Обвинението

24.

— И Интерпол ли се е включил в разследването?

Не проумявам какво търси тук Джей. Допреди някакъв си половин месец уж работеше във Франция.

— Е, би трябвало да знаете — казва Джей донякъде жлъчно, или може би само ми се струва. — Мъжът с неустановена самоличност, за когото отправихте запитване в Интерпол, онзи тип, дето е умрял в мотела по-нататък на шосето. Вече се досещаме кой е. И така, отговорът е — да, Интерпол също участва в разследването.

— Не знаех, че сме получили отговор от Интерпол — мъчи се Марино да е горе-долу любезен с Джей. — Да не би онзи от мотела да е издирван в цял свят престъпник?

— Да — потвърждава Джей. — Росо Матос, двайсет и осем годишен, родом от Колумбия. За последно е забелязан в Лос Анджелис. Известен е и с прякора Котарака, понеже се промъква неусетно, ако трябва да очисти някого. Специализирал се е в това. Наемен убиец е. Слави се с вкуса си към скъпите дрехи и автомобили и към младичките момчета. Сигурно трябва да говоря за него в минало време. — Джей млъква. Никой не казва нищо, само го поглеждаме. — Но проумяваме какво е търсел тук, във Вирджиния — допълва той.

— А каква операция провеждате вие? — обръща се Марино към Джилисън Макинтайър.

— Всичко започна преди четири месеца, когато някакъв карал с превишена скорост по шосе номер пет, на няколко километра оттук. Спрели го от пътната полиция в Джеймс Сити. — Тя поглежда към Станфийлд. — Проверили го в компютъра и се оказало, че има доста присъди. По една случайност полицаят забелязал и дръжката на дълга пушка, подала се изпод одеялото на задната седалка: „Калашников 90“ със заличен сериен номер. Лабораторията в Роквил успя да възстанови номера, така разбрахме, че пушката е дошла от Китай с редовна доставка до Ричмънд. Както знаете, „Калашников 90“ е доста разпространена разновидност на автомат „Калашников 47“, който на черно върви по един-два бона. Гангстерите си падат по автоматите „Калашников“, китайско производство, а те редовно се доставят по законен път, в надлежно обозначени сандъци, по всички пристанища на Ричмънд и Норфък. Има и автомати същата марка, внасяни контрабандно от Азия заедно с хероин в сандъци, на които пише какво ли не, като се почне от „Електроника“ и се стигне до „Персийски килими“.

Делово, с глас, в който само от време на време се долавя напрежение, Макинтайър описва престъпната мрежа на контрабандистите, обхванала не само районите на пристанищата и окръг Джеймс Сити, но и фирма за тежкотоварни превози, където Барбоса бил внедрен като шофьор, а самата тя — като негова приятелка. Той дори й бил уредил да почне работа в администрацията, където фалшифицирали товарителници и фактури, за да прикрият доходоносните далавери не само с наркотици и оръжие, но и с цигари, прекарвани от Вирджиния в Ню Йорк и на други места в североизточните щати. Част от оръжието се пласирало чрез местни черноборсаджии, но повечето се разпродавало под тезгяха по оръжейните изложения, каквито, както сме знаели, имало доста във Вирджиния.

— Как се казва фирмата за тежкотоварни превози? — пита Марино.

— „Овърланд“.

Той ме стрелва с очи. Прокарва пръсти през оредяващата си коса.

— Божичко! — казва на всички. — Точно там работи и мъжът на Бев Кифин. Божичко!

— Собственичката на мотел „Форт Джеймс“, пак тя се грижи и за поддръжката му — обяснява на другите Станфийлд.

— „Овърланд“ е голяма фирма и не всички са забъркани в далавери — бърза Прует да прояви обективност. — Затова е и толкова трудно. Самата фирма е законно регистрирана, повечето работещи в нея също са почтени хора. Можеш цял ден да претърсваш камионите и да не откриеш нищо. Има обаче дни, когато потегля камион, натоварен с хартиени изделия, с телевизионни приемници, с нещо друго, но се оказва, че вътре в сандъците има пушки и наркотици.

