Обвинението

6.

От години се шири грубата шега, че хората от Вирджиния ходят в Ню Йорк заради изкуството, а Ню Йорк идва във Вирджиния заради боклуците. Кметът Джулиани насмалко да подпали нова гражданска война, когато изтърси тая нелепица в своята широко разгласена схватка с Джим Гилмор, тогавашния губернатор на Вирджиния, възпротивил се на правото на Манхатън да извозва хиляди и хиляди тонове отпадъци на северняците в подземните сметища на юга. Направо не ми се мисли каква шумотевица ще се вдигне, щом се разчуе, че сега трябва да ходим в Ню Йорк и за правосъдие.

Откакто съм главен съдебен лекар на Вирджиния, Джейми Бъргър оглавява отдел „Сексуални престъпления“ в окръжната прокуратура на Манхатън. Не се познаваме, но често ни споменават заедно. Казват, че аз съм най-известната жена съдебен лекар в страната, а Джейми Бъргър е най-известната жена прокурор. Досега единствената ми реакция на подобни твърдения може би бе, че не искам да съм известна и нямам доверие на хора, които са известни, а също, че уточнението „жена“ не бива да се употребява. Никой не говори за мъже, преуспели като лекари, като президенти или управителни директори.

Напоследък прекарвам всеки ден по няколко часа пред компютъра на Ана и търся в Интернет нещичко за Бъргър. Не ми се искаше да изпадам във възторг, но няма как, биографията й наистина си е внушителна. Не знаех например, че е носителка на научната награда на името на Сесил Роудс и че след като за президент е избран Клинтън, тя е била сред издигнатите за поста министър на правосъдието, но според списание „Тайм“ изпитала огромно облекчение, когато вместо нея била назначена Джанет Рино. Бъргър не искала да се отказва от случаите, по които работела като прокурорка. Пак според сведенията в Интернет по същите причини била отказала да стане съдия, а също била отхвърлила баснословни хонорари, предлагани й от частни юридически кантори, и се ползвала с възхищението на своите колеги до такава степен, че те учредили на нейно име стипендия в Харвардския университет, където навремето била следвала. Колкото и да е странно, не открих почти нищо за личния й живот, освен че играела тенис — то се знае, изключително добре. Тренирала три пъти сутрин в седмицата на един от тенискортовете в Ню Йорк и всеки ден тичала за здраве по пет-шест километра. „Примола“ бил любимият й ресторант. Утеших се ако не от друго, то поне от това, че обича италианска кухня.

Днес е сряда привечер и ние с Луси сме излезли да пазаруваме за Коледа. Обикалях каквото обикалях, докато накрая не ми писна — отровена съм от притеснения, ръката в гипсовия пашкул ме сърби, та не се трае, пуши ми се, чак не ме свърта на едно място. Луси е някъде из търговски център „Риджънси“ и търси каквото е набелязала в своя си списък, а аз търся местенце, където да избягам от навалицата. Хиляди хора са чакали до Коледа да останат три дни, за да хукнат да избират хубави стойностни подаръци за хората, на които най-много държат. Гласовете и неспирното движение се сливат в нестихващ грохот, скъсяващ мислите и обичайните ни разговори, а леещата се отвсякъде празнична музика ми лази по нервите, и без това опънати до скъсване. Заставам с лице към огледалната витрина на кожарския магазин „Морски блян“, обърнала гръб на хората, които подобно на неопитни пръсти върху пиано се втурват, спират и пак поемат без радост нанякъде. Притискам силно клетъчния телефон до ухото си и се поддавам на новата си страст. Проверявам гласовата си поща вероятно за десети път днес. Тя се е превърнала в тъничката тайна връзка с предишния ми живот. Това е единственият начин да се прибера у дома.

Имам четири съобщения. Секретарката ми Роуз се е обаждала да провери как съм. Майка ми е оставила дълго-предълго оплакване от живота. От универсален магазин „Ей Ти анд Ти“ са се опитали да се свържат с мен за някаква неуредена сметка, а заместникът ми Джак Филдинг ми съобщава да съм му се обадела на всяка цена. Звънвам му веднага.

— Почти не те чувам — звучи дрезгавият му глас в едното ми ухо, а другото съм запушила с длан.

