Обвинението

2.

Цялата озарена от светлини, внушителната къща на доктор Ана Зенър в псевдогръцки стил се извисява в мрака на южния бряг на реки Джеймс. Палатът, както го наричат съседите, е с масивни коринтски колони и представлява нагледен пример за убеждението на Томас Джеферсън и Джордж Вашингтон, че архитектурата на новата нация трябва да изразява величието и достойнството на Стария свят. Ана е германка и е дошла именно от Стария свят. Май е родом от Германия. Но сега, като се замисля, не се сещам да ми е казвала откъде произхожда.

Белите празнични светлинки мигат по дърветата, свещите по множеството прозорци на Ана греят меко и ми напомнят за Коледите в Маями от края на петдесетте, когато бях малка. В редките случаи, когато левкемията на баща ми го поотпускаше, той обичаше да ни води на разходка с колата из Коръл Гейбълс и там разглеждахме къщите, които тате наричаше вили, сякаш това, че може да ни покаже такива места, го приобщаваше към този свят. Помня, представях си късметлиите, които живееха в онези къщи с прелестни стени, с техните скъпи-прескъпи автомобили марка „Бентли“ — мислех си, че всеки божи ден се тъпчат с пържоли и скариди. Бях убедена, че който живее по този начин, няма как да бъде беден, болен или смятан за боклук от онези, които не гледат с добро око на италианците, католиците и преселниците с имена като Скарпета.

Всъщност не знам много за рода с това странно име. Скарпета живеят в Щатите от две поколения, поне така твърди майка ми, аз обаче нямам и представа кои са другите Скарпета. Не съм ги виждала. Обяснявали са ми, че моите предци са от Верона, че са обработвали земята или са били железничари. Знам със сигурност само, че имам една-единствена кръвна родственица, по-малка сестра на име Дороти. За кратко беше омъжена за някакъв бразилец, който беше два пъти по-стар от нея и който уж е баща на Луси. Казвам „уж“, понеже при Дороти само ДНК експертиза може да докаже с кого е преспала, когато племенницата ми е била зачената. Четвъртият съпруг на сестра ми се казваше Фаринели и след него Луси се отказа да си сменя името. Доколкото знам, сега, ако не броим майка ми, аз съм единствената Скарпета, която е останала.

Марино натиска спирачките пред страховита ограда от черно ковано желязо и протяга ръка, за да натисне звънеца на домофона. Електронно жужене, силно изщракване и портата се отваря бавно като криле на гарван. Не знам защо Ана е напуснала родината си, защо е дошла във Вирджиния и си е останала стара мома. Никога не съм я питала защо е отворила психиатричен кабинет в този скромен южняшки град, при положение че е могла да отиде където си поиска. Не знам защо най-неочаквано съм се замислила за живота й. Мислите ни следват неведоми пътища. Слизам внимателно от джипа на Марино и стъпвам долу на гранитните павета. Сякаш имам проблеми със софтуера. Какви ли не файлове се отварят и затварят пряко волята ми, пред очите ми изникват системни съобщения. Не знам на колко точно години е Ана, знам само, че е някъде на седемдесет и пет-шест. Не помня да ми е споменавала къде е завършила медицина. Вече години наред си обменяме мнения и информация, рядко обаче сме отваряли дума за уязвимите си места, за най-съкровеното.

Изневиделица се притеснявам до смърт, задето знам толкова малко за Ана, плисва ме и срам. Тръгвам нагоре по старателно преметените стъпала пред входната врата, като се подпирам със здравата ръка за леденостудения железен парапет. Ана ни отваря и умното й лице омеква. Поглежда дебелия огънат гипс, прихванат със синя връзка, и се взира в очите ми.

— Радвам се да те видя, Кей — поздравява ме както всеки друг път.

— Как сте, доктор Зенър? — намесва се и Марино. Прекалява с ентусиазма и с желанието да покаже колко е готин и симпатичен, и колко малко знача аз за него. — Ммм, мирише на хубаво. Пак ли сте ми сготвили някоя вкуснотия?

