Обвинението

22.

Стая седемнайсета е на първия етаж, чак в дъното. Вратата е опасана като с яркожълта панделка с полицейска лента, с каквито отцепваме местопрестъпленията. Гледа към непроходимата гора, отделяща мотела от шосе номер пет.

Занимават ме най-вече растенията и боклуците, може би останали по асфалта точно пред стаята, където пожарникарите са изтеглили трупа. Виждам пръст, намачкана шума и фасове. Питам се дали парчето от обвивка на шоколадова вафла, което съм намерила залепено за гърба на мъртвеца, е било вътре в стаята или тук отвън, на паркинга. Ако е било в стаята, това би могло да означава, че убиецът го е внесъл, може да означава и че в някакъв момент преди убийството е минал през или в близост до изоставения багаж на къмпинга. Възможно е обаче хартийката да е била отдавна в стаята, да я е внесла например самата Кифин, когато е идвала да чисти, след като последният гост си е тръгнал. Веществените доказателства могат да те подведат. Задължително трябва да помислиш откъде са се взели, а не да избързваш със заключенията. Така например влакънцата върху някой труп може да са пренесени от убиеца, по когото са полепнали от килим, където са пренесени от трети човек, след като четвърти ги е оставил върху седалката на автомобил.

— Посочи ли в коя стая иска да отседне? — питам аз Кифин, докато тя прехвърля ключовете върху халката.

— Каза, че искал по-спокойна стая. Дадох му седемнайсета, понеже стаите от двете страни и на горния етаж не бяха заети. Какво е станало с ръката ви?

— Подхлъзнах се на леда.

— Лоша работа! Дълго ли ще носите гипс?

— Малко остана.

— А да ви се е сторило, че с него има и друг човек? — намесва се Марино.

— Поне аз не видях никого.

С Марино Кифин говори троснато, но с мен е по-дружелюбна. Усещам, че честичко ме поглежда в лицето, и имам неприятното чувство, че е виждала снимката ми във вестниците или по телевизията.

— Та каква докторка казахте, че сте? — пита ме.

— Съдебен лекар.

— О! — грейва жената. — Като Куинси. Много го обичах това шоу. Помните ли как разпознаваше що за човек сте само по една костица? — Кифин завърта ключа и отваря вратата, блъсва ме възкиселата остра миризма на изгоряло. — Това ми се стори най-изумителното. Познаваше по ей такава костица расата, пола, дори какво е работил човекът и колко висок е бил, а също точно кога е умрял и от какво. — Вратата се отваря широко към местопрестъплението — стая, тъмна и окадена като рудник. — Направо не знам колко ще ми струва всичко това — вайка се жената, докато минаваме покрай нея и влизаме вътре. — Застраховката няма да покрие почти нищо от ремонта. Къде ти! Да опустеят дано тия застрахователи.

— Бихте ли почакали отвън — казва й Марино.

Единствената светлина се процежда през отворената врата и аз съзирам в здрача двойно легло. В средата, там, където матракът е изгорял чак до пружината, зее кратер. Марино включва електрическо фенерче и из стаята се плъзва дълъг пръст светлина: тръгва от дрешника, който се пада точно отдясно, при вратата. На дървения прът се поклащат две криви метални закачалки. Банята е вляво от вратата, до стената срещу леглото има шкаф. Върху него забелязвам нещо — книга. Отворена е. Марино се приближава и осветява страниците.

— Библията на „Гидиън“14 — пояснява той.

Светлината се прехвърля към дъното на стаята, където при прозореца и задната врата има масичка с два стола. Марино дърпа пердетата и в помещението се просмуква мъждива слънчева светлина. Единствените щети, останали от пожара, са по леглото, което очевидно е започнало да тлее с гъст пушек. Всичко в стаята е покрито със сажди — неочакван подарък за криминалистите.

— Цялото помещение е опушено — изумявам се аз на глас.

— А?

