Обмен на разуми

ГЛАВА 12

— Чакай малко!

— Защо?

Марвин още не беше измислил мотивите. Чу яйцето да мърмори:

— Така му се пада. Нека види какво е. Все пак беше добър към мен. От друга страна, какво ми пука? Още не са те снесли, а вече ти искат черупката. И все пак…

— Не искам да умирам — изтърси Марвин.

— Изобщо не съм мислил, че ще искаш — гласът на ганзъра не звучеше враждебно. — Сега сигурно ще започнеш да се препираш. Ще намесиш етиката, морала и други подобни глупости. Само че няма да мине. Специално ни предупредиха да не разрешаваме на мелдците да ни говорят. Просто да си изпълняваме задълженията и това е. Върши си работата и минавай на следващия. Умствена хигиена. Затова, моля те, затвори си очите…

Челюстите започнаха да се затварят. Но Марвин бе споходен от нелепа, отчаяна догадка, и извика:

— Работа ли каза?

— Работа, разбира се. Не искам да те оскърбя и нямам нищо лично против теб… — ганзъра се намръщи — явно се упрекна за това, че се е разприказвал.

— Значи работа? Ти си ловец на мелдци, така ли?

— Точно така. От планетата Ганзър няма какво да се вземе, освен кожата на някой мелдец.

— Защо ги ловите?

— Първо, защото яйцето на ганзъра достига пълна зрялост само в плътта на възрастен мелдец.

— Стига бе — обади се яйцето и се претърколи от смущение. — Има ли смисъл да се впускаш в гнусната биология? Аз разправям ли за твоите привички?

— Второ — невъзмутимо продължи ганзъра, — единствената ни стока за износ е кожа на мелдец, от която на Траяна II правят императорски пелерини, на Немо — амулети, а на Крайслер ХХХ с тях облицоват столове. Търсенето на кожи от неуловимите и опасни мелдци е единственият начин да поддържаме цивилизацията и…

— И на мен ми наговориха абсолютно същото! — прекъсна го Марвин и набързо разказа как ги бяха инструктирали.

— Стига бе! — изкоментира ганзъра.

И двамата разбраха как стоят нещата на практика — мелдците изцяло зависят от ганзърите, а те от своя страна изцяло зависят от мелдците. Всяка от расите лови другата, живее и загива заради нея, но поради вродената си злоба не желае да има нищо общо с врага си. Отношенията са им симбиотични, но и двете не го признават. Нещо повече — всяка твърди, че тя е единственият носител на цивилизацията и разума на тази планета, а другите са зверове и не влизат в сметките.

А сега и двамата се сетиха, че са равностойни представители на разумните същества.

Това прозрение ги накара да изпитат блогоговеен ужас, само дето Марвин продължаваше да бъде прикован към земята от тежката лапа на ганзъра.

— Намирам се доста неловка ситуация — каза след малко ганзъра. — Изпитвам желание да те пусна, но съм тук по договор, а в го има клауза…

— Ама ти не си ли истински ганзър?

— Не. Трампих си разума, също като теб, и съм от Земята.

— И аз!

— Сетих се. Американец си. Най-вероятно от Източното крайбрежие. Може би от Кенектикът или Върмонт…

— Стенхоуп, щата Ню Йорк.

— Аз съм от Саранак Лейк. Казвам се Отис Дейгобърт и съм на трийсет и седем години.

Ганзъра свали лапата си от гърдите на Марвин и тихо продължи:

— Съседи сме. Не мога да те убия, също както и ти, сигурен съм, не би ме убил, дори да имаш възможност. Сега знаем истината и едва ли ще можем да продължим да си изпълняваме ужасните задължения. Обаче това е доста печално, защото по този начин нарушаваме клаузите, залегнали в договора, а за назидание наемателите ни ще се разправят сурово с нас. Сам се сещаш какво значи това.

Марвин тъжно кимна. Прекалено добре разбираше какво ги чака. С наведена глава, потънал в безутешно мълчание, той седеше до новия си приятел.

— Не виждам изход — проговори Марвин след кратък размисъл. — Може да се скрием в гората за някой ден, но сигурно ще ни открият.

Внезапно се обади яйцето:

— Стига бе, положението може и да не е талкова безнадеждно, колкото ви се струва.

— Какво имаш предвид? — попита го Марвин.

— Ами това — яйцето се зарови от удоволствие, — че според мен трябва да се отплащаме на доброто с добро. Е, може да попадна в неприятна ситуация, но… По дяволите! Мисля да ви помогна да напуснете планетата.

Марвин и Отис веднага започнаха да бълват благодарности, но яйцето ги побърза да ги предупреди:

— Няма да се учудя, ако благодарностите ви секнат, когато видите какво ви чака — каза зловещо то.

— От това по-лошо няма — отвъран Отис.

— Дали? — ехидно попита яйцето. — Ще има да се чудите… Оттук, господа.

— Къде отиваме? — реагира Марвин.

— Ще ви заведа при Отшелника — осведоми ги яйцето и повече не продума. Решително се понесе напред, а Марвин и Отис го последваха.