Марсианецът

13.

Служителите на „Дейо Пластикс“ работеха на двойни смени. Говореше се и за тройни смени, ако от НАСА отново увеличат поръчката. Никой нямаше нищо против. Заплащането за извънредния труд беше страхотно, а финансирането — без горна граница.

Тъканото въглеродно влакно минаваше бавно през пресата, която го затваряше като в сандвич между полимерни листове. Готовият материал се прегъваше на четири слепени ката. Така получения дебел лист намазваха с меко лепило, после отнасяха готовата продукция в горещия цех да съхне.

ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 114

Сега, когато може да говори с мен, НАСА изобщо не млъква, проклета да е.

Постоянно искат ъпдейти на всички системи в Подслона, събрали са и цяла стая с хора, които искат да се разпореждат с насажденията ми. Нямам думи. Група глупаци на Земята казват на мен, ботаника, как да отглеждам растения.

Опитвам се да не им обръщам внимание и през повечето време успявам. Нека не ви звучи твърде надменно, но аз все пак съм най-добрият ботаник на планетата, факт.

Има един голям бонус обаче, и това са имейлите! Все едно пак съм на „Хермес“ — получавам редовно информационни пакети. В тях, естествено, са включени имейли от семейството и приятелите ми, но НАСА ми праща и подбрани съобщения от широката общественост. Получавам имейли от рокзвезди, атлети, актьори и актриси, и дори от президента на САЩ.

Най-якото съобщение е от моята алма-матер, Чикагския университет. Пишат, че щом си отгледал реколта някъде, значи си „колонизирал“ мястото. Което значи, че съм колонизирал Марс.

Пукни се от яд, Нийл Армстронг!

По пет пъти на ден отивам в марсохода да си проверя пощата. Могат да изпратят съобщение от Земята до Марс, но не могат да го изпратят още десет метра по-нататък до Подслона. Но нямам право да мрънкам. Сега шансовете ми да изляза жив от това изпитание са много по-високи.

Последно чух, че са решили проблема с масата на спускаемия апарат от „Арес 4“. Щом апаратът кацне тук, ще се освободи от топлинния щит, от всички животоподдържащи системи и от няколко празни резервоара за гориво. След това ще е в състояние да откара нас седмината (мен плюс екипажа на „Арес 4“) чак до Скиапарели. Пишат, че вече съставяли работния ми график за престоя на мисията. Яко, а?

Друго какво да ви кажа… в момента уча морзовата азбука. Защо ли? Защото това е резервната ни система за комуникация. В НАСА са преценили, че една престаряла сонда не е най-надеждното средство за връзка.

Ако „Патфайндър“ се скапе, ще пиша съобщения с камъни, а НАСА ще ги разчита чрез сателитите. Няма да има как да ми отговарят, но поне ще получават информация от мен. Защо морзовата азбука ли? Защото, когато имаш само камъни, е много по-лесно да редиш точки и тирета, отколкото букви.

След окончателното приключване на химическите реакции листовете се стерилизираха и преместваха в бяла стая. Там един работник отрязваше ивица от края. Ивицата нарязваше на квадрати и всеки квадрат се подлагаше на серия от детайлни тестове.

След преминаването през тази инспекция листът биваше изрязван в нужната форма. Ръбовете му се прегъваха, зашиваха и намазваха повторно с лепило. Минаваше инспектор за последна проверка, сверяваше независимо размерите, след това одобряваше готовия лист за употреба.

ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 115

Досадните ботаници неохотно признаха, че съм свършил добра работа. Потвърдиха, че храната ще ми стигне до ден 900. НАСА внесе корекции в съдържанието и графика на снабдителната сонда въз основа на тази информация.

Отначало работели по отчаян план да оборудват и изпратят сонда, която да пристигне тук преди ден 400. Но със своята картофена ферма аз им осигурих още петстотин дни да си фризират плана.

Ще я изпратят догодина по време на Хохмановия трансферен прозорец и сондата ще пристигне тук девет месеца по-късно, тоест около ден 856. Ще я натоварят с много храна, резервен оксигенатор, воден рециклатор и комуникационна система. Три комуникационни системи всъщност. Явно не са склонни да поемат никакъв риск, предвид навика ми да съм в съседство, когато разни радиа се развалят.

