Обмен на разуми

ГЛАВА 18

По-късно, в отделно сепаре на ресторанта до моста, Марвин се извини за грубите думи, които се бяха изплъзнали от устата му само поради моментната му екзалтация. Но жената грациозно махна с лапа и отказа да приеме извинението.

— Та вие сте прав. Постъпих като идиотка или невменяема, или и двете. Страхувам се, че дефиницята ви е точна. Трябваше да ме пуснете да скоча.

Марвин забеляза, че е красива. Миньонче — стигаше едва до гърдите му, но имаше идеални пропорции. Коремчето й беше като наточен цилиндър, гордата главичка наклонена към тялото под ъгъл пет градуса (от този наклон го свиваше под жлъчката). Съвършени черти на лицето — от сладките цицинки на челото до квадратната челюст. Двата яйчника бяха скромно покрити с бяло сатенено шалче, скроено в стил „принцеса“, от което се подаваше само съблазнителна ивица зелена кожа. Всички крачета бяха омотани в оранжево, подчертаващо гъвкавите сегменти на ставите.

Дори и неуспяла самоубийца, за Марвин тя беше най-ослепителната красавица, която беше виждал на Селсъс.

От тази красота гърлото му пресъхна и сърцето му заби учестено. Усети се, че не откъсва поглед от белия сатен, скриващ (но и очертаващ!) щръкналите яйчници. Едва се отърси от това и се усети, че съзерцава сладострастно чудо — дълъг крак с мното стави. Изчерви се силно и се застави да гледа към сладката цицинка на челото.

Жената като че ли не забелязваше страстното му внимание. Предложи му простодушно:

— Защо не се запознаем, след като се получи така?

Двамата дружно се разсмяха на остроумната забележка.

— Марвин Флин.

— Фтистия Хелд — представи се младата жена.

— Ще ви наричам Кати, ако не възразявате.

Отново прихнаха, след което Кати стана сериозна. Като видя колко бързо лети времето, тя се изправи и каза:

— Още веднъж ви благодаря. Време е да тръгвам.

— О, да — Марвин също стана. — Кога ще ви видя?

— Никога — отвърна тя тихо.

— Ама аз имам нужда! Искам да кажа, че сега, след като ви намерих, за нищо на света не искам да ви изгубя!

Тя тъжно поклати главичката си и прошепна:

— Ще си спомняте ли понякога за мен?

— Не бива да се разделяме!

— Ами, ще го преживеете — гласът й не звучеше строго.

— Никога вече няма да се усмихвам!

— Ще се намери кой да заеме мястото ми — предсказа красавицата.

— Вие сте изкусителка!

— Разминаваме се като кораби в морето — поправи го тя.

— Наистина ли няма да се видим повече?

— Времето ще покаже.

— Бих вървял след вас като сянка — промълви Марвин с надежда.

— На изток от слънцето и на запад от луната — издекламира тя.

— Колко сте коравосърдечна!

— Бях забравила за времето, но сега се сетих.

При тези думи жената се хвърли към вратата и изчезна.

Марвин я изпроводи с поглед, след това седна на бара.

— Едно за мен и едно за из път — подхвърли той на бармана.

— Всички жени са двуличници — увери го барманът, докато пълнеше чашите.

— При нея ще изсъхна, без нея ще издъхна — оплака се Марвин.

— Момъкът има нужда от момиче.

Марвин пресуши чашата и я протегна за нова порция.

— Розов коктейл за сините ми мечти — поръча той.

— Може да е била уморена — предположи барманът.

— Не знам защо я обичам толкова. Затова пък знам защо слънцето помръкна. В моята самота тя ме преследва като дрънкането на пиано в съседната стая. Ще се навъртам наоколо… Може и да няма смисъл, но ще запазя спомена за пролетта и за нея… Ласкавият ветрец не подухва…

Не се знае още колко Марвин би продължил със словоизлиянията си, ако на около половин метър от себе не беше чул:

— Ей, мийстър!

Марвин се обърна и видя на съседния стол закръглен селсъсиец, облечен в дрипи.

— К’во искаш? — грубо попита Марвин.

— Ти искаш да видиш този красив мучачо пак?

— Да. Ти какво можеш…

— Аз частен дедектив намирам безследно изчезнали гарантиран успех иначе няма възнаграждение.

— Що за странен говор?

— Ламбробиански. Името ми е Хуан Валдец и съм роден в страната на фиестите на границата дойдох в големия град Норт да натрупам състояние.

— Бостанско плашило — изкоментира барманът.

— Как ме нарече? — попита дребосъка с подозрителна кроткост.

— Бостанско плашило, въшливо малко бостанко плашило — озъби се барманът.

— Значи не ми се е причуло — каза Валдец, извади от пояса си дълъг двуостър нож, заби го в сърцето на бармана и спокойно го прибра. — Аз съм кротък човек, сеньор — обърна се той към Марвин. — Не се обиждам лесно. В родното ми село Монтана Верде де лос Трес Пикос ме имат за безобиден. Не искам нищо освен да отглеждам пейотовите си пъпки във високите планини на Ламбробия под сянката на онова дърво, дето му викат „шапка против слънце“, защото това са най-хубавите пейотови пъпки на света.

— Напълно ви разбирам.

— Но въпреки това — продължи Валдец с болка в гласа, — когато експлойтатор del norte ме оскърбява, с което позори паметта на родителите ми… О, сеньор, тогава червена пелена пада пред очите ми, ножа сам скача в ръката ми и без забавяне пронизва сърцето на всеки, който обижда сина на бедняк.

— Е, случва се.

— Ако не броим изостреното ми чувство за чест, може да се каже, че съм като дете — поривист и безгрижен.

— Честно казано, забелязах…

— Стига сме дрънкали. Ще ме наемете ли да ви намеря момичето? Ама разбира се. El buen pano en el arca se vende, verdad?

— Si, hombre — засмя се Марвин. — Y el deseo vence al miedo!

— Pues, adelande!

И ръка за ръка двамата приятели тръгнаха в нощта под хилядите блестящи звезди, подобни на върховете на копията на безчислена войска.