Чува се как едно от децата му плаче.

— Сега не мога да говоря дълго — обяснявам му.

— Аз също. Бившата ми жена е тук. Радост за света.

— Защо си ме търсил? — питам го.

— Току-що ми се обади някаква прокурорка от Ню Йорк.

Жегната, си налагам да говоря спокойно, едва ли не безразлично, когато го питам как се казва въпросната прокурорка. Джейми Бъргър и преди няколко часа го била потърсила вкъщи. Питала дали ми е асистирал при аутопсиите на Ким Луонг и Даян Брей.

— Виж ти! — възкликвам. — Телефонът ти нали го няма в указателя?

— Дал й го е Райтър — уведомява ме той.

Блъсва ме параноя. Засмъдява ме раната на предателството. Така значи, Райтър й е дал номера на Джак, а моя — не!

— Защо не й каза да потърси мен? — питам аз своя заместник.

Джак млъква — към нестройния хор в къщата се присъединява още едно дете.

— Не знам. Обясних й, че официално не съм ти асистирал. Че ти си писала заключението. Че в протоколите не съм посочен като свидетел. Казах й наистина да се обърне към теб.

— И какво ти отговори тя? — питам го.

— Започна да ми задава въпроси, очевидно разполага с преписи от заключенията.

Отново Райтър. Главният прокурор на щата задължително получава преписи от първоначалното заключение на съдебния лекар, натоварен с разследването, и от протоколите на аутопсията. Усещам, че ми се вие свят. Както личи, на мушка са ме взели не един, а цели двама прокурори и страхът и смущението се сливат като войнство освирепели мравки, изпълнили до краен предел вътрешния ми свят и захапали душата ми. Случващото се е ужасно и жестоко. Не съм си го представяла и в най-тревожните мигове. Гласът на Джак звучи някак глухо през смущенията по линията — ехо от бъркотията в главата ми. Все пак разбирам, че Бъргър е била много делова и по всяка вероятност се е обаждала от автомобил, после долавям нещо и за специални прокурори.

— Мислех си, че работят само по крупни дела, свързани например с президента или със случаи като Уейко — казва Джак точно когато линията внезапно се изчиства, после подвиква, сигурно на бившата си жена: — Толкова ли не можеш да ги отведеш в другата стая? Говоря по телефона. Майко мила! — казва вече на мен. — Никога не раждай деца!

— Какви специални прокурори? — питам разтревожена.

Известно време Джак мълчи.

— Доколкото схващам, ще повикат нея да се заеме със случая тук, понеже на Райтър Страхопъзльото не му стиска — отговаря той и аз долавям, че е притеснен.

Всъщност увърта.

— Както личи, и в Ню Йорк имат подобен случай — внимавам аз много какво казвам. — Затова Бъргър проявява интерес. Поне така ми обясниха.

— Случай като нашия ли?

— Преди две години.

— Без майтап? Не знаех. Както и да е. Тя не спомена нищо. Само попита за случаите тук — обяснява Джак.

— Колко са за сутринта? Дотук? — питам за аутопсиите, с които ще се заемем утре.

— Дотук пет. Включително една, от която ще ни се разкатае фамилията. Бял младеж, вероятно латиноамериканец, намерен в мотелска стая. Доколкото разбрах, е била опожарена. Няма документи за самоличност. В ръката му са открили забита игла, не знаем от какво е починал, дали от свръхдоза, или защото се е нагълтал с дим.

— Хайде да не говорим за това по клетъчен телефон — прекъсвам го и се озъртам. — Да оставим за утре. Аз ще се заема с него.

Дълго изненадано мълчание, последвано от:

— Сигурна ли си. Бих могъл да…

— Сигурна съм, Джак. — Не съм се вясвала в службата от цяла седмица. — Хайде, до утре.

Имам среща с Луси в седем и половина пред „Уолдън-букс“ и ща не ща, отново се гмурвам в носещата се напосоки навалица. Тъкмо заставам на уреченото място, и мярвам познат, едър като канара вкиснат мъж, който се качва с ескалатора. Марино отхапва от геврека и облизва пръсти, загледан в девойчето едно стъпало над него. Впитите дънки и пуловер не оставят тайни за гънките, извивките и хълмчетата й и аз дори отдалеч виждам как Марино съставя картата на нейните пътища и си представя какво ли е да ги извърви.