Днес получих първия си имейл от „Хермес“. НАСА ограничава директния контакт. Сигурно ги е страх, че ще кажа нещо от сорта: „Вие ме зарязахте на Марс, тъпанари!“. Ясно ми е, че екипажът не е очаквал да получи вест от Призрака на марсианското минало, но все пак… Понякога ми се ще НАСА да не се държи като бавачка на малки деца. Накрая все пак се смилиха и ми пуснаха един имейл от командира:

А това е моят отговор:

Работниците сгънаха внимателно листа и го прибраха в пълен с аргон, херметически затворен товарен контейнер. Инспекторът принтира стикер и го залепи върху контейнера. На стикера пишеше: „Проект «Арес 3»; платнище за Подслон; лист АЛ102“.

Контейнерът беше качен на чартърен полет до военновъздушна база „Едуардс“ в Калифорния. Самолетът летя на много голяма височина, при огромен разход на гориво, за да избегне турбуленциите.

След пристигането си контейнерът беше внимателно транспортиран със специален конвой до Пасадена. Там го отнесоха в бялата стая на ЯРД. През следващите пет седмици инженери в бели комбинезони сглобяваха Снабдителна сонда 309. В сондата прибраха АЛ102, както и дванайсет други пакета с платнище за Подслон.

ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 116

Почти е време да прибера втората си реколта. Еха!

Ще ми се да имах сламена шапка и тиранти.

Второто ми поколение картофи е в чудесно състояние. Оказва се, че насажденията тук, на Марс, са особено високодобивни, благодарение на милиардите долари, инвестирани в животоподдържащите системи на Подслона. Вече имам четиристотин отлични стръка картофи и всеки от тях ражда пълни с калории грудки, които аз да ям с наслаждение. След десетина дни ще са готови за вадене!

Този път няма да ги използвам за семе. Не, те ще са част от новите ми хранителни запаси. Изцяло натурални, органични, марсиански картофи. Не чувате това всеки ден, нали?

Сигурно се чудите как ще ги съхранявам. Не мога просто да ги струпам някъде. Повечето ще се развалят, преди да съм ги изял. Затова ще направя нещо, което не би имало никакъв смисъл на Земята — ще ги изхвърля навън.

По-голямата част от водното им съдържание ще бъде изсмукано от почти пълния вакуум. Останалото ще замръзне на камък. Всички бактерии, които потриват ръце да ми развалят картофите, ще умрат с писъци.

Друго какво… А, да — получих имейл от Венкат Капур:

И моят отговор:

Предварителните снабдителни сонди за „Арес 3“ бяха изстреляни в четиринайсет последователни дни по време на Хохмановия трансферен прозорец. Сонда 309 беше изстреляна трета. Пътуването до Марс с продължителност двеста петдесет и един дни мина нормално, само с две минимални корекции на курса.

След няколко маневри за убиване на скоростта сондата пое по последния си вектор на снижаване към Ацидалийската равнина. Издържа навлизането в атмосферата, благодарение на топлинния си щит. Малко по-късно разпъна парашута си и изхвърли вече ненужния топлинен щит.

Когато радарът й засече, че сондата се намира на трийсет метра над повърхността, парашутът беше изхвърлен на свой ред и се надуха балоните около корпуса. Сондата падна без повече церемонии на повърхността, подскочи, търкулна се и спря.

Компютърът спусна балоните и докладва на Земята, че сондата е кацнала успешно.

После чака двайсет и три месеца.

ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 117

Имам проблем с водния рециклатор.

Шест души преработват осемнайсет литра вода на ден. Следователно рециклаторът е предвиден да рециклира двайсет. Но напоследък рециклира по десет най-много.

Генерирам ли аз по десет литра вода на ден? Не, не съм шампионът по уриниране на всички времена. Заради картофите е. Влажността в Подслона е много по-висока от предвидената и водният рециклатор постоянно изтегля излишната вода от въздуха.

Не съм особено притеснен. Водата си е вода. Растенията я използват, аз я използвам. Ако се наложи, мога да пикая директно върху картофите. Течността ще се изпари и ще се кондензира по стените. Сигурно бих могъл да измисля начин да я събирам. Работата е там, че водата няма къде да отиде. Системата е от затворен тип. Пък и нали направих шестстотин литра вода от горивото на МСА (помните ли инцидента с „гърмящия Подслон“?). Мога да си вземам вани и пак да ми остава.

Онези в НАСА обаче направо са се побъркали. За тях водният рециклатор е от критично значение за оцеляването ми. Резервен няма и те са убедени, че без него ще умра на секундата. За тях повредата в оборудването е нещо страшно. За мен — ежедневие.

Затова, вместо да се готвя за прибирането на реколтата, аз кръстосвам от Подслона до марсохода да им отговарям на въпросите. Всяко ново съобщение съдържа указания да пробвам поредната им идея и да докладвам за резултатите.

