Обвинението

9.

Следващите няколко часа прекарвам на бюрото си: диктувам заключението от аутопсията на човека с неустановена самоличност, звъня по телефона, попълвам формуляри, после в късния следобед си тръгвам от службата и се отправям на запад.

Слънчевата светлина се просмуква през накъсаните облаци, поривистият вятър вдига от земята пожълтели листа, които се носят като лениви птици. Вече не вали сняг, позатоплило се е, отвсякъде капе и светът съска с влажните звуци на движещите се автомобили.

Карам сребристия линкълн навигатор на Ана към Трий Чопт Роуд, докато по радиото съобщават до втръсване само едно: как Жан-Батист Шандон е напуснал под конвой града. Често обясняват, че очите му били бинтовани, понеже били изгорени с химикал. Разказът как съм го била ослепила, за да спася живота си, набира нова сила. Репортерите са намерили своя образ. Правосъдието било сляпо. Доктор Скарпета била приложила към престъпника класическото телесно наказание.

— Помислете само, да ослепиш някого! — казва в ефира един от водещите. — Как се казваше онзи герой на Шекспир? Нали се сещате, дето му изболи очите. Крал Лир? Гледали ли сте филма? Грохналият крал се вижда принуден да си слага върху очните ябълки сурови яйца или нещо от тоя род, за да не го боли толкова много. Грозна гледка ви казвам!

Тротоарът пред двойната кафява врата на църква „Сейнт Бриджет“ е хлъзгав от солта и разтопения сняг, на паркинга да има най-много двайсетина коли. Всичко е точно както предсказа Марино: полицаите се броят на пръсти, журналистите — също. Пред старата, зидана от тухли църква в готически стил не се е стекло множество — вероятно заради времето, но по-вероятно заради самата покойница. Аз например не съм тук от уважение, от обич или дори от чувство за загуба. Разкопчавам палтото си, влизам в притвора и се мъча да преглътна неприятната истина: не понасях Даян Брей и съм тук, понеже ми повелява дългът. Тя беше шефка в полицията. Аз я познавах. Беше ми пациентка.

На масата в началото на притвора има голяма снимка на Брей и аз се сепвам при вида на наглата й високомерна хубост, на ледения, жесток блясък в очите, който никой фотоапарат и под никакъв ъгъл не би могъл да прикрие, колкото и обигран да е фотографът и силна — светлината. Даян Брей ме мразеше по причини, които и досега не съм проумяла докрай. При всички положения беше обсебена от мен и от властта ми и бе насочила всичките си усилия да ме разгроми. Вероятно самата аз не се възприемам така, както ме е възприемала тя, и не се усетих овреме, когато започна нападките си срещу мен, невероятната война, достигнала връхната си точка в желанието й да заеме висок пост в управата на щата.

Беше измислила всичко до най-малките подробности. Беше решила да прави, да струва, но Службата по съдебна медицина да бъде прехвърлена от Здравното управление към Управлението по обществена сигурност, а после, ако всичко мине по план, да си издейства да я назначат секретар по обществената сигурност. След това щях да бъда на пряко подчинение на Брей, а тя начаса щеше да ме уволни. Защо ли? И досега търся някакво разумно обяснение, а не намирам. Не бях и чувала за Брей, докато миналата година не я назначиха в Полицейското управление на Ричмънд. Тя обаче очевидно ме познаваше и дойде в прекрасния ни град с кроежи и планове да ме унищожи най-садистично — бавно и мъчително, чрез низ от стъписващи спънки, клевети и унижения, докато накрая ми съсипе кариерата и живота. В развихрената си фантазия Брей сигурно си е представяла как хладнокръвните й кроежи ще ме тласнат да напусна опозорена работа и да се самоубия, оставяйки бележка, в която казвам, че за всичко е виновна тя. Вместо това аз още съм жива и здрава, а Брей — не. Каква ирония на съдбата: тъкмо аз да се погрижа последна за обезобразения й труп.

Неколцина висши полицаи в униформи са се събрали на групичка и си говорят нещо, шефът на полицията Родни Харис е при отец О’Конър. Има и цивилни — официално облечени хора, които не познавам, и от това, че се озъртат притеснено, решавам, че не са тукашни. Изчаквам да поговоря с Харис и със свещеника.

— Да, да, разбирам — казва отец О’Конър.

Изглежда ведър в дългата светла сутана, сплел е пръсти на кръста си. Жегва ме гузност — давам си сметка, че не съм го виждала от Великден.

— Не мога, отче. Точно това не мога да приема — отвръща Харис.

