Обмен на разуми

ГЛАВА 29

Милорд Лампри ди Блакамур стоеше безмълвен. Той беше малко над средния ръст, а лицето му беше обградено от гъста растителност, подчертана от острата му, късо подрязана брада, внушителни бакенбарди и коса, която той беше пуснал да пада свободно по раменете, а върху челото образуваше леки букли.

Усещането за сила и мощ се допълваше от широките му рамене и десница на човек, свикнал да си служи с оръжие. Лицето му беше студено и красиво, пресечено единствено от белег, започващ от лявата буза до ъгъла на устата му.

— Би изглеждало, че ще играем този фарс още дълго. Но не. Развръзката наближава.

— В такъв случай подготвен ли е милорд за третото действие? — попита Марвин.

— Актьорите знаят репликите си — отвърна Блакамур и небрежно щракна с пръсти.

В стаята влязоха Милорд Ингълнук, следван от сър Жул и взвод от намръщени Тюрингски войници с мечове в ръце.

— Какъв е този дяволски капан? — запита Марвин.

— Кажи му… братко — подигравателно изрече Блакамур.

— Да, вярно е — каза Лорд Ингълнук с посърнало лице.

— Блакамур и аз сме полу-братя, тъй като нашата обща майка беше Маркиза Розита Тимонска, дъщеря на Електер Брандейски и снаха на Лонгсуърд Силвърблейн, баща на Ерик Червеноръкия, чийто първи съпруг Марчело Блатния беше мой баща, но след болестта му тя се омъжи за Хънтфорд, Кралското копеле…

— Демодираното му чувство за чест го прави особено чувствителен — отбеляза със насмешка Блакамур.

— Странно е — възрази Марвин — когато честа на един човек му причинява безчестие.

Ингълнук наведе глава ине каза нищо.

— Колкото до Вас, миледи — каза Марвин обръщайки се към Кати — озадачен съм от факта, че сте избрали за съпруг похитителят на Вашия баща.

— Уви — отговори Кати — трудно ми е да говоря за това, защото той ме затвори тук със заплахи и ме похити посредством мрачната си мощ, която притежава, а после с помоща на дяволски дроги, двусмислени думи и лукави движения на ръцете той обърка сетивата ми до състояние на престорена страст и всеки път при допира на проклетото му тяло и устни бях близо до припадък. И тъй като удобствата на религията ми бяха отказани през този период, нямаше начин да узная истината и затова се поддадох. Но за мен няма никакво извинение.

Марвин се обърна към човека, който беше последната му надежда.

— Сър Жул! Сложете ръка на меча си, все още можем да намерим път към свободата!

Блакамур се засмя сухо.

— Мислите, че ще го направи? Може. Но ще бъде за да обели някоя ябълка или каквото там измисли. Марвин втренчи поглед в лицето на приятела си и видя на него изписан срам, по-дълбок от море и по-безнадежден от отрова.

— Истина е — потвърди сър Жул, опитвайки да запази гласа си спокоен — Не мога да Ви помогна, макар че сърцето ми се къса като Ви гледам.

— Но каква власт, по дяволите, има Блакамур над вас?

— Уви, добри ми приятелю — отнвърна безпомощния Жул.

— Това е измамничество толкова ясно и логично, като че ли е неоспоримо. И все пак… знаеше ли ти, че аз съм член на тайна организация известна като Сивите рицари?

— Не знаех това — каза Марвин — Но Сивите рицари винаги са били приятели на учените и подкрепа на благочестивите, а най-вече те бяха опозиция на краля, тоест възприемаха каузата на Д’Агустин.

— Така е наистина — каза нещастният Жул и лицето му се сгърчи в болезнена гримаса — аз също вярвах в това. Но един ден миналата седмица научих, че нашият Главен Учител Хелвеций се е споминал…

— Благодарение на парче стомата в дроба — добави Блакамур.

— …така аз се оказах обвързан към новия Главет Учител, колкото и ужасно да звучи.

— А новият Учител? — запита Марвин.

— Така се случи, че това съм аз! — извика Блакамур и Марвин забеляза на показалеца му големия пръстен — печат на Реда.

— Да, така стана всичко — повтори той и лявата страна на устата му се изкриви цинично — Аз завзех тази древна организация, тъй като тя е добър инструмент за моите нужди. И сега аз съм Господар и единствен Арбитър, отговорен за това да няма друга сила освен Адът и да не звучи друг глас освен моят собствен!

Имаше нещо величествено в Блакамур в този момент. Отблъскващ и жесток, какъвто си беше, самовлюбен, самоуверин и нехаещ за другите и все пак мъж. Поне така се стори на Марвин.

— А сега — каза Блакамур — статистите са на сцената, но ни липсва един актьор, за да завърши нашата драма. И този наш последен изпълнител, дълго и търпеливо чакаше реда си, наблюдавайки конвулсиите на ситуацията ни, за да ни донесе дългоочаквания момент на слава. Спокойно, той идва!

Звук на тежки стъпки се чу в коридора.

Хората в стаята слушаха и чакаха. Вратата бавно се отвори…

Влезе маскиран мъж, облечен в черно от глава до пети носещ на рамото си огромна двуостра брадва. Той застана на прага като че ли се чудеше дали да влезе.

— Добре дошър, екзекуторе — поздрави го Блакамур — Всичко е вече свършено и дойде време да изпълним последното действие от този фарс. Пазачи, напред!

Стражите се приближиха с извадени мечове.

Те завързаха Марвин и наведоха главата му, оголвайки врата.

— Екзекутор! — викна Блакамур — Изпълни дълга си!

Палачът направи крачка напред и опита с пръст острието на грамадната брадва. Той издигна оръжието високо над главата си, застина неподвижно за миг, сегне започна да го спуска.

И тогава Кати изпищя!

Тя се хвърли върху маскираната фигура, забивайки ноктите си в нея, отклони тежката брадва която се стовари върху гранитния под, изхвърляйки сноп искри. Палачът гневно я отблъсна, но пръстите и останаха вкопчени в черната коприна на маската му.

Палачът изрева, чувствайки, че маската се откъсва. С ужасен крясък той се опита да покрие лицето си. Но всички в тази тъмнична стая го видяха ясно.

Отпърво Марвин не можеше да повярва на очите си. Защото под маската той видя лице, което му изглеждаше странно познато. Къде ли беше виждал тези вежди и бузи, тези кафяви очи и тази челюст?

Изведнъж си спомни: преди много време, в едно огледало. Палачът носеше неговото лице и се разхождаше в неговото тяло…

— Зе Крагаш! — каза Марвин.

— На Вашите услуги. — И човекът, откраднал тялото на Марвин, се поклони подигравателно и обърна към него собственото му лице.