Обмен на разуми

ГЛАВА 32

Преходът беше внезапен и съвсем не според очакванията на Марвин, който бе слушал какво ли не за Усукания свят и си го представяше като страна на спотаени сенки и изменчиви цветове, една гротескна страна на чудесата. Обаче моментално му стана ясно, че представата му е била романтична и неточна.

Марвин чакаше на дълга дървена пейка в тясната приемна заедно с още десетина човека. Въздухът бе спарен от жега и пот. Скучаещи разсилни се разхождаха напред-назад, преглеждаха списъците и от време на време викаха по някой от чакащите, след което започваха да водят шепнешком възбудени разговори. От време на време на някои им писваше и си тръгваха. От време на време се появяваха и нови чакащи.

Марвин чакаше и дремеше. Минутите се точеха бавно, в стаята стана тъмно и някой включи осветлението. Той се загледа в съседите си по скоро от скука, отколкото от любопитство.

От лявата страна седеше висок, приличащ на мъртвец човек с гноен цирей на врата — точно на мястото, където опира яката. Съседът от дясно беше нисък, дебел, червенобузест и явно страдаше от астма. Марвин се обърна точно към него:

— Според вас дълго ли ще чакаме? — попита той. Не че кой знае колко искаше да разбере, а просто се чудеше как да убие времето.

— Адски дълго, това мога да ви кажа — отвърна дебелакът. — Тук, в транспортното бюро, тия проклетници и пръста не си мърдат, дори само да искате да ви продължат срока на шофьорската книжка, а аз съм дошъл тъкмо за това.

Човекът с мъртвешката физиономия се разсмя. Звукът приличаше на удари с палка по празна туба за бензин.

— Ще ти се наложи доста да почакаш, малкия. Попаднал си в Департамента по благосъстоянието, отдела за незначителни суми.

Марвин замислено се изплю върху прашния под и заяви:

— И двамате бъркате, джентълмени. Тъкмо се опитвах да ви обясня, че сме в Департамента, или по-точно в Департамента по риболова. И, според мен, направо е безобразно, когато гражданите и честните данъкоплатци не могат да ловят в осигурен водоем, без за им вземат по половин стотачка за издаване на лиценз.

И тримата си хвърляха злобни погледи. (В Усукания свят изобщо няма герои, обещанията са дяволски малко, изпълнени почти няма, а гледните точки — с лопата да ги ринеш.)

Докато се изпепеляваха с погледи, в тях се надигна чудовщно подозрение. От крайчетата на пръстите на човека, приличащ на мъртвец, закапа кръв. Марвин и дебелакът смутено се намръщиха и се направиха, че не са забелязали. Онзи небрежно пъхна ръка в джоба си, обшит с импрегнирана подложка. В този момент се приближи резсилният:

— Кой от вас е Джеймс Гринъл Стармашъл?

— Аз — отзова се Марвин. — Ако ми позволите да отбележа, чакам от няколко часа и според мен в този Демартамент се работи по много порочен начин.

— Добре де. Така е, защото не са пристигнали машините. — Той направи справка с списъка в ръката си. — Вие ли сте подали молба за труп?

— Точно така — потвърди Марвин.

— И се задължавате да не използвате гореспоменатия труп за аморални цели?

— Обещавам.

— Постарайте се да изложите мотивите, които ви подбудиха да придобиете труп.

— Ще го използвам за украса.

— С какво право?

— Специалист съм по вътрешно обзавеждане и интериор.

— Посочете фамилията или опознавателния кодов номер, или и двете, на последния придобит от вас труп.

— Хлебарка — изръси Марвин. — Номер 3/32/А5345.

— Убита от?

— Мен самият. Имам лиценз да умъртвявам всички твари, които не принадлежат на моето племе, освен най-редките като златните орли и манатиите.

— Цел на последното умъртвяване?

— Ритуално пречистване.

— Молбата ви е удовлетворена. Изберете си труп.

Дебелакът и онзи с мъртвешкото лице с надежда се вгледаха в Марвин с влажни очи, но той успя да устои на голямото изкушение. Обърна се към разсилния и заяви:

— Избирам вас.

