Обмен на разуми

ГЛАВА 17

Когато непосредствената опасност премина, Марвин веднага се съвзе. Пелената на метафориичната деформация падна от очите му и настъпи перцепевтивно-емпирицната ремисия. Стана му ясно, че каубоят-скитник не е никакъв каубой, а бръмбар-паразит от вида S Ктулу. Не можеше да има грешка — бръмбарите Ктулу имат характерен вторичен слюнен поток, разположен малко вляво под хранопроводния ганглий.

Тези бръмбари се хранят с чуждите емоции — техните отдавна са атрофирали. Винаги се крият в тъмните ъгли и чакат някой сълсъсец да мине в обсега на рецепторите им. Точно това се бе случило и с Марвин.

Като разбра каква е работата, Марвин изпрати към бръмбара толкова силно чувство на гняв, че Ктулу — жертва на свръхчувствителните си емоционални рецептори — падна в безсъзнание. Марвин оправи златисто-бронзовата пелерина, изпъна пипалата и продължи по пътя си.

Приближи до моста над щирока и бърза пясъчна река. Спря на средата и се загледа в черните дълбини, които неотстъпно следваха пътя си към тайнственото пясъчно море. Гледаше като хипнотизиран, а халката в носа отброяваше миговете три пъти по бързо от сърцето му.

„Всеки мост е единство на противоположностите — мислеше си Марвин. — Хоризонталното му протежение свидетелства за преходността на света, а вертикалното напомня за заплаващите ни провали, за неизбежната смърт. Всички ние се стремим напред, преодоляваме препяствията, но под краката ни се отваря бездната за плащане на първородния грях. Строим, издигаме, градим, но върховния архитект е смъртта — тя създава хълмове само за да съществуват и пропасти.

О, Селсъсци, прехвърляйте мостовете си ако щете и през хиляди реки, съединявайте разпилените части на планетата си. Целият ви майсторлък отива на вятъра, защото могилата си остава под краката ви, продължава да чака, продължава да е търпелива. Пред вас има път, селсъсци, но той неминуемо води към смъртта. И независимо от цялата ви хитрост, селсъсци, не можете да разберете най-простото нещо. Формата на сърцето е такава, за да може да го прониже стрела. Останалото са странични ефекти“.

За това си мислеше Марвин, застанал на средата на моста. Обзе го велика мъка, желание да зареже всичките си стремежи, да се откаже от болката и удоволствията, да забрави дребните радости и болки, успехи и неуспехи, да приключи с развлеченията и да продължи делото на живота, което се приключва със смъртта.

Бавно се качи на парапета и се изправи, балансирайки над вихрените пясъчни потоци. Забеляза с периферното си зрение как иззад стълба се появи някаква сянка, приближава парапета, накланя се над бездната и с опасност за живота се прехвърля…

— Стой! Чакай! — изкрещя Марвин. Разрушителните му стремежи моментално изчезнаха. Виждаше само едно — живо същество на ръба на смъртта.

Сянката ахна и се хвърли към зейналата бездна. Марвин се хвърли и успя да я хване за крака, който така отчаяно зарита, че едва не го повлече след себе си. Но той бързо оцени обстановката, впи пипалата си в грапавия камък на пешеходната пътека, разкрачи се за по-голяма опора, а с двата си горни крайника се хвана за стълба, а със свободните държеше самоубиеца.

Настъпи миг на критично равновесие. След това силата на Марвин си каза думата и съпротивата на неуспелия самоубиец беше прекършена. Бавно и внимателно Марвин започна да издърпва спасения — прехвърли краката му, прихвана го за голямата бедрена кост и накрая го положи върху моста.

От собствените му мрачни помисли не остана и следа. Марвин хвана самоубиеца за раменете и свирепо го раздруса.

— Нещастен глупак! Страхливец! Само един идиот или невменяем разчиства така сметките си със живота. Нямаш ли поне малко воля, кучи…

Навреме си прехапа езика. Неуспелият самоубиец целият трепереше и не смееше да го погледне. Чак сега Марвин забеляза, че е спасил жена.