— Тази вечер не, капитане.

Ана не проявява никакво любопитство към него и към свойското му държане. Целува ме по двете бузи, като внимава да не докосва гипса и да не ме притиска силно до себе си, ала в лекия допир на пръстите аз пак усещам сърцето й. Марино оставя сака и куфара в антрето, върху великолепния копринен килим под кристалния полилей, който блести като ледчета, образуващи се направо във въздуха.

— Можете да хапнете малко супа с нас — кани Ана Марино. — Ще стигне за всички. Много е здравословно. Не е мазна.

— Щом не е мазна, значи е в разрез с религиозните ми убеждения. По-добре да си вървя.

Марино избягва да ме поглежда.

— Къде е Луси? — Ана ми помага да съблека палтото, а аз се мъча да смъкна ръкава от гипса, после, притеснена, забелязвам, че още съм с износената лабораторна престилка. — Нямаш автографи — отбелязва тя, понеже никой не се е подписал и няма и да се подпише по гипса ми.

Има суховато, донякъде снобско чувство за хумор. Понякога обаче е много забавна, без изобщо да се усмихва, и ако не внимаваш и не си схватлив, можеш и да изтървеш шегата.

— Къщата ти не е достатъчно хубава, затова е отседнала в „Джеферсън“ — подхвърля жлъчно Марино.

Ана отива при дрешника в коридора, за да ми закачи палтото. Нервната ми енергия се топи бързо. Депресията затяга хватка около гърдите ми и засилва напрежението около сърцето. Марино продължава да се прави, че не съществувам.

— Разбира се, че може да се пренесе и тук. Винаги е добре дошла, ще се радвам да я видя — казва ми Ана.

Немският й акцент така и не е омекнал през десетилетията. И досега тя говори някак сковано и книжно, сякаш търси далечни кътчета в съзнанието си, откъдето да пренесе мисълта до езика си. Винаги съм смятала, че предпочита немския и говори английски просто защото няма избор.

Гледам през отворената врата как Марино си тръгва.

— Защо си дошла да живееш тук, Ана? — питам, загърбила всякаква логика.

— Тук ли? За къщата ли питаш? — взира се тя изпитателно в мен.

— В Ричмънд. Защо в Ричмънд?

— А, това ли? От любов — отвръща ми тя спокойно, без следа от чувства в едната или в другата посока.

С настъпването на вечерта температурата е паднала, заледеният сняг пука под огромните ботуши на Марино.

— Каква любов? — питам я.

— Към един човек. Оказа се, че само съм си губила времето.

Марино изритва калника, за да изтръска снега по краката си, после се качва в джипа с включен двигател, който тътне и бучи като трюма на огромен кораб, и с ауспух, откъдето излизат изгорели газове. Марино усеща, че го наблюдавам, и съвсем го удря на театралничене, още по-усърдно се прави, че не ме забелязва или нехае за мен, после тръшва вратата и превключва на скорост своя бегемот. Потегля, изпод огромните гуми се вдига сняг. Ана затваря входната врата, а аз продължавам да стоя пред нея, вцепенена от вихрушката шеметни мисли и чувства.

— Дай да ти подредим багажа — подканя Ана, като ме докосва по ръката и ми маха да я последвам.

Тръгвам подире й.

— Сърдит ми е.

— Ако не се сърди… ако не е груб, ще си помисля, че се е поболял.

— Ядосан ми е, защото насмалко щяха да ме убият — казвам много уморено. — Всички ми се сърдят.

— Капнала си.

Ана спира насред антрето — да ме изслуша.

— Нима трябва да се извинявам, задето някой се е опитал да ме убие? — роптая аз. — Нима съм си го изпросила? Нима съм направила нещо? Добре де, отворила съм вратата. Държала съм се глупашки, но сега съм тук, нали? Жива съм, нали? Всички сме живи и здрави, нали? Защо всички ми се сърдят?

— Не ти се сърдят всички — възразява Ана.

