Обвинението

31.

Включвам фурната в кухнята и приготвям спагетите и лазанята. Смесвам настъргания кашкавал с подправките и се заемам да редя в дълбока чиния пласт от пармезана, пласт месо със сос, пласт спагети. Ана пълни фурми с извара и слага в купичка солени ядки, а Марино, Луси и Макгъвърн си наливат кой бира, кой вино, кой какъвто празничен коктейл си е измислил — в случая с Марино това е водка с доматен сок.

В особено настроение е, вече е на път да се напие. Папката „ПП“ — тази черна дупка, все още е в плика с подаръците и колкото и да е странно, е оставена под елхата. Марино знае какво има в нея, аз обаче не питам. Никой не пита. Луси започва да вади продукти за курабийки със стърган шоколад и за два сладкиша — лимонов и с фъстъчено масло, сякаш ще храним целия град. Макгъвърн отваря бутилка червено бургундско „Шамбертен гран крю“, Ана реди масата, а папката мълком ни похлупва със страшна сила. Сякаш имаме негласно споразумение поне да вдигнем наздравица и да седнем на масата и чак тогава да заговорим за убийства.

— Някой друг иска ли „Кървава Мери“ — крещи Марино и се мотае из кухнята като муха без глава. — Ей, докторке, дали да не забъркам коктейлче за всички?

Дръпва с гръм и трясък вратата на хладилника, вади цял стек доматен сок с подправки и се заема да отваря една по една кутийките. Колко ли е изпил, преди да дойде, питам се аз, и това отприщва гнева ми. Като начало ми е криво, че Марино е сложил папката под коледната елха, сякаш иска да ми погоди дебелашка злокобна шега. Какво ли намеква? Това ли ми е коледният подарък? Или е толкова бездушен, та дори не се е усетил, че когато най-безцеремонно е метнал торбата с подаръците под елхата, вътре е била и папката? Марино профучава покрай мен и се заема да изстисква с електрическата изстисквачка разрязани наполовина лимони, като мята корите в мивката.

— Както гледам, никой няма да ми помогне, затова ще си помогна сам — нарежда той. — Ей! — провиква се, сякаш не сме заедно с него в кухнята. — Някой сети ли се да купи хрян?

Ана ме поглежда. Всички са се вкиснали. Кухнята сякаш е станала по-тъмна и студена, гневът ми напира да излезе. Всеки момент ще избухна, правя всичко възможно да се сдържа и да не се нахвърля на Марино. Повтарям си като курдисана, че все пак е Коледа. Точно така, Коледа! Марино грабва дълга дървена лъжица и се запретва да бърка със замах каната с коктейл „Кървавата Мери“, в която е излял възмутителни количества долнопробна водка.

— Ще си изповръщам червата — клати глава Луси. — Защо поне не купи свястна водка, например „Грей Гуз“.

— И дума да не става, то оставаше да пия френска водка! — Лъжицата потраква, докато той бърка коктейла, а после я изтръсква в ръба на каната. — Френско вино, френска водка. Как ли не! Ами италианското? — подвиква Марино с акцент, с какъвто говорят италианците в Ню Йорк. — Какво ще си кажат комшиите, а?

— В това, дето си го забъркал, няма нищо италианско — напомня му Луси и си вади бира от хладилника. — Ако изгълташ всичко това, утре сутринта леля Кей ще те заведе в службата си. Само че в чувал.

Марино гаврътва чаша от опасната смес.

— Покрай това се сетих — казва напосоки, — че като умра, леля ти Кей няма да ме реже. — Говори така, сякаш не стоя до него. — Да сме наясно! — Налива си поредната чаша, а ние сме зарязали кой каквото върши и сме го зяпнали. — Мисля си за тия неща вече десетина години. — Поредната юнашка глътка. — Майко мила, от това ще ми пламне главата. Не искам леля ти Кей да ме просне на пикливата си метална маса и да ме изкорми, все едно съм риба, която е купила на пазара. Без тия, чухте ли! Да си имаме уважението! Разбрал съм се с момичетата отпред. — Има предвид подчинените ми на регистратурата. — Само да сте посмели да ми разнасяте снимките. Вие какво си въобразявате, че не знам какво се върши там горе ли? Сравняват им пишките, ето какво. — Изгълтва още половин чаша и бърше с длан уста. — Чувал съм как ги мерят и ги одумват. Особено Клита — натъртва той мръснишки върху името на една от служителките.

Посяга пак към каната, аз обаче го спирам, а гневът ми се излива в рой груби думи.

— Я престани! Какво те прихваща бе, човек? Как смееш да ми се изтърсваш тук пиян и да се наливаш още? Я върви се наспи, Марино. Ана все ще ти намери свободно легло. И дума да не става да караш в това състояние! Но точно сега на никой не му е до изпълненията ти.

Той ме поглежда предизвикателно и присмехулно и пак надига чашата.

— Поне не си кривя душата — отвръща ми. — Пък вие си се преструвайте, че сте страшно весели, понеже, видите ли, било някаква си Коледа. Голям праз, като е Коледа! Луси напуска работа, преди да са я изритали, понеже се пише много умна и ни е обратна.

— Недей, Марино — предупреждава го тя.

— Макгъвърн също напуска работа, виж, не знам тя пък защо го прави — сочи я Марино с палец и намеква, че и Тиюн сигурно има същите сексуални наклонности като племенницата ми. — Ана, ще не ще, се изнася от собствената си къща, понеже ти си тук и те разследват за убийство. Ти също напускаш работа. То оставаше да не напуснеш, но чакай сега да му погледаме сеира и на губернатора и да видим дали ще те подкрепи. Щяла да бъде консултантка на свободна практика, моля ви се. Хайде де! Да се пукнеш от смях! — заваля той думите и се олюлява насред кухнята с моравочервено лице. — Страхотен ден, няма що! И кой остана, ха познайте де! Аз, аз, аз! — блъска Марино с чашата по плота, а после тръгва да излиза от стаята, блъска се в стената, изкривява една от картините и се изнизва в хола.

