Обвинението

19.

Арън ме отвежда долу по стълбището и докато отваря входната врата, ми се усмихва едва доловимо. Минавам с автомобила през портала, човекът от охраната ми махва. Оборва ме чувството за край, за завършек, докато обикалям по Кепитъл скуеър и резиденцията изчезва от огледалото за обратно виждане. Оставила съм нещо зад себе си. Току-що съм си тръгнала от живота, който познавам, открила съм следа на недоверие към човек, на когото винаги съм се възхищавала. Не, не смятам, че Мичъл е направил нещо нередно. Знам обаче, че не бе искрен с мен, най-малкото докрай. Носи пряката вина, задето Шандон вече не е под юрисдикцията на нашия съдебен окръг, и причина за това е не справедливостта, правосъдието, а политиката. Усещам го. Сигурна съм. Майк Мичъл вече не е прокурор. Той е губернатор. Защо ли изобщо се изненадвам? Какво друго съм очаквала?

Центърът на града ми се струва чужд и враждебен, докато карам по Осма улица, за да изляза на магистралата. Наблюдавам лицата на хората, които минават с автомобилите си покрай мен, и съм изумена, че никой от тях не живее в настоящето. Карат си колите и гледат в огледалото, пресягат се да вземат нещо от съседната седалка, играят си с радиото, разговарят по телефона или със своите спътници. Хич и не забелязват непознатата, която ги наблюдава. Виждам лицата толкова ясно, че мога да кажа дали са красиви, симпатични или загрозени от младежки пъпки, дали зъбите са хубави. Давам си сметка, че има най-малко една съществена разлика между убийците и техните жертви. Убийците живеят изцяло в настоящето, опознават обстановката, забелязват и най-малката подробност и как тя може да им помогне или попречи. Държат под око непознатите. Вторачват се в някое лице и решават да проследят човека до дома му. Питам се дали така са подбрани и двамата младежи — последните ми пациенти. Питам се с какъв хищник си имам работа. Питам се защо ли всъщност губернаторът е държал толкова много да се видим още днес вечерта и защо и той, и жена му ме подпитваха за случая в окръг Джеймс Сити. Тук има нещо. Нещо гнило.

Проверявам телефонния секретар у дома, имам седем съобщения. Три са от Луси. Не ми казва защо ме търси, обяснява само, че трябвало да поговорим. Набирам клетъчния й телефон и когато тя вдига слушалката, долавям напрежение. Усещам, че не е сама.

— Всичко наред ли е? — питам я.

Луси се двоуми.

— Лельо Кей, бих искала да доведа и Тиюн.

— Тиюн Макгъвърн в Ричмънд ли е? — ахвам аз.

— Можем да бъдем до четвърт час у Ана — отвръща племенницата ми.

Веднага заставам нащрек. Така и не мога да разчета сигналите, пращани от подсъзнанието ми, за да проумея една много важна истина. Каква ли, дявол го взел? Притеснена съм, оплела съм се като пиле в кълчища, нервите ми са опънати до скъсване. Някакъв мотоциклетист натиска клаксона зад мен и аз подскачам като ужилена. Оставам без дъх. Виждам, че светофарът вече свети зелено. Луната е непълна и забулена от облаци, река Джеймс наподобява тъмна разлата равнина под моста Хюгънот, откъдето отивам в южната част на града. Пред къщата на Ана спирам зад очуканото автомобилче на Луси и на мига входната врата се отваря. Както личи, Луси и Макгъвърн са дошли току-що. Двете стоят заедно с Ана в антрето под искрящия кристал на полилея. Макгъвърн ме поглежда в очите и ми се усмихва насърчително, сякаш ми казва, че всичко при мен ще се оправи. Подстригана е късо и все още е много привлекателна и стройна, прилича на момиче в черния клин и дългото кожено яке. Прегръщаме се и аз се сещам колко непреклонна и отговорна е тя, но и колко внимателна и нежна. Радвам се да я видя — неописуемо.

— Влизайте, влизайте де! — подканя Ана. — Наближава Бъдни вечер! Колко е хубаво, нали!