Дотук установихме, че проблемът не е в електрониката, нито в замразяващата система или температурния баланс. Накрая сигурно ще се окаже някоя дупчица някъде и в НАСА ще проведат четиричасово съвещание, преди да ме инструктират да я запуша с тиксо.

Люис и Бек отвориха снабдителна сонда 309. Затруднени от неповратливите си скафандри, те извадиха различните парчета от платнището и ги разстлаха на земята. Цели три от предварителните снабдителни сонди бяха посветени на Подслона.

Следвайки протокол, който бяха упражнявали стотици пъти, двамата бързо напаснаха парчетата. Специалните лепящи ленти помежду им осигуряваха херметичното им сглобяване.

След като издигнаха главната конструкция на Подслона, Люис и Бек се заеха с въздушните шлюзове. Лист АЛ102 имаше дупка с размерите на въздушен шлюз 1. Бек изпъна платнището и го прикачи към лепящите ленти по външната страна на шлюза.

Приключиха с шлюзовете и Люис напълни Подслона с въздух. АЛ102 за пръв път усети що е то налягане. Изчакаха час. Нямаше загуба на налягане. Подслонът беше готов за употреба.

ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 118

Разговорът ми с НАСА за водния рециклатор беше отегчителен и пълен с технически детайли. Затова ще го перифразирам за ваше улеснение:

Аз: Очевидно се е запушил някъде. Защо да не го разглобя и да проверя вътрешните тръби?

НАСА (след петминутен размисъл): Не, ще прецакаш нещо и ще умреш.

Аз обаче го разглобих.

Да, да, знам. В НАСА работят куп мегаумни хора и аз би трябвало да се вслушвам в съветите им. По цял ден се трудят да ми опазят кожата, а аз се правя на интересен.

Просто ми писна да ми казват как да си бърша гъза. Независимостта беше едно от качествата, които търсеха, когато подбираха астронавтите за мисиите „Арес“. Всяка мисия трае тринайсет месеца, повечето от тях на много светлинни минути от Земята. Търсеха хора, които хем да са инициативни и самостоятелни, хем да се подчиняват на своя командир.

Ако командир Люис беше тук, щях да я слушам, честно. Но да слушам банда безлики бюрократи от Земята? Ще прощавате, ама ми е трудно.

Бях изключително внимателен. Надписвах всеки чарк и компонент, докато разглобявах рециклатора, и подреждах всичко на масата. Освен това имах подробни схеми и чертежи в компютъра, така че нямаше място за изненади.

И точно както очаквах, имаше запушена тръба. Рециклаторът е конструиран да пречиства урина и излишна влага от въздуха (издишваме почти толкова вода, колкото изпикаваме). Аз бях смесил водата с почва, което правеше водата минерална. И минералите се бяха отложили по тръбите на рециклатора.

Изчистих тръбите и сглобих машинката. Това реши проблема напълно. Ще трябва да го направя пак, но не през следващите стотина дни. Голям праз.

Уведомих НАСА какво съм направил. Разговорът ни (перифразиран) беше следният:

Аз: Разглобих го, открих проблема и го отстраних.

НАСА: Идиот.

АЛ102 тръпнеше под свирепия напор на бурята. Подложен на натиск далеч по-голям от предвидения в конструкторските му спецификации, той се вълнуваше отчаяно, напъвайки лепящите ленти около въздушния шлюз. Другите парчета от платнището се вееха около своите лепящи ленти, но го правеха заедно, като цяло платно. Лукс, който не се отнасяше за АЛ102. Шлюзът почти не помръдваше и АЛ102 самичък поемаше гнева на бурята.

Слоевете пластмаса се огъваха постоянно и триенето затопли лепилото помежду им. Тази нова, по-податлива среда позволи на въглеродните нишки да се разделят.

АЛ102 се разтегна.

Не много. Само с четири милиметра. Ала въглеродните нишки, отстоящи нормално на петстотин микрона една от друга, сега бяха раздалечени осем пъти повече, а това е истинска пропаст от разстояние.

След като бурята утихна, единственият останал астронавт направи пълна диагностика на Подслона. Но не забеляза нищо нередно. Слабото място на платнището беше скрито под лепяща лента.

Създаден за мисия от трийсет и един дни, АЛ102 издържа много след като трайността му изтече. Дните минаваха и самотният астронавт всекидневно излизаше и влизаше в Подслона. Въздушен шлюз 1 се намираше най-близо до зареждащата станция на марсоходите, затова астронавтът го предпочиташе пред другите два.

