Обмен на разуми

ГЛАВА 6

Марвин не се поддаде на отчаянието. Затова пък се поддаде на гнева — доста по-оправдана емоция, но също толкова безрезултатна. Вместо да се излага, като реве в съда, той се излагаше, като беснееше из коридорите на Прателствената сграда, искайки или справедливост, или някакъв приемлив неин еквивалент.

Младежът беше глух за всичко. Юристите се опитваха да му набият в главата, че ако справедливостта наистина съществува, би отпаднала необходимостта от всички закони и закончета, а тогава ще изчезне една от най-благородните концепции и цяла професия ще стане ненужна.

Този довод не вразуми побеснелия Марвин, който в момента се бе превъплатил в същество, неподлежащо на убеждение. Въздухът в гърдите му бучеше, докато гръмогласно проклетисваше съдебната система на Марс. В такова настоение приближи врата с надпис: „Бюро за откриавне и арестуване, Междузвезден отдел“.

— А-ха — промърмори Марвин и влезе.

Озова се малка стая, излязла сякаш от страниците на стар исторически роман. Покрай стените чинно стояха старинни, но надеждни електронни калкулатори. До вратата се виждаше един от първите модели на преобразовател на мисли в машинописен текст. Фотьойлите се отличаваха с определените си форми и пластмасовите калъфи в пастелни цветове — от онези, които навяват спомени за отминалите спокойни времена. На стаичката й липсваше само обемистия „Морейни“, за да бъде точно копие на сцена от разказите на Шекли или друг ранен поет от Преходния век.

В един от фотьойлите седеше марсианец на средна възраст и мяташе стрели в мишена, наподобяваща женски задник.

При влизането на Марвин бързо се обърна и каза:

— Отдавна беше време. Чаках ви.

— Ами?

— Е, не съвсем — призна си марсианецът. — Но съм установил, че такова начало на разговора е достатъчно ефектно и създава атмосфера на взаимно доверие.

— Тогава защо издавате тайната?

— Всички ние сме далеч от съвършенството — вдигна рамене марсианецът. — Аз съм само прост работник — дедектив. Името ми е Ърф Ърдорф. Сядайте. Мисля, че попаднахме на следите на изчезналото ви кожено палто.

— Какво палто?

— Вие не сте ли мадам Рипър де Лоуи — травеститът, който ограбиха снощи в хотел „Червените пясъци“?

— Много ясно, че не съм. Казвам се Марвин Флин и си изгубих тялото.

— Ами да, разбира се — енергично закима Ърдорф. — Да започнем отначало. Не си ли спомняте случайно къде забелязахте, че тялото ви е изчезнало? Да не го е скрил някой от приятелите ви, за да си направи майтап? Или вие самият да сте го забутали някъде или да сте го пратили на почивка?

— Тялото ми не е изчезнало, а го откраднаха.

— С това трябваше да започнете. Случаят придобива съвсем друг характер. Аз съм дедектив и никога не съм казвал, че мога да чета чужди мисли.

— Съжалявам.

— И аз. Говоря зя тялото ви. Сигурно доста тежко сте го преживели.

— Да.

— Представям си как се чувствате.

— Благодаря.

Поседяха няколко минути в дружелюбно мълчание. Марвин заговори първи.

— Е?

— Моля?

— Казах „Е“?

— А-а. Извинете, не ви чух първия път.

— Няма нищо.

— Благодаря.

— Ама моля ви се.

Настъпи ново мълчание. После Марвин пак каза:

— Е?

Ърдорф отговори:

— Моля?

— Искам да ми го върнете.

— Кое?

— Тялото ми.

— Какво? А, да, тялото ви. Хм, как няма да искате — разбиращо се усмихна дедективът. — Това, разбира се, не е много лесно, нали?

— Откъде да знам.

— Вярно, няма откъде да знаете — съгласи се Ърдорф. — Смея да ви уверя, че не е никак лесно.

— Разбирам.

— Надявах се, че ще разберете.

След тези думи дедективът Ърдорф потъна в мълчание, което продължи двайсет и пет секунди плюс-минус една-две. В края на този период търпението на Марвин се изчерпи и той се равика:

— Дяволите да ви вземат, имате ли намерение да си мръднете пръста, за да ми върнете тялото или ще си седите на дебелия задник без да обелите и дума?

— Разбира се, чи имам намерение за ви върна тялото. Или поне да опитам. Няма нужда да ме обиждате. Сам виждате, че не съм машина с готови отговори, кодирани на перфокарти. И аз, като вас, съм разумно същество. Имам си своите надежди и страхове. И собствен метод за водене на разговори. Може да не ви се струва много бърз, но го намирам за напълно целесъобразен.

— Наистина ли? — омекна Марвин.

— Точно така — в кроткия глас на дедектива не се забелязваше и следа от прикрита обида.

По всичко личеше, че ще настъпи поредното мълчание, затова Марвин побърза да каже:

— Според вас има ли шанс да си… да върнем тялото ми?

— Да, при това голям — бодро отговори Ърдорф. — Ще рискувам да отида още по-далеч и да заявя, че съм сигурен в успеха. Моята увереност не се базира на изучаването на вашия конкретен случай, за който не знам почти нищо, а на най-обикновени статистически извадки.

— И тези извадки са на наша страна, така ли?

— Без съмнение! Преценете сам: аз съм професионален дедектив, овладял съм всички най-съвременни методи, даден ми висшия клас оперативност — АА-А. И въпреки това за пет години служба нито веднъж не съм разкрил престъпление.

— Нито едно?

— Нито едно — потвърди Ърдорф. — Интересно, нали?

