Обвинението

25.

Никога досега не съм карала джипа на Марино и при други, по-спокойни обстоятелства сценарият вероятно щеше да ми се стори смехотворен. Дребничка съм на ръст, висока съм, има-няма, сто и шейсет сантиметра, не съм по крайностите и изхвърлянията. Нося дънки, но не и днес. Смятам, че се обличам както приляга на шеф на такава голяма служба и на юрист: най-често в костюм с пола или в мек панталон и сако, освен ако не ходя на оглед на местопрестъпление. Руса съм, подстригвам се късо, старая се винаги да съм с прическа, не прекалявам с грима, не наблягам и на бижутата, ако не се броят часовникът и пръстенът с печата. Нямам и една-едничка татуировка. Не съм от жените, които ще се впуснат да карат някакви чудовищни мъжкарски джипове, тъмносини, с хромирани кални джанти, със скенер и огромни, поклащащи се антени към двупосочната радиостанция и транзистора.

Поемам на запад по шейсет и четвърто шосе, за да се върна по-бързо в Ричмънд, и внимавам как карам, понеже не е шега работа да управляваш с една ръка джип с подобни габарити. Никога не съм изживявала такава Коледа и това ме потиска все повече. Обикновено вече съм заредила хладилника и фризера, приготвила съм сосовете и супите, украсила съм къщата. Чувствам се напълно бездомна и чужда и докато пътувам с джипа на Марино по междущатската магистрала, изведнъж ми хрумва, че дори не знам къде ще спя довечера. Сигурно у Ана, но се притеснявам от неизбежния хлад помежду ни. Сутринта дори не я видях — внезапно ме връхлитат усещане за безпомощност и самота, които сякаш ме притискат надолу към седалката. Звънвам по пейджъра на Луси.

— Трябва утре да се прибера вкъщи — казвам й по телефона.

— Дали да не дойдеш при мен и Тиюн в хотела? — предлага тя.

— По-добре вие двете да се пренесете при мен.

Трудно ми е да споделя, че имам нужда от тях, но какво да се прави, такава е голата истина. По ред причини.

— Кога да дойдем?

— Сутринта ще отпразнуваме заедно Коледата.

— Значи рано.

На Коледа Луси никога не се е будела по-късно от шест сутринта.

— Ще стана и ще отидем вкъщи — казвам й.

Двайсет и четвърти декември. Дните са възможно най-къси, ще мине доста време, докато светлината отново измести мрака и разсее тежките ми тревожни настроения. Вече се е мръкнало, когато стигам в центъра на Ричмънд. В шест и пет спирам пред къщата на Ана и заварвам Бъргър, която ме чака в спортния мерцедес с включени фарове, разсейващи мрака. Автомобила на Ана го няма. Тя не си е у дома. И аз не знам защо, но това съвсем ме изважда от релси, може би защото подозирам, че Ана е разбрала отнякъде как Бъргър ще мине да ме вземе оттук и е предпочела да се махне от къщата. Покрай това се сещам, че Ана е разговаряла с някои хора и някой ден може би ще бъде принудена да разкрие какво съм й разказала в дома й, когато съм била най-уязвима.

Бъргър слиза от мерцедеса точно когато аз отварям вратата на джипа — и да е стъписана от средството ми на придвижване, не го показва с нищо.

— Ще вземете ли нещо от къщата, преди да потеглим? — пита ме тя.

— Няма да се бавя — отвръщам. — Доктор Зенър тук ли беше, когато дойдохте?

Усещам как прокурорката застава нащрек.

— Пристигнах минути преди вас.

Увърта, мисля си, докато се качвам по стълбището пред входната врата. Отключвам и щраквам алармата. Антрето тъне в мрак, големият полилей и коледните лампички не светят. Драсвам на Ана бележка и й благодаря за приятелството и гостоприемството. Обяснявам, че смятам утре да се прибера и съм сигурна, че тя ще ме разбере. Искам най-вече да знае, че не й се сърдя и си давам сметка как и тя, точно както и аз, е станала жертва на обстоятелствата. Казвам „обстоятелства“, понеже вече не съм сигурна кой точно е опрял дулото в главата на Ана и й нарежда да разкрива онова, което съм й доверила. Роки Каджиано вероятно е следващият на опашката, освен ако не ми предявят обвинение. Сторят ли го, вече няма да съм в състояние да влияя върху хода на процеса срещу Шандон. Оставям бележката върху безупречно оправеното легло на Ана в стил Бидермайер. После се качвам в автомобила на Бъргър и захващам да й разказвам как е минал денят в окръг Джеймс Сити, за изоставения багаж в къмпинга и за дългите белезникави косми. Тя ме слуша съсредоточено, както кара — ориентира се бързо, сякаш цял живот е живяла в Ричмънд.

— Можем ли да докажем, че космите са на Шандон? — пита ме накрая. — Ако както обикновено няма корени? Космите, намерени на местопрестъпленията, са без корени, нали? На вашите местопрестъпления де. Луонг и Брей.

— Бяха без корени — потвърждавам, жегната, задето Бъргър е натъртила на моите престъпления. Те не са мои, възразявам наум. — Космите са окапали, затова са без корени — обяснявам на прокурорката. — Но и с такива косми можем да направим митохондриален анализ на ДНК. Значи отговорът е „да“ — можем да установим със сигурност, че космите от къмпинга са негови.

— Обяснете ми, ако обичате — моли Бъргър. — Не разбирам какво ще рече „митохондриален анализ на ДНК“. Не съм експерт по косата, особено по коса като неговата.