Оредяващата му рижа коса се е слепнала над подпухналото грозновато лице. Шефът на полицията е тантурест мъж с отпуснато тяло, генетично закодирано да бъде дебело и размекнато като превтасало тесто. Харис си е злобар и мрази силните жени. И досега не проумявам защо е назначил Даян Брей, причините едва ли са от най-благовидните.

— Неведоми са пътищата Божии — отбелязва отец О’Конър и чак сега ме забелязва. — Доктор Скарпета! — Усмихва се и стисва ръката ми между дланите си. — Радвам се, че дойдохте. Мислех и се молех за вас! — От натиска на пръстите и светлината в очите му разбирам, че ми съчувства за всичко, което ме е сполетяло, и му е мъчно за мен. — Как е ръката ви? Защо някой път не наминете да се видим?

— Благодаря ви, отче. — Протягам длан към шефа на полицията Харис. — Знам, че сега е трудно време за полицейското управление — казвам му. — И лично за вас.

— Тъжно, много тъжно — отвръща той и докато се ръкува вяло с мен, гледа към другите наоколо.

За последен път съм го виждала в дома на Брей, той влезе вътре и се натъкна на ужасяваща гледка: обезобразеното й тяло. Този миг ще ни разделя, докато сме живи. Харис не биваше да идва на местопрестъплението. Беше излишно да вижда заместничката си така унизена и аз ще го мразя винаги за това. Неприятни са ми хора, които се отнасят към местопрестъплението нехайно, без уважение, а Харис се изтърси в къщата на убитата Брей колкото да покаже мускули и да се отдаде на воайорство и той знае, че го знам. Влизам в храма и усещам, че Харис се е втренчил в гърба ми.

— Благодат ти чудна! — еква откъм органа, а хората си търсят места от двете страни на пътеката в средата.

Светиите и изображенията на разпятието греят по пъстрите стъклописи, блещукат мраморни и месингови кръстове. Сядам точно до пътеката, след броени мигове започва и опелото: заедно със свещеника влизат официално облечените непознати, които съм забелязала отвън. Отпред малко момче носи разпятието, след него върви мъж в черен костюм, стиснал златисточервената емайлирана урна с праха на Даян Брей. Възрастна двойка се държи за ръце и бърше очи.

Отец О’Конър се обръща с поздрав към всички и аз научавам, че тук са родителите и двамата братя на Брей. Пристигнали са от северната част на щат Ню Йорк, от Делауер и Вашингтон, обичали много Даян. Службата е съвсем проста. Не продължава дълго. Отец О’Конър поръсва урната със светена вода. Никой освен шефа на полицията Харис не става да изрече някоя и друга прощална дума, а онова, което той казва, е спънато и размито.

— Тя с готовност се посвети на поприще, в което всячески да помага на другите — чете Харис предварително написаната реч, застанал сковано зад амвона. — Знаеше, че всекидневно се излага на опасност, понеже такъв е животът на полицая. Научаваме се да гледаме смъртта в лицето и да не се страхуваме. Знаем какво е да си сам, да си мразен и въпреки това не се страхуваме. Знаем какво е да си бич за злото, да наказваме онези, които посягат на чуждото.

Хората по седалките се размърдват, скърца дърво. Отец О’Конър се усмихва благо-благо и наклонил на една страна глава, слуша. Изключвам Харис. Никога досега не съм присъствала на такава вяла, безжизнена служба и изтръпвам смутена. Литургията, песнопенията и молитвите не съдържат музика и чувства, защото Даян Брей не обичаше никого, включително себе си. Беше ненаситна, ламтеше за власт и влияние, и животът й почти не е оставил диря. Всички се изнизваме мълком във влажната непрогледна вечер, за да намерим колите и да хукнем кой накъдето види. Вървя бързо, свела глава както винаги, когато искам да избегна околните. Чувам звуци, усещам нечие присъствие и точно да отключа автомобила, когато се обръщам. Някой е застанал зад мен.

— Доктор Скарпета?

Красивите черти на жената са подчертани от трепкащата светлина на уличните лампи, очите й са в сянка, тя е облечена в дълго до глезените палто от норка. Струва ми се смътно позната.

— Не знаех, че ще бъдете тук, но се радвам, че ви виждам — допълва жената. Долавям нюйоркския акцент и ме плисва смут. — Аз съм Джейми Бъргър — представя се тя и ми подава ръка в скъпа ръкавица. — Трябва да поговорим.

— И вие ли присъствахте на опелото? — са първите думи, изтръгнали се от устата ми.

Не помня да съм я видяла в църквата. Налегнала ме е параноя, решавам, че Джейми Бъргър изобщо не е влизала вътре и ме е причаквала на паркинга.