— Божичко! — въздиша тежко Макгъвърн.

— Селяндур! Простак! — крещи Луси.

— Папката — поглежда Ана след Марино. — Затова се е вкиснал такъв.

Марино е изпаднал в пиянска кома и се е проснал на канапето в хола. Нищо не е в състояние да го смути. Той не се помръдва, но от хъркането му разбираме и че е жив, и че не знае какво става у Анини. Лазанята е готова, още е във фурната, за да не изстине, в хладилника пък се изстудява сладкишът с лимонов мус. Колкото и да я умолявах да не тръгва, Ана беше непреклонна и пое към Хилтън Хед, предстои й да пътува цели осем часа. Ранен следобед е. Ние с Луси и Макгъвърн седим вече часове наред на масата в трапезарията — отместили сме приборите да не ни пречат, подаръците си стоят непокътнати под елхата, пред нас е разтворена папката „ПП“.

Бентън се е погрижил за всичко. Сложил е всяко нещо в найлонова папка, по някои писма и пликове се аленеят петна нинхидрин, от което разбираме, че ги е проверявал за пръстови отпечатъци. Пощенското клеймо е ударено в Манхатън, кодът започва с три еднакви начални цифри: 100. Няма как да разберем в кой пощенски клон. Първите три цифри в кода обозначават града и показват, че писмото не е било пуснато в служебна пощенска кутия или някъде в провинцията — тогава кодът е петцифрен.

Най-отгоре в папката е сложено съдържание, в което са изброени общо шейсет и три неща с дати от пролетта на 1996 година (близо половин година преди Бентън да напише писмото, което да ми предадат, в случай че умре) до есента на 1998 година (броени дни преди Кари Гретхен да избяга от „Кърби“). Върху първото писмо пише „Веществено доказателство + 1“, сякаш Бентън го е приготвил да го представя пред съдебните заседатели. Пуснато е на 15 май 1996 година в Манхатън, не е подписано, набрано е на компютър и после е принтирано със засукан, нечетлив шрифт на „Уърд Пърфект“, който Луси определя като шрифт рансъм.

Следват още пет писма, пуснати в разстояние от няколко седмици — във всички се говори за Клуба на грозниците и как Бентън щял да стане най-новият му член. Хартията е най-обикновена, използван е същият шрифт — рансъм, пак няма подпис, нюйоркският пощенски код е същият, както личи, подателят — също. При това очевидно е много хитър, понеже е пратил цели пет писма и чак на шестото е допуснал грешка, и то доста очевидна за набито око, затова съм озадачена как така Бентън не я е забелязал. Върху гърба на обикновения бял плик са се отпечатали букви от друг текст, които се виждат, стига да наклоня плика, така че светлината да пада под различен ъгъл.

Вадя от дамската си чанта гумени ръкавици и ги надявам, докато отивам в кухнята да взема електрическото фенерче. Ана го държи върху плота до тостера. Връщам се в трапезарията, изваждам плика от найлоновата папка, държа го за крайчетата и светвам отстрани с фенерчето към хартията. Долавям сянката на отпечаталата се дума: „Пощальон“, и веднага схващам какво е направил подателят на писмото.

— Франклин Д. — разчитам аз думите. — Има ли в Ню Йорк пощенски клон „Франклин Д. Рузвелт“? Понеже тук със сигурност пише Н. Ю., щат Н. Ю.

— Да. В моя квартал е — отговаря, зяпнала от учудване, Макгъвърн.

Минава откъм моята страна на масата, за да разгледа по-отблизо плика.

— Разследвала съм случаи, когато някой се опитва да си осигури алиби — обяснявам аз и сменям ъгъла на светлината. — Най-изтъркано е да кажеш, че когато е било извършено убийството, си бил много далеч и затова няма как ти да си убиецът. Има един лесен начин да го направиш — да пуснеш писмо от далечен град някъде по времето, когато е извършено убийството — демек, няма как ти да си убиецът, понеже е невъзможно да бъдеш на две места едновременно.

— Трето авеню — казва Макгъвърн. — Там се намира пощенски клон „Франклин Д. Рузвелт“.

— Имаме и част от адрес, другото не личи. Девет не знам какво си. Трето ав. Точно така, Трето авеню. Трябва просто да напишеш адреса върху плика, да лепнеш марка, сетне да пъхнеш първия плик в друг, по-голям, който да адресираш до пощальона на съответния пощенски клон, откъдето искаш да пратят писмото. Той е длъжен да го пусне. И така, човекът, който е написал това писмо тук, го е сложил в друг плик и когато го е адресирал, адресът се е отпечатал върху долния плик.

Луси също е дошла при мен и се е надвесила да разгледа плика.

— Кварталът на Сюзан Плес — казва тя.

За капак писмото, най-злостното от всички, е с дата 5 декември 1997 година — същия ден, когато Сюзан Плес е била убита.

Представям си какво му е било на Бентън, когато е получавал тия просташки гадни писания. Представям си го как седи на бюрото в неговата стая у нас, как е отворил преносимия компютър и го е включил в модема, как е оставил куфарчето и кафето наблизо — да са му подръка. От бележките, които си е водил, се вижда, че е определил шрифта като „рансъм“18 и после е проверил значението: „Да освободиш някого или нещо, като платиш“, „да откупиш“, „да избавиш от грях“, разчитам аз драскулките му. Сигурно съм била в другия край на коридора, в кабинета или в кухнята точно когато е четял писмото и е проверявал в речника значението на „откуп“, а той не ми е казал и дума. Луси отсъжда, че не е искал да ме обременява: и да съм знаела, пак е нямало да бъда в състояние да му помогна. Да направя каквото и да било, добавя племенницата ми.