— Смятате, че някой е надушил Мич? — пита Марино Прует. — И че лошите са решили да го очистят ли?

— В такъв случай защо и Матос е мъртъв? — обажда се Джей. — Освен това, доколкото разбрах, Матос е умрял пръв, нали така? — Той поглежда към мен. — Намерен е мъртъв при наистина странни обстоятелства в мотел по-надолу по пътя. После на другия ден трупът на Мич е изхвърлен в Ричмънд. Пък и Матос не е случаен човек. Не виждам какво търси тук — дори и някой да е разкрил Мич, няма да наема кръволок като Матос. Пращат го да очиства само едра плячка в могъщите престъпни кланове, типове, до които трудно ще се добереш, понеже ги пазят въоръжени до зъби мутри.

— За кого работи Матос? — интересува се Марино. — Знаем ли?

— Работи, за който му плати — уточнява Прует.

— Кръстосва напред-назад, целия свят е обиколил — допълва Джей. — Южна Америка, Европа, Щатите. Не е свързан с никоя престъпна групировка или клан, вълк единак е. Ако искаш да очистиш някого, наемаш Матос.

— Значи някой го е наел да дойде тук — заключавам аз.

— Очевидно да — съгласява се с мен Джей. — Надали е дошъл да разглежда Джеймстаун или коледната украса в Уилямсбърг.

— Знаем и че не той е убил Мич Барбоса — допълва Марино. — Матос е бил мъртъв и е лежал на масата на докторката още преди Мич да излезе, за да потича за здраве.

Всички в стаята кимат. Станфийлд си чисти нокътя. Зареял се е някъде в пространството, личи си, че му е страшно неудобно. Току бърше потта по челото си, сетне прокарва пръсти по панталона си. Марино моли Джилисън Макинтайър да ни разкаже какво точно се е случило.

— Мич обича да тича, преди да обядва — подхваща тя. — Излезе някъде по пладне и не се върна. Това беше вчера. Към два тръгнах да го търся с колата и понеже от него нямаше ни вест, ни кост, звъннах в полицията, и разбира се, на нашите. На Службата за огнестрелно оръжие и на ФБР. Дойдоха и агенти, които се включиха в издирването. Нищо. Знаем, че са го забелязали в района на юридическия факултет.

— На „Маршал-Уайт“ ли? — питам, както си водя бележки.

— Да, в университета „Уилям и Мери“. Мич обикновено тичаше все по един и същи път, от тук покрай шосе номер пет, сетне по Франсис стрийт до Саут Хенри, след това се връщаше. Бягаше към час — час и нещо.

— Знаете ли как е бил облечен и дали е носел у себе си нещо? — продължавам с въпросите.

— Червен анцуг и яке. Сиво. И кобур. Не ходеше никъде без кобура.

— Имаше ли оръжие в него? — включва се и Марино.

Младата жена кима и преглъща тежко с изопнато лице.

— Пистолет, пари, клетъчен телефон. Ключовете от къщи.

— Когато намерихме трупа, нямаше яке — уведомява я Марино. — Нито кобур. Опишете ключа.

— Ключовете — поправя го тя. — Носеше на метална халка ключа от тук, от къщата и ключа от колата.

— Какъв е ключът от къщата? — питам аз и усещам, че Джей се е вторачил в мен.

— Най-обикновен, от месинг.

— В джоба на шортите имаше ключ от неръждаема стомана — пояснявам. — Върху него с флумастер бе написано числото двеста трийсет и три.

Агент Макинтайър се свъсва. Не е виждала такъв ключ.

— Странно. Нямам представа откъде се е взел — възкликва жената.

— Значи са отвели някъде Мич — предполага Марино. — Вързали са го, запушили са му устата, изтезавали са го, после са го откарали в Ричмънд и са го изхвърлили на улицата в един от китните ни квартали — Мосби Корт.