Марино шари с фенерчето, а аз търся опипом в чантата клетъчния телефон. По нищо не личи Станфийлд да се е опитал да намери пръстови отпечатъци и аз не го виня. Повечето следователи биха предположили, че плътният слой сажди и димът са заличили отпечатъците, а всъщност е точно обратното. Горещината и саждите съхраняват скритите отпечатъци, дори съществува стар лабораторен метод — опушване, използван при не порести предмети, например лъскави метали: при тях се наблюдава тефлонов ефект, ако нанесеш традиционния прах, с който се търсят отпечатъци. Отпечатъците остават по предмета, понеже пръстите и дланта са покрити с тънък слой мазнина. Тъкмо тя полепва по някои повърхности: дръжката на вратата, чаша, стъкло на прозорец. От горещината мазнината се размеква и по нея се наслагват дим и сажди. При охлаждането мазнината се втвърдява и саждите могат да бъдат отстранени лекичко, точно както специалния прах за снемане на отпечатъци. Преди да се появят новите съвременни методи, следователите често са откривали отпечатъци, като са палели намазани с катран борини, камфор и магнезий. Твърде възможно е под патината на саждите в стаята да се спотайва цяла галактика скрити пръстови отпечатъци, съхранени сякаш специално за нас.

Обаждам се на Нийлс Вандър, шеф на отдел „Пръстови отпечатъци“ и му обяснявам каква е работата, а той обещава до два часа да бъде в мотела. Марино се е залисал по друго, насочил е вниманието си в някаква точка над леглото, накъдето е насочил лъча на фенерчето.

— Мамка му! — ругае едва чуто. — Докторке, виж, виж! — Осветява два покрити със сажди шарнирни болта, прихванати на около метър един от друг върху окачения таван. — Ей! — вика той през вратата Кифин.

Тя надзърта в стаята и поглежда към мястото, накъдето е насочена светлината.

— Имате ли представа защо тия болтове са на тавана? — пита я Марино.

Върху лицето й се появява странен израз, гласът й се повишава, както, струва ми се, всеки път, когато тя започва да увърта.

— За пръв път ги виждам. Откъде ли са се взели? — възкликва учудена.

— Кога за последно сте били в стаята? — интересува се Марино.

— Ден-два, преди мъжът да се нанесе. Когато чистих след последния клиент, последния преди него де.

— И тогава болтовете ги нямаше, така ли?

— И да ги е имало, не съм ги забелязала.

— Стойте отвън, госпожо Кифин, в случай че възникнат още въпроси.

Ние с Марино си слагаме ръкавици. Той разперва пръсти, каучукът се опъва и пука. Прозорецът при задния вход гледа към плувен басейн, пълен с мръсна вода. Срещу кревата има малък телевизор марка „Зенит“ върху поставка, към който с лепенка е прихваната бележка, напомняща на гостите да изключват приемника, преди да излязат. Стаята е горе-долу такава, каквато я описа и Станфийлд, само дето той не спомена за отворената върху шкафа Библия, а също, че вдясно от леглото, близо до пода има електрически контакт с два извадени от него щепсела върху килима, единия за лампата върху нощното шкафче, другия за радиочасовника. Часовникът е допотопен. Не е дигитален. Когато са го изключили, стрелките са спрели на петнайсет часа и дванайсет минути. Марино пак вика Кифин в стаята.

— Та в колко часа, казвате, се е нанесъл? — пита я той.

— О, някъде към три следобед. — Жената е застанала току до вратата и гледа невиждащо часовника. — Както гледам, е влязъл и е изключил часовника и лампата, нали? Доста странно, освен ако не е включвал друго и контактът му е трябвал. Някои от бизнесмените идват с преносими компютри.

— А вие забелязахте ли да носи? — гледа я изпитателно Марино.

— Не, забелязах само ключ като за автомобил и портфейл.

— Не сте споменавали за портфейл. Видяхте ли го?

— Извади го, за да плати. Доколкото си спомням, беше от черна кожа. Изглеждаше скъп, както и дрехите му. Сигурно беше от алигаторска кожа или нещо от тоя род — добавя жената.

— Колко ви плати и с какви банкноти?

— С банкнота от сто долара и с четири двайсетачки. Каза ми да задържа рестото. Сметката беше сто и шейсет долара и седемдесет цента.

— А, да. По специалната тарифа — изтананиква с равен глас Марино.

Кифин не му е симпатична. Той не вярва на нито една нейна дума, но не се издава, разиграва я като поредната ръка карти. Ако не го познавах, сигурно и аз щях да се хвана на номерата му.

— Намира ли ви се стълба? — е следващото, което казва Марино.