— Какво съм виновна аз?

— А ти как мислиш, виновна ли си?

Ана ме изучава с изражение, което може да се опише само като рентгенологично. Вижда ме цялата, сякаш съм прозрачна.

— Разбира се, че не — отвръщам аз. — Знам, че нямам никаква вина.

Тя пуска резето на входната врата, после включва алармата и ме отвежда в кухнята. Мъча се да си спомня кога съм яла за последно и кой ден от седмицата сме. После ми светва. Събота. Вече съм питала няколко пъти. Откакто се отървах на косъм, са минали двайсет часа. Масата е подредена за двама, на печката къкри голяма тенджера супа. Надушвам миризмата на току-що опечен хляб, най-неочаквано хем ми призлява, хем огладнявам и въпреки всичко забелязвам една дребна подробност. Щом Ана е очаквала и Луси, защо няма прибори и за нея?

— Луси кога се връща в Маями? — пита тя, сякаш прочела мислите ми, сетне маха капака на тенджерата и разбърква супата с дълга дървена лъжица. — Какво ще пийнеш? Уиски?

— Силно.

Ана маха тапата на бутилката „Гленморанджи“ и отсипва от безценната възрозова течност върху леда в кристалните чаши.

— Не знам кога се връща. Нямам понятие. — Захващам да разправям на Ана онова, което тя не знае. — От Службата за алкохолни напитки, тютюневи изделия и огнестрелно оръжие провеждали акция в Маями, но нещо се е объркало. Избухнала престрелка. Луси…

— Да, да, Кей, това го знам. — Ана ми подава уискито. Понякога говори припряно, макар и да изглежда съвсем спокойна. — Съобщиха по всички новинарски емисии. И аз ти звъннах. Не помниш ли? Поговорихме за Луси.

— А, да, точно така — изпелтечвам.

Ана сяда на стола отсреща, облакътява се върху масата и се навежда напред, за да продължим разговора. Удивително стройна и снажна е, със стегнато тяло, пращи от здраве, сякаш годините нямат власт над нея. От синия анцуг очите й са с удивителния цвят на синчец, сребристата й коса е пригладена и прихваната с кадифена панделка на ниска конска опашка. Не знам дали си е правила пластична операция, дали ходи редовно на козметик, но подозирам, че съвременната медицина все има някакъв принос за външния й вид. Ана преспокойно би могла да мине и за петдесетгодишна.

— Според мен Луси ще остане при теб, докато приключат с разследването — отбелязва тя. — А ония бюрократи сигурно ще се мотаят до Второ пришествие.

Акцията наистина се издъни с гръм и трясък. Луси застреля на място двама от международна престъпна банда, която търгувала незаконно с оръжие и за която сега вече смятаме, че е свързана с клана на Шандон. Без да иска, рани и Джо, агентка от Службата за борба с наркотиците, която по онова време й беше и любовница. Тук едва ли става дума просто за бюрокрация.

— Но не съм убедена, че знаеш за Джо — обяснявам на Ана. — Луси работи с нея в РПН.

— Какво е това РПН?

— Район с повишен наркотрафик. На такива места пращат специален отряд, съставен от представители на различните служби, занимаващи се с организираната престъпност: Службата за спиртни напитки, тютюневи изделия и огнестрелно оръжие, Службата за борба с наркотиците, Федералното бюро за разследване, полицията в Маями — обяснявам аз. — Преди половин месец, по време на акцията, Джо бе улучена в крака. Оказа се, че куршумът е изстрелян от оръжието на Луси.

Ана слуша и отпива от уискито.

— И така, Луси прострелва случайно Джо и следващото, което излиза наяве, е личната им връзка — продължавам аз. — А тя бе доста обтегната. Да ти призная, не знам дали не са скъсали. Но Луси е тук. Предполагам, че ще остане за празниците, пък после ще видим.

— Не знаех, че Луси се е разделила с Джанет — отбелязва Ана.

— Доста отдавна.

