Обвинението

21.

Зъбите могат да разкажат доста истории. Свързаните с тях навици често разкриват за човека повече, отколкото бижутата и скъпите дрехи, и стига зъболекарските картони да са се запазили, помагат да установиш бързо нечия самоличност. От зъбите ще разбера каква е личната ви хигиена. Те нашепват тайни, например дали сте посягали към наркотиците, какви антибиотици са ви давали в ранно детство, от какво сте боледували, наранявали ли сте се и доколко сте държали на външния си вид. От тяхната изповед ще узная дали зъболекарят ви е бил шарлатанин и е взимал от здравната каса пари за работа, каквато никога не е вършил. Разбирам и дали е бил добър.

На другата заран още по мръкнало Марино ме чака в моргата. Носи зъболекарския картон на двайсет и две годишния мъж от окръг Джеймс Сити, който вчера излязъл да потича из университетското градче на „Уилям и Мери“ и така и не се прибрал. Казва се Мич Барбоса. Университетът „Уилям и Мери“ е само на няколко километра от мотел „Форт Джеймс“ и когато снощи Марино разговаря със Станфийлд и получи най-новите сведения, първото, което ми хрумна, бе: „Виж ти!“. Хлъзгавият син на Марино — адвокатът Роки Каджиано, е завършил „Уилям и Мери“ — животът ни предлага поредното странно съвпадение.

Седем без петнайсет е, когато изтиквам количката от помещението за рентгенови снимки и я избутвам при масата в залата за аутопсии. Отново е тихо и спокойно. Днес е Бъдни вечер и държавните учреждения не работят. Марино е готов да ми помага и аз не очаквам никой друг, освен съдебния зъболекар. На Марино е отредена ролята да съблече заедно с мен вкочанения, неподатлив труп, да го пренесе — пак с мен, на масата и да го свали оттам. За нищо на света не бих му позволила да ми помага в медицинската част — не че той изгаря от желание. Не съм го молила и няма да го моля дори да вписва данните в медицинското заключение, понеже той борави с латинските медицински думички и термини наистина както му падне.

— Дръж го от двете страни — обяснявам на Марино. — Браво на теб. Точно така.

Той хваща главата на мъртвеца и се опитва да я задържи, докато аз пъхам тъничкия скалпел в устата и го приплъзвам между кътниците, за да отворя челюстта. Металът стърже по зъбния емайл. Внимавам да не разрежа устните, но няма как да не одраскам повърхността на кътниците.

— Пак добре, че хората са мъртви, когато им правиш такива страхотии — отбелязва Марино. — Сигурно ще си много щастлива, когато отново разполагаш с две ръце.

— Хич не ми напомняй.

Толкова ми е писнало от тоя гипс, че вече си мисля дали сама да не го срежа с електрическия трион.

Челюстта на мъртвеца поддава и се отваря, а аз насочвам хирургическата лампа и изпълвам устата отвътре с бяла светлина. По езика има влакънца, които събирам.

Марино ми помага и с вдървените ръце, за да смъкнем горнището на анцуга и тениската, сетне аз свалям маратонките и чорапите, а накрая и долнището, и шортите. Оглеждам ануса, няма следи от наранявания, нищо, което да подсказва, че мъжът е бил хомосексуалист. Пейджърът на Марино надава звук. Пак е Станфийлд. Тая сутрин Марино не е казал и дума за Роки, ала призракът му витае край нас. Роки се долавя във въздуха и това въздейства на баща му недоловимо, но дълбоко. Като телесна миризма от него се излъчват горчилка, мъка и безпомощност. Би трябвало да се притеснявам какво ми готви Роки, ала единственото, за което съм в състояние да мисля, е какво ще стане с Марино.

Сега, когато пациентът ми лежи гол-голеничък пред мен, добивам цялостна представа как е изглеждал физически. Бил е висок метър седемдесет и осем и е бил слабичък, тежал е, има-няма, шейсет килограма. Краката му са мускулести, инак от кръста нагоре не е много развит, както при бегачите. Няма татуировки, обрязан е и очевидно се е грижел за външния си вид, ако се съди от старателно поддържаните нокти на ръцете и краката и гладко избръснатото лице. Дотук не откривам следи от външни наранявания, по рентгеновите снимки не се виждат заседнали куршуми и счупени кости. Мъжът има по коленете и левия лакът стари белези, нови обаче не личат, ако не броим охлузванията, останали, докато са го връзвали и са му запушвали устата. Какво те е сполетяло? Защо си умрял? Мъжът мълчи и мълчи. Само Марино говори гръмогласно колкото да прикрие притеснението си. Смята Станфийлд за пълен глупак и се държи по съответния начин с него. По-припрян е, сипе повече обиди от обикновено.