Гледам го как се носи по задръстените с хора метални стъпала, погълнат от геврека — дъвче с отворена уста и хвърля похотливи погледи. Избелелите торбести дънки са се смъкнали под увисналото му шкембе, ръчищата му приличат на бейзболни ръкавици, подали се изпод ръкавите на червеното шушляково яке с инициалите на Националната асоциация за автомобилни ралита в САЩ. Нахлупил е на плешивеещата си глава кепе със същите инициали и си е сложил огромни смешни очила с метални рамки като на Елвис Пресли. Върху месестото му червендалесто лице се чете недоволство, то носи белега на стареещата увиснала плът и аз изведнъж се сепвам, дала си сметка колко нещастен се чувства Марино в собственото си тяло, какви ожесточени войни води с плътта, която сега-засега има безмилостно надмощие. Прилича ми на човек, който е нехаел за автомобила си, карал го е като луд, оставил го е да хване ръжда и да се разпадне, а после го е намразил от дън душа. Представям си как Марино затръшва с все сила капака на двигателя и рита гумите.

За пръв път работихме заедно по случай малко след като се преместих тук от Маями — още от самото начало той вечно беше намусен и се държеше високомерно и подчертано грубо. Бях сигурна, че съм направила най-голямата грешка в живота си, като съм приела да стана главен съдебен лекар на Вирджиния. В Маями си бях спечелила уважението и на полицаи, и на лекари и учени. Журналистите се отнасяха към мен, общо взето сносно, и аз се бях превърнала едва ли не в дребна знаменитост, което ми вдъхваше увереност и сигурност. Това, че съм жена, сякаш нямаше особено значение, докато не срещнах Питър Роко Марино, дете на отрудени преселници италианци, установили се в Ню Джърси, бивше нюйоркско ченге, сега разведен с детската си любов, баща на син, за когото не споменава и дума.

Марино е като ослепителното безмилостно осветление по гримьорните. Общо взето, бях доволна от себе си, докато не видях отражението си в Марино. Точно сега съм достатъчно разстроена, за да се съглася, че може би наистина имам недостатъците, които той открива у мен. Марино ме забелязва как, струпала в нозете си пликовете с покупките, стоя пред стъклената витрина на магазина и пъхам в чантата клетъчния телефон, аз му махам. Минава доста време, докато той се промуши с едрото си туловище през устремилите се нанякъде хора, които точно в този миг не мислят за убийци, съдебни процеси и нюйоркски прокурорки.

— Какво правиш тук? — пита ме така, сякаш съм проникнала в забранена зона.

— Купувам ти коледен подарък — отвръщам му аз. Марино отхапва отново от геврека. Както гледам, не е купил нищо друго, освен него. — Ами ти? — питам го.

— Дойдох да се снимам върху скута на Дядо Коледа.

— Е, тогава да не те бавя.

— Свързах се по пейджъра с Луси. Тя ми обясни къде в тоя зверилник да те намеря. Реших, че сигурно имаш нужда от помощ с тия пликове, все пак си ни едноръка. Как смяташ да правиш аутопсии с тая чудесия? — сочи той гипса ми.

Знам защо е тук. Долавям далечния тътен на информацията, насочила се като лавина право към мен. Бавно, но сигурно се примирявам с факта, че животът ми няма да става по-розов.

— И сега какво, Марино? — питам го. — Какво става сега?

— Утре ще го пише във вестниците, докторке. — Той се навежда да вдигне пликовете с покупките ми. — Преди малко ми се обади Райтър. ДНК пробите съвпадат. Както личи, преди две години Върколака е пречукал и оная, метеороложката, в Ню Йорк и сега явно му е хрумнало да вдигне гълъбите от Медицинския център на Вирджиния — няма нищо против да го прехвърлят в Ню Йорк. Най-странното е, че тоя калтак решава да напусне любимия ни град в същия ден, когато е опелото на Брей… Какво съвпадение, а?

— Какво опело?

Мислите ми се стрелкат от всички посоки и се блъскат една в друга.

— В „Сейнт Бриджет“.

