Обмен на разуми

ГЛАВА 26

Вървяха по кривите, лъкатушещи улички в централната част на града. Преминаха край мрачните металносиви стени на Теркската крепост, след това отминаха и печално известното Спуданско убежище, в което крясъците на измамените луди се смесваха странно с плясъка на огромното водно колело пре Бетългрейв Лендинг, а накрая оставиха зад гърба си зловонния Хай Бетълмент с няколкото реда набучени на кол трупове.

Бидейки хора на своето време, нито Марвин, нито сър Жул обърнаха внимание на тези гледки, миризми и звуци. Безмълвни пресякоха Бунището, където бившият регент задоволяваше безумните си нощни капризи и дори не се обърнаха при Лъвския гамбит, където дребни длъжници и малолетни престъпници бяха заравяни с главата надолу в бързосъхнещ бетон за назидание на другите.

Трудни години бяха това и както всеки може да се досети — много жестоки. Обноските бяха префинени, а страстите — нечувани. Изисканата етикеция беше задължителна, а смъртта чрез мъчения — най-разпространена. Бяха времена, когато шест от седем жени умираха при раждане, в които детската смъртност достигаше шокиращите 87%. Времена, в които средната продължителност на живота не надминаваше 12,3 години, а чумата ежегодно опостушаваше града, отнасяйки приблизително две трети от населението. Времена, когато безкрайните регионални конфликти намаляваха способното да воюва мъжко население до такава степен, че някои режими бяха принудени да използват слепи мъже за оръдейни прислужници.

И все пак това не бяха нещастни години. Въпреки трудностите, населението достигаше нови висоти всяка година и ако животът беше несигурен, това бе най-малкия проблем.

Макар че съществуваха страхотни класови различия, а феодализма непоклатимо царуваше, смущаван единствено от крале и вредното присъствие на църквата, често можеше да се каже, че това бяха демократични години и времена на индивидуална изява.

Нито Марвин, нито сър Жул обаче се замисляха над тези неща, когато наближиха тясна стара къща с изрисувани кепенци и греди за привързване на коне до вратата.

Сър Жул въведе госта си в стая с висок таван и буен огън, пламтящ и пукащ в голяма ониксова камина. Марвин мълчеше. Очите му следяха детайлите в обстановката. Резбования шкаф навярно беше от десети век, а портрета на западната стена, полускрит от великолепни рамки, беше на гениалния Мусо.

— Моля Ви, сър, седнете — покани го сър Жул, потъвайки грациозно в мекото огилвийско канапе, декорирано в авганска бродерия, много популярна в тези години.

— Благодаря — отвърна Марвин, сядайки на свой ред в осмокрак стол стил Джон IV с облегалка от розово дърво и палмов пълнеж.

— Малко вино? — предложи сър Жул, поднасяйки с учтив реверанс бронзов съд за вино, умело гравиран със златни ловни сцени от Дагоберт Хойски.

— Не точно сега, благодаря Ви много — отказа Марвин, като издухваше прашинка от ръкава на сакото си от зелена батиста, ушито за него по поръчка от Джефри Палпински.

— Тогава, може би щипка енфие? — Сър Жул отвори малка платинена кутийка, изработена от Дур Снедъмски, на чийто капак бяха изрисувани ловни сцени от портокаловите гори в Леш.

— Може би по-късно — отвърна Марвин, поглеждайки бегло към дантелената декорация на балните си обувки.

— Целта, с която Ви доведох тук — започна неговия домакин — беше да установя каква е възможността да дадете приноса си за кауза добра и правдива и към която вярвам не сте съвсем безразличен. Говоря за негово светейшество д’Агустин Непросветителя.

— Д’Агустин! — възкликна Марвин — Ами че аз го познавам от времената, когато бях малко момче, през ’02 или ’03 година, времената на ужасната чума! Той често посещаваше бедната ни хижа! Още помня марципановите ябълки, които ми носеше!

— Знаех си, че ще си го спомните — тихо каза сър Жул — Ние всички го помним.

— И как е сега този велик и добър джентълмен?

— Надяваме се да е достатъчно добре.

Марвин се напрегна.

— Мислите ли, сър?

— Миналата година д’Агустин работеше в имението си в Дувънмор, което се намира почти до Мул д’Алансон на Сангрелските хълмове.

— Знам мястото — каза Марвин.