— Е, безспорно щеше да е прекрасно, ако знаехме това — подмята жлъчно Марино в слушалката на телефона, окачен на стената. — Смъртта няма почивни дни — добавя той след малко. — Кажи там на когото трябва, че ще дойда, и те ще ме пуснат, къде ще ходят. — После: — Да, да, да бе. Такъв е сезонът. А, Станфийлд! Дръж си устата затворена, чу ли? Разбра ли? А съм прочел още веднъж за това по пикливите вестници… Да бе, как ли не, сигурно още не си ги чел. Не бери грижа, ще ти откъсна материалчето от днес сутринта. Всички тия дрънканици за Джеймстаун, за хомосексуалистите, хомофобите и престъплението, извършено от омраза. А си го направил още веднъж, а съм ти скъсал задника. Не си ме виждал как го правя, не ти и трябва!

Марино надява нови ръкавици и се връща с развети пешове на престилката при количката.

— Е, докторке, съвсем я втасахме. Ако това приятелче тук наистина е мъжът, който е излязъл да потича и е изчезнал яко дим, ще има да си блъскаме главата какво точно се е случило. Няма досие в полицията. Не е имал неприятности с властите. Живеел е заедно с приятелката си, тя го е разпознала на снимката. Снощи Станфийлд очевидно е говорил с нея, тая сутрин обаче — поне досега — никой не вдига телефона.

Марино започва да се двоуми — не помни какво вече ми е казвал и какво не.

— Дай да го преместим върху масата — подканям аз.

Дотиквам количката успоредно на масата за аутопсии. Марино хваща краката, аз грабвам една от ръцете и теглим. Трупът се свлича с трясък върху метала и от носа потича тънка струйка кръв. Пускам водата, която блъска по металната мивка, рентгеновите снимки на мъртвеца сияят върху светещите стени и разкриват съвършени непокътнати кости, черепа от различни ъгли, ципа на горнището на анцуга, който се гъне като змийче по средата на красиво извитите ребра. Някой звъни по домофона на служебния вход точно когато прокарвам скалпела от едното до другото рамо, сетне надолу към тазобедрената кост, като правя лек завой, за да не засегна пъпа. Виждам върху екрана на монитора образа на доктор Сам Тери и натискам с лакът бутона, за да отворя вратата. Тери е един от нашите одонтолози, или съдебни зъболекари, извадил лошия късмет да е дежурен точно на Бъдни вечер.

— Мисля, че не е зле да наминем и да я посетим, и бездруго сме в този край на града — продължава Марино. — Имам й адреса, на апартамента на приятелката де, където живеят. — Той поглежда надолу към трупа. — По-скоро, живели са.

— Наистина ли смяташ, че Станфийлд може да си държи езика зад зъбите?

Стискам непохватно форцепса с пръстите на гипсираната лява ръка, на които съм надянала ръкавици, и правя бързи разрези в плътта.

— Да. Обеща да ни чака в мотела, но с половин уста. Взе да мърмори, че било Бъдни вечер и че хората не искали да привличат повече вниманието, понеже им вредяло на бизнеса. Било се разчуло за убийството и десетина души вече били отказали резервациите. На друг да ги разправят тия! Типове, които отсядат в такива дупки, сигурно не са и чували какво е станало, а и да са чували, пет пари не дават.

Облечен в незавързана, издута престилка, доктор Тери влиза и се насочва с охлузената черна докторска чанта към плота. Той е най-младият и нов стоматолог в Службата и е висок към два метра. Според мълвата можел да се прочуе в Националната баскетболна асоциация, но човекът бил предпочел да си продължи образованието. Истината — и той ще ви я каже, стига да го попитате — е, че е бил доста слаб защитник в баскетболния отбор на Университета на щата Вирджиния, че стреля добре само с пистолет, знае да играе само с жените и е записал стоматология единствено защото не са го приели медицина. Мечтаел да стане съдебен лекар. Надали ще стигне далеч в кариерата.

— Благодаря ти, благодаря ти — казвам му, докато той реди формулярите върху поставката. — Страхотен си, да дойдеш да ни помагаш точно днес сутринта!

Младежът грейва в усмивка, кима на Марино и възкликва, като се старае да изимитира най-ужасния акцент на Ню Джърси.

— Как я караш, Марино?

— Виждал ли си как Торбалан ограбва Дядо Коледа? Ако не си, стой с мен. Днес съм в настроение да отмъкна играчките на дечицата и преди да се покатеря обратно по комина, да пощипя милите им майчици по задника.

— Хич не се и опитвай да се катериш по комина. Току-виж си заседнал.

— Ами ти бе? Можеш да надзърнеш през комина, както си стъпил в огнището. Продължаваш ли да растеш?

