Традиционно италианското ми бяло канапе се розовее от формалина. Върху една от възглавниците се мъдри следа от обувка, вероятно останала, когато скочих горе, за да се изплъзна на Шандон. За нищо на света няма да седна вече на това канапе, не ме свърта да го изхвърля. Присядам на крайчеца на съседния фотьойл, и той със същата бяла дамаска.
— Трябва да познавам Шандон, ако искам да го разгромя в съда — продължава Бъргър, а очите й отразяват вътрешния плам. — А мога да го опозная единствено чрез вас. Трябва да го направите, Кей. Трябва да ме отведете при него. Да ми го покажете. — Тя сяда на прага на камината и вдига театрално ръце. — Кой всъщност е Жан-Батист Шандон? Защо точно гаражът? Какво толкова му е особеното? Какво?
Замислям се.
— И аз не знам какво толкова особено е видял в него.
— Добре тогава. А за вас има ли нещо по-особено?
— Там държа дрехите, с които ходя на местопрестъпленията — опитвам се да се сетя какво му е особеното. — В гаража има и голяма пералня и сушилня. Никога не влизам с тези дрехи вътре в къщата, там ми е нещо като съблекалня.
В очите на Бъргър проблясва пламъче, тя явно се е сетила нещо, направила е някаква връзка. Изправя се.
— Покажете ми — моли ме.
Включвам осветлението в кухнята, после отиваме в антрето, където една от вратите води към гаража.
— Домашната ви съблекалня — повтаря Бъргър.
Щраквам лампите. Сърцето ми се свива — гаражът е празен. Мерцедесът ми го няма.
— Къде, да му се не види, ми е автомобилът? — подвиквам аз.
Оглеждам шкафовете по стените, гардеробчето от кедър със специално проветрение, старателно подредените градински сечива — все неща, каквито очакваш да видиш в такова помещение, нишата с пералнята, сушилнята и голямата чугунена мивка.
— Никой не ми е споменал, че ще ми взимат колата.
Гледам укорно Бъргър и в миг ме плисва недоверие. Прокурорката или е съвършена актриса, или наистина няма понятие какво е станало с автомобила. Отивам насред гаража и се озъртам, сякаш се надявам да открия нещо, по което да разбера какво е станало с колата ми. Обяснявам на Бъргър, че миналата събота, когато съм отишла у Ана, черният ми мерцедес си е бил тук. Оттогава не съм го виждала.
— Вие обаче сте го виждали — добавям аз. — Автомобилът тук ли беше последния път, когато сте идвали? Колко пъти сте били тук? — питам я без заобикалки.
Тя също кръстосва напред-назад. Прикляка при вратата на гаража и оглежда драскотините по каучуковата ивица, където според нас Шандон е подпъхнал нещо, за да влезе.
— Бихте ли отворили, ако обичате?
Прокурорката е свъсена като буреносен облак. Натискам копчето върху стената и вратата се вдига с трополене. Температурата вътре в гаража моментално пада.
— Не, автомобила го нямаше, когато дойдох. — Бъргър се изправя. — Изобщо не съм го виждала. При тези обстоятелства подозирам, че все знаете къде е — допълва прокурорката.
Нощта изпълва голямото празно пространство, аз отивам при Бъргър.
— Вероятно е конфискуван — изричам. — Божичко!
Тя кима.
— Все ще научим някой ден.
Извръща се към мен, в очите й проблясва нещо, което не съм виждала досега. Съмнение. Бъргър се притеснява. Може би само ми се иска да е така, но ми се струва, че й е мъчно за мен.
— И сега какво? — проронвам и продължавам да оглеждам гаража, сякаш го виждам за пръв път. — С какво ще се придвижвам?
— Алармата ви се е задействала в петък вечерта, към единайсет — продължава вече делово Бъргър. Отново е твърда и безпристрастна. Връща се към задачата ни — да минем по стъпките на Шандон. — Ченгетата идват. Водите ги тук и заварвате вратата отворена около педя. — Очевидно е прегледала доклада на полицаите за опита за проникване с взлом в къщата. — Валял е сняг и от външната страна на вратата сте забелязали стъпки. — Прокурорката излиза навън, аз я следвам. — Стъпките са били покрити с навят снежец, вие обаче сте видели, че отиват към другата страна на къщата и улицата.