— Кактус, лилии, лалета — продължава да чете Макгъвърн страниците в папката. — Значи някой му е пращал в „Куонтико“ букети, без да се подписва.

Разлиствам десетките листчета, на който пише само „Затвориха“, после точният час и датата. Обаждали са му се по прекия телефон в отдел „Поведенчески науки“, Бентън не е успял да установи откъде са набирали номера, значи вероятно са звънели от клетъчен телефон. Единственото, което е отбелязал върху листчетата, е: „Мълчат, после затварят“. Макгъвърн ни съобщава, че цветята са били поръчвани в цветарница на Лексингтън авеню, където Бентън очевидно е ходил да провери, и Луси се обажда на „Справки“ да види дали там още има цветарски магазин. Там си е.

— Тук пише нещо за плащането. — Сърцето ми се къса, докато се взирам в ситния разкривен почерк на Бентън. — По пощата. Поръчките са правени по пощата. В брой, тук е написал „в брой“. Значи, който е поръчвал букетите, го е правел по пощата и е плащал в брой.

Връщам се на съдържанието в началото на папката. Така си и знаех, от номер петдесет и първи до петдесет и пети веществените доказателства са все поръчки за букети, получени в цветарницата. Обръщам на съответните страници.

— Набрани на компютър и неподписани. Поръчка за малък букет лалета на стойност двайсет и пет долара и молба да бъде изпратен на адреса на Бентън в „Куонтико“. Малък кактус също за двайсет и пет долара и така нататък, пликове с клеймото на Ню Йорк.

— Вероятно пак е правел същото — отбелязва Луси. — Пускал е поръчките чрез пощальон в Ню Йорк. Въпросът е откъде ги е пращал.

Няма как да узнаем без външния плик, който служителките в пощата вероятно са хвърлили в кошчето за отпадъци още щом са го отворили. Дори и да разполагахме с тези пликове, е почти изключено подателят да си е написал адреса. Най-многото, на което би могло да се надяваме, е да е имало марки.

— В цветарския магазин сигурно са решили, че си имат работа с някой превъртял или с човек, който не признава кредитните карти — отбелязва Макгъвърн. — Или върти тайна любов.

— Или е в затвора.

Мисля си, разбира се, за Кари Гретхен. Представям си как е пращала писмата от „Кърби“. Пъхала ги е във външен плик, адресиран до пощальона в някой от пощенските клонове, и така ако не друго, е укривала от персонала в психиатричната болница на кого ги праща, било то на цветаря или направо на Бентън. Беше логично да е използвала и пощенски клон в Ню Йорк. Разполагала е с адресите на различни клонове, има ги във всеки телефонен указател, и по интуиция усещам, че Кари се е надявала никой да не се досети, че писмата са пуснати в същия град, където си излежава присъдата. Просто не е искала персоналът в „Кърби“ да се усъмни, а не знам по белия свят да е живял човек, по-хитър и изобретателен от Кари. Каквото и да правеше, го изпилваше до най-малките подробности. Познаваше из дъно начина на мислене на Бентън, точно както и той — нейния.

— Ако наистина е Кари — отбелязва мрачно Макгъвърн, — трябва да се запитаме дали по някакъв начин тя не е свързана с Шандон и с извършените от него убийства.

— Изобщо няма да се учудя, ако е забъркана — отвръщам ядно и се отблъсквам от масата. — И е знаела прекрасно, че ако прати на Бентън писмото с датата на деня, когато е била убита Сюзан, той ще побеснее. Веднага ще направи връзката.

— И е избрала пощенски клон в квартала на Сюзан — добавя Луси.

Умуваме и прехвърляме вероятностите до късния следобед, когато решаваме, че е време за коледната гощавка. Будим Марино, обясняваме му какво сме открили и продължаваме да го обсъждаме, докато ядем салата от маруля, кромид лук и домати, обилно поръсена с ябълков оцет и чист зехтин. Марино лапа и лапа, сякаш дни наред не е слагал и залък в уста, тъпче се с лазаня, докато спорим, разсъждаваме на глас и се питаме: ако наистина Кари Гретхен е тормозела Бентън и по някакъв начин е била свързана с престъпния клан Шандон, дали убийството на Бентън е извършено просто защото тя е психопатка? Дали то не е престъпление, зад което стоят хора от организираната престъпност, решили да го изкарат нещо лично, безсмислено и налудничаво и наели Кари, която начаса се е съгласила да бъде маша в техните ръце?

— С други думи — казва ми Марино с пълна уста, — дали смъртта му не е същото, в което обвиняват и теб.

Всички на масата млъкваме. Не схващаме накъде бие, после обаче аз се сещам.

— Искаш да кажеш, че за убийството му има съвсем друг мотив, но са го извършили така, че да изглежда като работа на сериен убиец?

Той свива рамене.

— Точно както обвиняват теб, че си убила Брей, а после си извъртяла нещата така, че да натопиш Върколака.

— Сигурно затова от Интерпол се разтичаха и вдигнаха такава пушилка — отсъжда Луси.

Марино си налива от пивкото френско вино и го изгълтва, сякаш е лимонада.

— Точно така, Интерпол. Бентън може би е почнал да мъти водата на ония от престъпния клан и…

— Заради Шандон — прекъсвам го, все по-съсредоточена, понеже ми се струва, че май съм попаднала на следа, която да ме отведе при истината.

