Обвинението

34.

Две седмици по-късно

Събралите се в моя чест са все хора като всички останали. Седят мирно, едва ли не благоговейно. Стъписани са. Няма как да не са чули новините. Трябва да живееш в някакви затънтени краища на Африка, за да не разбереш какво се е случило през последните седмици, особено в окръг Джеймс Сити, в оня западнал, приличен на клоака мотел, оказал се окото на чудовищна буря от продажност и зло.

А всичко в занемарения, обрасъл с трева и шубраци къмпинг изглеждаше толкова мирно и кротко! Направо не си представям как хората са опъвали палатки или са отсядали в мотела, без дори да подозират каква вихрушка се вихри наоколо. Досущ ураган, изнесъл се към морето, вилнеещите сили се укротиха и притихнаха. Доколкото знаем, Бев Кифин не е мъртва. Както и Джей Тали. По ирония на съдбата Интерпол го е обявил за издирване. Същите хора, с които доскоро той е работил, го търсят под дърво и камък. Търсят и Кифин. Предполагаме, че са избягали от Съединените щати и се укриват някъде в чужбина.

Пред мен стои Джейми Бъргър. Аз съм на свидетелската скамейка с лице към съдебните заседатели: три жени и петима мъже. Двама са бели, петима — чернокожи, един е по произход азиатец. Представени са расите на всички жертви на Шандон, макар че, сигурна съм, не е търсено нарочно. Но пък е справедливо и аз съм доволна. Стъклената врата на съдебната зала е облепена с кафява амбалажна хартия — да не надзъртат зяпачи и репортери. Съдебните заседатели и свидетелите, както и аз влязохме през подземния коридор, откъдето вкарват и задържаните под стража. Всичко е сковано от тази потайност, съдебните заседатели ме гледат така, сякаш съм призрак. От натъртванията и охлузванията лицето ми е зеленикавожълто, лявата ми ръка отново е в гипс, около китките ми още личат следите от врязалото се в кожата въже. Отървах се на косъм само благодарение на това, че по една случайност Луси е била с бронирана жилетка. Нямах и представа. Още докато ме е взимала с хеликоптера, е била с жилетката под дебелото подплатено яке.

Бъргър ме пита за вечерта, когато Даян Брей е била убита. Имам чувството, че се намирам в къща, където във всяка стая свири различна музика. Отговарям на въпросите на прокурорката, но си мисля моите си мисли, връхлитат ме други образи, в други кътчета на психиката си чувам други звуци. Все пак успявам да се съсредоточа върху показанията, които давам. Става дума за касовата бележка за секача, която са ми дали в магазина. После Бъргър чете протокола от лабораторията, приложен към делото точно както и заключението от аутопсията, резултатите от токсикологията и други книжа. Прокурорката описва на съдебните заседатели какво представлява секачът и ме кара да разкажа как повърхностите на тъпата и острата му страна се съотнасят с ужасните рани по трупа на Брей.

Това продължава доста дълго и аз се взирам в лицата на хората, събрали се да ме съдят. Израженията им са най-различни, от вяли до заинтригувани и ужасени. На една от жените й призлява, докато описвам прободните рани по черепа и окото, направо увиснало от очната ябълка. Бъргър подчертава, че според заключението на лабораторията по секача, иззет от дома ми, е имало ръжда. Пита ме дали секачът, който съм купила в железарията вече след смъртта на Брей, е бил ръждив. Отговарям, че не е бил.

— Възможно ли е такъв инструмент да се покрие с ръжда само за няколко седмици? — пита пак прокурорката. — Как мислите, доктор Скарпета, възможно ли е кръвта по него да обяснява това състояние — състоянието, в което е бил секачът в дома ви — същият, който според вас Шандон е донесъл и после ви е нападнал с него?

— Според мен не е възможно — отвръщам аз с ясното съзнание, че тъкмо такъв отговор е в мой интерес. Това обаче не ме вълнува. Ще казвам истината дори да не е в мой интерес. — Като начало полицаите са длъжни да се уверят, че секачът е сух, преди да го приберат в плика за веществени доказателства — добавям аз.

— А учените, получили секача за анализ, твърдят, че той е бил ръждив, нали така? Правилно ли съм разчела заключението на лабораторията?

Бъргър се усмихва едва доловимо. Облечена е в черен костюм на тънички розови райета и пристъпва със ситни стъпки.