— Познавахте ли се с Даян Брей?

— Сега я опознавам. — Бъргър вдига яката на палтото си, от устата й излиза пара. Тя си поглежда часовника и натиска колелцето за навиване. Луминесцентният циферблат се озарява в бледозелено. — Сигурно няма да се връщате в службата.

— Нямах намерения пак да ходя там, но бих могла и да го направя — казвам без особен плам.

Прокурорката искала да поговорим за убийствата на Ким Луонг и Даян Брей. Проявявала, разбира се, интерес и към трупа с неустановена самоличност, който сме открили на пристанището и за който предполагаме, че е на брата на Шандон — Тома. Но дори и делото да влезело някога в съда, добавя Бъргър, то това нямало да стане в Щатите. Така ми съобщава, че Тома Шандон е поредният безплатен обяд. Жан-Батист е убил брат си, но пак ще излезе сух от водата. Сядам зад волана на автомобила.

— Доволна ли сте от колата? — пита ме свойски, ни в клин, ни в ръкав Бъргър.

Вече се чувствам разглеждана под лупа. Начаса усещам, че прокурорката не прави и не казва нищо току-така. Оглежда луксозния спортен автомобил, който Ана ми е преотстъпила, докато моят, кой знае защо, е конфискуван.

— Не е мой, взела съм го временно. Дали да не карате след мен, госпожо Бъргър? — казвам аз. — Има квартали в града, където не ви препоръчвам да се губите по мръкнало.

— А възможно ли е да откриете Пийт Марино? — Тя насочва дистанционното устройство към спорната си кола — бял мерцедес Ем Ел 430 с нюйоркски номера, вратата се отваря и светват фарове. — Сигурно няма да е зле да си поговорим тримата.

Включвам двигателя и потрепервам в тъмното. Вечерта сякаш е подгизнала, от дърветата капе ледена вода. Студът се просмуква под гипса и се загнездва между натрошените кости на лакътя ми, за да скове тесните крехки пространства, където живеят нервните окончания и костният мозък, и те започват да се жалват с пронизващите талази на туптящата болка. Пращам по пейджъра съобщение на Марино и изведнъж си давам сметка, че не знам номера на телефона в автомобила на Ана. Вадя опипом от дамската си чанта клетъчния телефон, като хващам волана с пръстите на счупената ръка и държа под око в огледалото за обратно виждане фаровете на Бъргър. Минава доста време, докато Марино ми се обади. Обяснявам му какво е станало, а той отвръща с обичайния си цинизъм, под него обаче долавям нещо, може би вълнение, може би гняв, може би друго.

— Не вярвам в съвпаденията — отсича Марино. — Нима е възможно ти да си отишла случайно на погребението на Брей и случайно да си заварила там Бъргър? Не на мен тия! Защо като начало тя е отишла там?

— Не знам — отговарям му. — Но лично аз, ако не познавах града и хората, имащи отношение към случаите, щях да проверя кой е уважил Брей и е отишъл на погребението й. И кой не си е направил труда да отиде — опитвам се аз да разсъждавам логично. — Бъргър не ти ли спомена, че ще ходи на опелото? На срещата ви снощи де — не издържам накрая.

Искам да знам какво е станало на тази среща.

— Изобщо не е отваряла дума за погребения — обяснява Марино. — Занимаваше я друго.

— Какво например? Или ще се правим на потайни? — заяждам се аз.

Той мълчи дълго.

— Виж какво, докторке — изрича накрая, — нямам нищо общо с този случай. Разследват го в Ню Йорк, правя каквото ми наредят. Ако те интересува нещо, питай Бъргър, понеже тя настоява да е така — подвиква той възмутено. — Сега съм насред Мосби Корт, имам си друга работа и нямам намерение да подскачам всеки път, щом тая ми щракне с пръсти.

Мосби Корт е един от седемте бедняшки жилищни квартала в града. Всички имат в името си думата „Корт“, четири са наречени в чест на именити граждани на Вирджиния: на един актьор, на един просветител, на преуспял производител на тютюн и на герой от Гражданската война. Надявам се Марино да не е в Мосби Корт заради поредната престрелка.

— Не ми носиш още работа, нали? — питам го.

— Поредното дребно убийство.

При тези думи изобщо не ми е до смях — разбирам, че е убит поредният млад чернокож, вероятно застрелян с няколко куршума насред улицата заради дрога, вероятно облечен в скъп анцуг и маратонки. И никой не е видял нищо.

— Ще се срещнем при служебния вход — подмята намусен Марино. — След пет-десет минути.