— Жалко. — Наистина е разтревожена. — Джанет ми беше много симпатична.

Поглеждам си супата. Минало е доста време, откакто Джанет вече не е тема на разговори. Луси не обелва и дума за нея. Давам си сметка, че ми е много мъчно за Джанет и със зрелостта си тя е влияела благотворно на моята племенница и я е правела по-устойчива. Ако трябва да съм откровена, всъщност не харесвам Джо. И аз не знам защо. Може би защото — мисля си, докато се пресягам към чашата с уискито — просто защото тя не е Джанет.

— И Джо ли е в Ричмънд? — любопитства Ана.

— По ирония на съдбата е родом оттук, макар че те с Луси не са се запознали в Ричмънд. Срещнали са се в Маями, покрай работата. Джо е в болнични, сега е при родителите си. А те са тесногръди християни и не одобряват особено начина на живот на щерка си.

— При Луси всичко се получава трудно — вметва Ана и е права. — Дай й да стреля наляво и надясно. Какво се е настървила такава? Пак добре, че не уби още един човек.

Тежестта в гърдите ми става още по-голяма. Кръвта ми сякаш се е превърнала в тежък метал.

— Наистина, какво я прихваща, та иска да убива? — не мирясва Ана. — Този път се притеснявам не на шега. Ако онова, което чух по телевизията, е вярно де.

— Не съм гледала телевизия. Не знам какво казват.

Отпивам от уискито и пак ми се припушва. Колко ли пъти ще ги отказвам тия цигари?

— Насмалко да го застреля оня, французина де, Жан-Батист Шандон. Била е насочила дулото към него, но ти си я спряла. — Очите на Ана ме пронизват като свредел, тя търси още и още тайни. — Кажи, така ли е?

Описвам й какво се е случило. Луси бе отишла до Медицинския колеж на Вирджиния, за да прибере от болницата Джо, и когато малко след полунощ пристигнаха, ние с Шандон вече бяхме в предния двор. Луси, сега изникнала в спомените ми, сякаш е чужд човек, непозната, която не се владее и е жадна за насилие. Лицето й бе изкривено до неузнаваемост от гняв, когато тя насочи пистолета към Шандон и сложи пръст върху спусъка, а аз я замолих да не стреля. Тя му крещеше, псуваше, а аз виках с цяло гърло: недей, недей, Луси, не го прави! Шандон се мъчеше неописуемо, бе ослепен и се мяташе, търкаше със сняг разядените си от химикала очи, виеше и молеше за помощ. Щом стигам до тук, Ана ме прекъсва.

— На френски ли говореше? — пита ме тя.

Въпросът ме сварва неподготвена. Мъча се да си спомня.

— Според мен — да.

— Значи знаеш френски.

Отново се замислям.

— Е, учила съм го в гимназията. Помня само, че той молеше за помощ, поне така ми се стори. Май разбирах какво казва.

— Опита ли се да му помогнеш?

— Опитвах се да му спася живота, да спра Луси, за да не му тегли куршума.

— Значи си помагала на Луси, а не на него. Всъщност не си се опитвала да му спасиш живота. Опитвала си да спреш Луси, за да не опропасти своя.

Мислите ми се блъскат, заличават се една друга. Аз не отговарям.

— Искала е да го убие — продължава Ана. — Ясно е като бял ден.

Кимам, гледам невиждащо някъде пред себе си, изживявам всичко наново. „Луси, Луси! — виках я по име, за да разсея желанието й да убива. — Луси! — Припълзях по-близо до нея по заснежения преден двор. — Остави оръжието. Луси, не го прави! Моля те. Остави оръжието!“ Шандон се търкаляше и се гърчеше, надаваше ужасни звуци, каквито ще чуеш от ранен звяр, а Луси бе застанала на колене, в бойна позиция, бе стиснала с разтреперани ръце пистолета и го беше насочила към главата му. После от всички страни бяхме заобиколени от крака. В двора ми бяха нахълтали агенти на специалните служби и полицаи, облечени в тъмни бойни униформи и стиснали пушки и пистолети. Видяха се в чудо — не знаеха какво да правят, когато ме чуха да моля племенницата да не убива най-хладнокръвно Шандон. „Имаше достатъчно убийства — продължавах да я убеждавам аз, след като допълзях на педя от нея — лявата ми ръка беше счупена и не можех да я движа. — Недей! Не го прави! Ние те обичаме!“

— Сигурна ли си, че Луси е възнамерявала да го убие, макар и не при самозащита? — пита отново Ана.