— Не знам какво са казали от лабораторията — отговарям аз. — Не съм виждала заключението.

— Естествено, че не сте го виждали. От десетина дни не сте ходили в Службата по съдебна медицина. А заключението е било предадено преди… хммм, едва завчера. — Тя поглежда датата върху документа. — Тук обаче се казва, че секачът с кръвта на Брей по него е бил ръждив. Изглеждал е стар, а ако не ме лъже паметта, продавачът в железарията твърди, че секачът, който вие сте закупили вечерта на седемнайсети декември — близо двайсет и четири часа след убийството на Брей, изобщо не е изглеждал стар. Бил е съвсем нов. Нали?

Напомням от свидетелската скамейка на Бъргър, че няма как да знам какво твърди продавачът, а съдебните заседатели попиват всяка дума, всяко движение. Не ми разрешиха да изслушам показанията на нито един свидетел. Бъргър ми задава въпроси, на които просто не мога да отговоря, колкото да заяви на съдебните заседатели едно или друго, което държи те да знаят. Най-неприятното и най-прекрасното в заседанията на разширения състав на съдебните заседатели е, че не присъстват нито адвокат, нито съдия и няма кой да възрази срещу въпросите на Бъргър. Тя може да ме пита каквото й хрумне и го прави, понеже в един от редките случаи по белия свят обвинението се опитва да покаже, че обвиняемият е невинен.

Бъргър ме пита в колко часа съм се прибрала от Париж и съм отишла на пазар. Споменава, че същата вечер съм ходила в болницата на свиждане на Джо, а после съм разговаряла по телефона с Луси. Процепът се стеснява все повече и повече. Кога съм намерила време да хукна към къщата на Брей, да я пребия от бой, да я умъртвя, да подхвърля веществени доказателства, така че да натопя друг? И защо ще си правя труда да купувам секач близо двайсет и четири часа след убийството, освен за целите, които съм посочила още в самото начало: за да проверя отпечатъците, оставяни от инструмента? Прокурорката задава всички тези въпроси, а Бъфорд Райтър седи на мястото на обвинението и се взира в бележките в тефтера си. Избягва да поглежда към мен.

Отговарям на въпросите на Бъргър — точка по точка. Все по-трудно ми е да приказвам. От парцала, с който ми бяха запушили устата, тя се е разранила. От малка не съм имала афти и съм забравила колко боли. Сякаш имам проблеми с говора. Чувствам се немощна и сломена. Левият лакът също ме присвива и отново е в гипс, понеже пострада, докато Джей ми извиваше ръцете над главата и ги завързваше за горната табла на леглото.

— Прави ми впечатление, че ви е трудно да говорите — не пропуска да натърти Бъргър. — Знам, доктор Скарпета, че е извън темата.

Нищо за Джейми Бъргър не е извън темата. Тя си има причина дори за всяка глътка въздух, която поема, за всяка стъпка, която прави, за всяко изражение върху лицето — за всичко, за абсолютно всичко.

— Но можем ли да се отклоним за миг? — Тя спира на едно място и вдига длани. — Според мен ще бъде твърде полезно, ако разкажете на съдебните заседатели какво ви се е случило по-миналата седмица. Знам, те сигурно се питат защо сте цялата в рани и ви е трудно да говорите.

Тя пъха длани в джобовете на панталона и търпеливо ме насърчава да изложа патилата си. Извинявам се, задето не съм в най-блестяща форма, и съдебните заседатели се усмихват. После им разказвам за Бени и върху лицата им се изписва мъка. Очите на един от мъжете се пълнят със сълзи, докато описвам рисунките на момчето, отвели ме при ловджийската площадка, където според мен Бени е прекарвал много време, наблюдавал е света и го е запечатвал върху скицника си. Излагам опасенията си, че невръстното дете вероятно е станало свидетел на престъпление. В стомахчето му е намерена храна — продължавам аз с обясненията — а това е в пълен разрез с нещата, които знаем за последните часове от живота му.

— Понякога педофилите, хората, които посягат на деца, ги примамват с бонбони, с храна, нещо, което да ги прилъже. Имали ли сте такива случаи, доктор Скарпета? — разпитва ме Бъргър.

— Да — отвръщам аз. — Колкото и да е тъжно.

— Можете ли да ни дадете пример на случай, когато дете е било примамвано с храна или бонбони?