Снегът съвсем е спрял, достатъчно топло е, няма опасност градът да бъде скован от поредната заледена киша. Центърът е украсен за празниците, накъдето и да се обърнеш, светят бели гирлянди с изгорели тук-там лампички. Пред „Джеймс Сентър“ са се струпали хора — да се полюбуват на еленчетата, нарисувани със светлини, куполът на сградата на законодателното събрание, разположено на Девета улица, грее като яйце през голите клони на столетните дървета, по всеки прозорец на боядисаната в бледожълто резиденция на губернатора в съседство примигват свещи. Забелязвам официално облечени хора, които двама по двама слизат от автомобилите по паркинга, и притеснена, се сещам, че тази вечер е приемът, който губернаторът дава по случай Коледа. Преди повече от месец съм изпратила картичка с потвърждение, че ще присъствам. Майко мила, ами сега! Губернаторът Майк Мичъл и жена му Едит със сигурност ще забележат, че не съм ги уважила, и желанието да свърна към резиденцията е толкова силно, че дори давам мигач. Точно толкова бързо го изключвам. Няма начин да отида — дори за четвърт час. Какво ще правя с Джейми Бъргър? Не върви да заведа и нея и да я представям на всички. Усмихвам се тъжно и клатя глава в тъмното купе на автомобила при мисълта как ще ме погледнат всички и какво ще стане, ако надушат и журналистите.

Цял живот съм работила на държавна служба и не подценявам ни най-малко възможностите, които дават такива светски сбирки. Телефонния номер на резиденцията на губернатора го има във всеки указател, от централата дори ще ви го наберат автоматично срещу допълнителни петдесет цента. Веднага вдига човек от охраната и още преди да съм обяснила, че искам само да оставя съобщение, ме свързва. На равни промеждутъци се чува сигнал, който сякаш отмерва обаждането ми, и аз се питам дали разговорите с резиденцията се подслушват. По-старият, по-занемарен квартал зад Брод стрийт отстъпва място на новата тухлено-стъклена империя на „Биотек“, насред която като фар се възправя службата ми. Проверявам в огледалото за обратно виждане дали мерцедесът на Бъргър е зад мен. Прокурорката кара надлежно подире ми, забелязвам и че мърда устни. Говори по телефона и на мен ми става неприятно, докато я гледам как изрича думи, които не чувам.

— Кей! — еква внезапно гласът на губернатора Мичъл по телефона в автомобила на Ана.

Собственият ми глас също ме изненадва, когато захващам да му обяснявам задъхано, че не съм искала да го безпокоя и че съжалявам ужасно, задето няма да присъствам на приема довечера. Той не ми отговаря веднага и от колебанието му разбирам, че правя голяма грешка. Мичъл е от хората, които веднага долавят открилите се пред тях възможности и бързат да се възползват от тях. Според неговия начин на мислене е глупаво, особено пък сега, да пропускам шанса дори за миг да бъда с него и с други влиятелни управници на щата.

— Тук е прокурорката от Ню Йорк. — Не е нужно да обяснявам заради кои случаи е дошла. — Отивам на среща с нея, губернаторе. Дано ми влезеш в положението.

— Мен ако питаш, не е зле да се срещнем и ние — отсича той. — Смятах да си поприказваме насаме по време на приема.

Имам чувството, че стъпвам върху натрошено стъкло, и ме е страх да се погледна — да не би да кървя.

— Когато ти е удобно, губернаторе — отвръщам с подобаващото уважение.

— Защо на връщане към къщи не се отбиеш в резиденцията?

— Ще се освободя най-късно до два часа — обещавам му аз.

— Е, ще се видим тогава, Кей. Предай моите поздрави на госпожа Бъргър — допълва Мичъл. — Когато бях главен прокурор, сме работили с нея по един случай. Ще ти разкажа някой път.

Служебният вход на Четвърта улица, където докарват труповете, прилича на квадратно сиво иглу, лепнато отстрани на сградата. Свръщам към рампата и спирам пред тежката врата на гаража — чак сега се сещам, че няма как да вляза. Дистанционното устройство за вратата е останало в автомобила ми, а той е в гаража на моята къща, откъдето ме изпъдиха. Набирам номера на дежурния в моргата.

— Арнолд! — казвам, когато той вдига след шестото позвъняване. — Би ли ми отворил вратата на служебния вход?

— Ей сега, госпожо — отвръща пазачът сънено и смутено, сякаш току-що съм го събудила. — Вашето устройство не работи ли?