Темата за ДНК-то не е от лесните. На повечето хора им е трудно да проумеят как така животът може да се обясни и на молекулярно равнище, пък и това не ги занимава особено. Полицаите и прокурорите се радват, че ДНК е способна на толкова много неща. Но не обичат да говорят за това в научна светлина. Малцина го разбират. Както гласи един стар виц, повечето хора дори не могат да напишат „ДНК“. Обяснявам, че има ДНК на ядрото, когато разполагаме с клетки с ядра, каквито се срещат в кръвта, тъканите, семенната течност и корените на косата. ДНК на ядрото се наследява по линия и на двамата родители, така че, разполагаме ли с ДНК на ядрото, имаме в известен смисъл цялостен портрет на човека, който можем да сравняваме с биологичните образци, оставени от него например на друго местопрестъпление.

— Можем ли просто да сравним космите от къмпинга с космите, останали от Шандон на другите местопрестъпления? — интересува се прокурорката.

— Не можем да разчитаме на успех — отговарям аз. — В този случай и да направим микроскопски анализ, той няма да ни даде много, понеже космите са без пигмент. Най-много да докажем, че морфологично едните косми са еднакви или сходни с другите.

— А това няма да убеди съдебните заседатели — разсъждава Бъргър на глас.

— Ни най-малко.

— Но ако не направим микроскопско сравнение, защитата ще викне: „Защо сте го пропуснали?“ — допълва прокурорката.

— Щом искате, ще ги сравним с микроскоп.

— Да, космите по трупа на Сюзан Плес и другите от случаите, които разследвате вие.

— Щом искате — повтарям аз.

— Обяснете ми за космите без корени. При тях какво става с ДНК-то?

Разказвам, че митохондриалната ДНК се намира в стените на клетките, а не в ядрото, което ще рече, че това е антропологичната ДНК на космите, ноктите, зъбите и костите. Митохондриалната ДНК, това са молекулите, от които сме изградени, нашият хоросан и камък. Все пак приложението й е ограничено, понеже митохондриалната ДНК се наследява само по майчина линия. Използвам сравнението с яйцето. Представете си, че митохондриалната ДНК е белтъкът, а ДНК на ядрото — жълтъкът. Няма как да сравните едното с другото. Но ако разполагате с ДНК от кръвта, имате цялото яйце и сте в състояние да сравнявате митохондриално с митохондриално: белтък с белтък. Разполагаме с кръв, защото Шандон е задържан под стража. Докато е в болницата, трябва да даде кръв за изследване. Имаме пълния му ДНК профил и можем да сравним митохондриалната ДНК на намерените косми с митохондриалната ДНК в кръвната проба.

Бъргър слуша, без да ме прекъсва. Явно разбира какво й обяснявам. Както обикновено не си записва. Пита ме:

— А оставил ли е косми и във вашата къща?

— Не знам какво е намерила полицията.

— След като косата му капе, значи все са останали косми или в къщата, или най-малкото в преспите по двора, докато се е мятал от болка.

— Логично е — съгласявам се аз с нея.

— Напоследък чета за върколаците — прехвърля се прокурорката на следващата тема. — Очевидно е имало хора, които наистина са се мислели за върколаци или са опитвали какво ли не, само и само да станат такива. Черна магия, вещерство. Сатанински култове. Хапели са околните. Пиели са кръв. Как смятате, дали Шандон наистина се мисли за loup-garou? За върколак де. Може би дори му се иска да е такъв?

— Така ще го обявят за невменяем и няма да го осъдят — отговарям аз — отдавна съм наясно, че адвокатът му ще разчита тъкмо на това.

— В началото на шестнайсети век в Унгария е живяла графиня Елизабет Батори-Надаши, известна и като Кървавата графиня — продължава нататък Бъргър. — Според преданието е изтезавала и умъртвила към шестстотин млади жени. Къпела се в кръвта им, понеже вярвала, че така ще остане вечно млада и ще се запази красива. Чували ли сте за нея?

— Съвсем бегло.

— Пак според преданието държала младите жени в своя зандан, угоявала ги, източвала им кръвта и се къпела в нея, а после карала други затворнички да я лижат, понеже кърпите й били жулели кожата. Разтърквала се от глава до пети с кръв — разсъждава на глас прокурорката. — Но в тези предания е пропуснато очевидното. Сексуалната съставка — добавя тя сухо. — Убийства, извършени от похот. Дори и извършителят им наистина да е вярвал във вълшебната сила на кръвта, тук пак става въпрос за надмощие и секс, независимо дали си красива графиня или урод по рождение, израсъл на остров Сен Луи.

Завиваме по Кентърбъри Роуд и навлизаме в залесения богаташки квартал Уиндзор Фармс, където живееше Даян Брей. Къщата й се пада в самия край и е отделена със зид от шумната магистрала за центъра на града.

— Бих дала дясната си ръка, само и само да разбера какви книги има в библиотеката на Шандон — казва Бъргър. — Или по-точно, какво е чел той през годините, освен историческите трудове и другите ерудитски писания, които му бил давал баща му. Знае ли например за Кървавата графиня? Разтривал ли се е с кръв, понеже се е надявал на чудодейно изцеление?

— Смятаме, че се е къпел в Сена, а след това — и в река Джеймс — пояснявам аз. — Вероятно точно с надеждата за чудодейно изцеление.

— Както в Библията.

— Може би.