— Продължавам, но не мога да се меря с теб. Както гледам, добре си се ошишкавил. — Тери прехвърля страниците на зъболекарския картон, който Марино е донесъл. — Е, ще стане бързо. Нашият приятел има отдясно зъб, израсъл точно пред втория кътник, и… много пломби. Точно така — вдига той картона, — същият е.

— Какво ще кажеш, „Овните“ ги отвяха ония от Луисвил — подхваща Марино, като се мъчи да надвика трополенето на течащата вода.

— Беше ли на мача?

— Не, както и ти, Тери, затова и победиха.

— Сигурно.

Тъкмо взимам от количката поредния скалпел, когато телефонът иззвънява.

— Би ли вдигнал, Сам? — моля аз стоматолога.

Той бърза към ъгъла, грабва слушалката и оповестява:

— Моргата.

Правя разрез през хрущялите и махам триъгълник от гръдната кост и ребрата.

— Един момент — казва Тери на човека в другия край на линията. — Доктор Скарпета! Ще разговаряте ли с Бентън Уесли?

Помещението се превръща във вакуум, всмукал цялата светлина, всички звуци. Застивам, вцепенена, както съм хванала с окървавената ръкавица на дясната ръка металния скалпел.

— Я стига бе! — изпелтечва Марино. Отива при Тери и му грабва слушалката. — Кой се обажда, мамка ти! — изкрещява той колкото му глас държи. — Ах, копелдак такъв!

Мята слушалката върху вилката на стената. Очевидно са му затворили. Тери стои стъписан. Няма и представа какво се е случило. Познава ме отскоро. Няма откъде да знае за Бентън, освен ако някой не му е обяснил, а очевидно никой не го е направил.

— Какво ти каза оня? — пита го Марино.

— Дано не съм объркал нещо.

— Не, не си — уверявам го аз, след като накрая си възвръщам дар словото.

— Обади се някакъв мъж — обяснява младежът. — Каза само, че те търсел, и се представи като Бентън Уесли.

Марино пак грабва слушалката и почва да бълва змии и гущери, понеже апаратът няма устройство, което да показва кой последен се е обаждал. В моргата никога не ни се е налагало да знаем кой точно е звънил. Марино натиска бясно няколко бутона и слуша. Записва си някакъв телефонен номер и го набира.

— Да. Кой е? — пита той. — Къде? А някой друг да се е обаждал преди малко? Видяхте ли? От апарата, където говорите. Да, да. Ама не ти вярвам, кретен такъв.

Марино тръсва слушалката.

— Мислиш, че е същият, който се е обаждал тук ли? — пита го объркан Тери. — Успя ли да го откриеш?

— Позвънил е от уличен телефон. При бензиностанцията на „Тексако“ на кръстовище Мидлотиън. Така поне твърдеше онзи. Не знам дали е същият. Какъв му беше гласът? — приковава с поглед Марино стоматолога.

— Звучеше ми младежки. Но може да ми се е сторило. Не знам. Кой е този Бентън Уесли?

— Мъртъв е. — Пресягам се да взема скалпел, сменям върху дъската за рязане острието, а старото пускам в яркочервения пластмасов съд за опасни отпадъци. — Беше ми приятел, много добър.

— Ах, отрепката му с отрепка, да погажда такива гадни шегички! Откъде знаят номера тук?

Марино е разстроен. Не може да си намери място от яд. Иска да открие човека, който се е обадил, и да го фрасне по мутрата. Притеснява се, че може би го е направил синът му, какъвто е мръсник. Разчитам го по очите му. Мисли си за Роки.

— Взели са го от указателя на държавните учреждения в щата.

Започвам да разрязвам кръвоносните съдове, прекъсвам сънните артерии съвсем ниско и минавам към слабинните артерии и вени по тазобедрената кост.

— Само не ми казвай, че някъде в указателя пише „Морга“.

Марино подхваща старата песен на нов глас. Стоварва вината върху мен.

— Мисля, че номерът е някъде при телефоните на погребалните бюра.

Срязвам тъничкия плосък мускул на диафрагмата и освобождавам органите от гръбначния стълб. Бели дробове, черен дроб, сърце, бъбреци, далак трептят в различни отсенки на червеното, докато ги оставям върху дъската и с лека струя студена вода отмивам кръвта. Забелязвам по сърцето и белите дробове малки кръвоизливи: тъмни точици като от убождане с игла. Знам, че се наблюдават при хора, чието дишане е било затруднено малко преди смъртта или по време на нея.

Тери донася черната чанта при масата и я слага върху количката. Вади зъболекарско огледалце и оглежда устата на мъртвеца. Работим, без да продумваме, затиснати от тежестта на онова, което току-що се е случило. Взимам по-голям скалпел и отрязвам парченца от органите, сетне срязвам и сърцето. Сърдечните артерии не са запушени, лявата камера е широка един сантиметър, клапите не са увредени. Сърцето и кръвоносните съдове са здрави, ако не броим малкото удебеление на аортата. Единственото, което ме притеснява за сърцето, е повече от очевидно: по една или друга причина то е престанало да бие. Където и да гледам, не откривам обяснение.