Неканен гост на коледната гощавка е Джейми Бъргър. Цял следобед мислите ми току се отклоняват към нея. Постоянно си припомням едно от първите неща, които ме попита, когато се срещнахме в заседателната зала до служебния ми кабинет. Прокурорката се интересуваше дали след убийствата, които Шандон е извършил в Ричмънд, някой му е правил психологически портрет. Почти веднага ми зададе този въпрос и очевидно смята, че психологическите портрети са важни. Не се и съмнявам, че е възложила да се направи такъв портрет и на убиеца на Сюзан Плес, и ме гложди все по-силното съмнение, че Бентън вероятно е знаел за случая.

Ставам от масата.

— Чувствайте се като у дома си — казвам на глас на Бъргър.

Плисва ме разочарование, когато бръквам в дамската си чанта, за да извадя визитната й картичка. На нея е написан и домашният й телефон и аз го набирам от кухнята на Ана — да не ме чува никой. Смутена съм. Освен това съм уплашена и вбесена. Ако греша, ще стана за смях. Ако съм права, прокурорката, да я вземат мътните дано, е трябвало да бъде по-откровена с мен.

— Ало! — вдига някаква жена.

— Госпожо Бъргър! — казвам аз.

— Един момент. — После се провиква: — Мамо! Теб търсят!

Веднага щом прокурорката вдига, я питам:

— Какво още не знам за вас? Ясно е като бял ден, че не знам много неща.

— О, Джил ли? — Бъргър вероятно говори за момичето, вдигнало телефона. — Децата са от първия брак на Грег. Две са, още нямат и двайсет години. И днес ще ги спазаря с първия, който ги поиска. Направо ще му платя, само и само да ги вземе.

— Дрън-дрън, на друг ги разправяй тия! — провиква се пак някъде в стаята Джил и се смее.

— Чакайте да отида на по-спокойно място — казва Бъргър, докато върви към друга стая в къщата, където живее с мъжа си и с двете деца, за които изобщо не е отваряла дума, въпреки че прекарахме заедно доста часове. Виж я ти нея! — Какво има, Кей?

— Познавахте ли се с Бентън? — питам я без недомлъвки.

Мълчание.

— Чувате ли ме? — казвам.

— Да, чувам ви — отвръща тя вече по-тихо и сдържано. — Чудя се как най-добре да ви отговоря…

— Защо например да не ми кажете истината? Поне веднъж.

— Винаги съм ви казвала истината — възразява прокурорката.

— Не на мен тия. Чувала съм, че ако искате да притиснете някого до стената, измисляте какви ли не лъжи. Заплашвате го, че ще го сложите на детектора на лъжата или ще му биете серум на истината, за да изплюе камъчето. Освен това човек лъже и когато премълчава истината. Искам да чуя истината. Цялата истина. За бога, имал ли е Бентън нещо общо с разследването на убийството на Сюзан Плес?

— Да, Кей — отговаря тя. — Имал е.

— Разкажете ми, госпожо Бъргър. Цял следобед преглеждам писма и други странни неща, които е получавал, преди да го убият. Всичките са минали през пощенския клон в квартала на Сюзан.

Мълчание.

— Срещала съм се многократно с Бентън, пък и окръжната прокуратура ползва, естествено, услугите на отдел „Поведенчески науки“. Най-малкото по онова време. Сега работим с психиатър криминалист, който живее в Ню Йорк. През годините сме си сътрудничили с Бентън по други случаи. Звъннах му и го повиках още щом научих за убийството на Сюзан и отидох на местопрестъплението. Огледахме педя по педя жилището на убитата, точно както ние с вас местата, където са извършени убийствата в Ричмънд.

— А споменавал ли ви е някога, че получава странни писма, че му се обаждат по телефона и му мълчат, за друго? И че може би има връзка между човека, който го прави, и убиеца на Сюзан Плес?

— Ясно — е единственото, което ми казва тя.

— Ясно ли? Какво толкова му е ясното?

— Ясно е, че знаете — отговаря ми прокурорката. — Въпросът е: откъде?

Разказвам й за папката „ПП“. Обяснявам й, че както личи, Бентън е дал да проверят писмата за пръстови отпечатъци, но се питам на кого, къде и какви са резултатите. Бъргър отвръща, че нямала представа, но че щяла да провери в Автоматизираната система за разпознаване на пръстови отпечатъци.

— По пликовете има пощенски марки — съобщавам й още аз. — Бентън не ги е махнал, значи не е проверявал ДНК.

Едва напоследък благодарение на метода за изчисляване на плазмените нива анализът на ДНК стана толкова съвършен, че си струва да се изследва и слюнката, в случай че който е залепил марките, ги е навлажнил, като е прокарал по тях език. Не съм сигурна дали по онова време дори Кари е знаела, че ако е навлажнила марките с език, веднага ще засечем самоличността й. Виж, аз знаех. Ако Бентън ми беше показал тези писма, щях да му препоръчам да прати за проверка марките. Може би щеше да получи някакъв резултат. И сега нямаше да е мъртъв.

— По онова време мнозина дори в органите на реда просто не се сещаха за тези неща — казва Бъргър за пощенските марки. — И днес ченгетата сякаш не се занимават с друго, освен да издирват чашите, с които някой е пил кафе, хавлиени кърпи с полепнала по тях пот, хартиени салфетки, угарки. Странна работа!

Хрумва ми нещо невероятно. Покрай думите на прокурорката се сещам за случай в Англия, когато някакъв мъж бил несправедливо обвинен, че е извършил кражба с взлом, просто защото станала някаква грешка в Националната база данни в Бирмингам. Адвокатът му настоял за повторна експертиза на ДНК, открита на местопрестъплението, като този път се използват десет, а не както предишния път обичайните шест точки. Тези точки, или алели, са строго определени места в генетичната карта на всеки. Някои алели са по-разпространени, отколкото други, затова колкото по-рядко се срещат дадени алели и колкото повече точки се изследват, толкова по-голям е шансът да откриете съответствие, което в буквалния смисъл на думата не е точно съответствие, а статистическа вероятност, при която е почти невъзможно да приемеш, че заподозреният не е извършител на престъплението. В случая във Великобритания човекът, уж извършил кражбата с взлом, бил оправдан след повторна проверка на допълнителните точки, или алели. Вероятността от грешка е едно на трийсет и седем милиона, но ето че се е получила.