— Така и ще запишем — разсилния надраска нещо в листа си. Лицето му се превърна в лице на псевдо-Флин. Марвин взе една пила назаем от човека с мъртвешкото лице и без усилие отряза дясната ръка на разсилния. Той умря, а лицето му възвърна предишната си форма.

Дебелакът се изсмя.

— Преходът от една субстанция към друга учи на някои работи, а? — подразни го той. — Само че не достатъчно, нали? Желанието придава на плътта необходимата форма, но господар на положението си остава склупторът — смъртта!

Марвин се разрида. Човекът с мъртвешкото лице ласкаво положи ръка на рамото му.

— Не го взимай навътре, малкия. По добре да отмъстиш символично, отколкото въобще да не отмъстиш. Планът ти беше добър, а единственият му недостатък беше извън твоята компетенция. Защото Джеймс Гринъл Стармашър — това съм аз.

— А аз съм труп — обади се трупът на разсилния. — Когато отмъщаваш е по-добре да сбъркаш адреса, отколкото въобще да не отмъстиш.

— Дойдох да удължа срока на шофьорската си книжка — намеси се дебелакът. — Вървете по дяволите с вашето идиотско философстване! Ще ме обслужи ли някой или не?

— Без съмнение, сър — увери го трупът на разсилния. — Но в сегашното ми състояние мога да ви издам само лиценз да улов на мъртва риба.

— Жива, мъртва — какво ми пука? Важното е да се лови риба, а какво си хванал — не е толкова важно.

Той се обърна към Марвин, може би за да доразвие мисълта си. Но Марвин си беше тръгнал…

…и без никакъв преход са озова в голяма, квадратна и безлюдна стая. Вместо стени имаше стоманени колони, а разстоянието от пода до тавана беше поне трийсет метра. Горе, под тавана, се намираха прожекторите и пулта за управление. Иззад стъклото Крагаш гледаше към Марвин.

— Опит 342 — решително заговори Крагаш. — Тема: смъртта. Въпрос за разискване: може ли да бъде убит човек? Забележка: въпросът за това дали хората са безсмъртни отдавна занимава най-великите мислители. За смъртта е създаден богат фолклор, през вековете са се натрупали непотвърдени сведения за умъртвявания. На всичко отгоре от време на време са се появявали трупове без никакъв признак на живот и са били обявявани за останки от хора. Ако не се взема предвид посвеместното разпространение на тези трупове, няма никакви доказателства, че някога са били живи, още по-малко че са били хора. На базата на гореизложеното и с цел веднъж завинаги да се изясни този проблем, ще проведем следният опит. Първи етап…

Една от стоманените колони се отмести. Марвин рязко се обърна. Точно навреме — срещу него летеше остро копие. Той отскочи (доста нескопосано, защото му пречеше болният крак) и копието прелетя покрай него.

Отместиха се и други колони. Върху него поз всевъзможни ъгли се посипаха ножове, стрели и пики.

През един от отворите се промъкна портативна газова камера. Влязоха и цяло кълбо кобри. Срещу Марвин решително настъпваха лъв и танк. Засвистяха изстрели от въздушна пушка. Затряскаха енергопистолети. Обадиха се и огнехвъргачки. Стаята бе залята с вода, която бързо повишаваше нивото си. От тавана се посипа напалм.

Но огънят изгори лъвовете, които бяха изяли змиите, които бяха запушили оръдията, които бяха унищожили копията, които бяха повредили газовата камера, която беше изпарила водата, която беше угасила огъня.

Като по чудо Марвин остана цял и невредим. Заплаши Крагаш с юмрук, спъна се в една колона и си строши врата. Удостоиха го с войнишко погребение с всички почести. В погребалния огън заедно с него изгориха и вдовицата му. Крагаш се опита да последва примера й, на за малко не успя за изпита щастието от самоизгаряне.

Марвин лежа три дни и три нощи в гробницата и през цялото време непрекъснато му течеше носа. Целият му живот премина пред очите му като на забавен кадър. В края на третото денонощие възкръсна и продължи нататък.