— Там навъртат ли се наркопласьори? — интересува се Прует.

— Колкото щеш. В такива квартали кипи бурна стопанска дейност. Оръжие и дрога. — Марино си познава на пръсти територията. — Но местенца като Мосби Корт си имат и друго предимство — никой не вижда нищо. Решил си да изхвърлиш труп, няма значение, че гъмжи от народ. Всички до един получават временна слепота, амнезия.

— Значи го е извършил човек, който познава Ричмънд — излага най-сетне мнението си и Станфийлд.

Макинтайър гледа с разширени очи. Стъписана е.

— Не знаех, че са го изтезавали — казва тя на мен.

Професионалното й самообладание се разклаща досущ дърво, което — аха — и ще падне.

Описвам изгарянията по трупа на Барбоса, а също — най-подробно — и на Матос. Споменавам как личи, че устите им са били запушени, а ръцете — вързани, а Марино разказва за болтовете по тавана на мотелската стая. Всички в помещението добиват представа. Вече са наясно какво са изживели двамата мъже. Натрапва се мисълта, че са ги убили едни и същи хора или човек. Това обаче не ни разкрива кои са те и защо са го извършили. Не знаем и къде са отвлекли Барбоса, на мен обаче ми хрумва нещо.

— Когато се върнеш там с Вандър — заръчвам на Марино, — не е зле да провериш и другите стаи, току-виж още някъде по таваните има болтове.

— Дадено. И бездруго трябва да отида още веднъж.

Той си поглежда часовника.

— Днес ли? — пита го Джей.

— Да.

— Имате ли причини да смятате, че и Мич като първия мъж е бил дрогиран? — пита ме Прует.

— Не намерих следи от игли — отговарям му. — Но нека видим резултатите от токсикологията.

— Божичко! — проронва Макинтайър.

— И двамата са подмокрили гащите? — намесва се и Станфийлд. — Винаги ли е така, когато някой умира? Не може да сдържи пикочния си мехур и се изпуска? С други думи, естествено ли е?

— Не бих казала, че да се изпуснеш, е рядкост. Но първият мъж — Матос де, се е съблякъл. Беше гол. Както личи, се е подмокрил и после си е свалил дрехите.

— Значи това е станало, преди да го подпалят? — пита Станфийлд.

— Предполагам, да. Не е бил подпален с дрехите — отговарям аз. — Възможно е и двамата да са се изпуснали от страх, от ужас. Всеки ще се подмокри, ако го уплашат до смърт.

— Божичко! — простенва отново Макинтайър.

— А ако гледаш как някакъв изверг завърта болтове по тавана и включва в контакта пистолета с топъл въздух, ще се уплашиш не на шега — колко му е да напълниш гащите! — онагледява без свян Марино. — Знаеш какво ти се пише.

— Божичко! — подвиква Макинтайър. — За какво изобщо става въпрос? — пита с пламнали очи.

Мълчание.

— Защо, дявол го взел, някой ще седне да причинява всичко това на Мич? Той беше много предпазлив, за нищо на света не би се качил в чужда кола, дори не би приближил непознат, който се опитва да го спре на пътя.

— Сещам се за Виетнам, за мъченията, на които са подлагали военнопленниците колкото да ги накарат да приказват — обажда се Станфийлд.

— Желанието да накараш някого да говори, със сигурност е сред причините за изтезания — съгласявам се аз с него.

— Но има случаи, когато мъчителите просто искат да наложат волята си. Да се докажат.

— И според вас тук става дума тъкмо за това? — обръща се към мен Прует.

— Няма как да знам със сигурност. — Сетне питам Макинтайър: — Докато вървях по пътеката към къщата, забелязах въдица.

Тя трепва смутена. После разбира за какво й говоря.

— А, да. Мич обича да ходи за риба.

— Някъде наоколо ли?