— Да — отвръщам. — Сигурна съм.

— В такъв случай да смятаме ли, че може би не се е налагало да убива и ония типове в Маями?

— Там е било съвсем различно, Ана — възразявам аз. — Не мога да виня Луси, задето е постъпила така, когато го е видяла пред къщата ми — видяла е него и мен в преспите, на няколко крачки един от друг. Знаеше за другите случаи тук, за Ким Луонг и Даян Брей. Знаеше прекрасно защо е дошъл в къщата ми, какво смята да направи. Как щеше да се чувстваш ти на мястото на Луси?

— Не си представям.

— Точно така — отвръщам. — Според мен никой не може да си го представи, докато не му дойде на главата. Знам, че ако не Луси, а аз бях дошла с колата и бях видяла племенницата си в двора, ако той се беше опитал да убие нея…

Млъквам, замислям се — не е по силите ми да довърша изречението.

— Щяла си да му теглиш куршума — прави го вместо мен Ана.

— Бих могла.

— Въпреки че той е бил безопасен? Въпреки че е бил безпомощен, мятал се е в ужасни мъки, бил е ослепен?

— Трудно ще разбереш, Ана, дали някой е безпомощен. Какво съм могла да зная, скована от ужас навън в преспите, в непрогледната нощ, със счупена ръка?

— Е, все пак си знаела достатъчно, щом си умолявала Луси да не го убива.

Ана става от стола и аз я гледам как откача черпака от металната поставка над печката, по която са наслагани тигани и тенджерки, а после пълни големи пръстени купички, над които се вият дъхави кълбета. Слага супата на масата, оставяйки ми време да осмисля думите й.

— Хрумвало ли ти е някога, че животът ти прилича на дългите смъртни актове, които издаваш? — пита след това Ана. — Дължи се на еди-какво си. — Тя размахва ръце, сякаш дирижира оркестъра на ударенията, които слага. — Сега си се озовала в положение, което се дължи на това и това, но поразрови ли се човек, открива първоначалната рана. Смъртта на баща ти.

Мъча се да си спомня какво съм й разказвала за миналото си.

— Станала си такава, каквато си днес, защото от съвсем малка си започнала да изучаваш смъртта — продължава тя. — Почти цялото ти детство е минало в това да наблюдаваш как баща ти умира.

Супата е пилешка, със зеленчуци и аз долавям дъха на дафинов лист и шери. Нещо не ми се яде. Ана надява готварски ръкавици и вади от фурната хлебчета. Слага ги в малки чинийки с масло и мед.

— Кармата ти сякаш е да се връщаш отново и отново на местопрестъплението — продължава тя с анализа. — На мястото, където е умрял бащата, на мястото на първоначалната загуба. Сякаш се надяваш да я заличиш. Но всъщност само я повтаряш. Най-старият модел в човешката природа. Наблюдавам го всекидневно.

— Баща ми няма нищо общо. — Взимам лъжицата. — Детството ми също. Да ти призная, последното, за което си мисля сега, е моето детство.

— Искаш да не чувстваш. — Тя издърпва стола и отново сяда. — Да се научиш да не чувстваш, понеже, чувстваш ли, е твърде болезнено. — Супата е вряла и Ана я разбърква разсеяно с тежката сребърна лъжица с инкрустации. — Когато си била малка, ти е било непосилно да живееш с надвисналата над дома ти погибел, със страха, мъката, гнева. И си затваряла душата си за тях.

— Понякога човек се вижда принуден да го прави.