— Не е изключено да чете и Свещеното писание — предполага прокурорката. — Дали е бил повлиян от серийния убиец, французина Жил Гарние, който е убивал невръстни момченца, после ги е изяждал и е виел по пълнолуние? В средновековна Франция е имало доста от така наречените върколаци. В това са обвинени към трийсет хиляди души, представяте ли си? — Бъргър се е ровила доста. Личи си. — Във фолклора за върколака се смята, че ухапе ли те, и ти ставаш като него. Дали Шандон не се е опитвал да превърне жертвите си във върколаци? За да си намери невеста, сродна душа, с която да са си лика-прилика?

Тези необичайни разсъждения започват да образуват картина, много по-безпристрастна и делнична, отколкото би могло да ви се стори. Бъргър просто предугажда ходовете на защитата, която очевидно ще се опита да отклони вниманието на съдебните заседатели от ужасните престъпления и да го насочи към физическата уродливост на Шандон, към уж неговата невменяемост и откровени особнячества. Стига адвокатът да успее да докаже как подсъдимият е убеден, че е свръхестествено същество, върколак, чудовище, съдебните заседатели надали ще го обявят за виновен и ще го осъдят на доживотен затвор. Хрумва ми, че на някои може дори да им домъчнее за него.

— Защитата на сребърния куршум — отсъжда Бъргър — има предвид поверието, че върколак може да бъде убит само със сребърен куршум. — Разполагаме с цяла планина улики, но същото беше и с обвинението в процеса срещу О. Дж. Симпсън. Защитата на Шандон ще прибегне до сребърния куршум: че той е невменяем и достоен за съжаление.

Белосаната къща на Даян Брей с мансарден покрив е в стил Кейп Код15 и макар че полицаите са разчистили местопрестъплението и са го обезопасили, имотът още не се е върнал към живот. Дори Бъргър не може да влезе без разрешение на собственика, в този случай, на наследника. Седим в автомобила, спрян на алеята, и чакаме братът на Даян — Ерик Брей, да се появи с ключа.

— Сигурно сте го видели на погребението. — Бъргър ми напомня, че тъкмо Ерик Брей е носел урната с праха на сестра си. — Я ми кажете как Шандон е успял да убеди една опитна полицайка да му отвори?

Бъргър насочва вниманието от някогашните чудовища в средновековна Франция към съвсем истинската касапница пред очите ни.

— Това излиза извън моята територия, госпожо Бъргър. По-добре се ограничете с въпроси за трупове и какво съм установила от тях.

— Точно сега няма територии, има само въпроси.

— Защо го казвате, защото смятате, че и бездруго няма да се явя пред съда, най-малкото в нюйоркския, понеже съм дамгосана ли? — отварям аз смело тази врата. — Всъщност човек едва ли може да бъде по-дамгосан, отколкото съм аз сега.

Млъквам, за да видя дали Бъргър знае. Тя обаче не проронва и дума, затова поставям ребром въпроса:

— Райтър намеквал ли ви е, че аз надали ще ви помогна особено? Че ме разследва разширен състав на съдебните заседатели, които да решат дали да ме предадат на съда, понеже на щатския главен прокурор му е хрумнало, че може би имам пръст в смъртта на Даян Брей?

— Не само ми е намеквал — отвръща тихо Бъргър, все така загледана в тъмната къща на Брей. — Обсъдихме го с Марино.

— И това ми било поверително заседание! — подмятам ехидно.

— Е, по правило наистина не може да се обсъжда онова, което става на заседанията на разширения състав. Но засега там не става нищо. Единственото, което се случва, е, че Райтър се възползва от свикването му, за да се добере до каквото може. До телефонните ви сметки. До банковите ви извлечения. Какво шушукат хората. Знаете как стават тия неща. Сигурна съм, че сте се явявали като свидетелка пред разширени състави.

Казва го, все едно го правя всеки ден. Възмущението ми расте и се плисва в думи.

— Знаете ли, и аз имам чувства — сопвам се аз. — Обвиненията в убийство може и да са всекидневие за вас, за мен обаче не са. Доброто име е единственото, което не мога да си позволя да загубя. За мен то е всичко. Да обвинят в такова престъпление точно мен! Точно мен! Как изобщо им е хрумнало, че съм способна да извърша онова, срещу което се боря всеки миг от живота си? Не бих го сторила за нищо на света. Не злоупотребявам с властта си. Никога. Не наранявам преднамерено никого. Никого. И не гледам през пръсти на такива съшити с бели конци обвинения, госпожо Бъргър. Не може да ми се случи нещо по-страшно от това. Нищо.

— Искате ли съвет от мен? — поглежда ме прокурорката.

— Винаги съм готова да изслушам другите.

— Първо, медиите все ще научат отнякъде. Знаете го. На ваше място щях да ги изпреваря и да дам пресконференция. Незабавно. Добрата новина е, че не са ви уволнили. Не сте изгубили подкрепата на хората, които имат власт над професионалния ви живот. А това си е цяло чудо! В такива случаи политиците обикновено се изпокриват в миша дупка, добре че губернаторът има много високо мнение за вас. Не вярва, че сте убили Даян Брей. Ако го заяви на всеослушание, не ви застрашава нищо, освен ако разширеният състав не избърза и не ви предяви обвинение.

— Обсъждали ли сте го с губернатора Мичъл? — питам я аз.

— В миналото сме се срещали. Познаваме се. Докато той беше главен прокурор, сме работили заедно по един случай.

— Да, знам — натъртвам, пък и не я питах това.

Мълчание. Бъргър се е вторачила в къщата на Брей. Вътре е тъмно и аз напомням, че Шандон обикновено развърта крушката на верандата или издърпва жиците. Жертвата отваря вратата, а убиецът се спотайва в тъмното.