— Преди няколко години докараха трупа на осемгодишно момченце — посочвам случай от собствената си практика. — При аутопсията установих, че детето се е задушило, когато насилникът го е принудил да прави орална любов. От стомахчето извадих дъвка, доста голяма. Оказа се, че мъжът — съсед на момченцето, му е дал четири лентички дъвка „Дентин“. Накрая си призна, че го е убил.

— Значи въз основа на дългогодишния си опит имахте всички основания да се притеснявате, когато намерихте в стомахчето на Бени пуканки и хотдог — заявява Бъргър.

— Точно така. Усъмних се — отвръщам аз.

— Продължете, ако обичате, доктор Скарпета — подканя прокурорката. — Какво се случи, когато си тръгнахте от ловджийската площадка и поехте по пътеката през гората?

Сред съдебните заседатели има една жена. Седи на първата редица, втората отляво е и ми прилича на мама. Много пълна е и сигурно наближава седемдесетте, облечена е безвкусно, в черна рокля на големи червени цветя. Не сваля очи от мен и аз й се усмихвам. Изглежда ми добрячка, разумна и трезвомислеща, и съм много доволна, че мама е чак в Маями, а не тук. Сигурно няма и представа какво ми се случва. Не съм й казала. Болнава е, само това оставаше сега да се притеснява и за мен. Пак се извръщам към съдебната заседателка с рокля на щамповани цветя и описвам какво се е разиграло в мотел „Форт Джеймс“.

Бъргър ме приканва да разкажа повечко за Джей Тали, как сме се запознали в Париж и сме се сближили. Докато ми припомня да не забравя едно или друго и прави заключения, прокурорката не подминава и наглед необяснимите събития, разиграли се, след като Шандон ме е нападнал: изчезването на секача, който съм купила, за да проверя отпечатъка, ключът от къщата ми, намерен в джоба на Мич Барбоса, когото изобщо не съм познавала. Бъргър пита дали Джей е влизал някога в дома ми, а той, разбира се, е влизал. Значи е имал достъп до ключа и до алармата. Имал е достъп и до веществените доказателства. Да, имал е, потвърждавам аз.

Значи Джей Тали е имал изгода да натопи мен и да размие вината на брат си, нали така? Бъргър пак спира на едно място и се вторачва в мен. Не знам как да й отговоря. Когато ме е нападнал в мотелската стая и ми е запушил устата, съм го одрала по ръката, така ли?

— Помня, че се съпротивлявах — отвръщам аз. — А после имах кръв под ноктите. И кожа.

— Кожата не беше ваша, така ли? Възможно ли е по време на боричкането да сте се одрали?

— Не, не е възможно.

Прокурорката се връща при писалището и прехвърля книжата, за да намери поредното заключение от лабораторните анализи. Бъфорд Райтър сякаш се е вкаменил, седи като глътнал бастун. ДНК на късчетата кожа под ноктите ми не съвпада с моята ДНК. Затова пък е същата като ДНК на лицето, оставило семенната течност във влагалището на Сюзан Плес.

— А това по всяка вероятност е Джей Тали — отбелязва Бъргър с кимане и продължава да ситни напред-назад. — И така, офицер от службите на реда е имал полово сношение с жена малко преди тя да бъде убита по най-жесток начин. ДНК на този мъж е много сходна с ДНК на Жан-Батист Шандон, от което почти със сигурност можем да заключим, че Джей Тали е близък роднина, по всяка вероятност брат на Жан-Батист. — Допряла пръст до устните си, прокурорката прави още няколко крачки. — Знаем със сигурност, че Джей Тали всъщност не се казва така. Че това е една огромна лъжа. Той би ли ви, доктор Скарпета?

— Да. Удари ме през лицето.

— Завърза ли ви за леглото очевидно с намерението да ви изтезава с пистолет с топъл въздух?

— Останах с такова впечатление.

— Нареди ли ви да се съблечете, запуши ли ви устата, канеше ли се да ви убие?

— Да. Даде ми да разбера, че ще ме убие.

— А защо не го е направил, доктор Скарпета? — казва Бъргър така, сякаш не ми вярва.

Но това е за пред другите. Тя ми вярва. Знам го.

Поглеждам съдебната заседателка, която прилича на мама. Обяснявам, че след като Джей ме е завързал и ми е запушил устата, ми е било много трудно да си поемам въздух. Обзела ме е паника, от което дишането ми е станало съвсем повърхностно и не съм си набавяла достатъчно кислород. Носът ми се е издул, от него е течала кръв, парцалът в устата ми е пречел да дишам. Припаднала съм, а когато съм се окопитила, Луси е била в стаята. Явно тя ме е развързала и ми е отпушила устата, а Джей Тали и Бев Кифин ги е нямало.