И двете стоим без палта на алеята в пронизващия студ. Извръщам очи към навъсеното небе, няколко ледени снежинки ме докосват по лицето. Пак е заваляло. Зимата съвсем се е развихрила, няма спиране. През магнолиите и голите дървета блещукат светлините в къщата на съседите и аз се питам дали на жителите на Локгрийн им е останало поне мъничко спокойствие на духа. Шандон е нахлул и в техния живот. Няма да се изненадам, ако някои се преместят в друг квартал.
— Помните ли къде бяха стъпките? — пита ме Бъргър.
Показвам й. Тръгвам по алеята, заобикалям от другата страна на къщата и прекосявам двора, за да изляза на улицата.
— Накъде беше поел? — оглежда прокурорката тъмната безлюдна улица.
— Не знам — отговарям аз. — Имаше навети преспи, пак бе заваляло. Така и не разбрахме в каква посока е тръгнал. Но не съм стояла тук, за да оглеждам. Сигурно трябва да питате в полицията.
Сещам се за Марино. Къде ли се бави, защо не идва? Припомням си и защо съм му се обадила. По гърба ми като ледени тръпки плъзват страх и смут. Оглеждам къщите на съседите. Научила съм се да разчитам сред какви хора живея: по светещите прозорци, по автомобилите пред къщите и оставените пред вратата вестници мога да позная кога съседите са си у дома, което наистина не се случва често. Повечето жители на квартала са пенсионери и карат зимата във Флорида, някъде на топло край водата. Хрумва ми, че всъщност никога не съм имала приятели наоколо, само хора, с които си махаме пътем от автомобилите.
Бъргър тръгва обратно към гаража, скръстила пред себе си ръце — да й е по-топло, от устата й излиза вледенена пара. Спомням си как като малка Луси ми е идвала на гости от Маями. Ричмънд бе единственото място, където усещаше какво е студ — късаше от тетрадката си листове, които усукваше на фуния, заставаше в задния двор, уж че пуши, и тръскаше въображаемата пепел, без изобщо да подозира, че я наблюдавам през прозореца.
— Да се върнем малко назад — казва Бъргър. — Към понеделник, шести декември. Денят, когато в пристанището на Ричмънд са намерили контейнера с трупа, който според нас е на Тома Шандон, по всяка вероятност убит от брат си Жан-Батист. Разкажете ми какво точно се случи оня понеделник.
— Съобщиха ми за трупа — подхващам аз.
— Кой ви съобщи?
— Марино. После, няколко минути по-късно, ми се обади и моят заместник Джак Филдинг. Казах му, че ще отида на местопрестъплението.
— Но не ви се е налагало да го правите — прекъсва ме тя. — Вие сте шефката. Оная сутрин е било необичайно топло, а вие се вдигате и отивате при смърдящ, силно разложен труп. Бихте могли да пратите Филдинг или друг.
— Бих могла.
— Защо не сте го направили?
— Случаят очевидно щеше да бъде сложен. Корабът бе пристигнал от Белгия, не биваше да изключваме възможността и трупът да е бил натоварен там, което щеше да създаде усложнения с чужди държави. Обикновено поемам тежките случаи, около които очаквам да се вдигне шумотевица.
— Защото обичате шумотевицата ли?
— Защото не я обичам.
Вече сме вътре в гаража, и двете премръзнали до кости. Затварям вратата.
— А може би сте решили да се заемете със случая, понеже сте имали неприятна сутрин? — Бъргър отива при големия шкаф от кедрово дърво. — Нали не ми се сърдите, че ви го казвам?
Обяснявам й, че не, но отново се питам откъде ли знае такива подробности за мен.
Черният понеделник. Оная сутрин сенатор Франк Лорд, председател на юридическата комисия и стар скъп приятел, дойде да ме види. Носеше писмо, което Бентън ми бил написал. Дори не подозирах, че съществува. И през ум не ми е минавало, че преди няколко години, докато е бил на почивка на езерото Мичиган, Бентън ми е написал писмо и е помолил сенатор Лорд да ми го предаде, в случай че той… Бентън де, умре. Помня, познах почерка, когато сенатор Лорд извади писмото. До гроб няма да забравя колко стъписана бях. Бях смазана. Мъката най-сетне се докопа до мен и ме сграбчи за душата, точно както бе предвиждал и Бентън. До последно си остана блестящ психолог. Знаел е прекрасно как ще го преживея, ако нещо му се случи, и сега се опитваше да ме извади от работохолизма и усамотението.