— Бих искала да чуя мнението ви — казва след това прокурорката. — Убедена съм, че имате мнение. Все пак сте много наблюдателна, опитна следователка — натъртва тя. — Знаете и какво е направил с вас Шандон, познавате почерка му както никой друг.

Сепвам се, когато Бъргър ми напомня как Шандон ми се е нахвърлил. Тя просто си върши работата, но се чувствам обидена от възгрубата й обективност. Объркана съм и от уклончивостта й. Неприятно ми е, че тъкмо тя решава какво ще обсъждаме и кога, и колко. Не мога да се сдържа. И аз съм човек. След всичко, което съм изживяла, ми се иска Бъргър да прояви към мен поне намек на съчувствие.

— Сутринта някой се обади в моргата и се представи като Бентън Уесли — казвам уж между другото. — Някакви вести от Роки Каджиано? Какво ли крои?

От гнева и страха гласът ми звучи пискливо.

— Засега можем да не се притесняваме от него — заявява Бъргър така, сякаш е повече от сигурна. — В стила му е да се спотайва. Но няма да се изненадам, ако пак прибегне до старите си номера. Тормоз. Следене. Ако не друго, то колкото да ни сплаши и притисне до стената. Мен ако питате, няма да имате пряка връзка с Роки, дори няма да го зърнете и отдалеч, докато не наближи датата, за когато ще бъде насрочено делото. Ако изобщо го видите някога. Такъв си е, негодникът му с негодник. През цялото време дърпа конците зад кулисите.

Двете мълчим. Прокурорката изчаква да сваля гарда.

— Добре де, моето мнение или предположение — казвам аз накрая. — Нали това искате?

— Да, искам това. От нас двете би излязъл страхотен екип.

Бъргър намеква за втория окръжен прокурор, който й помага по време на процес. Или току-що ми е направила комплимент, или ми се подиграва.

— Даян Брей имаше приятелка, която я е посещавала доста често — правя аз първата стъпка, с която излизам от свои води. — Детектив Андерсън. Беше хлътнала по Брей. А тя я разиграваше като малко пале, поне с такова впечатление съм останала. Според мен не е изключено Шандон да е следил Брей и да е събирал сведения за нея. Виждал е как Андерсън идва и си отива. Вечерта на убийството е изчакал Андерсън да си тръгне от къщата… — Поглеждам нататък. — Та е изчакал и незабавно е отишъл да отвие крушката на верандата, после е почукал на вратата. Брей е решила, че Андерсън се е върнала, за да продължат разправията или да се сдобрят.

— Защото са се карали. Често — продължава Бъргър разказа.

— По всичко изглежда, че връзката им е била доста бурна — навлизам още по-навътре в забранената територия. Нямам право да се занимавам с тази част от разследването, но въпреки това продължавам: — И преди Андерсън си е тръгвала разярена, а после се е връщала — добавям.

— След като трупът е бил открит, вие сте присъствали на разпита на Андерсън.

Бъргър знае това. Някой й е казал. Вероятно Марино.

— Да, присъствах.

— И какво е станало оная вечер, докато Андерсън е ядяла пица и е пиела бира у Брей?

— Счепкали са се нещо, така поне твърди Андерсън. Тя се разсърдила и си тръгнала, а малко след това се почукало на вратата. Точно както чукала Андерсън. Шандон е почукал точно като нея, както при мен се представи за полицай.

— Покажете ми — гледа ме Бъргър.

Чукам по конзолата между предните седалки. Три пъти, силно.

— Така ли е чукала Андерсън по вратата? Защо не е използвала звънеца? — интересува се Бъргър.

— Доста време работите с ченгета, знаете, че те рядко посягат към звънеца. Свикнали са с квартали, където звънците, ако изобщо ги има, обикновено не работят.

— Интересно, защо ли Андерсън не се е върнала? — отбелязва прокурорката. — Ами ако се беше върнала? Как мислите, дали Шандон е разбрал отнякъде, че оная вечер тя няма да се върне.

— И аз съм се питала.

— Дали просто не е доловил нещо в поведението й, когато е излязла? Или може би вече не се е владеел и не е могъл да се спре? — разсъждава на глас Бъргър. — Може би похотта е надделяла над страха, че някой ще го завари.

— Не е изключено да е забелязал и друго — доста важно — вметвам аз. — Андерсън не е имала ключ от къщата на Брей. Тя й е отваряла.

— Да, но на другата заран, когато Андерсън се е върнала и е открила трупа, вратата не е била заключена, нали така?

— Това не означава, че не е било заключено, когато Шандон е влязъл вътре и е нападнал Брей. Докато е убивал Ким Луонг, е сложил табелата „Затворено“ и е заключил вратата на бакалията.

— Но не знаем със сигурност, дали когато е влязъл у Брей, е заключил след себе си — повтаря пак прокурорката.

— Лично аз не го знам със сигурност.

— Може и да не е заключил — продължава Бъргър. — Може да е нахълтал и да е започнала гонитба. Отключено е през цялото време, докато Шандон осакатява в спалнята трупа.

— Това би означавало, че не се е владеел и се е излагал на огромна опасност — натъртвам аз.

— Хм. Не искам да се впускаме в догадки дали се е владеел — казва сякаш на себе си Бъргър.

— Да не се владее, не означава, че е невменяем — напомням й аз. — Който убива — освен при самозащита — не се владее.

