се опитаме да снижим риска.
— Добре. Някакви идеи как да го опазим жив четири години?
— Не.
— Поработете и по това.
— Добре — каза Венкат.
Теди се завъртя със стола си и погледна през прозореца към небето. Стъмваше се.
— Какво ли е? — промълви замислено. — Да си сам на чужда планета. Мисли си, че е изоставен и че никой не може да му помогне. Как се отразява това на човешката психика?
Обърна се да погледне към Венкат.
— Чудя се какво ли си мисли в момента.
ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 61
Как така Аквамен може да контролира китовете? Та те са бозайници! В това няма никакъв смисъл.