Не знаех, че освен всичко друго Брей е била католичка и двете сме ходили в една и съща църква. Побиват ме тръпки. Независимо в кой свят се намирам, тая жена очевидно е решила да нахлуе в него и да ме засенчи. Това, че се е намърдала дори в скромната ми църквица, ми напомня колко безмилостна и нагла е била.

— И така, Шандон ще бъде изведен от Ричмънд същия ден, когато ще се простим с последната жена, която е пречукал — продължава Марино и оглежда всеки, който минава покрай нас. — Не на мен тия, на друг да разправят, че било съвпадение. Пресата ще следи под лупа всяко негово движение. Така той ще засенчи Брей, ще й отнеме блясъка, понеже средствата за масово осведомяване ще проявят много по-голям интерес към него, отколкото към това кой е отишъл да каже „последно сбогом“ на жертвите му. Ако изобщо отиде някой. Лично аз няма да стъпя там — то оставаше да й ходя на погребението на тая негодница след всички мръсотии, които ми погоди. А, да, Бъргър вече е тръгнала за насам. С такова име надали празнува Коледа — допълва той.

Забелязваме Луси едновременно с няколко шумни, буйстващи момчетии с щръкнали по последна мода коси и торбести дънки, смъкнати чак до хилавите им хълбоци. Хлапетата мятат многозначителни похотливи белтъци към племенницата ми — тя е с черен клин, износено авиаторско яке, което изнамери на някаква разпродажба на стари вещи, и е обута в охлузени кубинки. Марино хвърля на ухажорите й поглед, който направо ще убие с омразата си, стига тя да можеше да прониква под кожата и да пронизва жизненоважни органи. Момчетата се кълчотят и подрипват с огромни кожени маратонки, с които ми заприличват на кутрета, още недорасли, за да се вместят в лапите си.

— Какво ми купи? — пита Марино Луси.

— Мандрагора, ще ти стигне за цяла година.

— Какво е пък това мандрагора?

— Ще оцениш малкото ми подаръче още следващия път, когато свалиш някоя по така мацка — отвръща тя.

— Не си му купила това, нали? — възкликвам — още малко, и да й повярвам.

Марино сумти. Луси се превива от смях и изглежда прекалено весела за човек, когото го чака уволнение, пък бил той и милионер. Отвън на паркинга е усойно и много студено. Фаровете заслепяват мрака, накъдето и да се обърна, виждам забързани хора и автомобили. Около лампите на уличното осветление трепкат сребристи венци, шофьорите обикалят като акули в търсене на местенце, което да е по-близо до входовете на търговския център, сякаш да извървиш пеш стотина метра, е най-ужасното нещо, което може да те сполети.

— Мразя това време на годината. Защо ли не съм еврейка! — тюхка се на шега Луси — да си речеш, че е чула какво е казал Марино за етническата принадлежност на Бъргър.

— Бъргър беше ли окръжна прокурорка, когато си станал ченге в Ню Йорк? — питам го, докато той слага пликовете с покупките ми в багажника на очуканото зелено автомобилче на Луси.

— Тъкмо бях постъпил в полицията. — Той затваря багажника. — Не я познавам.

— Какво си чувал за нея? — любопитствам аз.

— Че изглеждала страхотно, била с големи цици.

— Ти, Марино, си извисена душа — подмята Луси.

— Ей, вие — кима той на сбогуване. — Не ми задавайте въпроси, щом не искате да чувате отговорите.

Гледам как сянката на огромното му туловище се движи сред суматохата от фарове, хора, тръгнали на пазар, и отражения. В светлината на несъвършената луна небето сякаш е от мляко, бавно се сипят снежинки. Луси дава на заден, излиза от паркинга и се подрежда във върволицата от автомобили. На халката с ключовете се полюшва сребърен медальон с гравирания върху него знак на „Хвърковатите момичета“, наглед доста лекомислено име за едно твърде сериозно международно сдружение на жените пилоти на хеликоптери. Луси, която по принцип отказва да членува където и да било, е запален член и аз съм доволна, че макар и в живота ми да е настъпила пълна бъркотия, поне съм намерила на племенницата си подходящ коледен подарък, сега пъхнат на сигурно в пазарските пликове. Преди няколко месеца поръчах на Луси в бижутерия „Шварцчайлд“ златна верижка с емблемата на „Хвърковатите момичета“. Тъкмо сега му е времето да й я поднеса, особено след всичко, което тя току-що ми съобщи за плановете си в живота.