— На един поток в парка зад колежа.

Поглеждам Марино. Въпросният поток минава покрай залесената част на къмпинга към мотел „Форт Джеймс“.

— А Мич споменавал ли ви е за мотела при потока? — пита я Марино.

— Знам само, че обичаше да ходи там за риба.

— Познаваше ли собственичката? Бев Кифин де? И съпруга й? Може би ги познавате и двамата, той все пак работи в „Овърланд“ — казва Марино на Макинтайър.

— Знам, че Мич е разговарял със синовете й. Жената има две малки момчета и понякога те също са ходели за риба, когато Мич е бил на потока. Споделял е, че му е мъчно за тях, понеже баща им все го нямало. Но не знам във фирмата да работи човек на име Кифин, все пак им водя счетоводството.

— А можете ли да проверите? — намесва се Джей. — Не е изключено да са с различно презиме.

— Да.

Жената кима.

— Помните ли кога за последен път Мич ходи там за риба? — интересува се Марино.

— Точно преди да завали сняг — отвръща тя. — Дотогава времето беше много хубаво.

— Забелязах на стълбищната площадка дребни пари, няколко бутилки бира и пури — вметвам аз. — Точно до въдицата.

— Сигурна ли сте, че не е ходил за риба, откакто наваля сняг? — продължава Марино мисълта ми.

От очите на жената се вижда, че не е сигурна. Питам се доколко всъщност е познавала своя приятел под прикритие.

— А вие с Мич знаете ли за нещо незаконно, вършено в мотела? — пита я Марино.

Макинтайър клати глава.

— Той не ми е споменавал нищо. Ходеше там колкото да лови риба, приказваше си с момчетата, ако ги видеше.

— Ако ги видеше при потока ли? — продължава да я притиска Марино. — Имате ли причини да смятате, че Мич все пак е ходел понякога и в къщата — колкото да им каже едно „здрасти“?

Тя се двоуми.

— Щедър човек ли беше Мич?

— О, да — отвръща жената. — Много щедър. Може и да се е отбивал. Не знам. Наистина обича децата. Обичаше ги де — добавя през сълзи, а отвътре й ври и кипи.

— Като какъв се е представял? Като шофьор на камион ли? Какво е казвал за вас? Че сте счетоводителка ли? Вие всъщност не сте били истински гаджета. Това ви е служело за прикритие, нали? — пита Марино — очевидно има предвид нещо.

Навел се е напред, подпрял се е с длани на коленете си и гледа вторачено Джилисън Макинтайър.

Изпадне ли в такова състояние, направо изстрелва въпросите и почти не оставя време на хората да му отговорят. После те се объркват и изтърсват нещо, за което след това съжаляват. Жената прави точно това.

— Престанете! Така де, все пак не съм заподозряна — тросва му се тя. — Пък и за връзката ни. Не знам накъде биете. Беше професионална. Но няма как да не се сближиш с човек, с когото живееш под един покрив и с когото се държиш така, сякаш сте гаджета — за пред хората де.

— Но вие не сте били гаджета — натъртва Марино. — Най-малкото той не се е отнасял с вас като със своя приятелка. Вършели сте работа, нали така? Мисълта ми е, че ако е решел да окаже внимание на самотна жена с две мили момченца, е могъл да го направи. — Марино се обляга на стола. В стаята се спуска тишина, която направо кънти. — Лошото е, че Мич не е бивало да го прави. При тези обстоятелства би било опасно и много глупаво. Да не е бил от свалячите, които търчат подир всяка фуста?

Макинтайър не му отговаря. По страните й се стичат сълзи.

— Знаете ли какво, хора? — оглежда Марино хола. — Няма да се учудя, ако Мич се е забъркал в нещо, което изобщо не е свързано с операцията, провеждана под прикритие. Неподходящо време, неподходящо място. Хванал е нещо, което със сигурност не е смятал да лови.