Жената се двоуми.

— Май да.

Пак изчезва и оставя вратата да зее. Марино се навежда да огледа по-обстойно контакта и дръпнатите щепсели.

— Как мислиш, дали тук са включили пистолета с топъл въздух? — разсъждава той на глас.

— Възможно е. Ако наистина става дума за такъв пистолет — напомням му аз.

— Използвал съм го да си размразявам тръбите и леда по стълбите. Действа безотказно. — Той оглежда с фенерчето под леглото. — Не съм разследвал случай, в който някой да е изгорен с такъв пистолет. Явно са му запушили хубавичко устата, щом никой не е чул нищо. Защо ли са изключили и двете неща, лампата и часовника?

— Сигурно за да не стане късо съединение.

— В дупка като тази и това е възможно. Пистолетът с топъл въздух вероятно е същият волтаж както сешоарът. Сто и петдесет — сто петдесет и пет. А нищо чудно в бърлога като тази тук електрическата мрежа да гръмне и от сешоар.

Отивам при шкафа и поглеждам Библията. Отворена е на Глави шеста и седма от Еклесиаст, разгърнатите страници са покрити със сажди, пощадили шкафа под книгата, и от това разбирам, че тя е била в това положение още когато е избухнал пожарът. Въпросът е дали Библията е била отворена точно тук и преди жертвата да се нанесе, и дали изобщо е от тази стая. Плъзгам поглед по редовете и спирам на първия стих от Глава седма: „Добро име е по-добро от скъпи мазила и смъртен ден — от рожден ден“. Чета го на глас на Марино. Обяснявам му, че тази част от Еклесиаст е за суетата.

— Май пасва на това, дето се е разиграло тук — отбелязва той точно когато чуваме стържене на алуминий и Кифин се връща заедно с талаз студен въздух. Марино поема оплесканата с блажна боя изкривена стълба и отваря краката. Качва се и осветява с фенерчето болтовете. — Ох, дявол го взел, май трябва да сменям очилата. Не виждам нищо! — оплаква се той, а аз му държа стълбата — да не климне.

— Искаш ли да погледна аз? — предлагам му.

— Заповядай — слиза той долу.

Вадя от дамската си чанта малка лупа и се покатервам. Марино ми подава фенерчето и аз оглеждам болтовете. Не забелязвам по тях влакънца. Дори и да са полепнали, няма да имаме късмета да ги приберем още тук. Трудното в случая е да съхраним едното веществено доказателство, без да заличим другото, а по болтовете можем да очакваме три вида доказателства: пръстови отпечатъци, влакна и следи от инструменти. Ако смъкнем с четка саждите, за да търсим отпечатъци, нищо чудно да изгубим нишките, вероятно останали от връвта, прихваната за болтовете, които също не можем да развъртим, без да оставим нови следи от инструменти, в случай че използваме например клещи. Най-опасно е да заличим неволно отпечатъците, ако има такива. Всъщност условията и осветлението тук са толкова лоши, че не би трябвало да пипаме нищо. Хрумва ми нещо.

— Би ли ми дал два плика — моля Марино. — И лепенка.

Той ми подава две прозрачни найлонови пликчета. Плъзгам ги едно по едно около болтовете и предпазливо прихващам горния край с лепенка, като внимавам да не докосвам болта или тавана.

— Неприятно ми е да ви го кажа — обръща се той към Кифин, която стои в коридора пред вратата с ръце в джобовете, за да се постопли, — но се налага да отрежа част от тавана.

— Вече е все тая — отвръща жената примирено — или може би безразлично? — Правете каквото трябва — добавя тя.

Още недоумявам защо огънят не се е разгорял и само е тлял. Това си остава за мен пълна загадка. Питам Кифин какви са били завивките и чаршафът върху леглото.

— Ами зелени. — Тук поне е сигурна. — Покривалото беше тъмнозелено, горе-долу като вратата. Не знам какво е станало със завивките. Чаршафите бяха бели.

— Имате ли представа какви бяха, памучни ли? — продължавам аз с въпросите.

— Сигурна съм, че бяха от полиестер.