Но от изражението й не личи да й е хубаво. Лицето й е посърнало, очите — помръкнали от притеснение и умора. Тя долавя, че я гледам, и се опитва да се усмихне. Всички едновременно се отправяме към кухнята. Ана пита кой какво ще пие и какво да предложи за мезе. Всички ли сме вечеряли? Не искат ли Луси и Макгъвърн да пренощуват у нея? На Бъдни вечер никой не бивало да ходи на хотел — било си престъпление. Дърдори ли, дърдори, не спира, а ръцете й треперят, докато вади от барчето бутилки и реди различните марки уиски и други напитки. Сърцето ми се е свило, вече почти не чувам какво казват другите. Сетне в миг проумявам какво е станало. Истината ме блъсва като мощен поток, докато Ана ми налива от уискито.

Казах на Бъргър, че нямам големи, страшни тайни. Имах предвид, че винаги съм внимавала много. Не споделям с другите неща, които могат да се използват срещу мен. По природа съм си предпазлива. Но тия дни се разприказвах пред Ана. Часове наред двете изследвахме най-потайните кътчета на живота ми. Споделих с нея неща, за които не съм сигурна, че съм знаела дори самата аз, но не съм й плащала за сеансите. Те не са защитени от клетвата, която лекарят дава да не разгласява тайните на пациентите си. Роки Каджиано би могъл да й прати призовка и сега, докато я гледам, ми хрумва, че явно се е случило точно това. Поемам чашата уиски, без да свалям очи от Ана.

— Нещо се е случило — казвам й.

Тя извръща поглед. Представям си какво ще стане от тук нататък. Бъргър ще отмени призовката. Каджиано ще започне да ме тормози, да се опитва да ме сплаши, но аз няма да се хвана на номерата му. Ще ме уплаши на куково лято, негодникът му с негодник! Вече съм премислила всичко, предвидила съм всички възможности, просто умея да заобикалям всяка истина, пряко засягаща най-съкровената ми същност, добруването ми, чувствата ми.

— Кажи ми, Ана — моля я.

В кухнята тегне тишина. Луси и Макгъвърн са млъкнали. Племенницата ми идва при мен и ме прегръща.

— С теб сме — казва ми.

— Няма страшно! — Намесва се Макгъвърн и ме насърчава с вдигнати палци.

Двете отиват в хола, покрай усилията им да ме поуспокоят ме наляга тежко предчувствие. Ана ме поглежда и за пръв път виждам в очите на своята приятелка — смелата австрийка, намек за сълзи.

— Направих нещо ужасно, Кей. — Тя се прокашля и вдървено пълни следващата чаша с лед от хладилната камера. Изпуска едно от кубчетата и то се плъзва зад кофата за боклук, където не можем да го стигнем. — Заместник-шерифът. Направо не повярвах на очите си, когато сутринта се позвъни на портата. Кой, мислиш, ми дошъл на крака — заместникът с призовка, моля ти се! Направо в къщата ми! Винаги получавам призовките в кабинета. Случва се често, както знаеш, от време на време се явявам да свидетелствам като експерт в съда. Не мога да повярвам, че го е направил. А аз му вярвах!

Съмнения. Отказ да повярвам. Първият лъх на страха докосва централната ми нервна система.

— Кой го е направил? — питам я. — Роки ли?

— Какъв Роки? — гледа ме изненадана Ана.

— Боже господи! — проронвам аз. — Божичко!

Подпирам се на кухненския плот. Значи не е свързано с Шандон. Няма как да е свързано с него. Щом призовката не е от Каджиано, значи остава само една възможност — да я е пратила Бъргър, но това е изключено. Прокуратурата няма причини да разговаря с Ана. Сещам се за странното телефонно обаждане от банката, за съобщението от универсален магазин „Ей Ти анд Ти“, за поведението на Райтър и изражението му в събота вечерта, когато ме видя в джипа на Марино. Връщам се към губернатора и внезапното му желание да ме види на всяка цена, към уклончивостта му, дори към киселите настроения на Марино и стремежа му да ме избягва, поглеждам по нов начин на косопада на Джак от последно време, на страховете му да не бъде натоварен с цялата отговорност. Всичко си идва на местата и образува невероятна картина. Загазила съм. Майко мила, загазила съм не на шега. Ръцете ми се разтреперват.

Ана пелтечи, мънка, търси думите, сякаш изневиделица се е върнала към езика, който най-напред е научила през живота си, а той не е английският. Мъчи се като грешен дявол. Потвърждава онова, което аз волю-неволю вече подозирам. Получила е призовка от специален разширен състав на съдебните заседатели, който да установи дали има достатъчно улики, за да ми предяви обвинение в убийството на Даян Брей. Ана обяснява, че са я използвали. Заложили са й капан.