— Имате ли представа къде Мич е бил в сряда, в три следобед, когато Матос е отседнал в хотела и е избухнал пожарът? — Станфийлд се опитва да съедини отделните парчета. — Тук ли е бил или някъде другаде?

— Не, не беше тук — проронва едва чуто младата жена и бърше очи с хартиена кърпичка. — Отиде някъде. Не знам къде.

Марино сумти презрително. Излишно е да го изрича на глас. Хора, които работят заедно под прикритие, са длъжни да знаят във всеки момент къде се намира другият и щом агент Макинтайър е била в неведение къде точно е ходил специален агент Барбоса, той вероятно се е занимавал с нещо странично, нямащо отношение към разследването.

— Знам, Джилисън, дори не ви се мисли за това — добавя вече по-меко Марино, — но Мич е бил изтезаван и убит, нали така? Мисълта ми е, че е бил уплашен до смърт. В буквалния смисъл на думата. Каквото и да са му причинявали, то е било ужасно, Мич е получил сърдечен пристъп. Подмокрил се е. Отвели са го някъде, вързали са го, запушили са му устата, после намираме в джоба му тоя странен ключ, който очевидно е подхвърлен. Защо? Бил ли се е забъркал в нещо, за което трябва да знаем, Джилисън? Може би е ходел на оня поток при къмпинга, за да лови не само риба?

По лицето на Макинтайър се стичат сълзи. Тя ги бърше припряно с кърпичката и подсмърча.

— Пийваше си, беше женкар — проронва едва чуто.

— Излизал ли е вечер, обикалял ли е заведенията и така нататък? — пита я Прует.

Тя кима.

— Това влизаше в прикритието му. Видяхте го… — стрелва ме жената с очи. — Боядисана коса, обица и така нататък. Мич се беше вживял в ролята на голям купонджия и наистина си беше отявлен сваляч. Никога не е твърдял, че ми е верен, че не изневерява на така наречената си приятелка. Правеше го, за да се прикрива. Но дълбоко в себе си си беше такъв. Да. Притеснявах се. Но какво да правя! Мич беше добър агент. Според мен не е вършел нищо нередно, ако това имате предвид. Но и не ми казваше всичко. Ако например е подразбрал, че на къмпинга става нещо, сигурно се е опитал да види какво.

— Без да ви държи в течение — потвърждава Марино.

И този път жената кима.

— Пък и аз си вършех работата. Не съм седяла да го чакам. Работех в администрацията на „Овърланд“. Най-малкото на плаващо работно време. Не знаехме по двайсет и четири часа в денонощието къде е другият и какво прави.

— Поне едно е ясно — обобщава Марино. — Мич се е натъкнал на нещо. Дали не е бил при мотела горе-долу по времето, когато Матос е отишъл там, и е имал нещастието да го забележат. Обяснението вероятно е съвсем просто. Някой решава, че е надушил нещо, разбрал е нещо, и след миг — хоп! — отвличат го и му затварят устата.

Никой не оспорва предположението на Марино. Сега-засега то е единственото, в което има някаква логика.

— Покрай това отново се връщаме на въпроса какво е търсел тук Матос — отбелязва Прует.

Поглеждам към Станфийлд. Той се е отдръпнал от разговора. Пребледнял е. Мести очи към мен и начаса ги извръща. Навлажнява устни, кашля няколко пъти.

— Детектив Станфийлд — чувствам се длъжна да кажа пред всички. — За бога, не споменавайте нищо на зет си. — В очите му блясва гняв. Унизила съм го — чудо голямо! — Много ви моля — добавям аз.

— Искате ли да знаете истината? — сопва се той ядно. — Не ме забърквайте в това. — Става бавно и като примигва, оглежда с пламнали очи стаята. — Не знам за какво говорите, но не искам да ме забърквате, чухте ли. Вие от федералните служби вече сте се заели със случая — ваш е. Но без мен! — кима той. — Чухте ме много добре! Без мен.