— Както вече отбелязах, този е лесен — казва Тери и вписва нещо във формуляра.

Говори притеснено. Съжалява, че изобщо е вдигал телефона.

— Нашият човек ли е? — питам го.

— Същият.

Сънните артерии във врата наподобяват релси. Между тях са мускулите на езика и на шията — срязвам ги, за да ги огледам хубаво върху дъската. Навътре в тъканта няма кръвоизливи. Малката, крехка подезична кост с формата на ченгелче си стои непокътната. Мъжът не е бил удушен. Разглеждам черепа под косата и не откривам отдолу наранявания или счупвания. Намествам електрическия трион върху костта и си давам сметка, че с една ръка няма да се оправя. Тери ми помага да закрепя черепа и аз забивам стенещото, тресящо се полукръгло острие. Във въздуха се понася топла костна прах, черепът в горната част се отваря с всмукващ звук и пред мен се разкрива нагънатият хоризонт на мозъка. На пръв поглед не се забелязва нищо необичайно. Отрязвам мъничко и парчетата блясват като белезникави ахати с грапави сивкави краища, докато ги плакна върху дъската. Смятам да запазя мозъка и сърцето за по-обстойни изследвания, да ги сложа във формалин и да ги пратя в Медицинския колеж на Вирджиния.

Тази сутрин диагнозата ми прави изключение. Не откривам очевидна патологична причина за смъртта, затова както никога се осланям на догадките. Мъничките кръвоизливи в сърцето и белите дробове, изгарянията и охлузванията навеждат на мисълта, че Мич Барбоса е починал от аритмия, предизвикана от стрес. Предполагам и че в някакъв момент младежът не си е поемал въздух или не е могъл да диша и е започнал да се задушава. В дъното на всичко вероятно е парцалът, с който са му запушили устата и който се е овлажнил от слюнката. Каквато и да е истината, пред мен изниква картина, проста и ужасяваща, която трябва да бъде проверена на място. Тери и Марино са ми подръка.

Започвам с това, че отрязвам малко от дебелия бял шнур, с който обикновено зашиваме разрезите с формата на буквата „У“ върху гръдния кош. Казвам на Марино да навие ръкавите на хирургическата престилка и да вдигне ръце. Връзвам единия край на връвта около едната китка, а другия — около втората, не много стегнато, но не и хлабаво. После заръчвам на Тери да хване края на шнура и да го дръпне. Стоматологът е достатъчно висок, ще се справи и без стол. Връвта веднага се забива в китките на Марино под ъгъл спрямо възлите. Повтаряме същото от различни положения, Марино ту допира длани, ту разперва ръце като върху разпятие — да видим какво ще стане. Той, разбира се, е стъпил здраво на пода — да не си помислите, че е висял.

— Тежестта на тялото пада върху разперените ръце и пречи на издишването — обяснявам аз. — Можеш да вдишваш, но ти е трудно да издишваш, понеже междуребрените мускули са притиснати. След време това води до задушаване. Добавете и болката от изтезанията, страха и паниката и със сигурност ще получите аритмия.

— Ами кръвта, потекла от носа? — пита Марино и вдига китки, за да огледам следите, които шнурът е оставил по кожата.

Под същия ъгъл са както върху китките на мъртвеца.

— От повишеното налягане вътре в черепа е — отговарям аз. — Ако известно време не дишаш, носът ти започва да кърви. Ако няма рани, това е добър показател.

— Въпросът е дали някой е искал да го убие? — намесва се и Тери.

— Повечето хора няма да завързват някого и да го изтезават, а после да го пуснат да разказва какво са направили — отвръщам аз. — Но нека не избързваме с причините за смъртта и как тя е настъпила, докато не видим резултатите от токсикологията. — Извръщам очи към Марино. — Все пак, мен ако питаш, го разследвайте като убийство, при това извършено по особено жесток начин.

Размишляваме върху това по-късно сутринта, докато пътуваме към окръг Джеймс Сити. Марино настоя да сме се качили на джипа, а аз му предложих да минем по шосе номер пет, покрай реката, през окръг Чарлс Сити, където плантациите от осемнайсети век са се разпрострели на ветрило със своите разорани ниви, увенчани в горния край с величествените тухлени къщи и стопанските постройки на Шъруд Форест, Уестоувър, Бъркли, Шърли и Бел Еър. Не се виждат туристически автобуси и камиони, които да карат дървен материал, никъде не ремонтират пътя, бакалиите не работят. Днес е Бъдни вечер. Слънцето блести през безкрайните сводове на вековните дървета, пътят е изпъстрен със сенки, а Мечето Смоуки моли от една табела за помощ, но в някаква по-милостива част на свят, където двама мъже са били убити по най-жесток начин. Не можем да повярваме, че тук се е случила подобна ужасия, докато не стигаме в мотел и къмпинг „Форт Джеймс“. Сгушен е сред дъбравата отстрани на шосе номер пет и представлява безразборно наслагани бунгала, каравани и мотелски сгради, които с ръждата и олющената боя напомнят Хоганс Али в Академията към ФБР: евтини фасади, където някакви съмнителни типове само чакат поредния набег на пазителите на реда.