Опитвам се да бъда търпелива. Арнолд е от хората, които не могат да устоят на инерцията. Бори се със земното притегляне. То все побеждава. Налага се постоянно да си напомням, че няма смисъл да му се ядосвам. Хора с висока мотивация не се надпреварват за мястото му. Бъргър е спряла зад мен, Марино пък — зад нея, и всички чакаме вратата да се вдигне и да ни пусне в царството на мъртвите. Клетъчният ми телефон звъни.

— Много уютно, нали? — казва в ухото ми Марино.

— Както личи, Бъргър се познава с губернатора.

Гледам как зад тъмносиния полицейски автомобил на Марино завива черна камионетка, която също спира пред рампата. Вратата на служебния вход започва да се вдига с жален стон.

— Бре, бре, бре! Нали не мислиш, че той има пръст в това Върколака да ни изостави и да предпочете Ню Йорк?

— Вече не знам какво да мисля — признавам си аз.

Площадката пред служебния вход е достатъчно широка, за да ни побере всички, а тътенът на включени двигатели и тряскащи се врати се засилва от бетона. Студеният усоен въздух отново захапва натрошения ми лакът, забелязвам озадачена, че Марино е с костюм и вратовръзка.

— Изглеждаш много добре — вметвам вкисната.

Той пали цигара, приковал поглед в Бъргър с нейното палто от норка — прокурорката се пресяга в мерцедеса да си събере нещата от задната седалка. Двама мъже в дълги тъмни палта отварят задната врата на камионетката и вътре се виждат носилката и зловещият й товар, заметнат с чаршаф.

— Може и да не ти се вярва — подхваща Марино, — но тъкмо се канех и аз да намина на погребението, когато това приятелче реши да опъне петалата — кима той към трупа отзад в камионетката. — Оказа се малко по-сложно, отколкото си мислехме в началото. Явно не става въпрос просто градът ни да се пообнови. — Към нас се запътва Бъргър, понесла книги, дебели папки и издуто кожено куфарче. — Дошли сте подготвена.

Марино я гледа с безизразно лице. Изтраква алуминий, краката на носилката се отварят. Задната врата на камионетката се захлопва.

— Наистина съм ви признателна и на двамата, че толкова бързо се съгласихте да се срещнем — подхваща прокурорката.

Забелязвам в ярката светлина на преддверието красивите черти на лицето й, източеното вратле, леко хлътналите страни, издаващи възрастта й. Отдалеч или гримирана за камерите и фотоапаратите, Бъргър би могла да мине и за трийсет и пет годишна. Подозирам, че е няколко години по-възрастна от мен, някъде към петдесетте.

Ъгловатите й черти, късата черна коса и съвършените зъби се сливат в познат образ и аз я свързвам с експерта, когото съм виждала в съдебните предавания по телевизията. Бъргър започва да ми прилича на снимките, които съм открила в Интернет, когато впрегнах машините да я издирят в киберпространството, та да се подготвя за това нашествие сякаш от чужда галактика.

Марино изобщо не предлага да й помогне и да й носи нещата. Прави се, че не я забелязва, както не забелязва и мен, ако е засегнат или ревнува. Отключвам входната врата на преддверието, двамата мъже дотикват при нас носилката на колелца и аз ги разпознавам, само не се сещам как се казват. Единият е зяпнал с блеснал поглед Бъргър.

— Ама вие сте онази жена от телевизията! — възкликва той. — Майко мила! Съдийката!

— Опасявам се, че не. Не съм съдийка — поглежда ги в очите Бъргър и се усмихва.

— Ама не сте ли съдийката? Наистина ли? — Носилката трополи и влиза през вратата. — Сигурно искате да го откараме в хладилника — пита ме единият.

— Да — отвръщам. — Знаете къде да го впишете. Арнолд е някъде тук.

— Да, госпожо, знам си работата.

И двамата не показват с нищо, че ако съдбата не е била така благосклонна, миналата седмица и аз съм щяла да се озова в камионетката им и да се превърна в поредния докаран от тях труп. Забелязала съм, че хората, които работят в погребални домове или в „Бърза помощ“, рядко се стъписват и дори трогват от нещо. Не ми убягва, че тия двамата са по-смаяни от славата на Бъргър, отколкото от това, че шефката на тукашната Служба по съдебна медицина се е разминала на косъм със смъртта и напоследък е в устата на всички.

— Готова ли сте за Коледа? — пита ме единият.

— Никога не съм готова — отговарям му. — Но на вас двамата ви пожелавам весели празници.

— За нас ще бъдат много по-весели, отколкото за това приятелче тук — кимат те към трупа в чувала и го подкарват към администрацията на моргата, където ще сложат етикетче на най-новия пациент.

