Обмен на разуми

ГЛАВА 2

Както и очакваше Били Хейк, най-добрият му приятел, стоеше и подръпваше ЛСД frappe3.

— И днеска ли си в треска? — попита Хейк на разпространения в тези дни жаргон.

— Душата лека, главата мека — подхвърли Марвин традиционния отговор.

— Du koomen ta de la klipje? — попита Били. (Смесеният испано-африкански диалект беше новата голяма сензация на годината).

— Ja, mijnheer — отвърна Марвин с леко запъване. Не изпитваше никакво желания точно сега да си разменят остроумни реплики.

Били улови раздразнението му. Закачливо повдигна вежда, остави комикса с Джеймс Джойс настрана, пъхна една „Кийн-смоук“ в устата си, дръпна, изпусна ароматен зелен дим и попита:

— К’во си се вкиснал?

Въпросът беше доброжелателен, макар и зададен заядливо.

Марвин седна до Били. Беше му тежко на душата, но не искаше да споделя мечтите си със своя лекомислен приятел. Затова вдигна ръце и започна разговор на индианския език на знаците. (Много млади хора с интелектуални претенции продължаваха да са под влиянието на миналогодишната сензация — проектоскопския филм „Дакотският диалог“. Във филма участваха Бьорн Ракрадиш в ролята на Лудия Кон и Миловар Славовивович в ролята на Червения Облак и героите им се обясняваха изключително с жестове).

Иронично и въпреки това сериозно Марвин показа разбито сърце, изгубен кон, слънце, което не свети и луна, която не изгрява.

Мистър Байджлоу, собственикът на Стенхоупската Аптека, прекъсна разговора им. Той беше на средна възраст (навръшил седемдесет и четири години), полуплешив и с малко, но забележимо шкембе. Независимо от всичко маниерите му си бяха останали младежки. Обърна се към Марвин:

— Eh, Mijnheer, querenzie tomar la klopje inmensa de la cabeza vefrouvens in forma de ein плодов сладолед?

За мистър Байджлоу и другите представители на неговото поколение беше характерно да злоупотребяват с жаргона на младите.

— Schnell — прекъсна го Марвин с безразсъдна младежка жестокост.

— Добре, няма… — отрони мистър Байджлоу и с прискърбие се отдалечи.

Били забеляза, че приятелят му страда. Това определено го смущаваше. Беше навършил тридесет и четири години — още малко и ще стане мъж. А и работата му беше хубава — старши на 23-та монтажна линия в завода за опаковки „Петерсън“. Продължаваше да се държи като пубертет, но знаеше, че възрастта налага да се поемат определени отговорности. Затова изостави вродената си срамежливост и попита стария си приятел директно:

— Какво е станало, Марвин?

Флин вдигна рамене, изкриви устни, затропа безцелно с пръсти по масата и накрая отвърна:

— Oiga, hombre, ein Kleinnachtmusik es demasiado, nicht wahr? The Todt you ruve to touch…

— Я го кажи както трябва! — прекъсна го Били с несвойствена за възрастта му твърдост.

— Извинявай — продължи Марвин на английски. — Просто… Ох, Били, страхотно ми се иска да пътешествам!

Били кимна. Много добре познаваше страстта на приятеля си.

— А-ха. И на мен.

— При теб не е толкова обсебващо, Били. Не мога да си намеря място.

Донесоха плодовия сладолед. Марвин не му обърна внимание, а продължи да излива душевните си терзания пред приятеля от детинство.

— Mira, Били, не знам дали вярваш, но нервите ми са опънати като пружина в пластмасова играчка. Непрекъснато мисля за Марс, Венера и другите далечни светове като Алдебаран и Антарес… По дяволите, разбираш ли, дори не мога да мисля за друго. В главата ми е или Говорещият Океан от Процион IV, или триделните хуманоиди от Алуа II. Направо ще умра, ако не отида да ги видя на място.

— А-ха. И аз бих отишъл да ги видя.

— Не можеш да ме разбереш — възрази Марвин. — Работата не е в това само да ги видя… съвсем друго имам предвид… много по-лошо… Разбираш ли, не мога просто да си живуркам в Стенхоуп цял жиивот. Дори да имам страхотна работа и да прекарвам вечерите си с първокласни момичета. По дяволите, не мога просто да се оженя, да направя няколко деца и… и… в живота има и други неща!

