Обвинението

14.

На това място той се впуска в големи подробности. Твърди, че е излязъл от „Луми“ заедно със Сюзан Плес. Било много студено, но двамата решили да не спират такси, понеже тя живеела само на няколко пресечки от ресторанта. Шандон описва луната и облаците много прочувствено, едва ли не поетично. Небето било изпъстрено с огромни синкавобели ивици, сякаш някой бил драскал по него с тебешир, пълната месечина била отчасти затулена от облаците. А при пълнолуние той винаги се възбуждал сексуално, понеже луната му приличала на корема на бременна, на женско дупе и гърди. Поривистият вятър брулел високите жилищни сгради и по едно време той си свалил шала, за да го даде на Сюзан — да не й е студено. Твърди, че бил облечен в дълго черно кашмирено палто и тук аз се сещам за главната съдебна лекарка на Франция — доктор Рут Щван, разказала ми за срещата си с човек, който според нея бил Шандон.

Преди има-няма половин месец бях при доктор Щван, понеже от Интерпол ме помолиха да обсъдим с нея убийствата в Париж, и докато разговаряхме, тя ми разказа как една вечер на вратата й се появил непознат, който твърдял, че е претърпял катастрофа. Помолил да се обади по телефона, бил облечен в дълго черно палто и се държал много галантно. Но когато бях при доктор Щван, тя ми спомена и друго. Спомни си, че мъжът имал странна, отблъскваща телесна миризма. Вонял на мръсен мокър звяр. И това я притеснило много. Тя веднага усетила, че тук има нещо гнило. Въпреки това сигурно е щяла да го пусне в дома си или по-вероятно той е щял да проникне насилствено вътре, ако не било едно чудотворно стечение на обстоятелствата.

Мъжът на доктор Щван е главен готвач в прочут парижки ресторант — „Куполът“. Оная вечер по една случайност си бил вкъщи, понеже бил болен, и я повикал от стаята да разбере кой е дошъл. Непознатият в черното палто побягнал. На другия ден доктор Щван получила бележка. Била написана с печатни букви върху парче окървавена амбалажна хартия и била подписана с „Le loup-garou“. Наистина се налага да погледна в лицето очевидното, което и досега отричам. Доктор Щван е правила аутопсията на жертвите на Шандон във Франция и след това той е нарочил и нея. Аз правих аутопсиите на жертвите му в Щатите и не взех никакви мерки, за да се предпазя. И този отказ е подчинен на един голям общ знаменател: склонни сме да смятаме, че лошото се случва само на другите.

— Можете ли да опишете портиера? — пита Бъргър Шандон на видеозаписа.

— Тънки мустачки. Беше в униформа — отвръща той. — Сюзан го нарече „Хуан“.

— Я чакайте — обаждам се аз.

Прокурорката отново спира записа.

— Усетихте ли телесната му миризма? — питам я. — Когато онази нощ призори седяхте заедно с него в помещението — кимам аз към телевизора. — Докато го разпитвахте, доловихте ли…

— И още как! — прекъсва ме тя. — Вонеше на мръсно псе. На нещо средно между мокра козина и неприятна телесна миризма. И аз се чудя как не повърнах. В болницата явно не го бяха окъпали.

Хората се заблуждават, че който постъпи в болница, веднага го къпят. Най-много да му промият раните, ако няма да лежи дълго.

— Когато преди две години сте разследвали убийството на Сюзан, някой в ресторанта спомена ли телесна миризма? Че мъжът, с когото тя е била, е миришел лошо? — интересувам се аз.

— Не — отвръща прокурорката. — Не си представям как Шандон и мъжът от описанието могат да бъдат един и същи човек. Но слушайте нататък. Става още по-странно.

Следващите десет минути гледам как Шандон смуче през сламката от пепси-колата, как пуши цигара от цигара и разказва някакви небивалици как бил със Сюзан в жилището й. Описва с изумителни подробности обстановката вътре, като се почне от килимите върху паркета и се стигне до меката мебел с тапицерия на цветя и лампите в стил „Тифани“. Твърди, че не бил възхитен от вкуса й, че стените били задръстени с просташки плакати на музейни експонати, имало и графики с морски пейзажи и коне. Сюзан обичала конете, обяснява той. Била му разправила, че е израсла сред коне и че й било ужасно мъчно за тях. Бъргър почуква по масата в заседателната зала до кабинета ми всеки път, когато иска да потвърди казаното от Шандон. Да, от описанието му на жилището излизало, че по едно или друго време той наистина е бил там. Да, Сюзан наистина била израсла сред коне. Да, да, всичко съвпадало.

