Обвинението

32.

Стаята, където Ана ме е настанила, е с изглед към реката и аз съм си направила при прозореца нещо като импровизиран работен кът: масичка, която съм застлала с покривка, за да не издраскам гладкото като сатен покритие, и въртящ се стол с ябълковозелена тапицерия, който съм задигнала от библиотеката. В началото се притеснявах, че съм си забравила преносимия компютър и ще ми бъде трудно да работя, после обаче намерих неочаквана утеха в това да допирам писалката до хартията и да оставям мислите ми да изтичат през пръстите и да се нижат като черни мастилени мъниста. Почеркът ми е ужасен и ширещата се представа, че лекарите пишат нечетливо, сигурно е основателна. Има дни, когато ми се налага да се подписвам или да си слагам инициалите най-малко по петстотин пъти, казва си думата и това, че съм принудена да пиша с окървавените ръкавици ужасяващи описания и размери.

Откакто съм у Ана, си създадох нещо като ритуал. Всяка сутрин отивам в кухнята и си наливам кафе от кафеварката, настроена така, че да се включва точно в пет и половина. Връщам се в стаята, затварям вратата, разполагам се при прозореца и започвам да пиша пред стъкления квадрат непрогледен мрак. Първата сутрин тук седнах да съставям конспектите на лекциите, които по график трябва да чета в Института по съдебна медицина. Но смъртните случаи при пътнотранспортни произшествия, задушаването и съдебномедицинската радиология съвсем ми изхвърчаха от главата при вида на живота по реката, докосната от изгревния светлик.

И тази заран загледах както обикновено представлението. В шест и половина мракът се поразсея и стана въгленовосив, след броени минути вече различавах очертанията на чинарите и на дъбовете, сетне тъмнината се преобрази на вода и земя. Сутрин водата обикновено е по-топла от въздуха и над река Джеймс се носят валма мъгла. Точно сега Джеймс прилича на Стикс и аз почти очаквам от булото на мъглата да изникне призрачен изпит мъж, който тика лодката с прът. Животните ще се появят чак към осем и както винаги ще се превърнат в мехлем за наранената ми душа. Влюбих се в канадските гъски, които се събират край пристана на Ана, за да се включат в мощен хор. Катеричките търчат нагоре-надолу по дърветата, вършат някаква си своя работа, а извитите им опашки наподобяват шлейф от дим. По перваза кацат птици, които ме гледат право в очите, сякаш за да проверят дали не ги шпионирам. Из голата зимна дъбрава по отсрещния бряг притичват сърни, внезапно надолу се спускат червеноопашати соколи.

В редки мигове имам привилегията и щастието да зърна и гологлави орли. Няма как да ги сбъркам, те наистина са неповторими с огромните си криле, бели шлемчета и кюлотки, и аз изпитвам облекчение, понеже се реят нависоко сам-сами и сякаш не гонят дневния ред на другите птици. Гледам ги как кръжат, как току кацат на някое дърво, но никога не се задържат за дълго на едно място, най-неочаквано политат на нейде и ме оставят да се питам подобно на Емерсон дали току-що не съм видяла знамение. Установих, че природата е добра. За разлика от всичко останало, с което живея напоследък.

Днес е понеделник, седемнайсети януари, и аз съм все така заточена в къщата на Ана — най-малкото го възприемам така. Времето се влачи мудно, почти не помръдва досущ като водата под моя прозорец. Теченията в живота ми се движат в определена, едва забележима посока и вече е невъзможно да променя неизбежния им ход. Празниците минаха и заминаха, махнаха ми гипса и го замениха с шина, прихваната с ластичен бинт. Карам кола под наем, понеже мерцедесът ми е конфискуван заради разследването и е закаран на паркинга на Хъл стрийт и Комърс Роуд, който няма денонощна охрана. Точно навръх Нова година някой разбил прозореца и отмъкнал касетофона, устройството за компактдискове и един дявол знае още какво. „Няма що, опазихте всички веществени доказателства“ — казвам на Марино.