— Откъде знаете за писмото? — питам сковано Бъргър.
Тя разглежда шкафчето отвътре, гащеризоните, каучуковите ботуши, тежките кожени ръкавици, бельото с дълги крачоли и ръкави, чорапите, маратонките.
— Не ми се сърдете — казва ми едва ли не нежно. — Засега отговаряйте на въпросите ми. Пък после аз ще отговарям на вашите.
Не искам да чакам никакво „после“.
— Защо писмото е толкова важно за вас?
— И аз не знам. Но нека започнем от душевното ви състояние.
Оставя ме да осмисля какво ми е казала. Каджиано ще се цели именно в моето душевно състояние, ако все пак се явя пред съда в Ню Йорк. Но и без да се явявам, и сега като че ли оспорват психическото състояние, в което се намирам.
— Да предположим, че ако знам нещо, защитата на подсъдимия също ще го узнае — добавя прокурорката.
Аз кимам.
— Като гръм от ясно небе получавате писмото. От Бентън. — Тя млъква и върху лицето й се мярва чувство. — Да ви призная… — Бъргър извръща поглед. — Това би сломило и мен, напълно. Наистина ми е мъчно за вас, доста ви се е струпало на главата. — Тя ме поглежда в очите. Поредната хватка, за да ме накара да й се доверя, да се съюзя с нея? — Година след смъртта си Бентън ви напомня, че вероятно не сте преглътнали загубата. Че сте бягали от болката, както дяволът от тамян.
— Невъзможно е да сте виждали писмото. — Вцепенена и възмутена съм. — Заключено е в сейф. Откъде знаете какво пише в него?
— Показвали сте го на други хора — отвръща тя съвсем логично.
С малкото обективност, която ми е останала, си давам сметка, че дори и Бъргър да не е разговаряла с всички около мен, включително с Луси и Марино, рано или късно ще го стори. Това е нейно задължение. Би постъпила глупаво и небрежно, ако не го направи.
— Шести декември — подхваща пак прокурорката. — Написал е писмото на шести декември хиляда деветстотин деветдесет и шеста и е помолил сенатор Лорд да ви го предаде на шести декември след смъртта си. Защо е избрал точно тази дата? Нещо по-особено ли има в нея?
Колебая се.
— Дебелокожие, Кей — напомня ми тя. — Дебелокожие.
— Нямам представа какво точно значи шести декември, Бентън само споменава в писмото, че знае колко тежка е за мен Коледата — отговарям аз. — Искал е да получа писмото преди Коледа.
— Коледата е тежка за вас ли?
— Не е ли тежка за всички?
Бъргър не ми отговаря, само пита:
— Кога започна връзката ви?
— През есента. Преди много години.
— Добре, през есента, преди много години. Тогава е започнала сексуалната ви връзка с него. — Казва го така, сякаш не искам да погледна истината в очите. — Докато още е бил женен.
— Точно така.
— Добре. На шести декември тази година сте получили писмото и по-късно същата сутрин сте отишли на пристанището в Ричмънд, за да огледате местопрестъплението. После сте се върнали тук. Опишете ми какво точно правите, когато се прибирате направо от местопрестъпление.
— Носех дрехите, с които съм правила огледа в двоен чувал в багажника — обяснявам аз. — Гащеризон и маратонки. — Продължавам да гледам празното пространство, където би трябвало да е колата ми. — Метнах гащеризона в пералнята, а маратонките — в мивката, напълнена с вряла вода и препарат.
Показвам й обувките. Още се мъдрят върху рафта, където преди повече от половин месец съм ги оставила да се сушат.
— После?
Бъргър отива при пералнята и сушилнята.
— После се съблякох — отговарям й. — Смъкнах всичко по себе си, сложих го в пералнята, пуснах я и влязох в къщата.
— Гола.
— Да. Отидох в банята при спалнята, без да спирам никъде. Така се дезинфекцирам, когато се прибирам направо от оглед на местопрестъпление — завършвам аз.
Бъргър е очарована. Явно вече има някакво предположение, но каквото и да е то, аз се чувствам все по-притеснена и разголена.
— Питам се — разсъждава на глас прокурорката. — Питам се дали Шандон е разбрал отнякъде.