— Майко мила! — клатя глава и ме плисва страх, от който на гърлото ми засяда буца.

Наясно съм накъде отиват нещата. Не ми се мисли за това. Но дълбоко в себе си няма как да не мисля. Шандон ще каже, че съм го поканила в къщата си.

— Това в колко часа става? — пита Бъргър на видеозаписа. — Казахте, че Сюзан е отворила бутилка бяло вино. В колко часа го направи?

— Някъде в десет-единайсет. Не помня. Виното не ставаше за пиене.

— Колко бяхте пили в ресторанта?

— Най-много половин бутилка. Почти не съм пил от виното, което тя ми наля по-късно. Долнопробно калифорнийско вино.

— Значи не сте били пиян.

— Никога не съм пиян.

— Разсъждавали сте трезво.

— Разбира се.

— А според вас Сюзан пияна ли беше?

— Мъничко. По-скоро щастлива, беше щастлива. Седнахме на канапето в хола. Оттам се откриваше прекрасна гледка на югозапад. От хола се виждаше червеният знак на хотел „Есекс Хаус“ в парка.

— Всичко съвпада — пояснява вече на мен Бъргър и отново почуква по масата. — Алкохолът в кръвта й беше нула и единайсет на сто. Жената си беше пийнала, но малко — допълва тя подробности от аутопсията на Сюзан Плес.

— После какво стана? — пита тя вече Шандон.

— Държахме се за ръце. Сюзан захапваше пръстите ми един по един, беше много възбуждащо. Започнахме да се целуваме.

— Знаете ли колко часът е било по това време?

— Нямах причини да си гледам часовника.

— Носехте ли часовник?

— Да.

— Имате ли го още?

— Не. Заради тях сега живея по-зле. — Изрича думата „тях“ така, сякаш я избълва. Каже ли я, и във въздуха се разлетява слюнка — толкова ги мрази, и изглежда искрен. — Останах без пари. Оставих часовника в една заложна къща.

— Тях ли? Това същите хора ли са, за които постоянно говорите? Представителите на службите на реда?

— Американски федерални агенти.

— Да се върнем на Сюзан — направлява го Бъргър.

— Стеснявам се. Не знам доколко подробно искате да разказвам от тук нататък.

Надига пепси-колата и устните му се усукват като сивкави червеи около сламката. Не си представям как някой може да поиска да ги целуне. Не си представям как някой може изобщо да се докосне до този човек.

— Разкажете ми всичко, каквото помните — приканва прокурорката. — Истината, господине.

Шандон оставя пепси-колата и аз трепвам, защото в кадър отново изниква ръкава на Тали, който пали поредната цигара. Питам се дали Шандон се досеща, че Тали е федерален агент, че е от хората, които според него го преследвали и му съсипвали живота.

— Добре тогава, ще ви разкажа. Не ми се иска, но се опитвам да ви помогна — издишва Шандон тютюневия дим.

— Продължете, ако обичате. С всички подробности, които помните.

— Известно време се целувахме, стана бързо.

Той не казва нищо повече.

— В какъв смисъл „стана бързо“?

Обикновено е достатъчно някой да уточни, че се е любил, и толкоз. Следователят или прокурорът, провеждащ прекия или кръстосания разпит, не смята за нужно да пита за повече подробности. Но заради сексуалното насилие, на което са били подложени Сюзан и всички останали жени, убити според нас от Шандон, е важно да знаем подробностите, всички подробности, от които да разберем как той си представя секса.

— Не ми се говори за това — отсича Шандон и пак започва да си играе с Бъргър на котка и мишка.

Иска да го молят.

— Защо? — пита го прокурорката.

— Защото не говоря за такива неща, особено пък в присъствието на жена.

— За всички ще бъде по-добре, ако ме възприемате не като жена, а като прокурор — обяснява му Бъргър.