В разследването на Шандон се появиха нови неща. Както и подозирах, първоначалният анализ на семенната течност по трупа на Сюзан Плес от 1997 година е правен само с четири проби. И досега в Службата по съдебна медицина в Ню Йорк работят с четири проби, понеже така е най-икономично. Дълбоко замразената семенна течност беше изследвана повторно, вече с петнайсет точки, и се оказа, че ДНК-то не съвпада. Семенната течност не е на Жан-Батист Шандон, нито на брат му Тома. Въпреки това има толкова много общи алели, трите ДНК са толкова сходни, че единственото възможно обяснение е да съществува трети брат, правил любов със Сюзан. Озадачени сме. Бъргър не може място да си намери.

— ДНК каза истината и ни прати на кино — заяви ми по телефона прокурорката.

Следите от ухапване съответстват на разположението на зъбите на Шандон, слюнката и космите по трупа също са негови, той обаче не е правил вагинален секс със Сюзан Плес малко преди жената да умре. Напоследък всички се осланят на ДНК анализа и с такива резултати едва ли ще убедим разширения състав на съдебните заседатели в Ню Йорк, че има достатъчно основания да предяви обвинение към Шандон, и когато Бъргър ми каза това, то ми се стори невероятна ирония на съдбата. Както личи, не се искат кой знае какви доказателства, за да обвинят мен в убийство, достатъчни са и слуховете, уж намерението да убивам някого и това, че съм си играла да правя някакви експерименти със секач и кетчуп.

Седмици наред чаках да получа призовка. Вчера тя най-сетне пристигна: когато влезе в кабинета ми, заместник-шерифът бе както винаги ухилен до уши, явно не си даваше сметка, че този път съм обвиняема, а не свидетелка. На призовката пишеше да съм се явяла във вторник, първи февруари, в четиринайсет часа в стая триста и втора на съдебна палата „Джон Маршал“, за да съм дадяла показания пред разширения състав на съдебните заседатели.

В седем и нещо отивам при дрешника и оглеждам закачалките с костюми и блузи, като междувременно прехвърлям наум какво трябва да свърша днес. Вече знам от Джак Филдинг, че имаме шест случая, а двама от лекарите са в съда. В десет часа имам насрочен телефонен разговор с губернатора Мичъл. Решавам да облека черното сако и панталон на тънички сини райета и синя блуза с широк, подгъващ се маншет. Връщам се разсеяно в кухнята, за да си налея още една чаша кафе и да закуся овесените ядки с високо белтъчно съдържание, които Луси ми е донесла. Усмихвам се — насмалко да си изпотроша зъбите със здравословния й хрускав подарък. Племенницата ми е решила да прави, да струва, но аз да изляза като пращящ от сили Феникс от пепелището на собствения си живот. Измивам съдовете, обличам се и тъкмо се отправям към вратата, когато пейджърът ми звъни. Върху екранчето се появява номерът на Марино, последван от телефона за спешни случаи: 911.

На алеята пред Анини е паркирана последната промяна в моя живот: кола под наем. Мастиленосин форд експлорър, който смърди на застояло и на тютюн и щеше да си смърди така до Второ пришествие, ако не бях последвала съвета на Марино и не бях лепнала на светлинното табло освежител за въздух. Включвам в отвора на запалката клетъчния телефон и му се обаждам.

— Къде си? — е първото, което той ме пита.

— Излизам от алеята пред Ана.

Включвам отоплението, а портата се отваря и ме пуска навън. Не спирам дори да прибера вестника, който Марино тъкмо ми обяснява, че трябвало на всяка цена да прегледам: било очевидно, че още не съм го чела, инак съм щяла веднага да го потърся.

— Вече е късно — обяснявам му аз. — На Чероки Роуд съм. — Изопвам се досущ малко дете, което стяга мускулите на стомахчето си, понеже е дръзнало да каже на някого да го удари с все сила по корема. — Казвай, каквото имаш да казваш. Какво пише във вестника?

Очаквам някой да се е раздрънкал пред журналистите за заседанието на разширения състав на съдебните заседатели и се оказвам права. Карам все така по Чероки, зимата се топи на ручейчета и локви и от покривите с мокър звук се свлича размекнат сняг.

— „Главната съдебна лекарка е заподозряна в жестока касапница“ — чете ми Марино огромното заглавие на първа страница. — Има и твоя снимка — добавя той. — Май е същата, която оная пикла ти направи пред вас. Нали се сещаш, фотографката, дето се преби на леда? Вижда се как се качваш на моя джип. На джипа му е само добре дошло. Но на теб…

— Кажи ми само какво пише — прекъсвам го аз.