— Разбрал отнякъде ли? Нали нямате нищо против да вляза вътре? Премръзнах.
— Разбрал е отнякъде навиците ви — настоява тя. — Ако е проявявал интерес към гаража заради навиците ви, се е навъртал тук не просто за да задейства алармата. Може би наистина се е опитвал да проникне с взлом. Именно в гаража държите, така да се каже, дрехите на смъртта, в този случай дрехите, омърсени от причинената от него смърт. Били сте гола и уязвима, пък било то и за кратко. — Бъргър идва след мен в къщата и аз затварям вратата на антрето. — Може би има някакви сексуални фантазии, свързани с това.
— Не проумявам откъде ще научи за навиците ми — оспорвам аз предположението й. — Не е видял какво съм правила онзи ден.
Прокурорката ме поглежда с вдигната вежда.
— Сигурна ли сте? Ами ако ви е проследил до вас? Знаем, че по някое време е бил на пристанището, защото тъкмо там е пристигнал в Ричмънд с кораба „Сириус“, където е обръснал видимите части на тялото си, надянал е бялата униформа и за прикритие е работил като готвач, без да общува с никого. Нали такива са предположенията ви? Не си мислете, че съм се хванала на измишльотините му по време на разпита — че бил откраднал паспорт и портфейл и се бил качил на самолета.
— Според нас е пристигнал по същото време, когато се е появил и трупът на брат му — потвърждавам аз.
— Значи Жан-Батист, нали си ни е предвидлив, си е седял мирно и кротко на кораба и ви е наблюдавал как се суетите, след като сте намерили трупа. Най-голямото шоу на света. Тия негодници обичат да гледат как разследваме престъпленията им.
— Но как би могъл да ме проследи? — връщам се аз към тази възмутителна мисъл. — Как? С кола ли?
— Възможно е — казва Бъргър. — Вече не изключвам вероятността Шандон да не е бил сам, да не е окаяният несретник, попаднал в града ви съвсем случайно, или защото така му е било най-удобно. И аз вече не знам какви връзки има и започвам да се питам дали не участва в по-голяма игра, свързана с далаверите на семейството му. Дори със самата Брей, която безспорно е била забъркана с подземния свят. Ето че сега има нови убийства, първата от жертвите също е свързана с организираната престъпност. Един наемен убиец. И един агент на ФБР, разследвал под прикритие нелегални продажби на оръжие. И космите в къмпинга, които може би са на Шандон. Работата е дебела, тук не става въпрос просто за човек, очистил брат си, качил се вместо него на кораб за Ричмънд колкото да се разкара от Париж, понеже гадният му навик да убива и да осакатява жени вече е започнал да пречи на могъщото му престъпно семейство. А после започва да убива и тук, защото не може да се владее? Хайде де! — Бъргър се обляга на плота в кухнята. — Съвпаденията станаха прекалено много. И как се е добрал до къмпинга, ако е нямал кола? Ако приемем, че космите наистина се окажат негови — повтаря тя.
Сядам на масата. Гаражът ми е без прозорци, затова пък на вратата има малки прозорчета. Замислям се дали Шандон наистина не ме е проследил до нас и докато съм чистела и съм се събличала, не е надзъртал през вратата на гаража. Може би някой му е помогнал да намери и къщата край реката. Бъргър може би е права. Може би Шандон не е сам и никога не е бил.
Наближава полунощ, Коледа, Марино го няма никакъв, а от поведението на Бъргър оставам с впечатлението, че е в състояние да продължава така до сутринта.
— Алармата се включва — обобщава тя. — Ченгетата идват и си отиват. Вие се връщате в хола. — Маха ми да я последвам. — Къде седяхте?
— На канапето.
— Така. Телевизорът е включен, вие преглеждате квитанциите, после, някъде около полунощ, какво?
— Почука се на входната врата — отвръщам аз.
— Опишете как.
— Чукаше се с нещо твърдо. — Напъвам се да си спомня всяка подробност. — Като електрическо фенерче или полицейска палка. Както чукат полицаите. Ставам и питам кой е. Или ми се струва, че питам. Не съм сигурна, но някакъв мъж казва, че е от полицията. Обяснява, че около къщата ми бил забелязан съмнителен тип, и пита дали всичко е наред.