В някакъв с нищо незабележим край се намираха петима, на които бе дадена ограничена, но несъмнена способност да усещат. Един от тях, да допуснем, беше Марвин. Останалите четирима бяха стереотипни кукли, набързо съшити с една единствена цел — да обогатят тъпата изходна ситуация. Пред петимата стоеше голям проблем: кой от тях е Марвин и кой — второстепенна фигура, статист.

Въпросът с имената веднага излезе на дневен ред. Трима от петимата моментално пожелаха да бъдат наричани Марвин, четвъртия искаше да му викат Едгар Флойд Морисън, а петият каза, че се казва Кели.

— Добре, стига толкова — каза Номер Едно със заповеднически тон. — Май е време да престанем да дрънкаме, джентълмени, и да караме подред.

— Еврейският ти акцент няма да помогне — мрачно се обади Номер Три.

— Виж сега, какво разбират поляците от еврейски акцент? — скастри го Номер Едно. — Между другото, аз съм евреин само наполовина, по бащина линия, и колкото и да уважавам…

— Къде съм? — произнесе Номер Две. — Какво ми става, Господи? Откакто напуснах Стенхоуп…

— Млъкни бе, жабар! — сряза го Номер Четири.

— Не се казвам Жабар, а Луиджи — отвърна Номер Две. — Аз живее на твоя велика страна откак малко момче пристигам от село Сан Минестроне дела Супа, nicht wahr?

— Глупости дрънкаш, човече — навъси се Номер Три. — Не си никакво италианче, а просто една второспепенна фигура, статист, че и гъвкав не са те направили. Така че си затвори плювалника, преди да направя една работа с тебе, nicht wahr?

— Вижте — намеси се Номер Едно, — аз съм простоват човек, простодушен, и ако от това ви стане по-леко, че се отрека от правата си върху Марвинството.

— Памет, памет… — мърмореше Номер Две. — Какво става с мен? Какви се тия видения, тия гадни сенки?

— А-ха! — възмути се Кели. — Държиш лош тон, старче!

— Ама това е адски нечестно! — завайка са Луиджи.

— Призивът не е призвание! — отсече Номер Три.

— Ама аз наистина нямам спомени — упорито повтаряше Номер Две.

— И аз не помня кой знае колко — съгласи се Номер Едно. — Ама вдигам ли толкова шум? И не проявявам претенции, че съм човек. Дори да изрецитиирам Левитикус, какво доказва това?

— Много добре казано! — извика Луиджи. — И опровергаването нищо не доказва.

— Аз пък мислех, че си италианец — намръщи се Кели.

— Наистина съм италианец, но израстнах в Австралия. Доста странна история…

— Не е по-странна от моята — прекъсна го Кели. — Викате ми Черния Ирландец. Обаче малко хора знаят, че детството си съм прекарал в Ханхжоу и постъпих доброволец в канадската армия, защото помагах на поддръжниците на Де Гол в Мавритания и французите ме гонеха за това. Затова и…

— Zut, alors! — извика Номер Четири. — Не мога да си трая! Едно е да подлагате на съмнение личността ми, съвсем друго — да петните родината ми!

— Негодуването ти нищо не доказва! — отвърна Номер Три. — Впрочем, все ми е едно. Вече не искам да съм Марвин.

— Пасивната съпротива е форма на атака — не мирясваше Номер Четири.

— Недопустимото доказателство все пак е доказателство — парира Номер Три.

— Не разбирам за какво говорите — намеси се Номер Две.

— Няма да стигнеш далече с твоето невежество — заяде го Номер Четири. — Категорично отказвам да бъда Марвин.

— Никой не може да се отказва от това, което не е — ехидно подхвърли Кели.

— Мога да се отказвам от каквото си поискам, по дяволите! — бойко заяви Номер Четири. — Не само че се отказвам от Марвинството, ами и от испанската корона, поддържам диктатурата във Вътрешната Галактика и жертвам вечното блаженство на Бахаи.

— Олекна ли ти, малкия? Опрощението е присъщо на нежната ми душа — изръси Номер Три. — Кой от вас е Кели?

— Аз — каза Кели.

— Усещаш ли, че само ние с теб имаме имена? — попита Луиджи.

— Така е. Ние не сме като тях.

— Чакай малко! — намеси се Номер Едно.