Марино продължава с подзаглавията, докато аз взимам острите завои по Чероки Роуд. Във вестника пишело, че разширен състав на съдебните заседатели към съда в Ричмънд ме разследвал за убийството на заместник-началничката на полицейското управление Даян Брей. Разкритието било описано като „шокиращо“ и „странно“, всички в местните органи на реда били „възмутени от дън душа“. Главният прокурор на щата Бъфорд Райтър отказал да направи изявление, но според неназован източник именно той бил възбудил разследването, при това с огромна болка, понеже се били явили свидетели, които били дали показания, а полицията била предоставила веществени доказателства, които нямало как да се пренебрегнат. Други неназовани източници твърдели пък, че съм била в крайно обтегнати отношения с Брей, според която съм била пълна некадърница и не съм ставала за главен съдебен лекар на Вирджиния. Брей се опитвала да ме отстрани от длъжност и била споделяла преди убийството си, че многократно съм й вдигала скандали, обиждала съм я и съм я заплашвала. Според източниците имало неща, които навеждали на мисълта, че съм инсценирала убийството на Брей, така че да натопя жестокия психопат, убил Ким Луонг, и така нататък.

Вече съм на Хюгънот Роуд, насред задръстването в най-натоварения час. Казвам на Марино да спре. И това ми стига.

— Продължава до втръсване все в тоя дух — уверява ме той.

— Не се и съмнявам.

— Явно по време на празниците не са правили нищо друго, освен да подготвят публикацията, тук има какви ли не дивотии за теб и за миналото ти. — Чувам го как обръща страниците. — Дори разни небивалици за Бентън и за смъртта му, а също за Луси. Отстрани дори са турили, моля ти се, колонка с всичките важни дати в живота ти, къде си учила и така нататък. Корнелският университет, университетът в Джорджтаун, „Джон Хопкинс“. Снимките на вътрешните страници си ги бива. На една даже сме двамата, правим заедно оглед на местопрестъпление. Мамка му, у Брей.

— Какво пише за Луси? — питам го аз.

Ала Марино се е прехласнал по внезапната си слава, зазяпал се е в явно огромните снимки, на която двамата работим един до друг.

— Никога досега не съм виждал такова чудо! — Пак разгръща страниците. — Край няма, докторке. Дотук съм преброил цели пет материала. Явно са впрегнали цялата реакция, а ние си нямаме и представа. Има дори снимка на къщата ти от въздуха…

— Кажи за Луси? — подканям аз по-настойчиво. — Какво пише за нея?

— Майко мила, има и снимка, на която си заедно с Брей на паркинга пред гастронома, където убиха Луонг. От сто километра ви личи, че не можете да се гледате…

— Марино! — повишавам аз тон. Само така мога да се съсредоточа върху управлението на автомобила. — Чух вече, престани!

Кратко мълчание, после:

— Извинявай, докторке! Божичко, знам, ужасно е, но преди да се свържа с теб, успях да прегледам само първата страница. Нямах си и понятие. Извинявай. Никога досега не съм виждал подобно чудо, освен ако не е умряла някоя знаменитост.

В очите ми избиват сълзи. Не обяснявам на Марино какво точно е изтърсил току-що. Наистина се чувствам така, сякаш съм умряла.

— Чакай сега да видим какво пише за Луси — продължава Марино. — Каквото и очаквах. Че ти била племенница, но ти си се държала с нея като родна майка, че е завършила това и това, че е претърпяла катастрофа с автомобил, че е обратна, че умее да управлява вертолет, ФБР, Службата за огнестрелно оръжие, така, така, така. И че за малко да му тегли куршума на Шандон, когато сте били у вас пред къщата. Да си рече човек, че няма по-важно от това — става пак раздразнителен Марино. Колкото и да се заяжда с Луси, никак не му е приятно, когато го прави друг. — Не пише, че е в принудителен отпуск и че ти се укриваш у Ана. Тия гадове не са се докопали поне до това.

Пъпля към Уест Кеъри стрийт.

— Къде си? — питам аз Марино.