— Не мога да разговарям с вас и да не ви възприемам като жена — натъртва той тихо. Подсмихва се. — Много сте хубава.

— Виждате ли ме?

— Почти не ви виждам. Но усещам, че сте хубава. Чувал съм.

— Ще ви моля, господине, да не говорим повече за мен. Разбрахме ли се?

Шандон я гледа и кима.

— Какво точно направихте, господине, след като започнахте да целувате Сюзан? Милвахте ли я, докосвахте ли я, съблякохте ли я? Тя милваше ли ви, докосваше ли ви, съблече ли ви? Какво? Помните ли как беше облечена оная вечер?

— В кафяв кожен панталон. С цвят на млечен шоколад, така бих го описал. Беше тесен, но без да е просташки впит. Сюзан беше с ботуши, по-скоро с кафяви кожени боти. От кръста нагоре беше с черна блуза, нещо като трико. С дълги ръкави. — Той поглежда към тавана. — С изрязано деколте, доста дълбоко. От ония, които се закопчават между краката — щраква Шандон.

Пръстите му с късите белезникави косъмчета по тях ми заприличват на кактуси, на четки, с каквито мием бутилки.

— Боди — помага му Бъргър.

— Да. В началото бях доста смутен, когато се опитах да я помилвам, а не успях да издърпам блузата.

— Опитали сте да пъхнете ръце под блузата, но не сте успели, понеже бодито се закопчава между краката ли?

— Да, точно така.

— И как реагира Сюзан, когато се опитахте да издърпате блузата?

— Засмя се и взе да се шегува.

— С вас ли?

— Да, но не злобарски. Реши, че съм много забавен. Пусна някаква шега за французите. Нали уж сме известни като много обиграни любовници.

— Значи е знаела, че сте от Франция.

— Разбира се — отвръща учтиво Шандон.

— Говореше ли френски?

— Не.

— Каза ли ви го, или вие така предполагате?

— Попитах я по време на вечерята дали знае френски.

— Значи се е шегувала с вас заради бодито.

— Да. Шегуваше се. Плъзна ръката ми надолу между краката си и ми помогна да разкопчая копчетата. Помня, че беше възбудена и че се учудих, задето е станало толкова бързо.

— Откъде разбрахте, че е възбудена?…

— Беше влажна — отвръща Шандон. — Много влажна. Наистина ми е неприятно да говоря за всичко това. — Лицето му грее — все пак му е приятно. — Наистина ли се налага да продължа с такива подробности?

— Ако обичате, господине. Всичко, каквото помните.

Бъргър е твърда и сдържана. Все едно Шандон й разказва как е разглобявал часовник.

— Замилвах я по гърдите и разкопчах сутиена.

— Помните ли какъв беше?

— Черен.

— Осветлението беше ли включено?

— Не. Но сутиенът беше тъмен на цвят, според мен черен. Може и да греша. Но не беше светъл.

— Как го разкопчахте?

Шандон млъква, вперил тъмни очила в камерата.

— Просто го откопчах отзад — показва той с пръсти.

— Значи не сте го разкъсали.

— Разбира се, че не съм.

— Господине, сутиенът й беше разкъсан отпред. Буквално раздран.

— Не съм го скъсал аз. Явно го е направил друг, след като съм си тръгнал.

— Добре де, нека се върнем на това как сте разкопчали сутиена. Свалили ли сте вече бодито?

— Беше разкопчано, но още не го бях съблякъл. Издърпах го нагоре. Обичам да целувам. На Сюзан много й хареса. Беше ми трудно да я сдържам.

— Бъдете така любезен, обяснете какво означава „беше ми трудно да я сдържам“.

— Тя започна да ме опипва между краката, да се мъчи да ми смъкне слиповете, а аз не бях готов. Имах да правя още много неща.

— Много неща ли? Какво сте имали да правите, господине?

— Не бях готов за края.

— Какъв край? Край на секса ли?

„Краят на живота й“ — мисля си аз.

— Да се любя до край — пояснява той.