— Но не е хубаво — клати тя глава.

— Понякога това е равнозначно на оцеляване — не се съгласявам с нея.

— Затвориш ли душата си за чувствата, значи ги отричаш. А отричаш ли миналото, си обречен да го повтаряш. Ти си нагледното доказателство. След първоначалната загуба животът ти всъщност се състои от още и още загуби. По ирония на съдбата си превърнала загубата в свое поприще, станала си лекарят, който изслушва мъртвия, седи до смъртното му ложе. Разводът ти с Тони. Смъртта на Марк. После убийството на Бентън миналата година. После престрелката, в която Луси се включва и заради която насмалко да загубиш и нея. И сега, накрая, ти. Онова страшилище идва в къщата ти и ти насмалко да загубиш и себе си. Загуби, още и още загуби.

Болката от убийството на Бентън е плашещо силна. Страх ме е, че никога няма да се притъпи, че никога няма да избягам от пустотата, от кънтежа на безлюдни стаи в душата ми и от мъката в сърцето. Отново ме обзема негодувание при мисълта за полицаите в къщата ми, които, без да искат, докосват неща, принадлежали на Бентън, минават покрай картините му, цапат с кал хубавия килим в трапезарията, който той веднъж ми подари за Коледа. И никой не знае. Всички нехаят.

— Ако не бъде преодолян овреме — отбелязва Ана, — този модел набира неудържима сила и всмуква всичко в черната си дупка.

Възразявам, че животът ми не е черна дупка. Не отричам, че наистина има повтарящ се модел. Трябва да съм сляпа, за да не го виждам. За едно обаче изобщо не съм съгласна.

— Доста притеснително си е да чувам как намекваш, че едва ли не сама съм го довела на прага си — казвам й — и този път имам предвид Шандон, чието име ми е почти непосилно да изрека. — Че някак съм дала тласък на всичко това, че съм довела в къщата си убиец. Точно това според мен ми казваш. Стига да съм те разбрала правилно де.

— Не го казвам, само питам. — Ана маже масло по хлебчето. — Питам теб, Кей — повтаря мрачно.

— Как, дявол го взел, Ана, си го представяш това — да доведа в къщата собствения си убиец?

— Представям си го, защото не си първата, нито последната, която прави нещо от тоя род. Несъзнателно.

— Никога не постъпвам несъзнателно или подсъзнателно — роптая аз.

— Тук откривам пророчество, което се сбъдва от само себе си. Ти. После Луси. Тя почти се е превърнала в една от онези, срещу които се бори. Внимавай кого си избираш за враг, защото заприличваш най-много на него — подмята Ана цитат от Ницше.

Служи си с думи, които ме е чувала да изричам.

— Не съм искала той да ми идва в къщата — провлачвам с равен глас.

Пак избягвам да назова Шандон по име, защото не ми се ще да му вдъхвам сила, с която той да се превърне за мен в реално съществуващ човек.

— Как е разбрал къде живееш? — продължава с разпита Ана.

— За жалост през годините често са споменавали по новините къде живея — предполагам аз. — Не знам как е разбрал.

— Я не се занасяй! Нима смяташ, че е отишъл в библиотеката и е взел адреса ти от някой микрофилм? Точно този изрод с неговите ужасни деформации, който през деня почти не се показва от дома си? Това чудовище с лице като муцуна на псе, покрито с дълги, тънки като на новородено косми? Точно той да отиде в градската библиотека?

Оставя ме да осмисля колко нелепо е всичко това.

— Не знам как е разбрал — повтарям аз. — Укривал се е недалеч от къщата ми. — Вече съм разстроена. — Не вини мен. Никой няма право да обвинява мен за онова, което той е направил. Защо виниш мен?

— Ние сами си създаваме собствените светове. И сами ги рушим. Съвсем, просто е, Кей — отговаря ми тя.

— Не мога да повярвам! Как изобщо ти е хрумнало, че съм искала да ме нападне! Точно мен!