— Ами… Сигурно — неуверено каза Марвин. — Това означава ли…

— Това означава — решително го прекъсна дедективът, — че поредицата ми от неуспехи е най-дългата от всички, за които съм чувал, и според математическото очакване трябва да бъде прекъсната всеки момент.

Марвин се стъписа, а това усещане не е привично за марсианското тяло.

— А какво ще стане, ако не се прекъсне?

— Не бъдете суеверен. Теорията на вероятностите е на наша страна. Сам ще се убедите дори и при повърхностен анализ на положението. Провалих сто петдесет и осем случая подред. Вашият е сто петдесет и деветия. На какво бихте заложили, ако обичате да се обзалагате?

— Че и занапред ще продължава така.

— И аз — призна си дедективът с виновна усмивка. — Но при залаганията бихме се доверили на емоциите, а не на здравия разум — Ърдорф замечтано се загледа в тавана. — Сто петдесет и осем неуспеха! Фантастична цифра! Подобна поредица непременно трябва да свърши! Бих могъл да си остана в кабинета със скръстени ръце, а престъплението само ще намери пътя насам.

— Би могло, сър — вежливо се съгласи Марвин. — Но се надявам, че няма да изберете този начин на действие.

— А, не. Изпробвах го на сти петдесет и шестото дело. Вашето ще го разследвам активно. Още повече, че сме изправени пред сексуално престъпление, а такива неща много ме интересуват.

— Моля да ме извините? — не разбра Марвин.

— Няма за какво да се извинявате — увери го Ърдорф. — Няма нужда да изпитвате чувство на вина или неловкост от това, че сте станали жертва на сексуално престъпление. Нищо, че според фолклорът на много цивилизаци в такива случаи на потърпевшя се лепва позорно петно, изхождайки от презумпцията за неговото съзнателно или подсъзнателно участие.

— Ама аз не съм се извинявал. Просто…

— Напълно ви разбирам — прекъсна го дедективът. — Не се срамувайте да ми разкажете и най-чудовищните и ужасяващи подробности. За вас съм безликата официална инстанция, а не разумно същество със сексуални чувства, страхове, желания и така нататък.

— Опитва се да ви втълпя, че не става дума за сексуално престъпление.

— Всички така разправят — замислено произнесе Ърдорф. — Учудващо е, че човешкият разум толкова неохотно приема неприемливото.

— Вижте какво, ако си бяхте дали труда да се запознаете с фактите, бихте забелязали, че става дума за нагло мошеничество. Мотивите за престъплението са пари и самоувековечаване.

— Това ми е известно. И ако не съществуваха процесите на сублимация, бихме го приели така.

— Какви други мотиви може да има един престъпник?

— Най-очевидните. Класически синдром. Вижте сега, тоя образ е действал под влиянието на особен импулс, който е прието да се нарича с особен термин. Престъплението е извършено в състояние на тежък, отдавна формиран нарцисов комплекс.

— Нищо не разбирам.

— С подобни явелние обикновените хора по правило не се сблъскват — утеши го Ърдорф.

— И какво значи това?

— Няма да навлизам в дебрите на етимологията4. Накратко, синдромът предизвиква прекалено самолюбие. На практика болният се влюбва в друг, но не като в друг. По-скоро се влюбва в другия като в себе си.

— Добре — смири се Марвин. — Това ще ви помогне ли да намерите крадеца на моето тяло?

— По принцип не, но ще ни помогне да го разберем.

— Кога започвате?

— Вече започнах. Разбира се, ще се запозная с протоколите и другите документи, отнасящи се до делото, ще поискам допълнителна информация от съответните органи на други планети. Няма да пестя сили, ако трябва ще отида и на края на Вселената, но ще разкрия това престъпление!

— Радвам се, че сте толкова бойко настроен.

— Сто петдесет и осем случая подред — мислеше на глас дедективът. — Кой е чувал за такава поредица от неуспехи?! Но сега — край! Искам да кажа, че не може да продължава безкрайно, нали?

— Сигурно не може — съгласи се Марвин.

— Добре би било и шефовете ми да мислят така — намръщи се Ърдорф. — И да престанат на ми викат некадърник. Подобни подмятания, насмешки и презрителни погледи могат да сринат самочувствието на всеки. За щастие имам непоколебима воля и съм напълно сигурен в себе си. Поне беше така след първите деветдесет неуспеха.

Няколко секунди Ърдорф стоя замислен, след това се обърна към Марвин:

— Надявам се да ми окажете пълна помощ и поддръжка.

— Ще се постарая. Лошото е, че след по-малко от шест часа ще ме лишат от тяло.

— Да-а, много досадно — разсеяно каза Ърдорф. Явно вече мислеше за следствието и едва успя да се застави да обърне внимание на Марвин. — Ще ви лишат, а? Надявам се, че сте взели мерки? Не? Тогава да се надяваме, че ще вземете.

— Не знам какви мерки да взема — тъжно промълви Марвин.

— Не си струва да се караме за това — бодро заяви дедективът. — Намерете отнякъде друго тяло. Най-важното е да останете жив. Обещайте ми да направите всичко, което зависи от вас, за да останете жив.

— Обещавам.

— А аз ще продължа разследването и щом имам какво да ви съобщя, веднага ще се свържа с вас.

— Как ще ме намерите? Не знам в какво тяло ще бъда и дори на коя планета.

— Май забравихте, че съм дедектив — усмихна се Ърдорф. — Може и да не мога да намеря престъпника, но винаги откривам жертвата без никакво затруднение. Така че — горе главата, не унивайте и най-важното — останете жив!

Марвин обеща да остане жив, още повече че на тази база се градяха всичките му планове. Излезе на улицата с ясното съзнание, че скъпоценното време изтича, а той продължава да си няма тяло.