— Кой? Бъфорд Райтър ли? Той ли стои зад всичко това? — питам я аз.

Тя кима.

— Няма да му го простя никога. Казах му го — зарича се.

Отиваме в хола и аз вдигам слушалката на безжичния телефон върху красивата поставка от тиково дърво.

— Знаеш, Ана, не си длъжна да ми казваш всичко това. — Набирам домашния номер на Марино. Налагам си да не губя самообладание. — Бъфорд ще ти се разсърди. Недей да ми обясняваш.

— Пет пари не давам кой ще ми се разсърди. Още щом получих призовката, Бъфорд ми звънна и изложи какво иска от мен. Обадих се незабавно на Луси — продължава да им обяснява Ана на развален английски, както гледа вторачено Макгъвърн, сякаш няма и понятие коя е тази жена и какво търси в къщата й.

— В колко часа заместник-шерифът ти донесе призовката? — питам я аз. Телефонът на Марино се включва автоматично на секретар. — По дяволите! — ругая едва чуто.

После чувам гласа му. Оставям му съобщение да ми се обади. И че е спешно.

— Някъде към десет сутринта — отговаря Ана на въпроса ми.

— Виж ти! — възкликвам. — Горе-долу по същото време, когато откараха Шандон в Ню Йорк. А после опелото на Брей, на което се срещнах за пръв път с Бъргър.

— Как според теб е свързано всичко това? — намесва се Макгъвърн, която слуша внимателно, вперила в мен проницателни, опитни очи.

Беше сред най-талантливите следователи по умишлени палежи в Службата за спиртни напитки, тютюневи изделия и огнестрелно оръжие, докато не бе повишена за шефка от същите хора, които накрая я принудиха да напусне.

— И аз не знам — отговарям й. — Знам само, че Бъргър искаше да види кой е дошъл на погребението на Брей. Сега се питам дали е искала да провери ще отида ли и аз. Може би е в течение, че ме разследват, и ме проверява на своя глава. — Телефонът на Ана звъни. Вдигам. — Домът на Зенър.

— Какво става пак? — опитва се Марино да надвика телевизора.

— И аз се питах това, но вече започвам да проумявам — отвръщам му.

От гласа ми той начаса се досеща, че вместо да задава въпроси, е по-добре да се метне на джипа и да дойде. Дошло е време за истината. Край на игрите, край на тайните — казвам му. Чакаме го пред запалената камина в хола на Ана, край елхата, цялата в бели лампички, гирлянди, стъклени животинки и дървени плодове, под която са наслагани подаръци. Припомням си наум всяка дума, която съм изрекла пред Ана, и се мъча да си спомня онова, което ще си спомни и тя, когато Райтър започне да я разпитва пред съдебните заседатели, заклели се да решат безпристрастно дали трябва да бъда съдена за убийство. Страхът ме сграбчва с леденостудени пръсти за сърцето, въпреки това, когато говоря, успявам някак да не губя самообладание и да разсъждавам трезво. Не трепвам, докато Ана обяснява как са й заложили капана. Всичко започнало във вторник, четиринайсети декември, когато с нея се свързал Райтър. Цели петнайсет минути разказва как той я убеждавал, че се обажда като приятел, като разтревожен приятел. Хората ме одумвали. Бил чувал разни неща, чувствал се длъжен да ги провери. Знаел, че с Ана сме приятелки.

— Нещо не се връзва — намесва се Луси. — Тогава Брей още не е била убита. Защо Райтър е разговарял толкова рано с Ана?

— И аз не схващам — подкрепя я Макгъвърн. — На тоя не му е чист косъмът.

Двете с Луси са се разположили на пода пред запалената камина. Аз както винаги съм на люлеещия се стол, а Ана седи като глътнала бастун на канапето.

— Когато Райтър ти се обади на четиринайсети, какво точно ти каза? — питам аз Ана. — Откъде подхвана разговора?

Тя ме поглежда в очите.

— Че бил загрижен за душевното ти здраве. С това започна.