При херметизация шлюзът се разширяваше минимално, при разхерметизация се свиваше. Всеки път, когато астронавтът използваше шпюза, опънът върху АЛ102 първо намаляваше, сетне се увеличаваше отново.

Опън, стрес, отслабване, разпъване…

ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 119

Снощи се събудих, защото Подслонът се тресеше.

Пясъчната буря — не много силна — утихна толкова внезапно, колкото беше и започнала. Нищо и никаква буря, категория 3 — с ветрове от петдесет километра в час. Нищо притеснително. И все пак е страшничко да чуеш воя на вятъра, когато си свикнал на пълна тишина.

Тревожех се за „Патфайндър“. Ако бурята го беше повредила, значи бях загубил връзката си с НАСА. Не би трябвало да се притеснявам. Сондата беше прекарала на Марс десетилетия. Малко ветрец едва ли би я потрошил.

Като изляза навън, ще проверя „Патфайндър“, после ще се заема с неприятните задачи за деня. Крайно неприятни.

Мда, всяка пясъчна буря води след себе си неизбежното почистване на соларните панели. Древна традиция, почитана от сърцати марсианци като моя милост. Напомня ми за Чикаго — там вечно рием снега с лопати. Едно трябва да призная на татко — никога не е твърдял, че риенето на сняг изгражда характера или учи децата на труд.

Той казваше друго:

— Духалките за сняг са скъпи. А ти си ми без пари. Помня, че веднъж се оплаках на мама, а тя ме скастри:

— Я не ставай женчо.

Какво друго… До прибирането на реколтата остават седем дни, а аз още не съм готов. Първо, трябва да си направя мотика. Също и барака за картофите. Не мога просто да ги струпам отвън, защото следващата по-силна буря ще предизвика Голямата марсианска картофена миграция.

Уви, всичко това ще трябва да почака. За днес денят ми е пълен със задачи. След като почистя клетките, трябва да огледам цялата соларна конструкция за повреди. Нея, както и марсохода.

По-добре да започвам.

Въздушен шлюз 1 бавно снижаваше налягането до една деветдесета част от земната атмосфера. Уотни, облечен в скафандър, изчака цикълът да завърши. Беше го правил стотици пъти. И да бе имал някакви притеснения през първите дни, те отдавна бяха изчезнали. Сега това беше просто досаден етап преди всяко излизане от Подслона.

Налягането продължаваше да спада, по-високото налягане в Подслона притисна шлюза и АЛ102 се изпъна за последен път.

В ден 119 Подслонът се проби.

Първоначалната пробойна беше миниатюрна — по-малка от милиметър. Перпендикулярните въглеродни фибри би трябвало да предотвратят по-нататъшното разцепване. Но материалът отдавна беше преминал границите на издръжливостта си, вертикалните фибри се бяха раздалечили прекомерно, а хоризонталните се бяха отслабили отвъд критичната точка.

Атмосферата в Подслона се изля като река през пробойната. За част от секундата милиметърът порасна в метър — платнището се сцепи по периметъра на шлюза и продължи да се цепи, докато не стигна началната си точка. Вече нищо не придържаше шлюза към Подслона.

Налягането изстреля въздушния шлюз като гюле. Инерцията запрати Уотни към задната му врата.

Шлюзът прелетя четиресет метра, преди да падне на земята. Уотни, още несъвзел се от първия шок, понесе втори, когато инерцията го тласна към изходната врата с лицето напред.

Визьорът пое най-големия удар, уж нечупливото стъкло се пръсна на стотици квадратни парченца. Главата му се удари във вътрешността на шлема и той изгуби съзнание.

Шлюзът се търкаля още петнайсетина метра. Дебелата подплата на скафандъра спаси Уотни от множество счупвания. Той се опита да разбере какво става, но съзнанието му беше замъглено.

Шлюзът най-сетне спря да се търкаля и полегна на хълбок сред облак прах.

Уотни, паднал по гръб, гледаше нагоре през строшения визьор на шлема си. По лицето му се стичаше кръв от рана на челото.

Направи неистов опит да се съсредоточи. Обърна глава настрани и погледна през прозорчето на задната врата. Подслонът се ветрееше безформен в далечината, теренът пред него беше осеян с отломки като боклукчийски двор.

А после до слуха му достигна съскане. Той се вслуша напрегнато и установи, че звукът не идва от скафандъра му. Някъде в шлюза, голям колкото телефонна кабина, имаше малка дупка, от която излизаше въздух.

Той се заслуша в съскането. После докосна строшения си визьор. После погледна отново през прозорчето.

— Нещо бъзикаш ли се с мен, мамка му? — изруга.