— Вярно си е, признавам — кима прокурорката. — И така, Брей отваря вратата, лампата не свети и Шандон не се вижда в тъмното.

— Точно това е направил и с доктор Щван в Париж — обяснявам й аз. — И там няколко жени са убити по същия начин, в някои от случаите Шандон дори е оставял до труповете бележки.

— Точно оттам идва прозвището Loup-garou — вметва прокурорката.

— Написал е името и върху кашон вътре в товарния контейнер, където беше намерен трупът — трупът на брат му Тома де — уточнявам аз. — Започнал е да оставя бележки, на които се представя като Върколака, именно при първите убийства в Париж. Една вечер отишъл у доктор Щван, не знаел, че мъжът й лежи болен вкъщи. Той работи вечер, главен готвач е в един ресторант, онзи път обаче непредвидено си останал у дома, и слава богу! Доктор Щван отваря вратата. Когато чува от другата стая мъжа й, Шандон хуква да бяга.

— Тя успяла ли е да го разгледа добре?

— Според мен не — припомням онова, което ми е казала доктор Щван. — Било е тъмно. Тя е останала с впечатлението, че мъжът е облечен изрядно, в дълго тъмно палто, бил е с шал, бил е пъхнал ръце в джобовете си. Говорел изискано, държал се много възпитано, използвал хитрост — оплакал се, че колата му се е повредила, и обяснил, че иска да се обади по телефона. После, щом разбрал, че жената не е сама, си плюл на петите.

— А тя запомнила ли е още нещо?

— Миризмата. Миришел на мръсно мокро псе.

При тези думи Бъргър издава странен звук. Вече започвам да я опознавам: ако някоя подробност й се стори особено странна или отблъскваща, прокурорката всмуква бузи и писука дрезгаво като пиле.

— Значи Шандон се опитва да посегне на главния съдебен лекар там, после идва тук и прави същото. Посяга на вас — натъртва тя. — Защо?

Обърнала се е леко към мен, подпряла се е с лакът върху волана и ме гледа в лицето.

— Защо? — повтарям, сякаш това е въпрос, на който изобщо не мога да отговоря, а тя не бива да ми задава. — Не е зле някой да ми каже.

Пак усещам как пламвам от гняв.

— Обмислил е всичко — отвръща прокурорката. — Невменяемите не подготвят толкова старателно своите престъпления. А той се е нацелил в главния съдебен лекар в Париж, после и тук. И двете сте жени. И двете сте правили аутопсиите на неговите жертви и в известен смисъл сте близки с него, колкото и цинично да звучи. Може би по-близки, отколкото, да речем, една любовница, понеже вие, така да се каже, наблюдавате. Виждате по труповете къде е докосвал и удрял. Докосвате се до тялото, което е пипал и той. В известен смисъл сте го наблюдавали как се люби с тези жени, понеже Жан-Батист Шандон се люби именно така.

— Отблъскваща мисъл.

Психологическото й тълкуване ме обижда лично.

— Модел. План. В който няма нищо случайно. Изключително важно е да разчетем този модел, Кей. При това без лично отвращение и притеснения. — Известно време тя мълчи. — Трябва да го възприемате безпристрастно. Не можете да си позволите да се оставяте на омразата.

— Как да не мразиш човек като него! — откровена съм аз.

— А когато мразим, когато ненавиждаме някого, е трудно да му отделим от времето и вниманието си, да проявяваме интерес към него, смятаме, че не си заслужава да разберем що за човек е. Длъжни сме да проявим интерес към Шандон. Огромен интерес. Искам да проявите интерес към Шандон, както към никого през живота си.

Съгласна съм с Бъргър. Знам, че тя е изрекла важна истина. Но правя всичко възможно да не се интересувам от Шандон.

— Открай време са ме привличали по-скоро жертвите — обяснявам аз на прокурорката. — Никога не съм отделяла време, за да проникна в душата и начина на мислене на негодника, който е посегнал на чужд живот.

— Но никога досега не сте се занимавали и със случай като този — възразява Бъргър. — Никога не сте били и заподозряна в убийство. Мога да ви помогна да се измъкнете от вашата каша. Но имам нужда и вие да ми помогнете да се измъкна от моята. Помогнете ми да проникна в съзнанието, в сърцето на Шандон. Не бива да го мразите.

Мълча. Не искам да давам на Шандон нищо повече от онова, което вече ми е взел. Усещам сълзи на отчаяние и гняв и мигам, за да ги спра.

— Как можете да ми помогнете? — питам Бъргър. — Тук нямате никакви правомощия. Даян Брей не е ваш случай. Можете да я прибавите към разследването на убийството на Сюзан Плес, аз обаче сама ще опера пешкира пред разширения състав на съдебните заседатели в Ричмънд. Особено при положение, че някои хора се опитват да натопят мен за убийството, за убийството на Брей де. И да ме изкарат побъркана.

Поемам си дълбоко въздух. Сърцето ми препуска като обезумяло.

— Ключът към това да изчистите името си е същият, както ключът, който ще помогне на мен — отвръща тя. — Сюзан Плес. Изключено е да имате нещо общо с нейната смърт. Невъзможно е и там да сте заличили уликите.

Бъргър чака да чуе от мен отговор, сякаш имам такъв. При тази мисъл се вцепенявам. То се знае, че нямам нищо общо с убийството на Сюзан Плес!

— Въпросът ми е следният — продължава прокурорката. — Ако ДНК в случая на Сюзан съвпада с ДНК във вашите случаи, а може би и със случаите в Париж, това не означава ли, че един и същи човек е извършил всичките убийства?