За наше изумление детектив Станфийлд се свлича на земята. Пада толкова тежко, че помещението се разтриса. Скачам като попарена. Слава богу, диша! Пулсът му е много ускорен, но Станфийлд не е получил сърдечен пристъп, нищо не застрашава живота му. Просто е припаднал. Опипвам главата му — да не би да се е наранил. Няма му нищо. Малко по малко той се съвзема. Ние с Марино му помагаме да се изправи и го отвеждаме да легне на канапето. Подлагам му под главата няколко възглавници. Той е преди всичко притеснен, и то много.

— Захарна болест ли имате, детектив Станфийлд? — питам го аз. — Или болно сърце?

— Дайте ми кола или нещо друго и ще ми мине — отвръща той изнемощял.

Ставам и се отправям към кухнята.

— Чакайте да видим какво мога да ви предложа — казвам аз, сякаш съм си у дома.

Вадя от хладилника портокалов сок. В едно от чекмеджетата намирам течен шоколад и гребвам с голяма лъжица. Докато търся хартиени салфетки, мярвам при тестера флаконче с лекарство по рецепта. Върху етикета е написано името на Мич Барбоса. Взимал е антидепресант — прозак. Връщам се в хола и го споменавам на Макинтайър, а тя обяснява, че Барбоса е почнал да взима прозака преди няколко месеца, понеже страдал от повишена тревожност и депресии, които, както допълва жената, отдавал на работата под прикритие и стреса.

— Виж ти! — е единственото, което Марино има да каже.

— Спомена, че оттук се връщаш в мотела — обръща се Джей към него.

— Да, Вандър ще провери дали ще извадим късмет с отпечатъците.

— Отпечатъци ли? — прошепва Станфийлд, както лежи.

— Божичко, Станфийлд! — мърмори отчаян Марино. — Какво са ви учили в тая полицейска школа? Или благодарение на оня никаквец, зет ти, си взел няколко курса наведнъж?

— Точно така, зет ми е никаквец, ако искате да знаете истината — изрича следователят толкова жално и искрено, че всички се засмиваме. Той се понадига на възглавниците. — И ти си права — поглежда Станфийлд към мен. — Не биваше да му казвам за следствието. Но от тук нататък ще мълча като гроб, защото каквото и да му кажа, той го обръща на политика. Не аз, а зет ми си измисли всички ония дивотии за Джеймстаун.

Прует бърчи чело.

— Какви дивотии за Джеймстаун?

— Как какви? За разкопките и пищните тържества, които щатът подготвя. Ако трябва да съм пределно откровен, Динуиди е точно толкова индианец, колкото и аз. Откъде си ги измисли тия бабини деветини, че бил потомък на вожда Похатан! Умът ми не го побира!

Очите му блестят презрително. Той вероятно мрази зет си.

— Мич наистина има във вените си индианска кръв — съобщава мрачно Макинтайър. — По линия на майка си е потомък на коренните жители на Америка.

— Божичко, дано само не надушат вестниците! — шушука Марино на Станфийлд, понеже явно не вярва, че следователят ще си държи езика зад зъбите. — Вече си имаме един обратен, сега за капак се появява и индианец. Бре, бре, бре! — клати той глава. — В никакъв случай не бива да допускаме тук да се замесва политиката, не бива да допускаме това да се разчува, сериозно ви говоря. — Вторачва се право в Станфийлд, после и в Джей. — Защото знаете ли? Нямаме право да говорим какво според нас се случва. Нямаме право да говорим за голямата операция. И че Мич е бил внедрен агент на ФБР. И че по някакъв заобиколен начин Шандон също има пръст в ставащото. Ако всички почнат да приказват, че хомосексуалистите си разчистват сметките и престъпленията са извършени от омраза, просто не знам как ще се измъкнем. Все пак нямаме право да кажем истината.

— Не съм съгласен — възразява Джей. — Още не знам със сигурност защо точно са извършени убийствата. Не мога да приема например, че Матос, а сега и Барбоса не са свързани с незаконната търговия на оръжие. И съм повече от убеден, че убийствата са свързани.