Полиестерът е леснозапалим и аз все си повтарям, че пътувам ли със самолет, не бива да нося дрехи от синтетика. Ако случайно се наложи да кацаме аварийно и избухне пожар, последното, което искам, е да усещам до тялото си полиестер. Все едно да се залея с бензин. Ако при избухването на пожара леглото е било застлано с полиестерни чаршафи, огънят е щял да се разгори бързо и е щяла да пламне цялата стая.

— Откъде сте купили матраците? — питам аз Кифин.

Тя се колебае. Не иска да ми каже.

— Е, новите са много скъпи — решава се накрая да изплюе камъчето. — Ако мога, взимам спално бельо втора употреба.

— Откъде?

— От затвора в Ричмънд, дето го затвориха преди няколко години — обяснява ми Кифин.

— На Спринг стрийт ли?

— Да. Но не съм взимала нищо, на което самата аз не бих легнала — обосновава тя избора си на хубаво спално бельо. — Купих само най-новото.

Това вероятно обяснява защо матракът само е тлял и не се е разгорял. Матраците по болници и затвори са с пълнеж, който гори трудно. Покрай това решавам и че който е подпалил пожара, не е знаел, че се опитва да изгори матрак, специално направен да е устойчив на огън. Същият този човек вероятно е бил достатъчно разумен, за да не стои тук, значи не е разбрал и че пожарът не е пламнал, както той е очаквал.

— Във всяка стая ли има екземпляр на Библията, госпожо Кифин? — казвам й аз.

— Единственото нещо, което не задигат — отвръща тя отново с подозрителна нотка в гласа, като избягва въпроса ми.

— А знаете ли защо тази тук е отворена на Еклесиаст?

— Не обикалям да ги отварям. Само ги оставям на шкафа. И тази тук не съм я отваряла. — Жената се двоуми, сетне оповестява: — Сигурно е убит, инак нямаше да се вдигне такава пушилка.

— Не бива да пренебрегваме никоя хипотеза — пояснява Марино и пак се качва на стълбата, стиснал в ръка малка ножовка, твърде полезна на местопрестъпления като това, понеже е със закалени зъбци, които не са под ъгъл. С тях можеш да срежеш in situ, или на място, едно или друго, например различни детайли, первази, тръби, а в този случай — греди и подпори.

— Напоследък не ми е никак лесно — допълва госпожа Кифин. — Сама се оправям с всичко, мъжът ми е вечно на път.

— Какво работи? — питам я аз.

— Шофьор на камион към фирма „Овърланд Трансфър“.

Марино започва да сваля плочите на окачения таван около онези, за които са захванати болтовете.

— Сигурно рядко се свърта вкъщи — добавям аз.

Долната устна на жената потреперва почти незабележимо, в очите й се чете мъка.

— Само това оставаше, да е убийство. Божичко, съвсем ще закъсам.

— Докторке, нали нямаш нищо против да ми светиш? — провиква се Марино, който не откликва на внезапния порив на Кифин за съчувствие.

— Убийството вреди на мнозина, госпожо Кифин — вметвам аз и насочвам фенерчето към тавана, като отново придържам със здравата ръка стълбата. — Несправедливо си е някой да бъде убит. Такава е тъжната истина.

Марино започва да реже с ножовката, посипват се стърготини.

— Никой досега не ми е умирал в мотела — продължава да се вайка жената. — Не си представям какво по-ужасно може да ми се случи.

— Добре де — подвиква Марино през стърженето на ножовката, — заради шумотевицата работите може и да потръгнат.

Кифин го гледа на кръв.

— Не са ми притрябвали такива типове.

От снимките, които Станфийлд ми е показал, разпознавам мястото върху стената, където трупът е бил облегнат, и общо взето, добивам представа къде са намерили дрехите. Жертвата вероятно е била на леглото с ръце, завързани за въжето, което е било прихванато за болтовете. Мъжът е бил гол и сигурно е стоял на колене или дори е седял и само частично се е подпирал на стената. Но е бил почти като разпънат, устата му е била запушена и това му е пречело да диша. Задъхвал се е, опитвал се е да си поеме въздух, сърцето му е биело лудешки от страх и болка, докато той е гледал как неговият мъчител включва пистолета за смъкване на блажна боя и натиска бутона за топлия въздух. Никога не съм разбирала откъде се взима у човека това желание да измъчва другите. Знам първопричината, знам, че става въпрос за надмощие, за злоупотреба с властта в най-крайна форма. Не проумявам обаче откъде идват удовлетворението, оправданието, камо ли пък сексуалната наслада, която изпитват някои само защото причиняват болка на друго живо същество.