Администрацията се помещава в малка паянтова къща, над която са надвиснали чепати борове — покривът и пръстта наоколо са застлани с кафяви борови иглички. Автоматите за безалкохолни напитки и сладолед отпред светят насред избуялия шубрак. Детски велосипедчета лежат ранени в шумата, допотопните люлки и въртележки не вдъхват никакво доверие. Грозновато безпородно куче с увиснало от многото раждания коремче се надига на немощни крака и ни гледа от продънената веранда.

— Нали Станфийлд уж щеше да ни чака тук — отбелязвам аз и отварям вратата на джипа откъм моята страна.

— Кой го знае къде се е запилял.

Марино слиза от джипа и оглежда педя по педя всичко наоколо.

Над комина се вият валма дим, които се понасят почти хоризонтално заедно с вятъра, а аз мярвам през прозореца мигащи безвкусни коледни лампички. Усещам, че някой ни наблюдава. Пердето се отмества, отвътре долитат приглушените звуци на телевизор. Чакаме на верандата, а кучето ми души ръката и ме лиже. Марино оповестява, че сме тук, като думка с все сила по вратата и накрая се провиква:

— Има ли някой тук? Ей! — Пак блъска с пестник. — Полиция!

— Идвам, идвам — пропява припрян женски глас.

Пространството на открехнатата врата с все още несвалена предпазна верига се запълва от възгрубо уморено лице.

— Вие ли сте госпожа Кифин? — пита Марино.

— А вие кои сте? — отвръща жената на въпроса с въпрос.

— Капитан Марино от Полицейското управление на Ричмънд. А това е доктор Скарпета.

— Защо водите и докторка? — Сбърчила чело, жената ме оглежда от тъмния процеп. Нещо при краката й се размърдва, иззад тях надзърта дете, което се усмихва дяволито. — Прибирай се вътре, Зак! — Мъничките голи ръце с мръсни нокти се увиват около коляното на мама. Жената се дръпва. — Влизай де!

Малчуганът се пуска и се скрива.

— Ще се наложи да ни покажете стаята, където е избухнал пожарът — казва й Марино. — Детектив Станфийлд от полицейското управление на Джеймс Сити трябваше да е тук. Да сте го виждали?

— Тая сутрин не са идвали от полицията.

Жената затваря рязко вратата, маха с трополене предпазната верига и вратата зейва отново, този път широко, а госпожа Кифин излиза на верандата и пъха ръце в джобовете на червеното карирано яке, каквито носят дървосекачите — в едната й ръка подрънква връзка ключове. Жената се провиква към къщата:

— Стой тук, Зак! И не пипай тестото за курабийките. Връщам се ей сега. — Тя затваря вратата. — Не съм виждала човек, който да обича тесто за курабийки повече от това момче — обяснява ни, докато слизаме по стълбите. — Понякога купувам от полуфабрикатите, дето са в целофан, и веднъж спипах Зак да яде направо от тестото, беше смъкнал обвивката като кора на банан. Докато го забележа, и излапал, моля ви се, половината. Така и така, викам му, знаеш ли какво е това бе, човек — сурови яйца, ето какво.

Бев Кифин е най-много на четирийсет и пет години, красотата й е груба и крещяща като кафенетата по паркингите за тирове и денонощните закусвални. Косата й е боядисана в яркорусо и е накъдрена като козината на кралски пудел, по страните й има дълбоки трапчинки, тялото й е зряло и възпълно, както на повечето на възраст. Държи се така, сякаш се брани, вироглаво поведение, каквото свързвам с хора, свикнали да са грохнали от умора и вечно да имат неприятности. Бих я нарекла и хлъзгава. Не вярвам на нито една нейна дума.

— Не искам повече главоболия — съобщава ни жената. — Сякаш и моите са ми малко, особено по това време на годината — допълва, както върви. — По цял ден ми се мъкнат разни сеирджии, щракат ми тук с фотоапаратите.

— Какви сеирджии? — пита я Марино.

— Как какви! Сеирджии с коли, свръщат по пътя към мотела и идват да позяпат. Някои дори слизат от колите и обикалят. Ето, и нощес някой мина оттук и ме събуди. Сигурно беше към два след полунощ.