— Вече чухме свидетелските показания на Луси — казва Бъргър и тръгва замислена към ложата на съдебните заседатели. — От нея знаем какво се е случило, след като сте изгубили съзнание. Какво ви каза вашата племенница, след като дойдохте на себе си, доктор Скарпета?

В съдебен процес никой не отчита преразказа на нещо, казано от друг. Но на това изключително странно закрито заседание Бъргър си позволява всичко и никой не й прави забележка.

— Луси ми обясни, че е била с бронежилетка — отговарям аз на въпроса. — Каза още, че в другата стая са водили някакъв разговор…

— С Бев Кифин — уточнява прокурорката.

— Да, с нея. Луси ми описа как е стояла до стената, а Бев Кифин е държала пушката насочена към нея. После е стреляла, а бронежилетката на племенницата ми е поела куршума. Луси е получила неприятна контузия, но инак се е чувствала добре, грабнала е пушката от ръцете на госпожа Кифин и е избягала от стаята.

— Защото се е притеснявала най-вече за вас. Не е останала да се разправя с Бев Кифин, защото е бързала да види какво става с вас.

— Да. Разказа ми как е започнала да отваря с крак вратите една по една. Не е знаела в коя стая съм, затова е изтичала откъм задната страна, откъм басейна, накъдето гледат прозорците. Намерила е стаята, където ме държаха, счупила е прозореца с приклада на пушката и е влязла. Джей го е нямало. Те двамата с Бев Кифин явно са излезли през предната врата, качили са се на мотоциклета и са избягали. Луси твърди как помнела, че докато ме е свестявала, е чула бръмчене на мотоциклет.

— Оттогава имате ли вести от Джей Тали? — пита Бъргър и спира, за да ме погледне в очите.

— Не — отвръщам и за пръв път този тежък ден ме плисва гняв.

— А от Бев Кифин? Имате ли представа къде е?

— Не. Никаква.

— Значи са избягали. Тя е зарязала двете си деца. И кучето — семейното куче. Което Бени Уайт е обичал толкова много. Вероятно тъкмо заради кучето е отишъл след църквата в мотела. Поправете ме, ако паметта ме подвежда. Но нали Съни Кифин, по-големият син, ви е споменал, че се е заяждал с Бени? Че точно преди да отиде на църква, Бени се е отбил у Кифинови, за да разбере дали кучето се е намерило. А Съни му е отговорил, че то е отишло да поплува, и го е попитал дали е дошъл заради Господин Фъстъчков, кучето де. Нали Съни е казал точно това на детектив Марино вече след всичко случило се, след като Джей Тали и Бев Кифин са се опитали да убият вас и племенницата ви и са избягали?

— Не знам какво точно е казал Съни на Пийт Марино — отвръщам аз — не че Бъргър очаква отговор от мен.

Единственото, което цели, е съдебните заседатели да чуят въпроса. Очите ми се премрежват от сълзи при спомена за старото мило псе и за съдбата, която го е сполетяла.

— Кучето изобщо не е отишло да се къпе — най-малкото по своя воля, нали, доктор Скарпета? Вие с Луси сте го намерили, докато сте чакали в къмпинга да дойде полиция — продължава прокурорката.

— Да — потвърждавам аз и сълзите ми рукват неудържимо.

Господин Фъстъчков беше зад мотела, на дъното на плувния басейн. За задните му лапки бяха привързани тухли. Съдебната заседателка в роклята на цветя също се разплаква. Друга от жените ахва и затуля с длан очи. По лицата на всички преминават възмущение и дори омраза, а Бъргър не нарушава мига — този мъчителен ужасен миг. Образът на зверски убитото куче витае ярък и непоносим в съдебната зала и прокурорката не желае да го разсейва. Мълчание.

— Как е възможно някой да извърши подобно нещо! — виква съдебната заседателка в роклята на щамповани цветя, след което затваря с трясък тефтера и бърше очи. — Какви злодеи!

— Негодници!

— Слава богу! Милостивият Господ е бдял над вас, със сигурност е бдял! — казва ми един от съдебните заседатели и клати глава.

Бъргър прави три крачки. Оглежда един по един съдебните заседатели. Вторачва се и в мен.

