Обмен на разуми

ГЛАВА 28

С хитра и ловка маневра Марвин и приятелите му успяха да се изплъзнат от преследвачите си и необезпокоявани влязоха в големия ограден с ров и крепостна стена Кесългат. Когато удари полунощ конспираторите решиха да отдъхнат малко преди героичния опит да спасят Д’Агустин от алчните нокти на Блакамур.

Марвин почиваше в стаята си в източното крило след което бе шокирал прислужника, настоявайки за съд с вода, в който да измие ръцете си. Това предизвика дълбоко учудване у всички, защото в тези времена дори придворните дами криеха мърсотията си зад парфюмираните воалетки. Но Марвин беше придобил навици от времето на престоя си при езичника Тескос в Южно Ремуве, чиито сапунени фонтани и сюнгерни скулптори представляваха чудо на чудесата на безучастното, кирлясало северно гражданство. И така въпреки смеха и подигравките на благородници и духовенство Марвин обясняваше, че всекидневното търкане на ръцете не причинява вреда, поне докато водата не докосва друга част на тялото.

Приключил с измиването, облечен само в кюлоти от черен сатен, бяла дантелена риза, ботуши за езда и дълги до раменетне ръкавици, въоръжен с меча си Стабатско Сърце, предаван само от баща на син вече петстотин години, Марвин чу лек шум зад гърба си и светкавично се обърна с ръка на оръжието.

— О, сър, нима мен ще пронижете с тоз ужасен меч? — промълви Лейди Катерина — защото това беше тя — стоейки точно до обкованата с желязо врата.

— Воистина, височеството Ви ме стресна — отговори Марвин — но, както втурнахте се Вий така аз щях да Ви пронижа, но не със меч, а с оръжие по-вярно.

— Ах, сър — тъжно каза Лейди Катерина — нима насилие използвате над дама?

— По-право е: насилие за Вашето доволство — отвърна Марвин галантно.

— Ах, как сте сладкодумен Вий — каза Лейди Катерина — но вярвам аз, че дългите езици неспособни са с такава сила меча да въртят.

— Височеството Ви покрива ме с неправда — заяви Марвин — затуй и дръзнал бих да кажа, че моят Меч е всякога готов, способен да прониже всичко, дори преградата най-твърда на света и пак готов ще е за втори удар. А настрана от туй владея фини хватки и чест за мене би било на вашето внимание да ги предложа.

— О, не, в ножицата своя, меча Вий пъхнете — възмутено възрази Катерина, но очите й блестяха — Не любя ази тоз стоманен звън, затуй що острието самохвалствено, оказва се внезапно от калай, блести в очите то, но дяволски безвредно е на допир.

— Но аз Ви моля — острието докоснете — възкликна Марвин — и тъй ми докажете Ваш’те думи.

Тя обаче паклати красивата си глава.

— Сър, туй дело е на белобради философи, а дамата на интуиция се оповава.

— Пред интуицията Ви прекланям се аз — рече Марвин.

— Но що Вий знаете за интуицияна женска, Владетелю на Меч непобедим?

— Сърцето ми казва, че сте прелестна, прекрасна, със чудесни форми, нежен аромат и …

— Но, спрете, сър! — извика Лейди Катерина поруменяла, веейки си със японско ветрило, чиято нагъната повърхност изобразяваше Обсадата на Иичи.

И двамата мълчаха. Бяха разговаряли на древния език на любовта, в който символичните апострофи играеха важна роля. Но сега сянка на сериозност легна върху им. Марвин намръщено подръпваше стоманените копчета на бялата си дантелена риза. Лейди Катерина гледаше обезпокоено.

Тя беше облечена в гълъбовосиня рокля на хромаво червени райета и според обичая деколтето беше изрязано ниско, като откриваше основата на малките й гърди. На краката си носеше сандали от дамаска с цвят на слонова кост, а косата й, вдигната високо, беше украсена с гирлянд от пролетни цветя. Никога през живота си Марвин не бе виждал по-красива гледка.