Марвин премина на младежка, неразбираема скоропоговорка. Но смисълът се долавяше между неудържимия поток от думи и затова Били мъдро кимаше.

— Марвин — меко каза той, — това е ясно като две и две. Но дори и междупланетното пъшествие струва цяло състояние, а междузведното е направо невъзможно.

— Всичко е възможно, ако си обмениш разума.

— Няма да направиш това — спонтанно извика шокираният Били.

— Ще го направя — заинати се Марвин. — Кълна се в Кристо Малхеридо, ще го направя!

Този път и двамата останаха шокирани. Марвин рядко използваше нецензурни изрази и приятелят му го отдаде на това, че е доста афектиран. А Флин реши за себе си, че връщане назад няма.

— Ама ти не можеш, бе! — не мирясваше Били. — Обмена е… Виж к’во, обмена е мръсна работа.

— „Dirty he who dirty thinks, Cabron“

(Това явно е цитат, ама не знам откъде. Редакторът да реши какво да правим с него.)

— Не, не, сериозно. Наистина ли искаш в тялото ти да се засели някой дърт песъкоядец от Марс? Да движи твоите ръце и крака, да гледа с твоите очи, да пипа твоето тяло, че даже и…

Марвин побърза да го прекъсне преди да е изръсил някоя глупост.

— Mira. Не забравяй, че по същия начин и аз ще се резпореждам с неговото тяло, така че и на него няма да му е приятно.

— На марсианците не им пука.

— Глупости! — възрази Марвин. Макар и по-млад на години, в много отношения той беше по-зрял от приятеля си. В колежа беше много добър по Сравнителна Междузвездна Етика. А стремежът му към пътешествия го бе направил по-проницателен и по-подготвен да сподели и чуждата гледна точка. От дванайсетгодишен — тогава се научи да чете — Марвин изучаваше нравите и обичаите на различните раси в галактиката. Нещо повече — по Проекционна Емпатия набра деветдесет и пет точки от сто възможни.

Същият следобед, останал сам в стаята си, Марвин отвори енциклопедията. Тя беше най-добрият му приятел, откакто родителите му му я подариха за деветия рожден ден. Настои я на „лесно“ и я пусна на „бързо“ сканиране, след което въведе въпроса си.

— Здрасти, готин! — поздрави го тя с ентузиазъм. — Днес ще си поговорим за Обмена на разуми.

Последва историческа справка, която Марвин пропусна покрай ушите си. Вниманието му се изостри, когато енциклопедията заговори:

— И така, да разгледаме Разума като електрическа или може би дори субелектрическа величина. Сигурно си спомняш от предишния ни разговор, че Разумът се опитва да проектира процесите в телата ни и по този начин еволюира до квази-независима величина. И знаеш ли какво си мисли? Че е станал един малък човек в главата ти. Само че не напълно. Наистина квази, а?

Енциклопедията скромно се засмя на малката си шега, преди да продължи:

— И какво излиза от целия този мишмаш? Значи, деца, на практика имаме симбиотично съществуване на разума и тялото, само дето господин Разум се явява паразит. Теоретично всеки от тях може да съществува без другия. Или поне така биха се изразили Великите Мислители.

Марвин кимна.

— А сега за проектирането на разума… О̀кей, пичове, само не се отвличайте с мисли за бейзбол… Умът в тялото или обратно. Всъщност те са форми на едно и също нещо, подобно на материята и енергията, но не сме открили на какво точно…

— Разбира се, притежаваме прагматични познания. За кратко бе на мода концепцията на Ван Воорхес за Слепените Преобразования, както и теорията за Абсолютната Относителност на Лагоският университет. Както трябваше да се очаква, и двете теории породиха повече въпроси, отколкото отговори…

— Актуалната технология на Обмена на Разуми е механо-хипнотична техника, която наподобява релаксация или иглотерапия и използва положително настроената част на мозъка, като я фокусира и интензифицира…

— По дяволите! — Марвин силно удари с десния си юмрук по лявата длан. — Ще го направя!

Непонятната алхимия на взетото решение направи от Марвин друг човек. Без да се замисля събра малко багаж, остави бележка на родителите си и се качи в реактивния самолет за Ню Йорк.