— Когато в случая със Сюзан проверявахте ДНК, приложихте ли КТП? — питам аз Бъргър.

КТП е най-новата технология в изследването на ДНК. При нея просто засилваме ДНК с метода за изследване на плазмените нива и разглеждаме повтарящите се двойки, основи, наричани къси тандемни повторения. Днес задължително изискване при анализа на ДНК е да се изследват най-малко тринайсет точки, или алели, за да не се получават грешки.

— Знам, че лабораторията ни е оборудвана по последната дума на техниката — отвръща Бъргър. — От години прилагаме метода за изследване на плазмените нива.

— Има и един по-стар метод, който е твърде надежден, но за него се иска страшно много време — допълвам аз. — През 1997 година всичко се свеждаше до това колко проби взимаш, или колко точки изследваш. При първия анализ на пробата в лабораторията рядко се занимаваха с повече от десетина точки. Скъпо е. Така например, ако в случая със Сюзан са изследвали четири точки, може да са се натъкнали на едно доста рядко срещано изключение. Дано в Службата по съдебна медицина са запазили пробата.

— И какво е това необичайно изключение?

— Наблюдава се при роднини. При братя. Ако единият е оставил семенната течност, а другият — космите и слюнката.

— Но вие нали сте изследвали ДНК на Тома? Подобна е на ДНК-то на Жан-Батист, но не съвпада напълно, нали?

Направо не мога да повярвам на ушите си. Бъргър е развълнувана.

— Преди броени дни повторихме анализа, но вече не с четири или шест, а с тринайсет точки — потвърждавам аз. — Предполагам, че в профилите има много еднакви алели, но се срещат и различни. Колкото повече проби изследваш, толкова повече различия откриваш. Особено при чести кръвосмешения. А в рода на Шандонови вероятно става въпрос именно за кръвосмешение — те живеят от векове на остров Сен Луи и няма да се учудя, ако са се женели помежду си, например братовчед за братовчедка. Това би могло да обясни и вроденото уродство на Жан-Батист Шандон. Колкото повече са кръвосмешенията, толкова по-голяма е вероятността от генетични заболявания.

— Трябва на всяка цена да изследваме повторно семенната течност в случая със Сюзан — решава Бъргър.

— Във вашата лаборатория ще го направят и бездруго, нали му е предявено обвинение в убийство — напомням й аз, — но сигурно няма да е зле да ги пришпорите.

— Дано само не се окаже, че семенната течност е на друг — въздиша притеснена Бъргър. — Здравата ще загазим, ако при повторния анализ се установи, че ДНК е на друг. Обвинението ми отива на кино.

Прокурорката е права. Ще има доста да се поизпоти. Дори на нея ще й бъде трудно да убеди съдебните заседатели, че Шандон е убиецът на Сюзан, при положение че неговата ДНК не съвпада с тази на семенната течност, открита по трупа на убитата.

— Ще накарам Марино да занесе в лабораторията в Ричмънд пощенските марки и листовете на писмата — да проверят дали няма пръстови отпечатъци — казва след това тя. — И, Кей, много ви моля, не разглеждайте нещата в папката, оставете ги. Може да послужат за доказателство. Не предавайте в лабораторията нищо, чухте ли!

— Да.

Поредното напомняне, че съм заподозряна в убийство.

— Искам да ви предпазя — допълва прокурорката.

— След като, госпожо Бъргър, сте знаели за писмата, за онова, което се е случвало с Бентън, какво си помислихте, когато го убиха?

— Ако не броим очевидния шок и мъката ли? Че е бил убит от човека, който го е тормозел. Да, това беше първото, което ми хрумна. Но когато се изясни кои са убийците и те бяха застреляни, реших, че няма какво да разследвам.

— Ако Кари Гретхен наистина е пращала писмата със заплахите, тя е написала най-ужасното същия ден, когато е била убита и Сюзан.

Мълчание.

— Според мен не бива да изключваме някаква връзка. — По този въпрос съм непреклонна. — Както личи, Сюзан е била първата жертва на Шандон в Щатите и след като Бентън е бил привлечен към разследването, той явно е започнал да се натъква на неща, водещи право към престъпния клан. Кари е била жива, намирала се е в Ню Йорк, когато Шандон е пристигнал там и е убил Сюзан.

— И Бентън може би е открил нещо? — пита не особено убедена Бъргър.

— Повече от сигурно е — отвръщам аз. — Познавах го, познавах и начина му на мислене. Защо например е отишъл с папката във Филаделфия, ако не е имал причина да смята, че странните неща в нея са свързани с онова, което Кари и съучастникът й вършат: убиват хора и им изрязват лицата. Правят ги грозни. В бележките, които Бентън е получавал, се казва, че той ще погрознее, и със сигурност…

— Пратете ми копие от папката — прекъсва ме Бъргър. От гласа й личи, че най-неочаквано е решила да затваряме. — Тук, в къщата, имам факс апарат.

После ми дава номера.