— Всичко се връзва, понеже знаем, че някъде час преди това някой се е опитал да ви отвори вратата на гаража.
— Точно така — кимам аз. — Изключвам алармата и отварям, а той стои пред мен — добавям, сякаш разказвам за нещо съвсем безобидно, например игра на криеница.
— Покажете ми — подканя Бъргър.
Прекосявам хола, минавам през трапезарията и отивам в антрето. Отварям вратата и ми се повдига само от това, че повтарям сценарий, при който за малко да се разделя с живота. Ръцете ми се разтреперват. Лампата на верандата още не свети, защото от полицията са взели крушката и абажура и са ги предали в лабораторията, за да ги проверят за пръстови отпечатъци. Никой не ги е заменил с други. От тавана на верандата висят жици. Бъргър чака търпеливо да продължа.
— Нахълта вътре — казвам й. — И изрита с крак вратата, да я затвори. — Аз също я затварям. — С черното палто е и се опитва да ми го метне на главата.
— Когато влезе, беше ли облечен в палтото или го беше свалил.
— Беше облечен в него. Смъкна го, докато влизаше. — Стоя, без да се помръдвам. — И се опита да ме докосне.
— Опитал се е да ви докосне ли? — свъсва се прокурорката. — Със секача ли?
— С ръка. Пресегна се и ме докосна по бузата, по-скоро, опита се да ме докосне.
— И през това време вие стояхте там, така ли?
— Всичко се разигра много бързо — отвръщам аз. — Много бързо — повтарям. — Не съм съвсем сигурна. Знам само, че се опита да направи това, че си смъкна палтото и се опита да ми го метне на главата. А аз побягнах.
— Ами секачът?
— Беше го извадил. Не съм сигурна. Може би го е извадил после. Знам само, че вече го държеше, когато ме подгони из хола.
— А в началото не го е бил извадил, така ли? Отпърво не е държал секача? Сигурна ли сте? — притиска ме тя.
Напъвам се да си спомня, да си го представя.
— Не, в началото не го държеше — решавам накрая. — Отпърво се опита да ме докосне с ръка. А после да ми метне палтото. След това извади и секача.
— Можете ли да ми покажете какво направихте после? — казва прокурорката.
— Да тичам ли?
— Да, тичайте.
— Няма да е същото — обяснявам. — Сега не съм уплашена до смърт, за да тичам както тогава.
— Покажете ми, моля ви, Кей!
Излизам от антрето, минавам през трапезарията и се връщам в хола. Точно пред мен е жълтата масичка, която открих в онзи прекрасен магазин в Катона, щата Ню Йорк. Как ли се казваше? Май „Антиподи“? Красивото светло дърво грее като мед и аз се старая да не забелязвам прахта, натрупала се по нея, и пластмасовата чаша за кафе, която някой е оставил.
— Стъкленицата с формалина беше тук, в ъгъла на масата — показвам аз на Бъргър.
— И е била там, защото?
— Защото вътре беше татуировката. Татуировката, която изрязах от гърба на трупа, на Тома Шандон де.
— Защитата на обвиняемия ще попита защо сте занесли в къщата си човешка кожа, Кей.
— То се знае, че ще попита. Всички ме питат това — започвам да се дразня аз. — Татуировката е важна, породи много, много въпроси, понеже не можехме да разберем какво има на нея. Трупът беше силно разложен, татуировката не се виждаше добре, за капак се оказа, че отдолу има друга. Изключително важно беше да разберем какво е изобразено на първоначалната татуировка.
— Две златни точици, покрити с бухалче — продължава вместо мен прокурорката. — Всички от престъпния клан на Шандон имат татуирани две златни точици.
— Да, така ми казаха и в Интерпол — потвърждавам аз, вече примирила се с факта, че Бъргър и Джей Тали са прекарали доста време заедно и не са го губили напразно.
— Братът Тома е прецакал клана, въртял е свои си далавери, отклонявал е кораби, подправял е товарителници, търгувал е на черно с оръжие и дрога. Предполагаме, че в клана са надушили как им подлива вода. Тома е сменил татуировката си с бухалче и е започнал да използва чужди имена, понеже е знаел, че спипа ли го, кланът ще му види сметката — повтарям дума по дума онова, което са ми обяснили, което Джей ми обясни в Лион.