— Според мен съдебните заседатели пак ще се усъмнят. Ще поискат да чуят вероятната причина — отговарям аз: в собствената си безизходица съм се вживяла в ролята на адвокат на дявола. — Секачът с кръвта на Брей по него — намерен в дома ми. Касовата бележка, от която се вижда, че съм купувала такъв секач. А секачът, който наистина съм купила, е изчезнал сякаш вдън земя. Всичко това има въздействието на димящото дуло, не мислите ли, госпожо Бъргър?

Тя ме докосва по рамото.

— Отговорете ми — казва. — Вие ли го направихте?

— Не — отсичам аз. — Не съм го направила аз.

— Добре тогава. Защото не мога да си позволя да сте го извършили вие — продължава прокурорката. — Имам нужда от вас. Те имат нужда от вас — казва, загледана в студената празна къща зад стъклото: има предвид другите жертви на Шандон, жертвите, които не оцеляха. Те имат нужда от мен. — Добре де. — Бъргър ни връща към това защо чакаме на алеята. Връща ни към Даян Брей. — И така, Шандон влиза през входната врата. По нищо не личи да е имало боричкане, той й се нахвърля чак когато стигат в другия край на къщата, в спалнята. Тя, изглежда, не се е опитала да му избяга или по някакъв начин да се защити. Защо не е посегнала към оръжието? Нали е полицайка. Къде всъщност е пистолетът?

— Знам, че когато нахълта в дома ми, се опита да ми метне на главата палтото си — отвръщам аз.

Мъча се да сторя онова, което Бъргър иска от мен. Държа се така, сякаш говоря за друг човек.

— В такъв случай може би е обездвижил Бъргър с палтото си или с нещо друго, което й е хвърлил на главата, и я е замъкнал в спалнята?

— Възможно е. Полицаите така и не намериха пистолета на Брей. Аз поне не знам да са го открили — уточнявам.

— Виж ти! Какво ли е направил той с него? — пита се на глас прокурорката.

В огледалото за обратно виждане светват фарове и аз се обръщам. По алеята се задава автомобил комби.

— От къщата липсват и пари — допълвам аз. — Две хиляди и петстотин долара, сумата от продадените на черно лекарства, която Андерсън е донесла малко по-рано същата вечер. Според нея де, според Андерсън. — Комбито спира зад нас. — Ако изобщо може да й се вярва.

— Според вас истината ли е казала? — пита Бъргър.

— Дали е казала цялата истина ли? Не знам — отвръщам. — Не е изключено Шандон да е взел парите, а и пистолета. Освен ако Андерсън не ги е прибрала на заранта, когато се е върнала в къщата и е открила трупа. Но след като е видяла оная касапница в спалнята, искрено се съмнявам да е направила друго, освен да изхвърчи като тапа навън.

— Ако се съди от снимките, които ми показахте, съм склонна да се съглася — отвръща Бъргър.

Слизаме от мерцедеса. Не виждам добре Ерик Брей, за да го разпозная, но оставам със смътното впечатление, че е изрядно облечен представителен мъж горе-долу на възрастта на убитата си сестра, някъде към четирийсетте. Той връчва на Бъргър ключ, прикачен към кафяво картонче.

— Върху него е написан кодът на алармата — обяснява мъжът. — Аз ще почакам тук.

— Наистина съжалявам, че ви разкарвам. — Бъргър взима от задната седалка фотоапарат и дебела папка. — Особено пък на Бъдни вечер.

— Знам, че си вършите работата — отвръща той глухо.

— Влизали ли сте вътре?

Ерик Брей се двоуми, загледан в къщата.

— Нямам сили — простенва развълнуван и задавен от сълзите. Клати глава и се връща в колата. — Направо не знам как някой от нас… — Той се прокашля и продължава през отворената врата на автомобила със светеща лампичка на тавана. — Не знам как ще влезем и ще й приберем багажа.

Брей се вглежда в мен и Бъргър ме представя. Не се и съмнявам, че той вече знае много добре коя съм.

— Наблизо има фирми, които чистят по домовете — обяснявам му тактично. — Защо не наемете някоя и чак след като почистят, някой от семейството да влезе вътре? Например „Сървис Мастър“.

Често съм се сблъсквала със семейства, изгубили близък човек, който е умрял от насилствена смърт вътре в дома си. Никой не бива да влиза и да вижда как всичко е оцапано с кръвта и мозъка на човека, когото е обичал.

— А могат ли да влязат без нас? — пита ме Брей. — От фирмите за почистване де.

— Оставете ключа в пощенската кутия. Те ще влязат и ще почистят, не се налага да присъствате и вие — отвръщам аз. — Сигурно е, можете да разчитате на тях.

— На всяка цена ще го направя. Смятаме да постегнем къщата и да я продадем — казва той на Бъргър. — Ако вече сте приключили вътре.

— Ще ви съобщя, когато сме готови — обещава тя. — Вие обаче, господин Брей, сте в правото си да постъпите с имота както решите.

— Кой ли ще го купи след всичко, което се случи! — промърморва той.

И двете с Бъргър мълчим. Ерик Брей вероятно, е прав. Повечето хора не искат и да надзърнат в къща, където е извършено убийство.

— Вече разговарях с един посредник от фирма за недвижими имоти — допълва той все така глухо въпреки гнева, който очевидно го раздира. — Казаха, че не им се занимавало с къщата. Много съжалявали и така нататък, но не можели да я поемат. В чудо съм се видял. — Той се втренчва в тъмната безжизнена сграда. — Да ви призная, никой от семейството не беше близък с Брей. Тя не беше от хората, които поддържат връзка с роднините или имат приятели. Беше си саможива. Знам, не е редно да го казвам: за мъртвите или добро, или нищо. Но такава е горчивата истина.