Централната ми нервна система се обажда и роптае, пулсът ми се ускорява. Под якето ме избива пот, макар и в стаята да е толкова студено, че виждаме дъха си.

— Госпожо Кифин — подхващам пак, докато Марино продължава да реже с ножовката. — Каква е тази отстъпка за бизнесмени точно по това време на годината?

Млъквам и гледам как върху лицето й преминава смущение. Жената не разбира накъде бия. Не вижда онова, което виждам аз. Дори не си представя ужаса, който се мъча да възстановя, както стоя насред долнопробния мотел с неговите затворнически матраци втора употреба.

— Защо е дошъл за цели пет дни точно в седмицата преди Коледа? — интересувам се аз. — Каза ли нещо, от което да се досетите защо е пристигнал, какво работи, откъде е? Вече споменахте, че според вас не е тукашен.

— Никога не подпитвам — тросва се Кифин и продължава да наблюдава Марино. — А сигурно не е зле да го правя. Някои са бъбриви, разказват повече, отколкото ти се слуша. Други пък държат да не им се бъркаш.

— С какво впечатление останахте от мъжа? — продължавам да я притискам.

— С какво ли? Господин Фъстъчков не го хареса.

— Кой е пък тоя господин Фъстъчков? — възкликва Марино и се пресяга да свали една от плочите, прихваната с болт за десетсантиметрова греда.

— Кучето. Сигурно сте го забелязали, когато дойдохте. Знам, странно е кучка, раждала толкова пъти, да носи мъжко име, но така я кръсти Зак. Та Господин Фъстъчков се скъса да лае, когато мъжът се появи на прага. Не смееше и да припари до него, настръхна цялото.

— Дали кучето не е лаело и не се е притеснило, защото някъде наблизо е имало и друг човек, когото не сте видели? — опитвам се да налучкам аз.

— Възможно е.

Пада втора плоча, стълбата се разтриса и Марино слиза. Отива при сандъчето с инструментите, вади ролка хартия, в каквато държим във фризера продуктите, и лепенка и се заема да опакова старателно плочите от тавана, а през това време аз отивам в банята и я оглеждам с фенерчето. Всичко е бяло като в болница, по шкафчето личат жълтеникави петна от изгорено, гостите вероятно са оставяли в края му запалени цигари, докато са се бръснели, гримирали или решели. Виждам още нещо, което Станфийлд е пропуснал. Снопче конци за чистене на зъби, закрепило се от вътрешната страна на тоалетната чиния, под дъската. Вдигам го с ръка, на която съм надянала ръкавица. Дълго е към трийсетина сантиметра, в единия край е мокро от водата в тоалетната чиния, а в средата се червенее леко, сякаш докато някой си е чистел зъбите, венците му са започнали да кървят. Тъй като снопчето не е съвсем сухо, не го запечатвам в найлонов плик. Слагам го върху квадрат хартия за увиване на продукти и правя пликче, в каквито продават бижутата. Вероятно разполагаме с ДНК. Въпросът е: чия?

В един и половина се връщаме с Марино при джипа, а когато Кифин отваря входната врата, за да влезе в къщата, оттам като куршум изхвърча Господин Фъстъчков. Докато потегляме, кучето ни погва с неудържим лай. Гледам го в страничното огледало, а Кифин крещи, та се къса:

— Връщай се веднага! — Пляска ядосано с ръце. — Връщай се незабавно бе, чу ли!

— Нима някой е зарязал изтезанията колкото да си почисти зъбите? — подхваща Марино. — Ама че работа! По-вероятно конците са се лепнали за тоалетната чиния още миналата Коледа.

Кучето вече се е изравнило с моята врата, а джипът подскача ли, подскача по черния път, който води през гората към шосе номер пет.

— Идвай тук! — дере се Кифин и слиза по стълбите, а ръцете й правят „пляс-пляс-пляс“.

— Проклето псе! — ругае Марино.

— Спри!

Притеснявам се, че ще вземем да премажем клетото животинче. Марино удря спирачките, джипът се разклаща и спира. Кучето подскача и джафка, главицата му току се показва на прозореца откъм моята страна.