— В управлението. Тъкмо се каня да тръгвам към теб — отвръща той. — Спретнали са ти малко посрещане. — Марино има предвид репортерите. — Та си рекох, че моята компания ще ти дойде добре. Пък и искам да видим заедно едни неща. Освен това защо да не им извъртим номер, а, докторке? Ще ида пръв в службата ти и ще скрия джипа. Ти ще спреш на Джаксън стрийт, вместо да завиваш по Четвърта улица и да ходиш на паркинга. Влез от другия вход, а аз ще паркирам автомобила ти. По данни на последната сводка: на паркинга са се изсипали към трийсетина репортери, фотографи, разни типове от телевизията и само те причакват да се появиш.

Понечвам да се съглася с плана му, когато ми хрумва друго. Казвам на Марино: „не“. Нямам намерение да си играя на криеница, да притичвам, да пъхам глава зад папките или палтото, за да не ме снимат камерите, сякаш съм престъпен бос. Без тия! Обяснявам на Марино, че ще се видим в кабинета ми, но че ще спра, където си спирам обикновено, и все ще се разбера с репортерите. Инатът ми пак надига глава. Пък и не виждам какво ще изгубя, ако си върша работата както обикновено и казвам истината, а истината е, че не съм убивала Даян Брей. И през ум не ми е минавало, макар че тя ми е била антипатична както никой друг в тоя живот.

На Девета улица светофарът свети червено, аз спирам и си обличам сакото. Поглеждам се в огледалото за обратно виждане — да се уверя, че видът ми, общо взето, се ядва. Мацвам си малко червило, сресвам се надве-натри с пръсти. Включвам радиото и се стягам, готова да чуя първата новина в емисията. Очаквам местните радиостанции да прекъсват час по час програмите, за да напомнят на света, че аз съм първият скандал на новото хилядолетие.

— … Е, длъжен съм да го кажа, Джим. Представяш ли си, да извършиш съвършеното убийство и да ти се размине…

— Да бе, голям майтап! Навремето съм взимал интервю от нея…

Превключвам на друга станция, сетне на трета, но навсякъде съм длъжна да слушам как ми се присмиват, как ме обиждат, унижават или просто одумват, защото, видите ли, някой е раздрънкал пред медиите, че е възбудена най-тайната и свещена от всички съдебни процедури. Питам се кой ли е нарушил обета за мълчание и което е по-тъжно, в съзнанието ми изникват цял куп имена. Нямам доверие на Райтър. Нямам доверие на никого от хората, с които той е разговарял, за да иска извлечения от телефонните ми разговори или от банковата ми сметка. В ума ми обаче се върти името на друг заподозрян: Джей Тали, и съм готова да се обзаложа, че и той е получил призовка. Стягам се, завивам към паркинга и виждам, че по Четвърта улица са се строили радио- и телевизионни коли, десетки хора, които ме дебнат с камери, фотоапарати, микрофони и бележници.

Никой от репортерите не забелязва тъмносиния форд, понеже не го очакват, и чак сега се сещам, че съм допуснала груба тактическа грешка. Вече дни наред се разхождам с кола под наем, а едва днес ми хрумва, че някой може да ме попита защо. Завивам към мястото, което се пази за мен пред служебния вход, и начаса ме забелязват. Всички се понасят на тумба към мен като хайка, погнала едър дивеч, и аз си налагам да се вживея в своята роля. Аз тук съм шефът. Сдържана и овладяна съм, не се боя. Не съм направила нищо. Слизам от автомобила и без да бързам, взимам от задната седалка куфарчето и купчината папки. Лакътят под пластовете ластичен бинт ме наболва, щракат фотоапарати, микрофоните се насочват към мен досущ пистолети, търсещи своята цел.

— Доктор Скарпета! Какво ще кажете за?…

— Доктор Скарпета!…

— Кога разбрахте, че ви разследва разширен състав на съдебните заседатели?…

— Вярно ли е, че сте били на нож с Даян Брей?…

— Къде ви е автомобилът?

— Ще потвърдите ли, че всъщност са ви изпъдили от вашия дом и са ви отнели колата?

— Ще подадете ли оставка?