В съзнанието ми изниква образът на Ким Луонг. Спомням си натрошените лицеви кости, които пукат под пръстите ми с ръкавици. Спомням си острата сладникава миризма на съсирена кръв в задушния, горещ склад, където Шандон бе довлачил трупа й, за да задоволи трескавата си похот, да пребие жената от бой, да я изпохапе и да оплеска всичко с кръвта й.

— Онези жени също не са си го изпросили — казвам разпалено.

— Тях не съм ги познавала — отвръща Ана. — Не мога да определя какво са направили и какво — не.

В съзнанието ми изниква и Даян Брей с нейната нагла хубост, обезобразена, унищожена и най-безочливо изложена на показ върху голия матрак в спалнята. След като онзи бе приключил с Даян, тя бе направо неузнаваема: явно я беше мразил повече, отколкото Ким Луонг, отколкото жените, които според нас е убил в Париж, преди да дойде в Ричмънд. Питам се на глас пред Ана дали Шандон не се е познал в Брей и дали това не е разпалило неимоверно омразата му към самия себе си. Даян Брей беше коварна и студена. Беше жестока и злоупотребяваше с властта с лекотата, с която дишаше.

— И ти имаше причини да я ненавиждаш — гласи отговорът й.

Това прекъсва потока на мислите ми. Не отвръщам веднага. Мъча се да се сетя дали съм казвала някога, че мразя някого, и още по-лошо, дали наистина съм мразила. Не е хубаво да мразиш. Омразата е престъпление на духа, което води до престъпления на плътта. Тъкмо омразата докарва при мен много от пациентите ми. Обяснявам на Ана, че не съм мразела Даян Брей, макар че тя си бе наумила да прави, да струва, но да ми почерни живота и почти успя да ме уволни. Беше патологично завистлива и амбициозна. Но не, казвам на Ана, не съм я мразела. В заключение отбелязвам, че Брей е била голямо зло. Но не е заслужавала такава участ. И със сигурност не я е предизвикала.

— Така ли мислиш? — оспорва думите ми Ана. — Нима не смяташ, че образно казано, той е направил с нея онова, която тя вършеше с теб? Обсебеност. Тази жена ти се бъркаше в живота, търсеше уязвимите ти места. Нападаше те, унижаваше те, унищожаваше те — налагаше волята си и това я възбуждаше, дори може би сексуално. Та нали самата ти си ми го казвала хиляди пъти? Хората умират така, както са живели.

— Мнозина.

— А Брей?

— Образно казано ли, както се изрази? — отвръщам. — Може би.

— Ами ти, Кей? И ти ли насмалко да умреш така, както живееш?

— Аз не умрях, Ана.

— Но ти се размина на косъм — натъртва тя отново. — И преди той да дойде на прага ти, почти се беше предала. След смъртта на Бентън и ти почти се беше отказала да живееш.

Сълзи докосват очите ми.

— Как мислиш, какво щеше да се случи с теб, ако Даян Брей не беше умряла? — пита след това Ана.

Брей оглавяваше Полицейското управление на Ричмънд, много я биваше да хвърля прах в очите на хората, от които зависи нещо. Бързо се прочу в цяла Вирджиния и по ирония на съдбата тъкмо нарцисизмът й, ламтежът за власт и признание явно са привлекли Шандон към нея. Дали първо я е дебнел и следил. Дали е дебнел и мен — отговорът и на двата въпроса май е: да.

— Смяташ ли, че и досега щеше да си главен съдебен лекар, ако Даян Брей беше жива? — гледа ме Ана, без да мига.

— Нямаше да допусна да ме победи. — Опитвам супата и ме присвива стомах. — Колкото и да беше проклета и зла, нямаше да го допусна. Сама съм си господарка на живота. Нямаше да й се оставя. Само от мен зависи дали ще успея или ще се проваля.

— Може би се радваш, че е мъртва — казва Ана.

— Светът е по-добър без нея. — Отмествам малката покривка пред мен и всичко по нея. — Такава е голата истина. Светът е по-добър без хора като нея. Светът ще бъде по-добър и без него.