— Ама че работа!

Озадачена съм. Преди няколко часа, когато дойдохме, кучето не прояви почти никакъв интерес към нас.

— Връщай се! — идва Кифин да си прибере псето.

Зад нея на вратата се показва дете, но не малчуганът, когото вече сме видели, а момче, високо колкото нея.

Слизам от джипа и Господин Фъстъчков започва да върти опашка. Души ми ръката. Клетото несретно създание е мръсно и вони. Хващам го за каишката и го насочвам към къщата, то обаче не иска и да помръдне.

— Хайде! — заемам се да го увещавам. — Дай да се приберем, че току-виж те сгазили.

Морава от гняв, Кифин идва при нас. Фрасва кучето по главата. То блее жално като ранено агне, наежило се е и е подвило опашка.

— Ще се научиш да слушаш, чу ли! — заканва му се гневно с пръст жената. — Прибирай се в къщата!

Господин Фъстъчков се спотайва зад мен.

— Идвай тук!

Кучето кляка в калта отзад и притиска разтреперано телце в краката ми. Момчето, което видях на прага, е изчезнало, вместо него на верандата е изскочил Зак. Облечен е във възголеми дънки и фланела.

— Ела тук, Фъстъчков — пропява хлапето и щрака с пръсти.

Уплашено е не по-малко от кучето.

— Зак! Не ме карай да повтарям! Прибирай се веднага! — крещи майка му.

Жестокост. Тръгнем ли си, и Бев Кифин ще пребие кучето. А може би и детето. Не се владее, поддала се е на отчаянието. Животът я е направил безпомощна, макар и привидно да се държи, отвътре й ври и кипи от обида и гняв, от всички несправедливости, струпали й се на главата. Или може би просто си е проклета и горкото куче тича подир джипа на Марино, за да го вземем и спасим. Това ми влиза в главата.

— Госпожо Кифин — подхващам спокойно, както говорят хора, облечени във власт: пазя този хладен сдържан глас за случаи, когато искам да уплаша някого до смърт. — Само да сте посегнали на кучето! Хич не си поплювам с хора, които измъчват животни.

Лицето й помръква, по него се изписва ярост.

Вторачвам се право в зениците й.

— Има закони, според които жестокостта спрямо животните се наказва, госпожо Кифин — натъртвам аз. — Пък и не давате добър пример на децата си, като биете кучето — намеквам, че съм мярнала второто дете, за което тя поне дотук е пропуснала да спомене.

Жената отстъпва назад, обръща ми гръб и се запътва към къщата. Господин Фъстъчков продължава да клечи и да ме гледа.

— Прибирай се — казвам му и сърцето ми се къса. — Хайде, миличкото ми. Трябва да се прибереш.

Зак слиза по стълбите и хуква към нас. Хваща кучето за нашийника, прикляка, чеше го между ушите и му говори.

— Хайде, слушай де, не ядосвай мама, Господин Фъстъчков — казва, но гледа мен. — Неприятно му е, задето му взимате бебешката количка.

Побиват ме тръпки, но не се издавам. И аз приклякам и милвам кучето, като се опитвам да не обръщам внимание на тежката смрад, отново отприщила спомена за Шандон. Гади ми се, устата ми се пълни със слюнка.

— Бебешката количка на кучето ли е? — питам аз Зак.

— Когато й се родят кученца, ги разхождам с количката — обяснява хлапето.

— А защо беше при масата на открито, Зак? — продължавам с въпросите. — Мислех, че са я оставили летовници.

Детето клати глава, както гали псето.

— А, не, количката е на Господин Фъстъчков. Нали, Господин Фъстъчков? Е, трябва да се прибирам.

Малчуганът се изправя и поглежда крадешком към отворената входна врата.

— Знаеш ли какво? — казвам му и също се изправям. — Налага се да огледаме бебешката количка на Господин Фъстъчков и после ти обещавам, че ще я върнем.

— Добре тогава.

Детето тегли след себе си кучето и подтичва. Гледам как влизат в къщата и вратата се затваря. Пъхнала ръце в джобовете, стоя насред черния път под чепатите борове и наблюдавам, понеже не се и съмнявам, че Бев Кифин също ме наблюдава. Имам още работа тук. Ще се върна.