— Той тъкмо завършваше своя труд „Етиките на Нерешителността“, над които работеше последните двайсет години. Когато внезапно въоръжени мъже нахлули в стаята, където работел, елиминирайки предварително прислугата и подкупвайки личният му бодигард. Никой не бил в състояние да спаси дъщеря му, безпомощна да направи каквото и да е. Тези непознати отвлекли д’Агустин и изгорили всички налични копия на книгата му.

— Позор! — извика Марвин.

— Дъщеря му, свидетел на ужасната гледка, припаднала и била като мъртва, а в следствие на небрежно свестяване покосена от истинската смърт.

— Ужасно! — промълви марвин — Но кой би посегнал с насилие на безопасен писач, когото мнозина наричат филосов на нашето време?

— Казвате „безопасен“? — възрази сър Жул, а устните му се изкривиха в болезнена гримаса — Значи ли това, че не сте съгласен с трудовете на д’Агустин?

— Не притежавам привилегията да ги отричам — каза Марвин — Но си мисля, че писанията на такъв мил и достоен човек сигурно…

— Нека уточня — прекъсна го сър Жул — Този добър и праведен старец, за когото говорим, воден от необратимите процеси на Логическата индуктивност, предлагаше теоретично доктрини, които ако получеха широка известност биха причинили кървава революция.

— Това едва ли е достатъчно — отговори Марвин хладно — Да не би да ме подстрекавате към бунт?

— О, не, не! Доктрините, които д’Агустин заявяваше, не са толкова опасни в същността си, колкото последиците им. Така да се каже, те са тембъра на Моралния Фактицизъм и са не повече бунтовни от последователното месечно растене и намаляване на луната.

— Но… дайте ми един пример — каза Марвин.

— Д’Агустин заявяваше, че хората се раждат свободни.

Марвин се замисли над казаното.

— Ново виждане — рече той накрая — но нелишено от смисъл. Кажете ми още.

— Той декларираше, че праведните дела са богоугодни.

— Странен начин на мислене — реши Марвин — и все пак…

— Също така поддържаше схващането, че живот без изпитания не си струва да се живее.

— Доста радикална гледна точка — каза Марвин и добави той след секунда размисъл, втренчил поглед в облицования с теракота таван: — Не би ли могъл новият ред да се възцари издигайки се от хаоса, от който безспорно е излязъл? Не би ли могъл да се роди един нов свят, в който ужасните заплахи от страна на църквата ще изчезнат и ще отстъпят мястото си на една нова връзка между човека и Бога, без посредничеството на тлъсти свещеници?

— Наистина ли мислите, че това е възможно? — попита сър Жул с глас на кадифе, плъзгащо се по коприна.

— Да! — отговори Марвин — Да, в името Господне, аз вярвам! И ще се присъединя към Вас в спасяването на Д’Агустин и в разпространяването на тази странна и революционна нова доктрина!

— Благодаря Ви — каза Жул простичко. И направи жест с ръка.

Една фигура се плъзна иззад стола на Марвин. Това беше гърбавият. Марвин почуства смъртоносния допир на стомана, когато съществото измъкна ножа си.

— Нямаме намерение да Ви нападаме — искрено каза Жул — ние сме сигурни във Вас, но тъй като вече знаете нашия план, дълг ще бъде за нас да скрием скромното си правосъдие в безименен гроб.

— Предпазливостта никога не е излишна — отвърна Марвин сухо — но би ми се искало да не я демонстрирате чак толкова.

— Такава е съдбата ни — продума гърбушкото — Но всъщност не бяха ли казали древните гърци, че е по-добре да умреш в ръцете на приятели, отколкото да живееш в ноктите на врага?

Ролите ни в този свят са вече избрани от неумолимата Съдба и доста мъже, намислили си да играят ролята на Императора в тази сцена на Живота изведнъж откриват, че са вече трупове.

— Сър — каза Марвин — приличате ми на човек който сам се е сблъсквал с подобни проблеми.

— Добре казано — засмя се гърбавият — Но не аз избрах за себе си тази унизителна роля, а обстоятелствата ме научиха да го сторя.

Казвайки това, гърбавият протегна крака, които досега умишлено бе прикривал и се изправи в пълния си ръст — близо метър и деветдесет. След това отвърза ремъците, с които беше привързана гърбицата му, изтри грима от лицето си, разроши косата си, захвърли дървеният крак и изкуствената брада и обърна към Марвин истинското си лице.