— По-добър без Шандон ли?

Кимам.

— В такъв случай сигурно съжаляваш, че Луси все пак не го е убила? — пита ме спокойно Ана — знае как да изтръгне истината, без да те напада и съди. — Ако зависеше от теб, сигурно щеше, дето е думата, да му дръпнеш шалтера.

— Не — клатя глава. — Не, не бих дръпнала шалтера на никого. Не мога да ям. Жалко, че си хвърлила толкова усилия. Дано не се разболявам.

— Засега си поприказвахме достатъчно. — Най-неочаквано Ана започва да се държи като майка, решила, че е време за лягане. — Утре е неделя, тъкмо ще си останем у дома, ще си починем. Освобождавам се от ангажиментите, отмених всичките си часове за понеделник. Ще отменя и часовете за вторник и сряда, ако се наложи, чак до края на седмицата.

Опитвам се да възразя, тя обаче не иска и да чуе.

— Хубавото на моята възраст е, че мога да правя каквото си искам — допълва Ана. — Най-много да ме повикат по спешност. Но толкоз. А точно сега, Кей, ти си ми най-спешният случай.

— Не съм спешен случай.

Ставам от масата. Ана ми помага с багажа и ме повежда по дългия коридор за западното крило на величествената къща. В стаята за гости, където ще се настаня неизвестно докога, има огромно легло от тиково дърво, което, както почти всички мебели в дома, е в стил Бидермайер и е покрито с бледа позлата. Обзавеждането е сдържано, с изчистени прости линии, ала истинската същност на Ана проличава в купчините пухени завивки и възглавници и в тежките копринени завеси, които се спускат на водопад с цвят на шампанско към пода от твърдо дърво. В живота тя се ръководи от това да е уютно и приятно на другите, да ги лекува и да прогонва болката, да прославя чистата красота.

— Имаш ли нужда от още нещо? — пита ме, докато ми закача дрехите.

Помагам й да нареди другите неща по чекмеджетата в шкафа и забелязвам, че пак треперя като листо.

— Да ти дам ли хапче за сън? — казва Ана, докато слага обувките ми в дрешника.

Едвам устоявам на изкушението да глътна един ативан или друго успокоително.

— Винаги съм се страхувала да не ми стане навик — отвръщам някак разсеяно. — Ето, виждаш какво правя с цигарите. На мен не може да се разчита.

Ана ме поглежда.

— Много важно е да си отспиш, Кей. Няма по-добър лек за депресията.

Не я разбирам, но знам, че е права. Наистина съм потисната. Вероятно занапред ще бъда още по-потисната, а почна ли да недоспивам, само ще си утежня положението. Цял живот ме е мъчило безсъние и когато станах лекарка, трябваше да устоя на лесния навик да посягам към благинките в собствения си „магазин за бонбони“. А той винаги е бил пълен с лекарства по рецепта. Винаги съм се пазела от тях, както дяволът — от тамян.

Ана ме оставя да седя в леглото на угасени лампи и да гледам в мрака, почти убедена, че веднъж да се зазори, ще установя, че всичко, което ми се е случило, е поредният кошмар, поредният ужас, изпъплил от най-потайните кътчета на душата ми. Гласът на разума шари из подсъзнанието ми досущ лъча на електрическо фенерче, ала не разсейва нищо. Не открива никакъв смисъл в това, че насмалко не съм била осакатена и убита и как този факт ще повлияе върху остатъка от живота ми. Не го проумявам. Божичко, помогни ми! Лягам на една страна и затварям очи. Опитвам да се приспя както навремето мама, която се молеше заедно с мен, аз обаче винаги съм си мислела, че молитвите й са по-скоро за баща ми, който береше душа в другата стая. Понякога, щом мама излезеше, вмъквах в стиховете местоимения в мъжки род. Ако той умре, преди да се събуди, моля те, Господи, прибери душата му. После плачех, докато се унесях.