Никой не му противоречи. Убийствата са извършени по сходен начин, почти сигурно е, че са свързани и дори, че са извършени от едно и също лице или лица.

— Не мога да изключа напълно и възможността това да са престъпления, извършени от омраза — продължава Джей. — Обратен. Индианец — свива той рамене. — Изтезанията, общо взето, са израз на омраза. Има ли наранявания по гениталиите? — обръща се Джей към мен.

— Не — издържам аз на погледа му.

Странно ми е, че някога сме били близки, странно ми е да гледам пълните му устни и изящните ръце и да си спомням допира им. Докато се разхождахме по улиците на Париж, хората се обръщаха и го заглеждаха.

— Хмм — проточва той. — Това според мен е интересно и важно. Не съм психиатър криминалист, разбира се, но както личи, при престъпленията от омраза извършителите рядко нараняват гениталиите на жертвата.

Марино го гледа невярващо, с уста, отворена в неприкрито презрение.

— Защото въпросните извършители обикновено са простаци хомофоби и последното нещо, което ще докоснат, са гениталиите на убития — допълва Джей.

— Ако наистина смятате да се впускате в такива догадки — тросва се вкиснат Марино, — дайте да сложим в кюпа и Шандон. И той не се докосва до гениталиите на жертвите. Така де, дори не им смъква гащите, само им хапе лицата и гърдите и ги скъсва от бой. А от кръста надолу е свалял само обувките и чорапите и е ръфал ходилата. Защо? Страхувал се е негодникът му с негодник от женските гениталии, понеже неговите са уродливи, както и цялото му тяло. — Марино се взира в лицата около себе си. — Хубавото на това, че го тикнахме на топло, е, че така успяхме да го поогледаме. Нали? И знаете ли? Нашето приятелче си няма пишка. Или по-скоро онова, което има, не може да се нарече пишка.

Сега вече Станфийлд седи, изправил гръб на канапето, и гледа с разширени от изумление очи.

— Ще дойда с вас до мотела — казва Джей на Марино.

Марино се изправя и поглежда през прозореца.

— Къде ли се запиля тоя Вандър? — възкликва той.

Открива го по клетъчния телефон и след няколко минути отиваме да го посрещнем на паркинга. Джей тръгва с мен. Усещам, че изгаря от желание да си поприказва с мен, да стигнем до единодушие. В този смисъл се държи като жена. Иска да си излее душата, да изглади положението, да сложи край на връзката ни или да я поднови, така че пак да ми се качи на главата и да ме разиграва. Аз обаче нямам такива намерения.

— Ще ми отделиш ли минутка, Кей? — пита той на паркинга.

Спирам и го гледам, като междувременно си закопчавам якето. Усещам, че Марино ни наблюдава, докато вади от багажника на джипа торбите и бебешката количка и ги прехвърля в автомобила на Вандър.

— Знам, не е никак приятно, но дали няма начин да улесним нещата? Все пак се налага да работим заедно — подхваща Джей.

— Може би е трябвало да помислиш за това, преди да разкажеш на Джейми Бъргър всичко до най-малките подробности — сопвам му се аз.

— Не съм казал нищо срещу теб — гледа ме той втренчено.

— Точно така.

— Тя съвсем естествено ми задаваше въпроси. Просто си вършеше работата.

Не му вярвам. Това ми е основният проблем с Джей Тали. Нямам му доверие и сега съжалявам, че изобщо някога съм му се доверявала.

— Странна работа — отбелязвам. — Започнали са да подпитват за мен още преди убийството на Даян Брей. Точно по времето, когато бях с теб в Париж.

Лицето му помръква. Върху него се изписва гняв, Джей не успява да го прикрие.

— Страдаш от мания за преследване, Кей — казва ми той.

— Прав си — отвръщам. — Абсолютно прав, Джей.