Отивам в кабинета на Ана и следващия половин час преснимам всичко в папката „ПП“, понеже не мога да пъхна във факса ламинираните листове. Марино е допил бургундското и когато се връщам в хола, вече спи като заклан на канапето, а Луси и Макгъвърн седят пред запалената камина, говорят си, продължават да рисуват сценарии, които под влиянието на алкохола стават все по-страховити. Коледата се изнизва шеметно покрай нас. Накрая, в десет и половина стигаме и до подаръците и Марино, макар и неизтрезнял, се вживява в ролята на Дядо Коледа: връчва кутиите и се прави на страшно весел. Но съвсем се е вкиснал и всеки опит да е смешен завършва с хапливост. В единайсет телефонът на Ана звъни. Обажда се Бъргър.

— Quid pro quo? — възкликва тя, цитирайки писмото от 5 декември 1997 година. — Колцина, които не са свързани с правото, ще се изразят така? Знам, налудничаво е, но дали можем да вземем отнякъде ДНК на Роки Каджиано. Току-виж се окаже, че не Кари е писала писмата. Възможно е обаче да ги е пращала и тя. Но нека не изключваме и другата вероятност.

Не мога да се съсредоточа, когато се връщам при коледните подаръци под елхата. Мъча се да се усмихна и съм уж неописуемо благодарна, но не заблуждавам никого. Луси ми подарява часовник от неръждаема стомана марка „Брайтлинг“, казва се „Б-52“, Марино — фактура за дърва за огрев, които е предплатил и които ще ми стигнат за цяла година, освен това обещава да ми ги пренесе и подреди. Луси харесва много верижката с емблемата на „Хвърковатите момичета“, която съм й направила по поръчка, Марино също се радва на коженото яке, подарък от нас с племенницата ми. Ана би останала доволна от стъклената ваза, авторска изработка, която й намерих, но сега, разбира се, е някъде по пътя за вилата. Претупваме ритуала с подаръците, защото въздухът е зареден с въпроси. Докато събираме намачканите панделки и разкъсаната хартия, правя знак на Марино, че искам да поговорим на четири очи. Сядаме в кухнята. Цял ден той е в една или друга степен на опиянение, от което разбирам, че редовно си се напива. Има си причина.

— Не можеш и занапред да се наливаш така — казвам му и сипвам и на двамата по чаша вода. — Няма да ти помогне изобщо.

— На кого ли е помогнало някога? — разтърква той лице. — Пък и да помага, и да не помага, вече е все тая. Чувствам се като влачен от порой. Накъдето се обърна, само лайна.

Марино ме поглежда със сълзящи кървясали очи. Аха, и ще се разплаче.

— Имаш ли случайно нещо, откъдето да вземем ДНК на Роки? — питам го без заобикалки.

Той трепва, сякаш съм го ударила.

— Какво ти каза Бъргър, когато се обади? Това ли? Заради Роки ли ти звъни?

— Просто кара по списъка — обяснявам му аз. — Всеки, който е свързан по един или друг начин с нас или с Бентън, може да се е забъркал с организираната престъпност. И първият човек, който ти идва наум, със сигурност е Роки.

Разказвам му какво ми е разкрила Бъргър за Бентън и за случая със Сюзан Плес.

— Да де, но Бентън е получавал тия простотии още преди убийството на Сюзан — напомня Марино. — Защо някой ще го сплашва, ако още не е започнал да си пъха гагата? Защо Роки например ще се опитва да му взима страха? Досещам се какво ти се върти в главата — че именно Роки му е пращал ония тъпащини.

Нямам отговор. Не знам.

— Май ще се наложи да взимате ДНК от Дорис и от мен, не съм се виждал с Роки от години. Нямам нищо негово. И кьорав косъм. Нали така става? Нали, ако имаш ДНК-то на майката и на бащата, можеш да го сравниш със слюнката например?

— Така можем да съставим цяло родословие и ако не друго, то поне да разберем дали да зачеркнем сина ти от списъка на хората, чиято ДНК е върху пощенските марки.

— Добре де! — сумти Марино. — Щом толкова държиш. Ана я няма, даваш ли да пуша тук?

— На твое място не бих го правила — отговарям аз. — Ами пръстови отпечатъци на Роки?

— Откъде да ти ги взема тая отпечатъци бе, жена! Пък и както гледам, Бентън май е ударил на камък с отпечатъците. В смисъл, че очевидно е проверявал писмата за отпечатъци и не е открил нищо. Освен това, докторке, знам, че не ти се слушат такива неща, но мен ако питаш, по-добре зарежи тая работа. Не се впускай в лов на вещици колкото да си отмъстиш на лайнара, който е пращал тия гадости на Бентън и може би стои зад убийството му. Не си струва. Особено пък ако смяташ, че го е убила Кари. Тя е мъртва. Не й рови прогнилите кокали.

— Струва си, и още как — тросвам се аз. — Струва си, стига да успея да разбера със сигурност кой е пращал писмата.

— Хм. Бентън е казал, че ще свърши в Последен пристан. Както гледам, така и стана — разсъждава на глас Марино. — Ние сме Последният пристан, пак ние разследваме случая. Все си е нещо.

— Как мислиш, защо е занесъл папката във Филаделфия, защото е искал да я намерим ние с теб ли?

— Ако му се случи нещо ли?

Аз кимам.

— Възможно е — отсъжда Марино. — Притеснявал се е, че не му остава много, и е искал да открием папката, ако, не дай си боже, стане нещо. Чудна работа! Вътре не казва кой знае какво, все едно е знаел, че може би ще я видят и чужди хора и не е искал да узнават всичко. Не ти ли се струва странно, че в папката няма нито едно име? Сякаш Бентън е подозирал някого, но нарочно не го е споменал.

— Папката си е доста загадъчна — съгласявам се аз.

— От кого се е страхувал да не я види? От ченгетата ли? Знаел е, че ако му се случи нещо, първи те ще се докопат до папката. Така и стана. Полицаите във Филаделфия претършуваха педя по педя хотелската стая и чак тогава ми връчиха папката. Бентън вероятно се е досещал, че рано или късно тя ще попадне и у теб. Може би и у Луси.