Натискам бутони, за да отворя няколкото врати от неръждаема стомана — тръгваме по дезинфекцирани подове и минаваме покрай хладилните помещения и залите, където правим аутопсиите. Долавям дезодоранти за въздух, толкова силни, че ще умиришат цял завод, а Марино разправя за случая от Мосби Корт. Бъргър не казва нищо, той обаче явно е решил, че това е важно за нея. Или просто се прави на интересен.

— Отпърво помислихме, че е станала катастрофа, понеже мъжът лежеше насред улицата и по главата му имаше кръв. Но да ви призная, сега вече се съмнявам, че го е блъснала кола — уведомява ни той.

Отварям врати, водещи към сумрачната тишина на административното крило, а Марино продължава да разказва надълго и нашироко на Бъргър за случая, който още дори не е обсъдил с мен. Отвеждам ги в заседателната зала до кабинета ми и тримата си сваляме връхните дрехи. Бъргър е облечена в тъмен вълнен панталон и дебел пуловер, който не подчертава налетите й гърди, но не ги и прикрива. Има тъничкото стройно тяло на жена, която спортува, а по износените й ботуши личи, че ако се налага, е готова да отиде навсякъде. Прокурорката издърпва един от столовете и се заема да реди върху кръглата дървена маса куфарчето, папките и книгите.

— Вижте, има изгаряния тук и тук — сочи Марино лявата си буза и врата си, после вади от вътрешния джоб на сакото моментални снимки.

Все пак постъпва благоразумно — връчва ги първо на мен.

— От къде на къде по тялото на човек, блъснат от кола, ще има изгаряния? — опровергавам го аз, обзета от неприятно чувство.

— Може да има, ако са го изтикали от автомобила, докато той се е движел, или ако е бил изгорен от ауспуха — предполага Марино, но не е много сигурен, а и не се вживява особено.

Мислите му са погълнати от друго.

— Малко вероятно е — отсичам със зловещ тон.

— Мамка му! — изругава Марино — погледнал ме е в очите и е разбрал накъде бия. — Така и не го видях, когато отидох, вече го бяха сложили в чувала. Хванах се на приказките на колегите, дето са правили огледа. Мамка му! — изругава отново и свъсен като буреносен облак, поглежда раздразнено Бъргър. — Когато отидох, вече го бяха прибрали в чувала. Не стават за нищо, смотаняците му със смотаняци.

Мъжът на снимките е със светла кожа, красиво лице и къса коса на ситни къдрички, боядисана в патешкожълто. На лявото му ухо се мъдри златна обичка. Веднага виждам, че изгарянията не са от ауспух, който би оставил следи с елипсовидни очертания, а тези тук са кръгли, с размерите на голяма монета и са се издули на мехури. Мъжът е бил жив, когато са го изгорили. Изглеждам многозначително Марино. Той също прави връзката и клатейки глава, въздиша тежко.

— Имаме ли документи за самоличност? — питам го аз.

— Нямаме нищо, нищичко. — Той приглажда назад коса, която на този етап от живота му се свежда до прошарен кичур, лепнат с гел навръх широкото му плешиво теме. Щеше да изглежда много по-добре, ако си бръснеше главата. — Хората в квартала твърдят, че не са го виждали никога, а и никой от моите не го е засичал на тая улица.

— Нека огледам трупа.

Ставам от масата. Марино изтиква назад стола. Бъргър ме наблюдава с пронизващи сини очи. Престанала е да реди листчетата си.

— Имате ли нещо против да дойда и аз? — пита ме тя.

Имам, и още как, но какво да я правя, Бъргър вече е тук! При това е професионалистка. Би било недопустимо грубо да намеквам, че няма да се държи като такава или че й нямам доверие. Отивам в кабинета да взема бялата престилка.

— Сигурно няма откъде да знаеш дали е обратен. В този квартал едва ли се навъртат хомосексуалисти — казвам на Марино, докато излизаме от заседателната зала. — Срещат ли се в Мосби Корт мъжки проститутки?

— Сега, като заговори за това, ми се струва, че нашият човек прилича на обратен — отвръща той. — Едно от ченгетата каза, че бил голям хубавец, ловял окото, бил много мускулест, явно не е излизал от фитнес залата. Бил с обица. Но както вече ти обясних, не съм виждал трупа.

— Преспокойно ще спечелите наградата по стереотипи — казва му Бъргър. — Пък аз си мислех, че моите момчета не стават за нищо.

— Виж ти! Какви момчета? — започва да се заяжда Марино.

— В прокуратурата — отвръща нехайно жената. — От следствения отдел.