Марино пали цигара. Вървим след Кифин по пътеката под надвисналите борове, покрита с разкашкан сняг, и минаваме покрай стари каравани, климнали като кораби, които не стават за дълъг път. Край една от масите на открито са струпани лични вещи — отпърво ми заприличват на боклук, който е останал след летовниците и който никой не си е направил труда да разчисти. После обаче съзирам нещо неочаквано: цяла колекция играчки, кукли, евтини книжки с меки корици, чаршафи, две възглавници, одеяло, двойна детска количка, все неща, просмукани с влага и мръсотия, но не защото не стават за нищо и нарочно са изхвърлени, а защото случайно са оставени на стихиите. Сред тях са разпилени пластмасови обвивки, които начаса свързвам с парченцето, залепнало за изгорения гръб на първата жертва. Обвивките са в бели, сини и яркооранжеви цветове и са накъсани на тесни ивички, сякаш човекът, който ги е нахвърлял тук, има припрения навик да троши и къса на парченца всичко, изпречило му се пред ръцете.

— Някой очевидно е бързал да се изнесе оттук — отбелязва Марино.

Кифин не сваля поглед от мен.

— Да не би да е духнал, без да си плати? — продължава с догадките Марино.

— А, не. — Жената сякаш бърза да отиде в малкия занемарен мотел, който се вижда през дърветата отпред. — Платиха си хората. Семейство с две малки деца, което се вдигна на пожар. Не знам защо са зарязали всичко това. Някои от нещата, например детската количка, още вършат работа. Е, после багажът остана под преспите.

Извива се вятър, който разпилява като конфети няколко от накъсаните на ивици обвивки. Приближавам се и обръщам с крак една от възглавниците. Блъсва ме остра възкисела смрад, приклякам и се взирам по-отблизо. Откъм долната страна на калъфката са полепнали косми — дълги и белезникави, съвсем тънички, без пигментация. Сърцето ми започва да бумти като огромен тъпан. Побутвам с пръст нахвърлените обвивки. Покритата с найлон хартия е твърда, но се огъва лесно, не е толкова просто да я разкъсаш, освен ако не забелиш крайчето. Някои от парчетата са достатъчно големи и аз веднага разпознавам, че са от шоколадови вафли с пълнеж от карамел и фъстъци. Разчитам дори уебадреса на фирмата за шоколадови изделия „Хърши“. По одеялото също има косми — къси и черни, съзирам дори един срамен косъм. И още от дългите белезникави косми.

— Шоколадови вафли с фъстъчен пълнеж — казвам на Марино. Извръщам се към Кифин и отварям дамската си чанта. — Познавате ли човек, който обича такива вафли и разкъсва обвивките?

— Е, не идват от моята къща — тросва се тя така, сякаш обвинявам нея или може би Зак с неговата слабост към сладкото.

На местопрестъпления, където не е открит труп, не взимам алуминиевото куфарче. Затова пък винаги нося в чантата си плътно затварящ се найлонов плик, в каквито държим продуктите във фризера и в който наред с другото има ръкавици за еднократна употреба, торбички за веществени доказателства, тампони, мъничко флаконче с дестилирана вода, прозрачни пластмасови шишенца. В едно от тях събирам три косъма от възглавницата и два от одеялото. Пъхам шишенцето с космите в прозрачно найлоново пликче за веществени доказателства.

— Нали нямате нищо против да попитам защо го правите? — казва ми Кифин.

— Мисля да опаковам всички боклуци тук и да ги занеса в лабораторията.

Най-неочаквано Марино става сдържан и спокоен като заклет покерджия. Знае как да подходи към Кифин, а сега подходът към нея трябва да бъде много предпазлив, понеже и Марино вече е наясно, че хора, страдащи от хипертрихоза, имат много особена коса, каквато не се среща при другите — тънки като на новородено, зачатъчни косми без пигментация. С тази малка разлика обаче, че косата на новородените не е дълга петнайсетина-двайсет сантиметра като космите, които Жан-Батист Шандон оставя по местопрестъпленията. Не е изключено той да е идвал в къмпинга.

— Сама ли се оправяте тук? — пита Марино жената.

— Общо взето, да.

— Кога си тръгна семейството с палатката? Сега не е най-подходящото време за къмпинг.

— Бяха тук точно преди да завали сняг. В края на миналата седмица.

— Разбрахте ли защо са си тръгнали така внезапно? — продължава Марино да я притиска с благия си тон.

— Не ми казаха нито думица.

— Трябва да огледаме по-обстойно онова, което са изоставили в къмпинга.

Кифин си духа на дланите, за да ги постопли, после обгръща с ръце тялото си и застава с гръб към вятъра. Гледа към къщата и човек почти вижда как жената се пита на какви ли неприятности животът ще обрече този път нея и семейството й.

Марино ми маха да го последвам.