Неприятно ми е. Иде ми да си запуша ушите, за да не чувам фантасмагориите му, особено като си представя как той знае, че ги слушам, че ме подлага на тях точно както подлага и Бъргър, че ги слуша и Тали, който седи и не го изпуска от очи. Всъщност Тали е същата стока като Шандон. Дълбоко в себе си и двамата мразят жените, колкото и да ги желаят. Осъзнах що за човек е Тали твърде късно, вече когато беше в леглото ми в хотелската стая в Париж. Представям си как Тали стои до Бъргър в тясното помещение за разпити в болницата. Почти долавям какво му се върти в главата, докато Шандон разказва за еротична нощ, каквато вероятно не е изживявал никога.

— Сюзан имаше прелестно тяло и аз исках да му се порадвам, тя обаче беше много припряна. Не й се чакаше — допълва Шандон — мед му капе от устата. — Отидохме в спалнята. Легнахме на кревата, съблякохме се и се любихме.

— Тя сама ли се съблече или го направихте вие? Освен че разкопчахте бодито? — пита прокурорката и от гласа й се долавя, че не му вярва много-много.

— Съблякох я аз. А тя смъкна моите дрехи — отвръща той.

— Сюзан каза ли нещо за тялото ви? — интересува се Бъргър. — Цялото си тяло ли бяхте обръснали?

— Да.

— И тя не е забелязала?

— Кожата ми беше много гладка. Тя не забеляза. Разберете най-после, заради тях оттогава ми се случиха много неща.

— Какво например?

— Следяха ме, тормозеха ме, веднъж дори ме набиха. Няколко месеца след нощта със Сюзан ми се нахвърлиха някакви мъже. Обезобразиха ме. Цепнаха ми устната, натрошиха ми костите ето тук — докосва той очилата и сочи очните ябълки. — Заради заболяването, от което страдам, като дете имах големи проблеми със зъбите, сложиха ми коронки на резците — да изглеждат по-нормални.

— Кой плати на зъболекаря, семейството, което, както твърдите, ви е отгледало ли?

— Майка ми и баща ми им помагаха с пари.

— Бръснехте ли се, преди да отидете на зъболекар?

— Бръснех само местата, които се виждаха. Например лицето. Ако излизах през деня, задължително го правех. Побойниците ми счупиха зъбите, счупиха ми коронките и сега виждате как изглеждам.

— Кога са ви били?

— Още докато бях в Ню Йорк.

— Потърсихте ли лекарска помощ, съобщихте ли в полицията за нападението? — пита прокурорката.

— О, беше невъзможно. Шефовете на органите на реда действат, разбира се, съгласувано. Тъкмо те са пратили да ме набият. Не можех да съобщя нищо. Не съм ходил на лекар. Превърнах се в чергар, вечно се криех. Бях съсипан.

— Как се казва вашият зъболекар?

— О, оттогава е минало много време. Той едва ли е жив. Казваше се Кор. Морис Кор. Ако не ме лъже паметта, кабинетът му се намираше на улица „Канабис“.

— Кор като „труп“ на английски ли11? — питам аз Бъргър. — А „Канабис“ може да значи и „трева за пушене“, „марихуана“ — клатя глава отвратена и изумена.

— Значи вие със Сюзан сте се любили в спалнята — връща се прокурорката към това на видеозаписа. — Продължете, ако обичате. Колко останахте в леглото?

— Някъде до три след полунощ. После тя ми каза да си тръгвам, понеже трябвало да се приготвя за работа. Облякох се и се разбрахме да се видим отново вечерта. Определихме си среща в „Л’абсент“, приятно френско бистро съвсем наблизо.

— Казахте, че сте се облекли. А Сюзан? Беше ли облечена, когато я оставихте?

— Беше по черна сатенена пижама. Облече я и ме целуна на вратата.

— И вие сте слезли долу във фоайето. Видяхте ли някого?

— Хуан, портиера де. Излязох и тръгнах да се поразходя. Намерих едно кафене и се отбих да закуся. Бях прегладнял. — Той млъква. — „Нийлс“. Така се казва. Точно срещу „Луми“.

— Помните ли какво поръчахте?

— Еспресо.

— Били сте прегладнели, а сте поръчали само еспресо?