— Виж ти! — Бъргър допира пръст до устните си и се оглежда. — Както личи, кланът все пак го е убил. Убил го е другият син. Стъкленицата с формалина. Защо сте я донесли вкъщи? Обяснете ми още веднъж.
— Не съм го направила преднамерено, наистина. Отидох в ателието за татуировки в Питърсбърг, за да покажа татуировката на специалист художник. Оттам се прибрах направо вкъщи и оставих стъкленицата в кабинета. Просто по една случайност в нощта, когато той дойде…
— Жан-Батист Шандон.
— Да, той. В нощта, когато дойде, бях преместила стъкленицата тук, в хола, и от време на време я разглеждах, докато вършех други работи. Оставям я. Той ми нахълтва в къщата и аз побягвам. Вече е извадил секача и го е вдигнал, за да ме удари. Стъкленицата ми се изпречи пред очите и в уплахата си по рефлекс съм я грабнала. Скочих на канапето, развъртях капачето и му лиснах формалина в лицето.
— Рефлекс, понеже знаете прекрасно, че формалинът разяжда.
— Няма как да не знам, всеки ден работя с него. В нашата професия се смята за опасно да боравиш с формалин, всички се страхуваме да не се оплискаме — обяснявам аз и си представям как ще погледне на разказа ми разширеният състав съдебни заседатели.
Ще отсъдят, че е съшит с бели конци. Невероятен. Че това е гротеска, небивалици.
— Попадал ли ви е някога в очите? — интересува се Бъргър. — Плискали ли сте се някога с формалин?
— Не, слава богу.
— И така, лиснали сте му го в лицето. После какво?
— Избягах от къщата. Пътем грабнах пистолета — беше на масата в трапезарията, където го бях оставила. Излизам навън, хлъзгам се на заледените стъпала и си чупя ръката — вдигам аз гипса.
— А той какво прави през това време?
— Също излезе от къщата.
— Веднага ли?
— Според мен — да.
Прокурорката заобикаля канапето и застава зад него, при старинния френски дъбов паркет с разядено от формалина покритие. Стъпва на по-светлите квадратчета. Както гледам, формалинът се е плиснал чак до вратата на кухнята. Не го бях забелязала досега. Помня само, че Шандон пищеше и виеше от болка, беше се хванал за очите. Бъргър стои на прага и гледа кухнята. Отивам при нея — какво ли е приковало интереса й?
— Нека се отклоним малко от темата. Не помня да съм виждала кухня като тази — отбелязва прокурорката.
Кухнята е сърцето на моя дом. По полиците като злато греят медни тенджери и тигани, наредени около огромната печка марка „Тайроуд“, която е точно в средата на помещението и се състои от два грила, фурна за ястия, приготвяни на водна баня, два котлона на електричество, няколко на газ, фурна на дървени въглища и голямо колело за огромните тенджери супа, които обичам да приготвям. Всичко е от неръждаема стомана, включително хладилникът и фризерът. По стените на лавички са наредени подправки, има дъска за рязане, голяма едва ли не колкото двойно легло. Дюшемето е дъбово, в ъгъла има висок хладилник за вино, при прозореца пък съм сложила масичка, от която в далечината се вижда скалист лакът на река Джеймс.
— Като в ресторант — проронва Бъргър, докато обикаля из кухнята, и това, защо да си кривя душата, ме преизпълва с гордост. — Някой, който е дошъл тук да работи, но обича и по-изтънчената страна на живота. Чувала съм, че сте ненадмината готвачка.
— Обичам да готвя — казвам й аз. — Така забравям за всичко останало.
— Откъде имате толкова пари? — пита ме прокурорката без заобикалки.
— Не съм прахосница — отвръщам хладно, понеже не обичам да говоря за пари. — През годините съм правила инвестиции и извадих късмет, голям късмет.
— Значи сте и оправна предприемачка — казва Бъргър.
— Опитвам се. Преди да умре, Бентън ми завеща и апартамента си в Хилтън Хед. — Умълчавам се. — Продадох го, беше ми непоносимо там. — Пак млъквам. — Дадоха ми за него шестстотин хиляди, дори малко отгоре.
— Ясно. А това какво е? — сочи тя машинката за гофрети.
Обяснявам й.
— Е, щом всичко приключи, ще дойда някой път да ми сготвите — заявява най-безцеремонно Бъргър. — Според мълвата сте майсторка на италианската кухня. Вашият специалитет.