— Благодаря ви, доктор Скарпета — казва ми едва чуто. — Със сигурност там е имало злодеи, ужасни злодеи — обръща се все така тихо вече към съдебните заседатели. — Благодаря ви, че ни отделихте време, макар и да знаем, че изпитвате болка и сте изживели истински ад. Точно така, ад — поглежда прокурорката отново към съдебните заседатели.

Всички кимат.

— Да, ад — казва ми заседателната с роклята на цветя, сякаш не знам. — Голям ужас сте изживели. Мога ли да задам един въпрос? Нали имаме право да задаваме въпроси?

— Заповядайте — подканя Бъргър.

— Вече съм си съставила мнение — заявява ми жената. — Но знаете ли? Ще ви кажа нещо. Когато бях малка, ако някой излъжеше, го шляпаха по дупето, ама силно. — Тя вирва брадичка в праведно възмущение. — За пръв път чувам някой да върши нещата, за които току-що ни разказахте. Имам чувството, че от днес нататък цял живот няма да мога да мигна. Сериозно ви говоря.

— Сигурно — отвръщам аз.

— Затова ще ви питам без заобикалки. — Жената се е втренчила в мен и притиска с две ръце големия зелен бележник. — Вие ли го направихте? Вие ли убихте оная полицайка?

— Не, госпожо. Не съм я убила аз — натъртвам силно, както никога досега в живота си.

Чакаме реакция. Всички са притихнали, никой не проронва и дума, не задава въпроси. Съдебните заседатели са готови с решението си. Джейми Бъргър отива при писалището и събира книжата си. Подрежда ги и ги удря леко о масата, да станат на купчинка. Сетне вдига очи. Гледа един по един съдебните заседатели, накрая и мен.

— Нямам повече въпроси — оповестява прокурорката. — Госпожи и господа!

Отива при парапета, навежда се напред и се взира в съдебните заседатели, сякаш разглежда огромен кораб, както всъщност си е. Именно жената в роклята на цветя и колегите й ще ме преведат през опасните бурни води.

— По професия съм търсачка на истината — описва себе си Бъргър с думи, каквито не съм чувала от устата на прокурор. — Моята свещена задача е да намеря истината, само истината и нищо друго, освен истината, а после да я отстоявам. За това и бях помолена да дойда тук, в Ричмънд: за да разкрия пълната неоспорима истина. Всички вие сте чували, че правосъдието е сляпо. — Тя изчаква заседателите да кимнат. — Така е, правосъдието е сляпо, но само доколкото е длъжно да бъде напълно безпристрастно, непредубедено, справедливо към всички. Ние обаче не сме слепи за истината, нали? — пита прокурорката и оглежда едно по едно лицата. — Видяхте какво става в тази съдебна зала. Сигурна съм, разбрахте какво става в тази съдебна зала и сте всичко друго, но не и слепи. Наистина трябва да сте слепи, за да не видите очевидното. Тази жена — гледа ме отново тя и ме сочи, — доктор Скарпета, не заслужава да я подлагаме повече на разпит, на съмнения, на мъчителни въпроси. Ако искам съвестта ми да е чиста, не мога да го позволя. — Бъргър млъква. Съдебните заседатели я гледат, без да мигат, като омагьосани. — Госпожи и господа, благодаря ви, че изпълнихте гражданския си дълг, че отделихте от времето си, че изявихте желание да сторите каквото е правилно. Сега можете да се върнете на работа, вкъщи при семействата си. Обявявам заседанието за закрито. Не повдигам никакво обвинение. Приятен ден!

Жената в роклята на цветя се усмихва и въздиша. Другите съдебни заседатели ръкопляскат. Бъфорд Райтър се е втренчил в дланите си с пръсти, сплетени върху писалището. Ставам, светът се завърта, когато бутам летящата врата, каквито е имало по старовремските кръчми, и напускам свидетелската скамейка.

Няколко минути по-късно

Имам чувството, че излизам от затъмнено помещение, и се старая да не срещам очите на репортерите и на останалите, които чакат пред облепената с хартия стъклена врата, крила ме от външния свят и сега върнала ме в него.

Бъргър ме отвежда в тясната стаичка за свидетели в съседство, където Марино, Луси и Ана ме чакат притеснени и развълнувани и веднага скачат на крака. Усещат какво се е случило, а аз само кимам, за да го потвърдя, и успявам криво-ляво да кажа:

— Е, всичко е наред. Джейми надмина себе си.