— Според мен важното тук е, че Бентън не е бил сигурен кой ще види папката. Затова е бил предпазлив, нищо повече. Славеше се като много предпазлив.

— Да не говорим пък — допълва Марино, — че беше отишъл да помага на Службата за спиртни напитки, огнестрелно оръжие и тютюневи изделия. Значи е очаквал и някой от Службата да види папката. По онова време и Луси работеше там. Макгъвърн също — оглавяваше групата, разследваща пожарите, които Кари и онзи задник, нейният помагач, подпалваха, за да прикрият гадното си хоби да обезобразяват хора. — Марино присвива очи. — Тали също работи в Службата, негодникът му с негодник! — напомня той. — Дали да не му вземем и на него едни проби за ДНК. Не е цвете за мирисане. — Върху лицето му пак се изписва познатото изражение. Очевидно няма да ми прости до гроб, задето съм преспала с Джей Тали. — Дали пък ти нямаш някъде шибаната му ДНК? Само не се бъзгай от каламбура! Дали от Париж не ти е останало някое петънце, което си пропуснала да изпереш?

— Млъквай, Марино! — казвам му тихо.

— Добре де, млъквам! — Става и се запътва към барчето. Сега пък е решил да се почерпи с бърбън. Налива си от бутилката „Букърс“ и се връща на масата. — Голям майтап ще падне, ако се окаже, че онова приятелче Тали е забъркано. Може би затова те повика в Интерпол. Да те попритисне и да види дали знаеш, каквото е знаел и Бентън. Може би след убийството на Сюзан Бентън се е поразровил и се е натъкнал на неща, приближили го до истината, а Тали не е могъл да си позволи тя да се разчува.

— Какво си шушукате вие двамата? — пита Луси — не съм я усетила кога е дошла в кухнята.

— Май ти се отваря работа — поглежда я Марино с подпухнали очи и клатушка бърбъна в чашата. — Защо вие с Тиюн не вземете да поразучите Тали. Както гледам, не му е чист косъмът. Между другото — казва той вече на мен, в случай че не знаеш, Тали беше с хората, откарали Шандон в Ню Йорк. Кажи ми сега, не е ли странно? Присъства на разпита, проведен от Бъргър. Прекарва шест часа в автомобила заедно с Шандон. Няма да се учудя, ако двамата вече си пият заедно питието, ако не са го правели и преди де.

Луси е пъхнала ръце в джобовете на дънките и се е вторачила през кухненския прозорец, изглежда стъписана и притеснена от онова, което е казал Марино. Той е плувнал в пот, държи се просташки, едвам се крепи на крака, ту е злъчен и преизпълнен с омраза, ту се муси като малко дете.

— Знаеш ли какво не понасям? — продължава той. — Не понасям лоши ченгета, които винаги се измъкват сухи от водата, понеже на никого не му стиска да ги погне. Никой не иска и с пръст да го докосне тоя Тали, не иска дори да опита, защото, видите ли, той ни бил полиглот, бил следвал в Харвард, бил богат като Крез и бил от голямото добрутро…

— Вече наистина не знаеш какво говориш — прекъсва го Луси. Макгъвърн също е дошла в кухнята. — Грешиш. Джей не е недосегаем и ти не си единственият човек под слънцето, който си има едно наум за него.

— И то голямо едно наум — продължава като ехо Макгъвърн.

Марино млъква и се подпира на плота.

— Мога да ви кажа какво сме научили досега — обръща се към мен Луси. Говори тихо, без особено желание, мери всяка своя дума, защото никой не знае какво точно изпитвам към Джей. — Макар и да ми е неприятно, понеже още нищо не е доказано със сигурност. Дотук обаче нещата не изглеждат никак розови.

Тя се взира в мен, сякаш чака насърчение.

— Добре, нека чуем — казвам й аз.

— Вярно, дай да чуем. Целият съм слух — подканя и Марино.

— Проверих го в няколко бази данни. Няма досие в полицията, нито в съда, срещу него не се водят дела за дългове и издръжка. Не че сме и очаквали да е регистриран като сексуален маниак или баща, който си е зарязал децата, не е сред безследно изчезналите, издирваните и така нататък, по нищо не личи и ФБР, ЦРУ или Службата за спиртни напитки и огнестрелно оръжие да го водят на отчет. Но докато проверявах регистрите на недвижимите имоти, се натъкнах на нещо, от което ми светна червена лампичка. Тали има, моля ви се, мезонет в Ню Йорк, където понякога подслонява отбрани приятели, включително важни клечки от органите на реда — обяснява Луси на мен и на Марино. — Жилище за три милиона, че и отгоре, натъпкано с антики, с изглед към Сентръл Парк. Джей се хвали, че било негово. Е, не е. Оказа се, че е записано на някаква фирма.

— Богаташите често регистрират имотите си на различни фирми, за да не се разчува, че живеят там, а също за да не им ги отнемат, ако някой тръгне да ги съди — натъртвам аз.

— Така е. Лошото само е, че фирмата не е на Джей — уточнява Луси. — Освен ако той не притежава въздухоплавателна компания за товарни превози.

— Странно, нали? — включва се и Макгъвърн. — Все пак знаем, че кланът Шандон използва за прикритие транспортни фирми. Дали пък няма някаква връзка? Но още е рано да се каже.

— Изобщо не се изненадвам — пелтечи Марино, погледът му обаче е блеснал. — Помня прекрасно как го раздаваше голям тузар, дето е завършил Харвард и не си знае парите, нали, докторке? Сещаш ли се, бях много учуден, когато ни натовариха на лиърджета, а после на конкорда, който да ни откара във Франция. Знаех, че Интерпол не се е изръсил и с цент за всичко това.