— Да. Готвя главно италианска кухня. — Тук не става дума за никакви мълви. Прокурорката знае за мен повече, отколкото самата аз. — Как мислите, дали е влязъл тук и се е опитал да си наплиска лицето на мивката? — пита ме след това тя.
— Нямам представа. Знам само, че избягах от къщата и паднах, а когато вдигнах очи, той се олюляваше на вратата и ме търсеше опипом. Слезе по стълбите, още пищеше, свлече се на земята и захвана да си разтрива лицето със сняг.
— За да махне формалина от очите си ли? Той е доста мазен, нали? Трудно се измива.
— Не е лесно — потвърждавам аз. — Трябва да се наплискаш обилно с вода.
— И вие не му ли го казахте? Не се ли опитахте да му помогнете?
Стрелвам я с поглед.
— Я не се занасяйте — казвам й. — Вие на мое място какво щяхте да направите? — Пробожда ме гняв. — Нима очаквате да се правя на чичо доктор, след като онзи копелдак се опита да ми пръсне черепа?
— Ще ви зададат този въпрос — отговаря ми делово прокурорката. — Понеже ме питате, и аз нямаше да му помогна, но между нас да си остане. И така, той е в предния ви двор.
— Пропуснах да ви кажа, че докато тичах към двора, натиснах бутона на алармата — сещам се аз.
— Грабнали сте формалина. Грабнали сте пистолета. Натиснали сте бутона на алармата. Проявили сте завидно присъствие на духа, нали? — отбелязва Бъргър. — Та двамата с Шандон сте в предния двор. Луси пристига и се налага да я убеждавате да не го застрелва на място. Изсипват се полицаи и агенти от Службата за огнестрелно оръжие. Край на играта.
— Де да беше краят! — възкликвам аз.
— Секачът — връща се пак на това прокурорката. — Разбрали сте с какво е нападнал Брей, след като сте отишли в железарията, поогледали сте се и сте открили инструмент, който би могъл да оставя следи като тези по трупа й.
— Не само това — възразявам аз. — Знаех, че Брей е удряна с нещо, което има две различни повърхности. Едната заострена, другата — квадратна. От раните по черепа можех да съдя за формата на предмета, с който е удряна, а също от петната и шарките по матрака, за които знаех, че са останали от нещо окървавено. Най-вероятно от същия предмет. От нещо като чук или пика, но с по-особена форма. Достатъчно е да се поогледаш. И да поразпиташ.
— А после, когато е дошъл в къщата ви, е криел под палтото си секача или каквото там е носел, за да ви удари с него — казва тя обективно и безпристрастно.
— Да.
— Значи в дома ви е имало два секача. Онзи, който сте купили от железарията вече след като Брей е била убита. И вторият, който той е донесъл.
— Да. — Втрещена съм от онова, което току-що е изрекла. — Боже мой! — проронвам. — Точно така. Купих секача вече след убийството й, а не преди него. — Безнадеждно объркана съм от случилото се, изгубила съм дирята на дните, на всичко. — Къде ми е умът? Датата върху касовата бележка…
Млъквам насред изречението. Помня, че в железарията платих в брой. Пет долара, някъде там. Не пазя касовата бележка, почти сигурна съм, и усещам как пребледнявам като платно. Бъргър е знаела от самото начало онова, което аз съм забравила: че съм купила секача не преди Брей да бъде смазана от бой, а ден след това. Но не мога да го докажа. Освен ако продавачът, обслужил ме в железарията, не извади лентата от касовия апарат и не се закълне, че тъкмо аз съм купила секача.
— А сега единия го няма. Секачът, който сте купили, е изчезнал — натъртва прокурорката, а мислите ми препускат като обезумели.
Обяснявам й, че не знам какво са намерили от полицията.
— Но нали сте били тук, докато са претърсвали къщата ви. Не бяхте ли тук, когато дойдоха от полицията? — пита ме тя.
— Показах им каквото искаха да видят. Отговорих на въпросите им. Бях тук в събота и излязох рано вечерта, но не мога да кажа, че съм наблюдавала какво точно са правили и какво са взели, пък и когато тръгнах, още не бяха приключили. Да ви призная, дори не знам докога са стояли в къщата ми и колко пъти са идвали. — Докато обяснявам всичко това, ме плисва гняв и Бъргър го усеща. — Божичко, не съм имала секач, когато Брей е била убита. Обърках се, понеже го купих в деня, когато намериха трупа й, а не когато е умряла. Била е убита предната вечер, а трупът й е бил намерен на другия ден — започвам вече да пелтеча.