Бъргър му дава да разбере, че не е пропуснала думата „прегладнял“ и си дава сметка: той й се присмива, разиграва я, лъже я в очите. Шандон наистина е бил прегладнял, но не за храна. Наслаждавал се е на насилието, на кръвта, на това, че е обезобразил плътта, защото току-що е оставил жената изпохапана и пребита до смърт. Каквото и да разправя, е направил точно това, негодникът му с негодник! Мръсен лъжец!

— Кога научихте, господине, че Сюзан е убита? — пита го Бъргър.

— Вечерта тя не дойде на срещата.

— Е, нямало е как да дойде.

— После на другия ден…

— Кога, на пети или на шести декември? — интересува се прокурорката, като ускорява темпото и показва на Шандон, че няма да търпи повече шикалкавенето му.

— На шести — отвръща той. — Прочетох за убийството във вестника, ден след като Сюзан трябваше да дойде в „Л’абсент“ — прави се Шандон на много покрусен. — Бях разтърсен — подсмърча той.

— Тя е нямало как да дойде предната вечер в „Л’абсент“. Но вие твърдите, че сте отишли, така ли?

— Поръчах си на бара чаша вино и седнах да я чакам. Накрая си тръгнах.

— Споменахте ли на някого в ресторанта, че я чакате?

— Да. Попитах оберкелнера дали е идвала и дали е оставила съобщение за мен. Познаваха я, нали се появява по телевизията.

Бъргър го разпитва надълго и нашироко за оберкелнера, как се казва, как е бил облечен Шандон оная вечер, колко е платил за виното и дали в брой, когато е попитал за Сюзан, представил ли се е по име. Разбира се, че не. Прокурорката посвещава на това цели пет минути. Споменава пред мен, че от бистрото се били обадили в полицията и били съобщили как се е появил мъж, който бил казал, че чака Сюзан Плес. Още тогава били проверили най-старателно случая. Оказало се вярно. Описанието на облеклото на мъжа съвпадало с онова, което бил дал и Шандон. Непознатият наистина бил поръчал на бара чаша червено вино и бил питал за Сюзан, но не се бил представил по име. Този мъж отговарял и на описанието на човека, вечерял предния ден заедно със Сюзан в ресторант „Луми“.

— А споменавали ли сте пред някого, че в нощта на убийството сте били с нея? — казва върху записа Бъргър.

— Не. След като разбрах какво се е случило, трябваше да мълча като гроб.

— А какво разбрахте, че се е случило?

— Те са го направили. Те са я убили. За да го лепнат на мен.

— Пак ли?

— Преди това съм бил с жени и в Париж. Те убиха и тях.

— Били сте с тези жени преди смъртта на Сюзан ли?

— Да, може би с една-две. И с няколко след това. Същото сполетя и тях, понеже ме следяха. Ето защо започнах да се крия, а от стреса и несгодите здравословното ми състояние рязко се влоши. Беше истински кошмар, а не смеех да кажа и гък. Кой щеше да ми повярва?

— Уместен въпрос — отсича рязко Бъргър. — Защото знаете ли? Лично аз не ви вярвам, господине. Вие сте убили Сюзан, нали, господине?

— Не, не съм я убивал.

— Изнасилили сте я, нали, господине?

— Не съм я изнасилвал.

— Били сте я и сте я хапали, нали, господине?

— Не, не съм. Затова и не казах нищо на никого. Кой ще ми повярва? Кой ще повярва, че някой се опитва да ме унищожи само защото смята, че баща ми е престъпник, мафиотски бос?

— Не сте казали на полицията и на никой друг, че сте последният, който е виждал Сюзан жива, защото сте я убили, нали, господине?

— Не съм казвал на никого. Кажех ли, щяха да ме обвинят, че съм я убил, точно както сега ме обвинявате вие. Върнах се в Париж. Скитах се немил-недраг. Надявах се да ме забравят, но къде ти! Както виждате, не са.

— Знаете ли, господине, че по цялото тяло на Сюзан имаше следи от ухапване, че по тях бе намерена вашата слюнка и че ДНК на слюнката и на семенната течност, открита във влагалището й, съвпадат с вашата ДНК.

Той отново вперва черните очила в прокурорката.

— Нали знаете какво е ДНК?

— Не се и учудвам, че са открили моята ДНК.

— Защото сте я хапали.