Само кимам. Не се чувствам обидена. Вярно е, че понесох много тежко смъртта на Бентън, но никога не съм била душевноболна. Убедена съм в здравия си разсъдък, че мога да мисля и да разсъждавам трезво. Единствената ми вина е, че избягах от болката.

— Знам, рухнах след смъртта на Бентън — признавам си.

— Как човек да не рухне след подобно нещо! — възкликва Луси.

— Не, не, Бъфорд Райтър имаше предвид друго — прекъсва ни Ана. — Обаждаше се, Кей, не заради това, че не си понесла мъката, а заради Даян Брей, заради отношенията ти с нея.

— Какви отношения? — Веднага ми хрумва дали Брей не се е свързала с Райтър, за да ми заложи поредната клопка. — Почти не я познавах.

Ана се е вторачила в мен, върху лицето й трепкат отблясъците от огъня. Пак се сепвам колко стара изглежда, сякаш за ден се е състарила с десет години.

— Имала си доста разправии с нея. Поне така ми каза — отвръща психиатърката.

— Да де, но тя си търсеше за какво да се заяде с мен, не аз — бързам да уточня. — Не сме имали лични отношения. Познавахме се съвсем бегло.

— Обявиш ли война на някого, това вече са лични отношения. Дори хора, които се мразят, имат лични отношения, поне според мен. Брей приемаше много лично всичко, свързано с теб, Кей. Пускаше слухове и лъжи. Създаде в Интернет медицинска страница, уж я списваш ти, колкото да те направи за посмешище и да ти развали отношенията със секретаря по обществена сигурност, дори с губернатора.

— Току-що бях при губернатора. Изобщо не смятам, че отношенията ми с него са се развалили — казвам аз и веднага си давам сметка колко странно е всичко.

Щом Мичъл знае, че ме разследва разширен състав на съдебните заседатели, а той няма как да не знае, защо тогава не прие оставката ми и не благодари на Бога, задето се е отървал от мен и от объркания ми живот?

— Брей беше на косъм да провали и кариерата на Марино само защото той ти играе по свирката — продължава Ана.

Единственото, което ми хрумва, е, че Марино ще побеснее, ако чуе да казват, че ми играел по свирката. Но дето е думата, за вълка говорим, а той бил в кошарата: точно в този миг се звъни по домофона, от което разбираме, че Марино е на входа.

— С други думи, Брей ти слагаше прът в колелата — допълва Ана и се изправя. — Нали? Сама ми го каза. — Натиска копчето върху стената. Гневът измества потиснатостта. — Ало! Кой е? — подвиква тя в слушалката на домофона.

— Аз, сладурче.

Стаята се изпълва с груби звуци: гласа на Марино, джипа му.

— Само да ме нарече още веднъж „сладурче“, и ще го убия — вдига ръце Ана.

Отива на входната врата и след миг в хола влиза Марино. Изхвърчал е от къщи на пожар, дори не си е направил труда да си облече яке, нахлузил е само сив пуловер и маратонките. Зяпна, щом вижда пред запалената камина Макгъвърн, която е седнала по турски на пода и го гледа.

— Майко мила! — възкликва Марино. — Я кого ни е довял вятърът!

— И аз се радвам да те видя, Марино — отвръща Макгъвърн.

— Някой ще ми каже ли какво става тук?

Изтегля един от фотьойлите при огъня и сяда, след което ни оглежда една по една, прави се на глупак и се опитва да разбере какво се е случило, сякаш вече не знае. Според мен знае. О, да, чак сега проумявам защо напоследък се държи толкова странно.

Идваме си на думата. Ана продължава да обяснява какво се е случило в дните, преди Джейми Бъргър да дойде в Ричмънд. Бъргър отново е в центъра на вниманието, сякаш седи сред нас. Не й вярвам. Същевременно си давам сметка, че животът ми сигурно е в нейни ръце. Мъча се да се сетя къде съм била на четиринайсети декември, връщам се назад от днес, двайсет и трети декември, и стигам до оня вторник. Точно така, бях в Лион, в централата на Интерпол, където се запознах с Джей Тали. Припомням си първата ни среща, как сме седели само двамата в кафенето в сградата на Интерпол. Марино веднага отсече, че Джей не му бил симпатичен, и се изнесе. Докато обядвахме, разказах на Джей за Даян Брей, че имам неприятности с нея, че е взела на мушка и Марино и се мъчи как ли не да го върне редови униформен полицай, който дежури само по нощите. Как ли я нарече Джей? А, да, „токсични отпадъци във впити дрешки“. Двамата очевидно бяха имали търкания, докато Брей е била на работа в Нюйоркското управление на полицията, а Джей за кратко — в управлението на Службата за спиртни напитки, тютюневи изделия и огнестрелно оръжие. Останах с впечатлението, че той знае за нея всичко от игла до конец. Дали наистина бе само съвпадение, че същия ден, когато с Тали сме одумвали Брей, Райтър се е обадил по телефона на Ана, за да разпитва за отношенията ми с нея и да подмята, че не съм добре с нервите?