— Не бихме ли могли да спрем тази безкрайна игра на думи? — попита Марвин тихо. — Не бихме ли могли да кажем това, което е в сърцата ни, вместо да увъртаме и да се изплъзваме с разни недомислици?

— Не бих посмяла — промърмори Лейди Катерина.

— И все пак ти си Кати, която ме обичаше някога в друго време и на друго място — неумолимо настояваше Марвин — а сега си играеш с мен на галантност.

— Не трябва да говориш за това, което е било някога — изрече Кати с ужасяваш шепот.

— Но все пак някога ти ме обичаше! — извика Марвин горещо — Отречи го ако можеш!

— Да — призна тя с глух глас — обичах те някога.

— А сега?

— Уви!

— Моля те, кажи ми причината!

— Не, не мога!

— По-скоро не искаш!

— Както желаеш; изборът е слуга на сърцето. Но бих желала да не вярваш на това — каза тя меко.

— Нима? Тогава може би желнието е баща на намерението — лицето на Марвин стана твърдо и безмилостно — а поставяйки всичко това в семейна връзка всеки човек, дори и не най-мъдрият би признал, че Любовта е свързана със своята полу-сестра — Безразличността, а Недоверието е заварениче на жестоката мащеха — Болката.

— Защо се отнасяте така с мен? — болезнено извика Кати.

— Но, лейди, Вие не ми оставяте друг избор — обясни Марвин с глас като звънтящ бронз. — Така моята лодка на Страсттта е изоставена в Морето на Спомените, отвяна далеч от курса си от вятъра на Безразличието и насочена към скалистия Бряг на Агонията на Неумолимия Прилив на Човешки действия.

— И все пак, не бих искала да е така — каза Катерина и Марвин изненадан почувства необяснима мекота в гласа й.

— Кати…

— Не, това не може да стане! — извика тя, отстъпвайки назад в агония, гърдите й се издигаха и спускаха в ритъм с емоциите, бушуващи в нея. — Ти не знаеш за злочестата ми съдба.

— Настоявам да знам! — извика Марвин, след това се извърна с меча си в ръка.

Защото дебелата дъбова врата на стаята му безшумно се беше отворила и там небрежно облегнат стоеше мъж със скръстени на гърдите ръце и полуусмивка над покритите с брада устни.

— Господи! Разкрити сме! — викна Катерина и притисна с ръце разтрепераните си гърди.

— Какво желаете, сър? — попита Марвин — Настоявам да узная името Ви и причината за това нелюбезно посещение!

— Незабавно ще се разкрия пред Вас — отговори мъжът на вратата — Името ми, сър, е Лорд Блакамур, срещу когото са насочени детинските Ви планове, а влязох в тази стая по простата привилегия на онзи, който се чувства длъжен да се представи на младия приятел на жена му.

— Жена му? — откликна Марвин като ехо.

— Тази жена — заяви Блакамур — която има съмнителния навик да посещава гостите ми, наистина е Многоуважаваната Катерина Д’Агустин ди Блакамур, многообичната съпруга на Вашия покорен слуга.

И казвайки това, Блакамур свали шапката си и се поклони, след което отново се облегна до вратата. Марвин прочете истината в замъглените от сълзи очи на Кати. Кати, неговата любима Кати. Ала нямаше време за размишления, защото главния обект за размисъл — Блакамур — стоеше насред стаята и не даваше никакъв знак за състоянието, в което се намираше.

А това недвусмислено означаваше, че състоянието не е съвсем такова, каквото Марвин предполагаше и нишките на съдбата са ужасно преплетени. Блакамур в Кесългат? Марвин се замисли върху това и студени тръпки го побиха, като че ли ангелът на смърта разпери крилете си над него. Убиец скрит в стаята — но за кого?

Марвин очакваше най-лошото, но бавно се обърна с лице застинало като маска от обсидиан и поглед вперен в онзи който, беше съпруг на любимата му и похитител на нейния баща.