— Изобщо не съм я хапал. Но обичам да целувам. Аз… — млъква той насред изречението.

— Какво вие? Какво толкова сте правили, та слюнката ви е попаднала по раните от ухапване, които, както твърдите, не сте нанесли? Как ще го обясните?

— Обичам да целувам — повтаря той. — Да смуча и да лижа. Цялото тяло.

— Къде по-точно? В буквалния смисъл ли всеки сантиметър от тялото?

— Да. Цялото. Обичам женското тяло. Всеки сантиметър от него. Вероятно защото… Защото то е много красиво, а както виждате, аз никога не съм се отличавал с красота. Затова ги боготворя. Моите жени де. Плътта им.

— Целувате ли ги по ходилата, лижете ли и тях например?

— Да. Навсякъде.

— А хапали ли сте някога жена по гърдите?

— Не. Сюзан имаше много хубави гърди.

— Но сте ги смукали, лизали сте ги?

— Да, като полудял.

— Гърдите важни ли са за вас?

— О, да. Много… Защо да си кривя душата?

— И търсите жени с големи гърди?

— Имам си тип, който предпочитам.

— И какъв по-точно е този тип?

— Налети гърди. — Шандон свива на чашки дланите пред гърдите си и лицето му грейва от сексуална възбуда, докато той описва типа жени, които го привличат. Може би само така ми се струва, но очите му блестят зад черните очила. — Само че не дебели. Не си падам по дебелите жени. Предпочитам слабичките в кръста, с тесен ханш, но с много големи гърди.

Отново свива на чашки дланите си, сякаш е стиснал волейболни топки, мускулите по ръцете му се изопват, вените изпъкват.

— А Сюзан ваш тип ли беше? — пита съвсем невъзмутимо Бъргър.

— Привлече ме още щом я зърнах в ресторанта — отвръща той.

— В „Луми“ ли?

— Да.

— По трупа й са открити и косми — казва след това прокурорката. — Знаете ли, че са намерени необичайно дълги, тънки като на новородено косми — точно като вашите? Как да си го обясним, след като твърдите, че сте се обръснали? Нали току-що ми казахте, че сте обръснали цялото си тяло?

— Те подхвърлят разни неща. Сигурен съм.

— Хората, които се опитват да ви натопят ли?

— Да, те.

— А откъде са взели ваши косми?

— Преди около пет години в Париж започна да ми се струва, че някой ме следи — пояснява той. — Не ме изпуска от поглед. Нямах представа кой. Но когато бях по-млад, невинаги бръснех цялото си тяло. Нали си представяте колко сложно е да си обръсна гърба? Почти невъзможно. Няма как да го стигна, затова не го правех с месеци, пък и когато бях по-млад, се стеснявах повече с жените и рядко ги заговарях. Затова не си правех труда да се бръсна, просто се прикривах с крачолите на панталоните и с дълги ръкави и си бръснех само ръцете, врата и лицето — пипа се той по бузата. — Веднъж се прибрах в жилището на приемните ми родители…

— По онова време те бяха ли живи? Хората, за които споменахте, че са ви отгледали? И които са живели недалеч от затвора? — подмята Бъргър донякъде ехидно.

— Не, бяха починали. Но и след смъртта им живях известно време в тяхното жилище. Не беше скъпо, а и работех — каквото намеря де. Прибирам се веднъж и що да видя, някой е влизал. Странна работа! Не липсваше нищо, освен завивките върху леглото. Е, пак добре — помислих си. Взели са само това. Но после се повтори още няколко пъти. Сега вече знам, че са били те. Искали са да вземат от космите ми. Затова и са задигнали само завивките. Косата ми капе — пипа се той по усуканата на масури коса върху темето си. — Не се ли бръсна, се стеле навсякъде. Лепи се по всичко, нали е дълга.

Той протяга ръка, за да покаже на Бъргър, и във въздуха, сякаш безтегловни, увисват дълги кичури.

— Значи твърдите, че когато сте се запознали със Сюзан, космите ви не са били дълги? Дори по гърба?

— Не. Ако сте намерили по трупа дълги косми, знайте, че някой ги е подхвърлил, нали разбирате? Въпреки това признавам, че нося вина за убийството й.