— Така ли? Да не би да си имате лични ченгета? Колко мило! И колко души са?

— Към петдесетина.

— И при вас в сградата ли работят?

Вече долавям по тона му, че е на път да избухне. Бъргър го дразни неописуемо.

— Да — отвръща тя, но не снизходително или нагло, просто го съобщава като факт.

Марино върви пред нея и подмята назад:

— Е, браво на вас!

Мъжете, докарали трупа, си бъбрят с Арнолд. Щом се появявам, той подскача като ужилен, сякаш съм го спипала да върши нещо нередно. Но какво да го правиш, такъв си е — кротък, свит човечец. Досущ мушица, възприела окраската на околната среда, той е блед, с болнав сивкав цвят на лицето, от хроничната алергия очите му са зачервени по краищата и вечно сълзят. Вторият мъртвец с неустановена самоличност за деня е насред коридора, във виненочервения чувал с вдигнат цип, върху който се мъдри името на транспортната фирма: „Братя Уиткин“. Най-неочаквано си спомням името на двамата мъже — тъкмо те, разбира се, са братя Уиткин.

— Оттук ще го поема аз. — Обяснявам на братята, че не е нужно да вкарват трупа в хладилното помещение или да го прехвърлят върху количката.

— Ама защо! Дайте ние да го пренесем! — бързат да предложат припряно те, сякаш съм ги обвинила, че не си вършат работата.

— Не се притеснявайте. Нека първо го огледам — казвам им аз, след което вкарвам носилката на колелца през двойната метална врата и раздавам ръкавици и найлони за обувките.

Няколко мига посвещавам на това да впиша мъртвеца в дневника, да му дам номерче и да го снимам. Надушвам урина.

Помещението за аутопсии ни заслепява с чистотата и ярката си светлина, вътре не заварвам обичайните гледки и звуци. Спокойствието ми носи облекчение. След толкова години постоянното шуртене на вода, стичаща се по мивките от алпака, воят на електрическите триони и тракането на метал, удрящ се о метал, ме уморяват и потискат. Понякога в моргата е изненадващо шумно. Мъртъвците са гръмогласни в исканията и зловещите си цветове, а и новият пациент ще има да ми се опъва. Виждам го отсега. Вкочанен е, няма да ми позволи без борба да го съблека, да му отворя челюстта и да му огледам езика и устната кухина. Смъквам ципа на чувала и отново надушвам урина. Притеглям по-близо хирургичната лампа и опипвам главата му, да не би да е счупена. От кръвта в долната част на лицето и отпред по дрехите разбирам, че е стоял прав, докато е кървял. Насочвам светлината нагоре към ноздрите.

— Имал е кръвотечение от носа — съобщавам на Марино и Бъргър. — Поне засега не откривам рани по главата.

Заемам се да оглеждам през лупа изгорените места, прокурорката се приближава. Забелязвам върху издутата на мехур кожа влакна и пръст, откривам по ъглите на устата и в устната кухина ожулени места. Вдигам ръкавите на червеното горнище от анцуг и се взирам в китките. В кожата под остър ъгъл са се врязали кръвонасядания, а след като свалям ципа на горнището, съглеждам две следи от изгорено — точно на пъпа и върху зърното на лявата гърда. Бъргър се е навела толкова близко, че ме докосва с края на престилката.

— Доста е студено, а той се е разхождал само по анцуг, дори без тениска или друго отдолу — казвам аз на Марино. — Джобовете му проверени ли са на местопрестъплението?

— Реших да поизчакам и да ги проверим тук, там не се виждаше нищо — обяснява ми той.

Бръквам в джобовете на долнището, после и на горнището на анцуга и не намирам нищо. Смъквам долнището, сините шорти отдолу са наквасени с пикоч — миризмата на амоняк ме блъсва в психиката, аз заставам нащрек и косъмчетата по цялото ми тяло щръкват като стражи. Мъртвите рядко ме плашат. А този тук ме хвърля в ужас. Проверявам в джобчето от вътрешната страна на бандажа и вадя метален ключ, върху който е издълбано „Да не се правят дубликати“ и с флумастер е написано 233.

— Номер на хотелска стая или може би на къща? — питам се на глас и пъхам ключа в прозрачен найлонов плик — отново ме плисва параноята. — Или на шкафче в съблекалня.

В Маями, когато бях малка, нашите имаха пощенска кутия с такъв номер. Не бих се изхвърлила да твърдя, че 233 ми е щастливото число, въпреки това често съм го използвала за кодове и комбинации на ключалки, защото не бие на очи и лесно се помни.

— Дотук има ли нещо, което да навежда на мисълта за убийство? — пита ме Бъргър.