— Нямах намерение да ти казвам всичко това — отсича Ана. — Не биваше да ти казвам, но сега, след като разбрах, че очевидно смятат да ме използват срещу теб…

— В какъв смисъл да те използват срещу нея? — намесва се най-безцеремонно Марино.

— Първоначално смятах да те напътствам, да ти помогна да разсееш тия подмятания за душевното ти здраве — казва ми Ана. — Изобщо не повярвах. Но ако е имало някаква сянка на съмнение, то беше, защото не те бях виждала от доста време, а и бездруго мислех да си поговорим — притеснявах се за теб. Приятелка си ми. Бъфорд Райтър ме увери, че каквото и да открия, нямало да го използва. Разговорът ни уж беше частен, само между него и мен. Той изобщо не спомена, че се готви да ти предяви обвинение.

— Райтър ли? — свъсва се Марино. — Нима те е карал да му донасяш?

Ана клати глава.

— Не, само да напътствам Кей — употребява тя пак същата дума.

— Ах, негодникът му с негодник! Смотаняк — избива гневът на Марино.

— Искаше да разбере дали Кей е психически устойчива. Стори ми се обяснимо, че се интересува от това, щом се кани да я използва за основен свидетел. Винаги съм смятала, че му трябваш за основна свидетелка, а не за обвиняема!

— Обвиняема, дрън-дрън! — мръщи се пак Марино.

Сега вече е зарязал преструвките. Знае пределно ясно какво точно става.

— Наясно съм, Марино, нямаш право да ми казваш, че специален разширен състав на съдебните заседатели ме разследва за убийството на Даян Брей — изричам с равен глас. — Но ми е любопитно откога знаеш? Например в събота вечерта, когато ме изведе от къщи, знаеше, нали? Затова ли не ме изпускаше от очи? Да не би да се изхитря и да укрия веществени доказателства или един дявол знае какво? Затова ли не ми разрешихте да си взема автомобила? За да проверите дали и там няма улики, например кръв на Даян Брей? Влакънца? Косми? Нещо, с което да докажете, че в нощта на убийството съм била у нея? — казвам с хладен, но пронизващ тон.

— До гуша ми дойде, наистина! — избухва Марино. — Знам, че не си извършила нищо. Райтър си е един лайнар, казвал съм му го и в очите. Всеки божи ден. Какво толкова си му направила, а? Ще ми кажеш ли най-после защо ти има зъб?

— Виж какво! — вторачвам се в него. — Нямам намерение да слушам отново как сама съм си виновна. Не съм му направила нищо на Райтър. Нямам и представа какво го е прихванало, та се държи така, единственото обяснение е, че Джей му е пуснал мухата.

— Сигурно не си виновна и за това, а? Задето преспа с него.

— Джей не го прави, защото съм преспала с него — не се давам аз. — И да прави нещо, то е, защото сме преспали само веднъж.

Макгъвърн се е облегнала свъсена отстрани на камината. Казва ни:

— Ох, тоя Джей! Господин Сваляча! Вечно си прави тънките сметки. Открай време съм си имала едно наум за него.

— Обясних на Бъфорд, че със сигурност си психически здрава — отсича Ана, после стисва зъби и ме гледа с пламнали от гняв очи. — Попита дали според мен си в състояние да му съдействаш в разследването, дали си емоционално устойчива. Ето, излъгал ме е. Имаше предвид да му помагаме в процеса срещу Шандон. Умът ми не го побира. И досега не мога да повярвам, че Бъфорд е постъпил толкова подло, изпълзял е като змия и ми е пратил призовка.

Тя слага ръка върху гърдите си, сякаш я боли сърце, и за миг затваря очи.