— Вие чакайте тук — заръчва на Кифин. — Връщаме се ей сега. Само ще вземем нещо от джипа. Не докосвайте нищо, чухте ли?

Тя ни изпровожда с поглед. Ние с Марино си говорим тихо. Няколко часа преди Шандон да ми се яви на прага, Марино тръгна със специалния отряд да го издирва и установи, че се укривал в Ричмънд, в голяма къща в основен ремонт край река Джеймс, на две крачки от моя квартал. Решихме, че французинът вероятно рядко излиза по светло, ако изобщо излиза, и никой не го е забелязал, понеже се крие в къщата и ако му потрябва нещо, си го взима оттам. До този миг изобщо не ни беше хрумвало, че Шандон е могъл да се укрива другаде.

— Как смяташ, дали не е изкарал ангелите на горките хора в палатката, за да се намърда вътре? — Марино отключва джипа и се пресяга към задната част на купето, където знам, че наред с другото държи и пушка-помпа. — Защото ще ти кажа, докторке. Когато влязохме в оная къща на река Джеймс, намерихме навсякъде опаковки от храна. Най-вече от вафли и бонбони. — Той вади червеното сандъче с инструментите и заключва джипа. — Явно си пада по сладкото.

— Помниш ли какви храни? Сещам се, че по време на разпита с Бъргър непрекъснато се наливаше с пепси-кола.

— Шоколадови блокчета. Не помня марката, но съм сигурен, че бяха от блокчета и вафли. И от фъстъци. Пакетчета от фъстъци. Сега, като се замисля, се сещам, че опаковките бяха всичките накъсани.

— Божичко! — проронвам, усетила как ме пронизват ледени тръпки. — Дали няма ниска кръвна захар?

Опитвам се да се държа като професионалистка и да си възвърна равновесието. Страхът ме връхлита отново като рояк прилепи.

— Какво, дявол го взел, е търсел тук? — възкликва Марино, без да сваля очи от Кифин в далечината, за да е сигурен, че тя няма да пипа нищо в подозрителната част на къмпинга. — И как, да му се не види, е стигнал дотук? Дали все пак не е имал кола?

— В къщата, където се укриваше, открихте ли автомобили? — питам аз, докато Кифин ни гледа как се връщаме при нея — самотен силует на червени карета с уста, от която на валма излиза пара.

— По време на ремонта собствениците на къщата не са държали там автомобили — отвръща Марино тихо, за да не го чуе Кифин. — Може да е задигнал някоя кола и да я е държал на скришно място, за да не я забележат. Просто предположих, че щом цял живот е живял в оня зандан — дома на родителите си в Париж, негодникът му с негодник дори не знае да кара кола.

— Да. Поредното предположение — изпелтечвам и се сещам за твърденията на Шандон, че бил карал моторетка, с каквито чистят тротоарите в Париж — в началото се усъмних в думите му, сега обаче те ми се струват по-правдоподобни.

Връщаме се при масата на открито, Марино оставя сандъчето с инструментите и го отваря. Вади кожени работни ръкавици и си ги слага, после разгъва няколко двесталитрови здрави чувала за отпадъци и аз му ги държа отворени. Пълним три чувала, Марино издърпва четвърти и увива детската количка с парчета черен найлон, които прихваща с лепенка. Докато го прави, обяснява на Кифин, че не е изключено някой да е уплашил до смърт семейството, живяло тук на палатка. Изказва предположението, че някой непознат си е харесал мястото, пък било то и колкото да пренощува веднъж. Пита я дали до последната събота по едно или друго време е забелязала наоколо нещо необичайно, включително непознато превозно средство. Задава въпросите така, сякаш и през ум не му минава, че тя е в състояние да изопачи истината.

Знаем, разбира се, че няма как Шандон да е идвал тук след събота. Оттогава е задържан под стража. Кифин не ни помага особено. Обяснява, че не била забелязала нищо необичайно, една заран просто излязла за дърва и видяла, че палатката я няма, ала вещите на семейството още са били тук, най-малкото някои от тях. Не била готова да се закълне, но колкото повече я притиска Марино, толкова повече й се струва, че е забелязала как палатката я няма някъде към осем сутринта миналия петък. Шандон уби Даян Брей през нощта в четвъртък срещу петък. Дали в такъв случай после не е избягал и не се е укрил в окръг Джеймс Сити? Представям си как се е появил в палатката, при семейството и малките деца. Достатъчно е било да го погледнат само веднъж, за да изхвърчат като попарени, да се метнат на автомобила и да отпрашат, без да си дават труда да прибират багажа.

Отнасяме чувалите при джипа на Марино и ги слагаме отзад. Бръкнала в джобовете на якето, Кифин и този път ни чака да се върнем, лицето й е поруменяло от студа. Мотелът — малка, квадратна като кутийка бяла постройка на два етажа с врати, боядисани в яркозелено, се пада точно отпред, при боровете. Зад мотела пак има гора, сетне и широк поток, отклонил се от река Джеймс.