— Регламента, джентълмени, спазвайте регламента!

— Дръж позиция!

— Пази си здравето!

— Дръж връзка!

— Ама нали това ви казвам — продължи Луиджи. — Ние! Дали са ни имена на базата на доказателства, основани само на догадки. Кели, бъди Марвин, а аз ще съм Крагаш.

— Готово! — извика Кели, докато потушаваше ропота на останалите.

Марвин и Крагаш се усмихнаха един на друг, докато траеше мимолетната еуфория на взаимоопознаването. След това се хванаха за гушите и започнаха да се душат. Тримата номерирани, лишени от природните си права, каквито никога не са имали, заеха традиционните пози на стерилизирана двусмисленост. Двамата с имена, след като получиха индивидуалност, която така или иначе щяха да си присвоят, се удряха и хапеха, изпълняваха страшни арии и се пъчеха докато ги обличат. Номер Едно ги гледа, докато не му омръзна, след което започна да се забавлява с кино.

Това преля чашата. Всички декори се отдръпнаха зад някаква стъклена планина малко по-бързо от прасе на ролкови кънки.

Денят смени нощта, която бе направила от двамата абсолютни глупаци.

Платон е написал: „Не е важно какво правиш, важно е как го правиш“. Но после решил, че светът не е дорасъл за подобна мъдрост и всичко изтрил.

Хамураби и написал: „Неосмисленият живот не си струва да бъде изживян“. Но не бил сигурен дали е така и затова зачертнал всичко.

Буда е написал: „Брамините вонят“. Но после преразгледал становището си.

Вкопчиха се в титатична битка, която, веднъж започнала, нямаше как да бъде спряна. Марвин удари Крагаш под ребрата, след това и в носа. Крагаш побърза да се скрие в Ирландия, а Марви нахлу там с половин легион безстрашни скандинавски воини, с което принуди противника си да предприеме пешечна атака на дамския фланг, която пък нямаше шанс срещу кент-флош-рояла в ръката на Марвин. Последният се протегна да стисне гърлото на противника си, но не улучи и унищожи Атлантида. Крагаш направи маневра по левия фланг и уби един комар.

Кървава битка се разгоря над мъгливите блата на миоцена. Някакъв мравуняк оплакваше загиналата си царица, а Крагаш се вряза като комета в слънцето на Марвин и се разпиля на милиарди войнствени спори. Обаче Марвин безпогрешно откри диаманта сред милионите стъкълца и Крагаш се устреми надолу към Гибралтар. Крепостта му падна през същата нощ, когато Марвин отвлече маймуните на берберите, а Крагаш мина през Северна Тракия, като носеше чуждото тяло скрито в куфар. Хванаха го на границата с Фтистия — държава, която Марвин набързо измисли и й разреши да играе важна роля в европейската история.

Крагаш все повече отслабваше и ставаше по зъл. А колкото по зъл ставаше, толкова повече отслабваше. Набързо изобрети дяловопоклоничеството. Последователите на марвинизма падаха на колене не пред идола, а пред символа. Вбесеният Крагаш се изроди — под ноктите му се появи прах, душата му обрасна с коса.

Накрая Крагаш — олицетворение на злото — се просна безсилен, стискайки в мръсните си нокти тялото на Марвин. Нагласиха смъртта му да изглежда като ритуално изгонване на бесове. Заклаха го с пила, замаскирана като жезъл на патриарх, а главата му размазаха с чук, замаскиран като кандило. Добрият стар отец Флин му даде последни напътствия:

— И не вкусвай хляба си насъщни с котлети!

Погребаха Крагаш в гроб, сглобен от тялото на живия Крагаш. На могилата поставиха камък с изсечена в него подобаваща епитафия, а около нея насадиха цветя-крагашки.

Сега това е тихо местенце. Отдясно има алея, насадена с дървета-крагаши, отляво се издига нефтопреработвателен завод. Тук-там прелитат плечи и пеперуди.

А точно до могилата е мястото, където Марвин отвори куфара и измъкна своето отдавна изгубено тяло. Изтърси го от прахта, среса го, избърса му носа и стегна вратовръзката. След това с подобаваща за случая тържественост го надяна.