— И какво точно ще правиш с тоя хеликоптер, дето си си поръчала? Наистина ли ще го купиш? — питам я.

Иска ми се да отклоня разговора от Ню Йорк и Бъргър. Още съм озадачена от онова, което Джак ми каза по телефона, то е хвърлило тежка сянка върху психиката ми. Притеснява ме още нещо, и аз не знам какво.

— Да, ще го купя — „Бел 407“. — Луси се гмурва в безконечния поток от червени светлинни, леещ се мудно по Парам Роуд. — Какво смятам да правя с него ли? Да летя, естествено. И да го използвам в работата.

— Какво още ще ми кажеш за тази нова работа?

— Тиюн живее в Ню Йорк. Затова ще се установя там.

— Разкажи ми още нещо за Тиюн — подканям аз. — Има ли семейство? Къде ще кара Бъдни вечер?

Луси гледа право напред — каквото и да управлява, е много вглъбена.

— Ще се върна малко назад, лельо Кей. Тиюн научила за престрелката в Маями и ми се обади. После миналата седмица заминах за Ню Йорк, беше ми много кофти.

Помня прекрасно всичко това. Луси изчезна вдън земя и ме хвърли в ужас. Издирих я по телефона чак в Гринидж Вилидж, в нашумялата кръчма „Аленият плод“ на река Хъдсън. Луси беше разстроена. Пиеше. Реших, че е ядосана и обидена заради проблемите с Джо. Ето че сега всичко се променя направо пред очите ми. От миналото лято Луси е била свързана финансово в Тиюн Макгъвърн, но едва след тази случка в Ню Йорк от миналата седмица племенницата ми е решила да промени из корен живота си.

— Ан ме попита има ли на кого да се обади — обяснява Луси. — Не бях в настроение да се прибирам в хотела.

— Ан ли?

— Бивше ченге. Сега държи заведението.

— А, да.

— Защо да си кривя душата, бях много скапана и казах на Ан да провери дали Тиюн си е вкъщи — продължава с разказа племенницата ми. — Тя дойде веднага в заведението. Напомпа ме с кафе, говорихме си цяла нощ. Главно за личните ми отношения с Джо, за Службата за спиртни напитки и огнестрелно оръжие, за всичко. Не бях особено щастлива. — Луси ме поглежда. — Мен ако питаш, от доста отдавна съм узряла за промени. Оная нощ взех решение. Взех го още преди да ми се струпа всичко останало. — Тя говори за Шандон, опитал се да ме убие. — Слава богу, Тиюн беше готова да ми се притече на помощ.

Племенницата ми има предвид не кръчмата, а изобщо живота и аз долавям как нейде от най-съкровените дълбини на душата й струи щастие. Ако се вярва на психологията, околните и работата не могат да те направят щастлив. Трябва сам да го постигнеш. Но това не е съвсем вярно. Както личи, Макгъвърн и „Последен пристан“ са направили Луси щастлива.

— А ти вече си била свързана с „Последен пристан“, нали? — насърчавам я аз да продължи разказа си. — От миналото лято ли? Тогава ли ти хрумна?

— Не, от едно време във Филаделфия. Всичко започна на шега, когато ние с Тиюн направо щяхме да превъртим от ония бюрократи с лоботомии, от сухари, които непрекъснато ни се пречкаха, от това, че виждахме как системата смила невинни жертви. Измислихме си детективско бюро, което нарекох „Последен пристан“. Къде отиваш, когато няма къде да отидеш? — Усмивката й е престорена и аз долавям, че новините, които така разпалено ми съобщава, всеки момент ще придобият съмнителен оттенък. Луси ще ми каже нещо, което не искам да чувам. — Сама разбираш, налага се да се преместя в Ню Йорк — съобщава ми тя. — Много скоро.

Райтър е прехвърлил случая в Ню Йорк, ето че сега и Луси се мести там. Засилвам отоплението и се сгушвам в якето.

— Тиюн май ми е намерила жилище в Горен Ийст Сайд. На пет минути тичане от парка. На Шейсет и седма улица и Лексингтън.