— Джей не е бивало да се хвали с мезонета — отбелязва Луси. — Както личи, и той има ахилесовата пета на сума ти други отрепки: суетен е. — Тя ме поглежда. — Искал е да ти грабне акъла, затова те е качил на свръхзвуков самолет и е обяснил, че билетите били служебни. Знаем, че понякога авиокомпаниите наистина заделят места за службите на реда. Ние обаче ще проверим кой е направил резервациите и какво е обяснил.

— Поне според мен големият въпрос е дали мезонетът е собственост на клана Шандон — намесва се и Макгъвърн. — Сигурно си представяте колко надълбоко трябва да разровим, за да стигнем до Шандон.

— Няма да се учудя, ако притежават цялата сграда — отсъжда Марино. — Заедно с половината Манхатън.

— Тая фирма няма ли си собственици? — питам аз. — Не се ли натъкнахте на любопитни имена?

— Открихме имена, но поне засега те не ни говорят нищо — уточнява Луси. — Иска се доста време, докато разследваш фирмена регистрация. Проверяваме и хората, на които се води фирмата, и работещите в нея, и свързаните с тях. И така до Второ пришествие.

— И какво общо имат с всичко това Мич Барбоса и Росо Матос? — любопитствам аз. — Ако изобщо имат нещо общо. Все пак някой е взел от къщата ми ключ и го е пъхнал в джоба на Барбоса. Как мислите, Джей ли го е направил?

Марино сумти и отпива от бърбъна.

— Лично аз гласувам с две ръце „за“ — подмята той. — Не само е пъхнал ключа, ами е отмъкнал и секача. Не се сещам кой друг ще го направи. Познавам до един хората, влизали в къщата ти. Освен ако не го е взел Райтър де, но той си е мижитурка и страхливец, надали се е забъркал в нещо.

Не че сянката на Джей не се е мяркала и досега в мислите ми. Знаем, че е бил в къщата ми. Знаем, че ми е сърдит. Всички подозираме, че като човек не е цвете за мирисане, но ако наистина е подхвърлил ключа, ако наистина го е откраднал от дома ми и го е дал на някой друг, значи е пряко замесен в изтезанията и убийството на Барбоса, а от там — по всяка вероятност и на Матос.

— Къде е сега Джей? Някой знае ли? — взирам се аз в лицата им.

— Беше в Ню Йорк. В сряда. После вчера следобед го засякохме в окръг Джеймс Сити. Но нямам и понятие къде се намира точно сега — отговаря Марино.

— Има още едно-две нещица, които сигурно ще поискаш да узнаеш — обръща се Луси към мен. — Едното наистина си е доста странно, още си блъскам главата над него. Докато проверявах кредитните карти, се натъкнах на двама души с името Джей Тали, но с различна адресна регистрация и осигурителен номер. Първият Джей Тали си е извадил осигурителния номер някъде през 1960–1961 година във Финикс. Значи не е нашият Джей, освен ако той не е прехвърлил четирийсетте. Но според мен ми е горе-долу връстник, на трийсетина години, нали? Вторият Джей Тали, когото открих, си е извадил осигурителния номер между 1936 и 1937 година. Така и не установих датата му на раждане, но явно не е в първа младост и е започнал да плаща осигурителни вноски малко след приемането на Закона за задължителното обществено осигуряване от 1935 година. По всяка вероятност е минимум на седемдесет. Явно непрекъснато пътува, понеже използва пощенски кутии, а не постоянен адрес. Освен това често си купува коли, случвало се е да ги сменя по два пъти на година.

— Тали споменавал ли ти е къде е роден? — пита ме Марино.

— Обясни, че е прекарал почти цялото си детство в Париж, а после е дошъл заедно с майка си и баща си в Лос Анджелис — отговарям аз. — И ти беше в кафенето на Интерпол, когато Джей го каза.

— Няма никакви данни Джей Тали да е живял някога в Лос Анджелис — уточнява Луси.

— Понеже стана дума за Интерпол — вметва Марино, — толкова ли не са го проверили, преди да го назначат на работа?

— Очевидно са го проверявали, но без да се ровят — казва Луси. — Все пак е агент на Службата за огнестрелно оръжие. Човек би помислил, че е чист.

— А второ име няма ли си? — интересува се Марино.

— Няма. Поне в служебното му дело в Службата за огнестрелно оръжие не е посочено — усмихва се кисело Макгъвърн. — Второ име няма и Джей Тали, дето си е извадил осигурителен номер още преди библейския потоп. Това вече е необичайно. Повечето хора имат второ име. В служебното дело на Тали все пак е отбелязано, че е роден в Париж и до шестата си година е живял там. После обаче, пак според делото, се бил преместил в Ню Йорк заедно с баща си — французин, и майка си, американка. Но за Лос Анджелис няма и дума. В молбата за постъпване на работа в Службата за спиртни напитки, тютюневи изделия и огнестрелно оръжие самият Джей твърди, че е следвал в Харвард, в архива на университета обаче не открихме такова име.

— Майко мила! — възкликва Марино. — Когато преглеждат молбите за постъпване на работа, нищо ли не проверяват тия хора? Вярват ти на едната гола дума, че си завършил Харвардския университет, че си удостоен с награда „Роудс“ или че си пръв на овчарски скок на Олимпийските игри? Назначават те, връчват ти значката и патлака и готово!

— Смятам да помоля в Инспектората да проверят малко по-старателно тоя тип — казва Макгъвърн. — Но трябва да внимаваме някой да не го предупреди. Трудно е да се каже кои в управлението на Службата са му приятели.

Марино вдига ръце и се протяга. Размърдва врат, който пука.

— Пак съм гладен — оповестява той.