— Колко на брой са хората, отседнали сега при вас? — пита Марино жената, която държи тази ужасна дупка.

— Сега ли? Някъде около тринайсет, ако някой не се е изнесъл. Мнозина просто оставят ключа в стаята и аз разбирам, че са си тръгнали чак когато вляза да почистя. Знаете ли, забравих си цигарите в къщата — казва тя на Марино, без да го поглежда. — Нали ще ме почерпите?

Марино оставя сандъчето с инструментите направо на пътеката. Изтръсква от пакета една цигара, дава я на жената и й я пали. Горната й устна се нагъва като разтегателна хартия, когато тя всмуква дълбоко от тютюневия дим и го изпуска от единия край на устата. Отново ми се припушва. Счупеният ми лакът роптае срещу студа. Не мога да се отърся от мислите за семейството в палатката и ужаса, който са изживели, ако Шандон наистина се е появил и такова семейство изобщо съществува. Ако все пак е дошъл веднага след като е убил Брей, какво е станало с дрехите му? Сигурно са били оплескани целите с кръв. Как е възможно да е излязъл от къщата на Брей, да е дошъл окървавен тук, да е уплашил непознатите в палатката, да ги е прогонил и никой да не се е обадил на полицията, да не е казал и думица?

— А колко души имаше в хотела по-предната вечер, когато е избухнал пожарът? — пита Марино, сетне вдига сандъчето с инструментите и ние продължаваме нататък.

— Знам само колко са се регистрирали — започва да увърта Кифин. — Може някои да са се изнесли. С него се бяха регистрирали единайсет души.

— С мъжа, загинал по време на пожара ли? — питам аз на свой ред.

Жената ми хвърля един поглед.

— Да, с него.

— Разкажете как се е регистрирал — вметва Марино, докато вървим, после спираме да се огледаме и пак продължаваме нататък. — Видяхте ли го да пристига като нас с автомобил? Както гледам, колите спират направо пред къщата ви.

Тя клати глава.

— Не, господине. Не съм виждала кола. На вратата се почука и аз отворих. Обясних му да отиде в съседната постройка на регистратурата и че аз ще дойда след малко. Беше красив мъж, добре облечен, не приличаше на обичайните посетители тук, това поне е ясно като бял ден.

— Каза ли си името? — пита я Марино.

— Плати в брой.

— Значи, ако някой плати в брой, не го карате да попълва нищо.

— Могат и да попълнят, ако искат. Но не ги принуждавам. Имам кочан с бланки за адресна регистрация, който иска, я попълва, после му издавам квитанция. Онзи човек обясни, че не му трябвал документ.

— С акцент ли говореше?

— При всички положения не говореше като тукашните.

— А като кои? Като северняците ли? Да не беше чужденец? — продължава с въпросите Марино.

Спираме под боровете. Кифин се озърта, мъчи се да си спомни, пуши, после пак тръгваме подире й по разкаляната пътека към паркинга на мотела.

— Не, не беше южняк — решава накрая тя. — Но не говореше и като чужденец. Всъщност не бе от най-бъбривите. Общо взето си мълчеше. Останах с впечатлението, че бърза и е притеснен, не му беше до приказки.

Явно си измисля. Гласът й се е преобразил.

— Има ли някой в караваните? — пита после Марино.

— Давам ги под наем. Точно сега хората не идват с каравани. Все пак е студеничко за къмпинг.

— Сега имате ли наематели?

— Не. Нямам.

Пред мотела виждаме стол с опърпана тапицерия, сложен пред автомата за кока-кола и уличния телефон. На паркинга има няколко коли, американски, стари: „Гранада“, „Ел Ти Ди“, „Файърбърд“. От собствениците им няма и следа.

— Какви хора отсядат при вас по това време на годината? — интересувам се аз.

— Всякакви — отвръща Кифин точно когато прекосяваме паркинга и излизаме откъм южната страна на мотела.

Оглеждам влажния асфалт.

— Хора, които си имат семейни проблеми. По това време на годината идват много такива. Скарали се нещо и единият си вдига багажа, или пък го изритват и няма къде да се подслони. Или хора, тръгнали на дълъг път, за да посетят роднини, и спрели да пренощуват тук. Или когато реката придойде, както преди един-два месеца, има и хора, които отсядат тук, понеже давам да влизат и с домашни любимци. Срещат се и туристи.

— Хора, дошли да разгледат Уилямсбърг и Джеймстаун ли? — подсещам я аз.

— Да, има много такива. Доста народ се стича насам, откакто започнаха разкопките на гробовете в Джеймстаун. Странно племе сме това, хората.