— Много бързо — отбелязвам. — Близо е до мястото, където е била убита Сюзан Плес — добавям, сякаш това е някаква прокоба. — Защо в тази част на града? Детективското бюро на Тиюн близо ли е?

— На няколко пресечки. През две сгради от Деветнайсети полицейски участък е. Тя явно познава нюйоркските ченгета, които отговарят за района.

— Тиюн не е ли чувала за Сюзан Плес, за това убийство? Странно, да се озове само на няколко улици от там.

Черногледството ме понася. Не мога да му устоя.

— Знае за убийството, защото обсъждахме ставащото с теб — отговаря племенницата ми. — Дотогава не беше и чувала за случая. Аз също. Сигурно защото в нашия район всички се занимаваме с Изнасилвача от Ийст Сайд, към когото всъщност имаме отношение и ние. Вече от около пет години някакъв тип изнасилва блондинки на трийсетина-четирийсет години — причаква ги най-често след като са се почерпили и си тръгнат от заведението. Разполагаме с ДНК-то му, но не знаем кой е. — Сякаш всички пътища водят към Джейми Бъргър. Готова съм да се обзаложа, че окръжната прокуратура нарежда случая с Изнасилвача от Ийст Сайд сред най-важните. — Ще взема да се изруся, ще обикалям кръчмите и ще си тръгвам по никое време — вметва делово Луси и аз й вярвам, че ще го направи.

Иска ми се да й кажа, че насоката, която е избрала, е вълнуваща и се радвам за нея, но така и не намирам сили да изрека думите. Племенницата ми е живяла на много места, които са далеч от Ричмънд, този път обаче имам чувството, че е порасла и ме напуска завинаги. Ни в клин, ни в ръкав ставам същата като майка ми, която вечно изтъква лошото, сочи недостатъците, повдига килима, за да открие петънце, което съм пропуснала, докато съм чистела къщата, преглежда ми бележника и щом види, че оценките ми от горе до долу са отлични, започва да ми натяква, че, видите ли, съм нямала приятели, опитва какво съм сготвила и захваща да опява, че съм пропуснала не знам какво си.

— Какво ще правиш с хеликоптера? Там ли ще го държиш? — чувам се да питам Луси. — Това сигурно ще те затрудни.

— Може би ще го държа в Титърбъро.

— Значи ще ти се наложи да ходиш чак в Ню Джърси, ако решиш да го вземеш?

— Не е далеч.

— Пък и животът там е много скъп. И ти, и Тиюн… — продължавам да мърморя.

— Какво аз и Тиюн? — В гласа на Луси вече няма плам. — Защо само ми натякваш за това? — кипва племенницата ми. — Тя вече не ми е началничка. Няма нищо лошо в това да сме приятелки.

Пръстите ми са върху местопрестъплението на нейното разочарование и обида. И не само това, ами в тона ми се долавят нотки от гласа на Дороти. Срамувам се от себе си — много.

— Извинявай. — Пресягам се и с връхчетата на пръстите на стегнатата в гипс ръка я хващам за дланта. — Не искам да си тръгваш. Държа се като последна егоистка. Егоистка съм си, това е. Извинявай.

— Не те напускам. Ще отскачам често. С вертолет е някакви си два часа. Всичко е наред. — Тя ме поглежда. — Защо, лельо Кей, не дойдеш да работиш с нас? — изрича нещо, което — сигурна съм, отдавна й се върти в главата.

Те двете с Макгъвърн, изглежда, са ме одумвали надълго и нашироко, включително и евентуалната ми роля в тяхното детективско бюро. След като го осъзнавам, ме обзема особено усещане. Старала съм се да не се замислям за бъдещето си, а то изниква изневиделица пред мен като огромен празен екран. Уж знам, че с досегашния ми начин на живот е свършено, а не искам да приема тази истина със сърцето.

— Защо не работиш за себе си, вместо да чакаш държавата да ти казва какво да правиш? — продължава Луси. — Замисляла ли си се някога сериозно за това?

— Винаги съм отлагала за бъдещето — отговарям аз.

— Е, бъдещето дойде — казва ми Луси. — Точно след девет дни започва двайсет и първи век.