Марвин внимателно наблюдаваше това преобразяване, след което се поклони ниско, възкликвайки:

— Милорд Ингълнук Бар на Идризи-сан, пръв лорд на Адмиралтейството, Роднина на министър-председателя, Извънреден съветник на Краля, Яростен Меч на Църквата, Председател на Висшия Съвет!

— Аз съм тази личност — съгласи се Ингълнук — И се правя на гърбушко, но повече от политически причини, защото ако в присъствието ми тук се усъмни моят съперник, Лорд Блакамур де Мордевунд, всички ние ще бъдем мъртви преди жабите в Понд Роял да изкрякат при първите лъчи на Фобос.

— Явно корените на конспирацията са проникнали надълбоко — коментира Марвин — Но въпреки всичко аз ще Ви служа и дано Бог ми даде сила, додето накой кръчмарски скандарджия не ме светне в шкембето с метър стомана.

— Ако намеквате за инцидента с Черния Денис — каза сър Жул — мога да Ви уверя, че беше предизвикан от вездесъщите шпиони на Сър Блакамур. Всъщност Черния Денис беше един от тях.

— Ново двайсет! — изуми се Марвин — Този октопод, изглежда, има много пипала. Но, господа, питам се защо от многото достойни джентълмени в това кралство, вие се спряхте на един, който не притежава нито пари, нито имоти, нито положение в обществото и дори няма титла или е носител на име с вековна история?

— Вие сте безразсъден в скромността си — засмя се лорд Ингълнук — защото всеизвестно е умението Ви да се фехтовате, дори бихте затруднили майсторите на сабята на почитаемия Блакамур.

— О, аз съм само ученик в това изкуство — отговори Марвин безгрижно — Но ако този мой скромен дар би Ви послужил — моля, вземете го. Е, джентълмени, какво бихте желали от мен?

— Планът ни — започна Ингълнук бавно — има предимството, че е много дързък и недостатък, че е много опасен. Животът ни е поставен на карта и с едно раздаване можем да спечелим всичко или да се простим със земния си път.

— Залогът е смъртоносен! И все пак, струва ми се, че вие не бихте поели този риск.

Марвин се усмихна, докато обмисляше отговора си и каза:

— Бързата игра винаги е по-интересна.

— Отлично! — пое въздух с облекчение Жул, ставайки. — Трябва да отидем в Кесълтат в Долината на ромите. По пътя ще Ви запознаем с детайлите в нашата схема.

Тримата облякоха палтата си и слязоха по витата стълба. Минаха покрай портиера и стигнаха до старата западна стена. Тук ги чакаше карета и двама въоръжени стражи. Марвин понечи да влезе в каретата, но видя някой, който вече беше вътре. Беше момиче и взирайки се отблизо…

— Кати — извика той.

Тя го погледна неразбиращо и отговори със студен, повелителен глас:

— Сър, аз съм Катерина Д’Агустин, не Ви познавам и се учудвам на фамилиарността Ви.

В красивите и сиви очи не се забелязваше да го е разпознала, но нямаше време за въпроси. Защото, както предположи сър Жул, викът може би се е чул надалече.

— Ей, вие там, в каретата! Спрете в името на Краля!

Хвърляйки бърз поглед назад Марвин видя един драгунски капитан с десет въоражени мъже.

— По дяволите! — викна Ингълнук — Бързо, кочияш, изведи ни оттук!

Четирите дървени колела с трясък понесоха каретата по тясната алея.

— Могат ли да ни хванат? — запита Марвин.

— Вероятно — отвърна Ингълнук — Изглеждат дяволски бързи, да пукнат дано!… Извинете ме, мадам!

Още няколко секунди Ингълнук гледаше конниците, които препускаха на двайсетина метра зад тях, а сабите им лъщяха на оскъдната светлина на уличните лампи. След това све рамене и отново се обърна напред.

— Позволете ми да се поинтересувам — запита Ингълнук — дали сте запознат с последните политически събития тук или другаде в Старата Империя, защото това сведение е нужно за различните форми и моменти в схемата ни.

— Боя се, че политическите ми познания са незабелжимо скромни — отговари Марвин.

— Разрешете ми тогава да Ви разкрия някои детайли от фона, на който се развива тази ситуация.

Марвин се облегна назад, заслушан в тропота на конските копита. Кати, седнала срещу него, гледаше студено перата по шапката на сър Жул. Лорд Ингълнук започна разказа си.