— За какво точно служи секачът? — е следващият въпрос на Бъргър. — Между другото, неприятно ми е да ви го кажа, но когато и да твърдите, Кей, че сте купили секача, остава дребната подробност, че по секача — по единствения секач, намерен в къщата ви, има кръв на Брей.
— Използва се в строителството. Наоколо често сменят покривите. И правят зидове.
— Значи със секач работят майсторите по покривите? И се предполага, че Шандон е намерил секач в къщата при реката, където е проникнал с взлом. Където е имало ремонт и той се е укривал? — пита Бъргър, все така неумолима.
— Да, такива са предположенията — потвърждавам аз.
— И вашата къща е иззидана от камък и има аспиден покрив — отбелязва прокурорката. — Държахте ли изкъсо майсторите, докато работеха? Струвате ми се човек, който ще го направи. Перфекционистка.
— Би било глупаво да не ги държиш изкъсо, докато ти строят къщата.
— Питам се дали случайно не сте виждали секач, докато са работели тук? Например на строителната площадка или на колана на някой от майсторите?
— Не си спомням да съм виждала. Но не съм сигурна.
— И не сте притежавали секач до седемнайсети декември, когато сте отишли на пазар в железарията — точно преди две седмици и почти двайсет и четири часа след убийството на Брей?
— Не, до онази вечер не съм притежавала секач, поне не помня — отвръщам й.
— В колко часа го купихте? — пита ме Бъргър точно когато пред къщата чувам гърления тътен от джипа на Марино.
— Някъде около седем. Не знам точно. Може би между шест и половина и седем оня петък вечерта на седемнайсети декември — казвам аз.
В главата ми е пълна каша. Бъргър ме уморява до смърт — не си представям да излъжа и тя да не ме хване. Лошото вече е, че не различавам лъжа от истина, пък и не съм особено убедена, че Бъргър ми вярва.
— И от железарията се прибрахте направо у дома, така ли? — продължава тя. — Кажете ми какво друго правихте оная вечер.
На вратата се звъни. Поглеждам към екрана на охранителната система върху стената в хола и виждам, че е запълнен от лицето на Марино. Бъргър току-що ми е задала въпроса на въпросите. Току-що е приложила алхимията, до която, сигурна съм, ще прибегне и Райтър, за да ми почерни живота. Иска да чуе алибито ми. Иска да знае къде точно съм била в четвъртък вечерта, шестнайсети декември, когато Брей е била убита.
— Същия ден сутринта се върнах от Париж — отговарям аз. — Имах да върша разни дребни неща, прибрах се някъде в шест вечерта. По-късно, някъде към десет, отидох в Медицинския център на Вирджиния, за да видя Джо — бившата приятелка на Луси, която пострада при престрелката в Маями. Исках да проверя дали мога да помогна с нещо, понеже родителите й се бъркаха. — На вратата се звъни отново. — Исках да разбера къде е и Луси и Джо ми каза, че била в някаква кръчма в Гринидж Вилидж. — Понечвам да тръгна към вратата. Бъргър се е вторачила в мен. — В Ню Йорк. Луси беше в Ню Йорк. Прибрах се и й звъннах. Беше пияна. — Марино отново натиска звънеца и блъска по вратата. — И така, на въпроса ви, госпожо Бъргър: нямам алиби за времето между шест и десет и половина вечерта в четвъртък, понеже бях или у дома, или в автомобила — сама, съвсем сама. Никой не ме е виждал. Никой не е разговарял с мен. Няма кой да потвърди, че между седем и половина и десет и половина не съм ходила у Даян Брей и не съм я била със секач, докато я умъртвя.
Отварям входната врата. Усещам как Бъргър пронизва с поглед гърба ми. Марино изглежда така, сякаш всеки момент ще се разпадне. Не мога да разбера дали е бесен, или уплашен до смърт. Може би и двете.
— Какво става тук, да го вземат мътните? — подвиква той и мести очи от мен към прокурорката.
— Извинявай, че те държах толкова дълго на студа — казвам му аз.