— Не. Не ми се вярва да сме извадили късмет с Автоматичната система за разпознаване на пръстови отпечатъци и с Интерпол — казвам аз на Марино.

— Не, засега не. Който и да е онзи тип от мотела, в Автоматичната система няма негови отпечатъци, а от Интерпол още не сме получили нищо, което не означава непременно, че вестите са добри. Но ако е нещо очевидно, обикновено научаваш до час — уточнява той.

— Дай да му снемем отпечатъци и на този приятел и да ги пуснем веднага през Автоматичната система — приканвам, като се старая да не издавам тревогата си.

Проверявам с лупа дланите и от двете страни, да не би докато взимам отпечатъците, да залича някоя следа. Отрязвам ноктите и ги пускам в плик, надписвам го и го оставям върху плота заедно с другите формуляри, които съм започнала да попълвам, после притискам пръстите о тампона с мастило, а Марино ми помага с лъжицата. Взимам по два пъти отпечатъци от всички пръсти. Бъргър мълчи и наблюдава любопитно, погледът й е толкова пронизващ, че прилича на топлината на ярка лампа. Не изпуска от очи и най-малкото ми движение, слуша всеки мой въпрос и напътствие. Гледам да не я забелязвам, но усещам вниманието й и дълбоко в себе си знам, че си прави изводи за мен, които може да ми харесат, а може и да са ми неприятни. Подпъхвам чаршафа под трупа, вдигам ципа на чувала и давам знак на Марино и на Бъргър да дойдат с мен, след което дотиквам количката при една от стените и отварям вратата от неръждаема стомана. Заедно с леденостудения въздух ме блъсва смрадта на смърт. Тази вечер гостите ни са малко, едва шестима, и аз проверявам картончетата по циповете на чувалите, за да открия мъжа с неустановена самоличност от мотела. Откривам го, махам чаршафа от лицето и показвам изгарянията и охлузванията в ъгълчетата на устата и около китките.

— Майко мила! — възкликва Марино. — Това пък какво е, да го вземат мътните? Някакъв сериен убиец, който издебва хората и ги изтезава със сешоар ли?

— Трябва да съобщим незабавно на Станфийлд — отвръщам, понеже е очевидно, че смъртта на мъжа с неустановената самоличност от мотела вероятно е свързана с трупа, изхвърлен в Мосби Корт. Поглеждам Марино и разчитам мислите му. — Знам. — Той не се и опитва да прикрие презрението и нежеланието си да съобщава на Станфийлд каквото и да било. — Трябва да му кажем, Марино — добавям аз.

Излизаме от хладилното помещение и той отива при телефона на стената.

— Ще намерите ли пътя за заседателната зала? — обръщам се към Бъргър.

— Разбира се.

Тя гледа някак изцъклено, сигурно е озадачена или погълната от свои си мисли.

— Връщам се веднага — обещавам й аз. — Извинявайте за прекъсването.

Бъргър спира на прага и отвързва хирургическата престилка.

— Странно! Преди месец-два и аз имах подобен случай, жена, измъчвана с пистолет с топъл въздух. Изгарянията по нея бяха горе-долу същите, както в тези два случая. — Тя се навежда, маха чехлите, в които е пъхнала обувки, и ги мята в коша. — Запушили й устата, завързали я и я изгорили по лицето и гърдите.

— Заловиха ли извършителя? — бързам да попитам, настръхнала от сходството.

— Строителен работник, поправял нещо в жилищния блок — отвръща леко свъсена прокурорката. — Пистолетът служел за смъкване на блажна боя. Онзи се оказа голям негодник, несретник — някъде в три след полунощ проникнал с взлом в жилището, изнасилил жената, удушил я и така нататък, а когато няколко часа по-късно си тръгнал, видял, че са му задигнали камионетката. Добре дошли в Ню Йорк! Звънва онзи в полицията и след броени минути вече седи с брезентовата торба в патрулния автомобил и дава показания за откраднатата камионетка. Точно тогава домоуправителката минавала случайно покрай апартамента, видяла трупа, разпищяла се като попарена и се обадила в полицията. Убиецът още си седял мирно и кротко в патрулната кола, когато детективите пристигнали с гръм и трясък, и се опитал да духне. Но къде ти! Имало улики срещу него. Оказало се, че носи в брезентовата торба въже и пистолет с топъл въздух.

— Случаят беше ли разгласен? — интересувам се аз.

— Само в Ню Йорк. В „Таймс“, в жълтите вестници.

— Да се надяваме, че някой не е заимствал идеята — въздишам тежко аз.