— Често ли се виждахте? — пита го Бъргър.

Той клати глава — не.

— Познавах я най-добре вероятно защото разликата ни е само две години. Виждахме, че разполага с пари, за които не знаехме откъде идват. В Деня на благодарността дойде у нас с новичкия си червен ягуар. — Той се усмихва горчиво и пак клати глава. — Тогава вече разбрах със сигурност, че се е забъркала в нещо. Всъщност не се изненадвам. — Мъжът въздиша тежко. — Не се изненадвам, че свърши така.

— Знаехте ли, че продава лекарства на черно? — пита Бъргър и прехвърля папката в другата си ръка.

Става ми студено, тъмната къща ни притегля като черна дупка.

— От полицията намекнаха нещо. Даян не обелваше и дума с какво се занимава, пък и ние, да ви призная, не сме я питали. Доколкото знам, не е оставила дори завещание. Ето каква каша ни натресе сега — споделя с нас Ерик Брей. — И какво да правим с вещите й? — Той ни гледа, както седи в автомобила, и мракът не може да прикрие несретата му. — Наистина в чудо съм се видял.

След насилствена смърт остават доста въртопи. А също неприятности, които никой не вижда по филмите и за които не четем по вестниците: хората, останали след смъртта със своята мъка и главоболия. Давам на Ерик Брей визитната си картичка и му казвам, ако има други въпроси, да ми звънне в службата. Както обикновено в такива случаи му обяснявам, че Институтът разполага с великолепна брошура „Какво да правим, след като полицията си тръгне“, написана от Бил Дженкинс, чийто син — още момче, беше убит преди около две години при глупашки обир на закусвалня.

— В брошурата ще намерите отговори на много от въпросите, които си задавате — добавям аз. — Съжалявам. Насилствената смърт оставя подире си много жертви. Такава е тъжната истина.

— Да, госпожо, не може да се отрече — съгласява се Ерик Брей. — С удоволствие ще прочета всичко, което ми предложите. Оплел съм се като пиле в кълчища. В чудо съм се видял — повтаря се той. — Ще бъда тук, ако имате някакви въпроси. Тук, в автомобила.

Затваря вратата. На гърлото ми е заседнала буца. Трогната съм от болката му, въпреки това не ми е мъчно за убитата му сестра. Ако не друго, то от портрета, който братът й направи, тя ми става още по-отвратителна. Държала се е зле дори с родната си кръв и плът. Бъргър мълчи, докато се качваме по стълбите пред входната врата, и аз пак усещам, че както обикновено оглежда всичко до най-малките подробности. Любопитна й е всяка моя реакция. Доловила е, че още ненавиждам Даян Брей заради онова, което се е опитала да ми причини. Не се и стремя да го крия. Защо да си правя този труд?

Бъргър поглежда лампата на верандата, слабо осветена от фаровете на Ерик Брей. Най-обикновена е, с малък стъклен глобус, прикрепен с бурмички. Полицията намери глобуса в тревата при чемшира, където Шандон явно го е запокитил. После било достатъчно да развърти крушката, която би трябвало да е била нагорещена, казвам аз на Бъргър.

— Затова предполагам, че я е хванал с нещо, за да си предпази пръстите. Може би с палтото.

— По нея няма пръстови отпечатъци — отбелязва прокурорката. — Поне на Шандон, така ми каза Марино. — Тази информация е нова за мен. — Но това не ме изненадва, ако приемем, че е покрил с нещо крушката, за да не си изгори ръцете — добавя тя.

— Ами глобусът?

— Никакви отпечатъци. Най-малкото негови. — Бъргър пъха ключа в ключалката. — Но е възможно да не е пипал с голи ръце и когато е развъртал и глобуса. Само се питам как е стигнал до горе. Доста високо е. — Тя отваря вратата и алармата се разпищява. — Как мислите, дали се е покатерил на нещо?

Прокурорката отива при охранителната система и набира кода.

— Може да е стъпил на перилата — предполагам аз, внезапно вживяла се в ролята на пръв експерт по Жан-Батист Шандон, която никак не ми допада.

— А във вашата къща?

— Сигурно е направил точно това — отвръщам. — Качил се е на парапета и се е хванал за стената или за тавана на верандата.

— И върху вашата лампа няма отпечатъци, в случай че не знаете — съобщава ми тя. — Поне негови.

В хола тиктакат часовници и аз си спомням колко стъписана съм останала, когато след смъртта на Даян Брей влязох за пръв път в къщата й и се натъкнах на колекцията напълно синхронизирани часовници и величествени, ала студени английски антики.

— Пари. — Бъргър е застанала насред хола и оглежда канапето с извити странични облегалки, библиотеката, част от която може да се завърти, шкафа с абаносово покритие. — Наистина. Пари, пари, пари! Ченгетата не живеят така.

— Далаверите с лекарства — отбелязвам аз.

— Не си е поплювала. — Бъргър не пропуска нищо. — Тъпчела се е с лекарства и ги е пласирала на черно. Но явно си е имала подставени лица, които да й вършат мръсната работа. Сред тях е и Андерсън. Както и вашият подчинен от моргата, който е крадял лекарства, а вие сте смятали, че ги пуска в канализацията. Чък не знам кой си. — Тя докосва извезаните със сърма тежки пердета от дамаска и воланите в горния край. — Паяжини — отбелязва. — Прах, която не се е трупала само през последните няколко дни. Има какво още да научим за Брей.