— Добре ли си, Ана? — понечвам да се изправя.

Тя клати глава.

— Никога вече няма да бъда добре. Ако знаех, че нещата ще се обърнат така, Кей, изобщо нямаше да разговарям с теб.

— Правила ли си записи на разговорите, водила ли си бележки? — пита Макгъвърн.

— Естествено, че не.

— Слава богу!

— Но ако поискат от мен да… — подхваща тя.

— Разбирам те, Ана — прекъсвам я. — Разбирам те. Станалото — станало. — Време е да кажа на Марино другата новина. Така и така сме подхванали неприятна тема, нека чуе всичко докрай. — Синът ти Роки… — изричам името, нищо повече.

Може би ми се иска да проверя дали Марино вече знае и това. Той се вцепенява.

— Какво синът ми?

— Както личи, ще защитава Шандон — пояснявам аз.

Лицето му става моравочервено, чак да се уплаши човек. За миг всички се умълчаваме. Марино не знае. После казва с твърд равен тон:

— Той ли няма да извърти такъв номер! Сигурно има пръст и в онова, което ти се случва на теб. Колкото и да е странно, ми мина през ума, че може би има нещо общо и с това, че Шандон се озова в Ричмънд.

— Защо реши така? — пита озадачена Макгъвърн.

— Защото си е момче мафиотче, ето защо. Няма да се учудя и ако познава татенцето — стария Шандон в Париж де, и потрива доволно ръце, че ми причинява главоболия.

— Крайно време е да разкажеш нещо за Роки — подканям го аз.

— В тая къща намира ли се бърбън? — обръща се той към Ана.

Тя става от канапето и излиза от хола.

— Не можеш да останеш тук, лельо Кей — прошепва припряно Луси.

— Не можеш да разговаряш с нея, Кей — добавя Макгъвърн.

Не им отговарям. Прави са, разбира се. Сега за капак изгубих и една приятелка.

— Каза ли й нещо? — пита Марино с до болка познатия обвинителен тон.

— Казах й само, че светът е по-добър без Даян Брей — отговарям аз. — С други думи, всъщност й казах, че се радвам, задето оная е мъртва.

— Радват се всички, които са я познавали — натъртва Марино. — На драго сърце ще го потвърдя и пред пикливия разширен състав на съдебните заседатели.

— Това няма да ти помогне особено, макар и да не означава непременно, че си убила някого — обръща се към мен Макгъвърн.

— Хич даже няма да й помогне — тросва се Марино. — Дано само Ана не каже на Райтър, че злорадстваш, задето са пречукали Брей — промърморва вече на мен.

— Боже, колко нелепо е всичко — гласи отговорът ми.

— И да, и не — отсича Марино.

— Нямаш право да го обсъждаш с мен, Марино — предупреждавам го аз. — Не си търси белята.

— Чудо голямо, като си я търся! — маха той с ръка. — Знам, че не си убила оная проклета кучка. Но го погледни откъм другата страна. Имаше си неприятности с нея. Тя се опитваше да ти направи сечено, да те уволни. След смъртта на Бентън се държиш доста странно, най-малкото според хората, нали? Спречкахте се с Брей на оня паркинг! Според мълвата си й завиждала, че е важна клечка в полицията. Тя те изкарваше по-черна и от дявола и вечно недоволстваше от теб. Затова я пречукваш, и то така, че да лепнеш убийството на същия тип, видял сметката на Ким Луонг, а кой би могъл да го стори по-добре от теб, нали? Кой е по-способен от теб да извърши идеалното убийство, а? Имала си първа достъп до местопрестъплението — какво по-лесно от това да заличиш уликите. Би могла да пречукаш оная кучка, после да подхвърлиш по трупа косми на Върколака, дори да размениш пробите, взети за анализ, така че в лабораторията да попадне неговата ДНК. Ами това, че си взела улики от парижката морга и си ги донесла чак тук? Ами пробите от водата? Неприятно ми е да ти го кажа, но Райтър мисли, че си превъртяла. Освен това съм длъжен да добавя, че никога не си му била особено симпатична, понеже си е страхопъзльо и не обича силните жени. Ако трябва да съм докрай откровен, недолюбва и Ана. Колкото до Бъргър, нея направо не може да я гледа.

Мълчание.

— Дали няма да ми прати призовка и на мен? — изрича Луси.