Най-после наричам Бъргър с малкото й име и някак между другото ми хрумва, че макар и през последните десет години да съм заставала безброй пъти на свидетелската скамейка, за да обяснявам на съдебните заседатели смъртта, и през ум не ми е минавало, че някой ден ще дойда в съда, за да обяснявам себе си.

Луси ме сграбчва, притиска ме в обятията си, вдига ме във въздуха, а аз хем се въся заради болката в ръката, хем се смея. Прегръщам Ана. Прегръщам Марино. Бъргър чака на прага и както никога не се бърка. Прегръщам и нея. Тя се заема да прибира в чантата папки и бележници, облича си палтото.

— Е, аз приключих тук — оповестява, отново самото въплъщение на деловитостта, аз обаче долавям приповдигнатото й настроение.

Божичко, горда е със себе си и има защо.

— Просто не знам как да ви благодаря — обяснявам й, преизпълнена от признателност и уважение. — Дори не знам какво да кажа, Джейми.

— Амин! — възкликва Луси.

Племенницата ми е облечена в строг черен костюм и изглежда като неотразима адвокатка или лекарка, като каквато си поиска.

От начина, по който е зяпнала Бъргър, разбирам, че й се възхищава на външността и ума. Продължава да я гледа прехласната и да я поздравява. Не пести похвалите. Всъщност флиртува. Флиртува, моля ви се, с моята прокурорка, пратена специално, за да ме разследва.

— Трябва да се връщам в Ню Йорк — обяснява ми Бъргър. — Нали не сте забравили тежкото следствие там? — напомня ми тя за Сюзан Плес. — Чака ме много работа. Кога ще ви е възможно да дойдете, за да прегледаме отново случая на Сюзан? — пита ме, този път, струва ми се, не на шега.

— Върви, върви! — подканя Марино в омачкания си тъмносин костюм и широката, възкъса червена вратовръзка. По лицето му се мярва тъга. — Върви в Ню Йорк, докторке. Веднага. Поне засега няма какво да правиш тук. Нека данданията поутихне малко.

Не казвам нищо, но Марино е прав. Сякаш съм изгубила дар слово.

— Обичате ли хеликоптерите? — пита Луси Бъргър.

— И с топ не могат да ме качат на такава страхотия — намесва се благо-благо Ана. — Във физиката не съществува закон, който да обяснява как така летят. Нито един.

— Бре, да му се не види! Във физиката няма и закон, който да обяснява защо летят и земните пчели — възразява добродушно Луси. — Уж са такива едни дебелички, с къси крилца, пък жужат ли, жужат: бзззз!

Тя размахва като луда ръце, върти ги, все едно е политнала земна пчела.

— Ама ти какво, пак ли си се надрусала? — гледа Марино укорително към Луси.

Тя ме прегръща и всички излизаме от помещението за свидетели. Стиснала чантата, Бъргър вече е отишла сама при асансьора. Стрелката за надолу светва и вратите се отварят. Отвътре излизат свъсени хора, дошли за съдния си ден или да позяпат как някой друг изживява този ад. Бъргър държи вратата, докато ние с Марино, Луси и Ана се качваме. Репортерите са в пълна бойна готовност и ме причакват, но дори не си правят труда да приближат, когато клатя глава, за да им покажа, че нямам какво да им съобщя и да ме оставят на мира. Не знаят какво се е случило току-що на заседанието на разширения състав. Светът също не знае. Журналистите не бяха допуснати в съдебната зала, макар и очевидно да са надушили, че съм призована за днес. Отново е изтекла информация. И тепърва ще има да изтича, сигурна съм. Чудо голямо! Все пак си давам сметка, че Марино е прав, като настоява да се махна от града — поне за малко. Докато асансьорът слиза надолу, се вкисвам все повече. На първия етаж се разклащаме и спираме. Изправена съм лице в лице с действителността и взимам решение.

— Ще дойда — казвам тихо на Джейми Бъргър, докато слизаме от асансьора. — Дайте да се качим на хеликоптера и да идем в Ню Йорк. За мен ще бъде чест да ви помогна с каквото мога, госпожо Бъргър.

Тя спира насред оживеното шумно фоайе и премества издутата тумбеста чанта в другата си ръка. Една от кожените дръжки се смъква от рамото й. Прокурорката ме поглежда в очите.

— Джейми — напомня ми. — Ще се видим в съда, Кей — казва ми след това.