— Със сигурност — съгласявам се аз. — И да продаваш на черно лекарства по рецепта, трудно ще събереш пари за всичко тук, а и за нов ягуар.

— Това ме връща към въпроса, който непрекъснато задавам на всеки, готов да ме изслуша и да поговори с мен. — Бъргър се насочва към кухнята. — Защо Даян Брей се е преместила в Ричмънд?

Нямам отговор.

— Каквото и да е разправяла, не е било заради работата. Не е било заради нея. Изключено!

Бъргър отваря хладилника. Вътре няма почти нищо, ако не броим овесените ядки със стафиди и орехи, мандарините и горчицата. Срокът на годност на млякото с масленост два процента е изтекъл вчера.

— Виж ти! — възкликва прокурорката. — Тази жена явно не се е свъртала много-много вкъщи.

Отваря един от шкафовете и оглежда консервите супа „Камбъл“ и опаковката солети. Има и три бурканчета деликатесни маслини.

— Мартини? Интересно. Много ли е пиела?

— Поне вечерта на убийството е била почти трезва — напомням й аз.

— А, да. Нивото на алкохола беше нула и три десети от промила. — Бъргър започва да отваря поред шкафовете, докато открива къде Брей си е държала алкохола. — Бутилка водка. Още една уиски. Две бутилки аржентинско каберне. Това не е барче на човек, който е прекалявал с пиенето. Вероятно е била толкова суетна, че се е страхувала да не си развали фигурата. От хапчетата поне не се пълнее. Когато дойдохте да правите оглед на местопрестъплението, за пръв път ли влизахте в къщата й — в тази де? — пита прокурорката.

— Да, за пръв път.

— Но вие живеете само на няколко пресечки.

— Виждала съм къщата, когато съм минавала по улицата. Инак не съм влизала вътре. Не бяхме приятелки.

— Тя обаче е искала да се сприятелите.

— Казвали са ми, че е настоявала да обядваме заедно, нещо от тоя род. За да сме се опознаели — отвръщам аз.

— Марино.

— Така поне ми предаде той — потвърждавам, вече свикнала с въпросите й.

— Как мислите, проявявала ли е сексуален интерес към вас? — пита ме тя някак между другото, докато отваря вратичката на поредното шкафче. Вътре има чаши и чинии. — От доста неща личи, че карала през просото, посягала е и на мъже, и на жени.

— Вече са ме питали това. Не знам.

— А щяхте ли да се притесните, ако се е интересувала от вас и като жена?

— Да, щях да се смутя. Може би — признавам си.

— Често ли се е хранела по заведения?

— Доколкото знам, да.

Прави ми впечатление, че прокурорката ме пита неща, за които, подозирам, вече знае. Иска да чуе и моето становище и да претегли възприятията ми, да ги сравни с мнението на другите. В някои от въпросите й се долавя отгласът на онова, което ме пита и Ана по време на изповедите ми край запалената камина. Дали е възможно Бъргър да е разговаряла и с нея?

— Прилича ми на магазин перачница, служеща за прикритие на далавери — продължава Бъргър, докато проверява какво има под мивката: няколко сухи гъби, препарати за почистване. — Не се притеснявайте — казва тя, сякаш разчела мислите ми. — Няма да допусна и пред съда да ви задават такива въпроси — за сексуалния ви живот и така нататък. Нищо за личния живот. Давам си сметка, че вашата област би трябвало да е друга.

— Би трябвало ли? — повтарям аз, понеже думите са ми се сторили доста странни.

— Лошото е, че някои от нещата, които знаете, не са просто слухове — научили сте ги направо от нея. Тя ви ги е казала. — Бъргър издърпва едно от чекмеджетата. — Споменавала ви е, че често се храни сама по заведения.

— Точно така, споменавала ми е.

— Оная вечер, когато сте се срещнали на паркинга и вие сте се скарали с нея.

— Вечерта, когато се опитах да докажа, че върти далавери заедно с Чък, моя подчинен от моргата.

— А тя наистина е въртяла.

— За съжаление, да — отвръщам аз.

— И вие сте й го заявили право в очите.

— Да.

— Е, онова приятелче Чък си намери майстора, вече е на топло. — Бъргър излиза от кухнята. — А щом не са само слухове — връща се тя на темата, — Роки Каджиано няма да пропусне да ви пита и аз нямам право да възразявам. А дори и да възразя, това няма да донесе нищо. Разберете го. Разберете и как заради всичко това изглеждате в очите на другите.

— Точно сега се притеснявам повече как заради всичко това изглеждам в очите на съдебните заседатели от разширения състав — натъртвам аз.

Тя спира в антрето. В дъното се пада спалнята, чиято врата зее нехайно и само засилва усещането за немара и бездушие, сковали къщата. Бъргър ме поглежда в очите.

— Не ви познавам лично — казва ми тя. — Никой от членовете на разширения съдебен състав няма да ви познава лично. Там ще преценяват кой казва истината: вие ли, когато твърдите, че мъртвата полицайка ви е тормозела, или тя. Ще се питат също дали наистина нямате нищо общо с убийството й, макар да смятате, че без нея светът е по-добър.

— От кого го разбрахте, от Ана или от Райтър? — питам я горчиво.

Тя тръгва по коридора.

— Много скоро, доктор Скарпета, ще станете по-дебелокожа. Обещавам ви.