Стоя на тротоара и ги гледам в лицата. Мълча, спокойна съм, изчаквам ги да се поукротят. Те схващат, че съм готова да отговарям на въпросите им, и аз долавям изненадани погледи. Агресивността им се изпарява яко дим. Познавам мнозина по физиономия, но не се сещам за имената. Всъщност не съм сигурна дали някога съм знаела имената на бойните отряди в медиите, които вършат черната работа и събират информация зад кулисите. Напомням си, че тези хора просто си вършат работата и нямам причина да го приемам лично. Точно така, в поведението им няма нищо лично. Те може и да са груби, може да не ме щадят, да се държат просташки, бездушно и като цяло неуместно, но в това няма нищо лично.

— Не съм подготвила изявление — подхващам аз.

— Къде бяхте в нощта, когато Даян Брей е била убита?…

— Много ви моля — прекъсвам ги. — И аз като вас научих съвсем наскоро, че убийството й се разследва от разширен състав на съдебните заседатели, и ви умолявам да зачитате задължителната поверителност на подобна процедура. Много ви моля, влезте ми в положението, нямам право да обсъждам тези неща с вас.

— Но не сте ли?…

— Вярно ли е, че не карате колата си, понеже полицията я е иззела?

Въпросите и обвиненията раздират като шрапнел заранта, тръгвам към сградата. Нямам какво повече да кажа. Тук аз съм шефът. Овладяна и спокойна съм, не се боя. Не съм направила нищо. Все пак има един репортер, когото помня — как да забравиш снажния беловлас чернокож мъж с изваяни черти, който на всичкото отгоре се казва Вашингтон Джордж? Облечен е в дълго кожено палто и не се отделя и на крачка от мен, докато се мъча да отворя стъклената врата на служебния вход.

— Мога ли да ви помоля нещо? — подхваща мъжът. — Помните ли ме? Въпросът ми обаче е друг, да знаете. — Усмивка. — Казвам се Вашингтон Джордж. Работя в „Асошиейтед Прес“.

— Помня ви.

— Чакайте да ви помогна.

Той ми държи вратата и двамата влизаме във фоайето, където човекът от охраната ме стрелва с поглед, вече до болка познат. Лошата ми слава се отразява в очите на хората. Сърцето ми се свива.

— Добро утро, Джеф — поздравявам аз и го подминавам.

Кимане.

Пъхам в електронния процеп пластмасовия пропуск и вратата за моята част от сградата се отваря. Вашингтон Джордж още е с мен и ми говори нещо, че разполагал с информация, която според него трябвало да съм узнаела на всяка цена, но аз не го слушам. В помещението пред кабинета ми седи някаква жена. Сгърбила се е върху стола, изглежда тъжна и малка сред лъскавия гранит и стъкло. Не заблазявам на никого, седнал да ме чака тук, сърцето ми се къса за такива хора.

— Някой обърна ли ви внимание? — питам я аз.

Жената е облечена в черна пола и тъмен дъждобран, в който се е сгушила, на краката е с ниски обувки. Стиснала е дамската си чанта, сякаш някой може да й я грабне.

— Още чакам — отвръща ми едва чуто.

— Кого търсите?

— Всъщност не знам — изпелтечва непознатата и очите й плувват в сълзи. Едвам сподавя риданията, носът й протича. — Дошла съм заради момчето ми. Как мислите, мога ли да го видя? Не проумявам какво толкова му правите тук. — Брадичката й трепери, тя избърсва с ръка носа си. — Трябва да го видя.

Филдинг ми е оставил съобщение какви случаи имаме за днес и аз вече знам, че сред тях е момче, което уж се било обесило. Как ли се казваше? Май Уайт. Питам жената и тя кимва. Бени, казва ми и малкото име. След това я питам дали и нейното презиме е Уайт, непознатата отново кима и обяснява, че преди няколко години, когато се била омъжила повторно, те с Бени си били сменили фамилията на „Уайт“. Казвам й да дойде с мен — сега вече тя плаче неудържимо — за да разберем какво става с Бени. Вашингтон Джордж ще почака, каквото и да има да ми казва.

— Според мен не търпи отлагане — отвръща той.

— Добре, добре. Елате с мен, ще се постарая да не ви бавя.

Казвам го, след което пъхам за пореден път електронния пропуск и влизам в кабинета. Клита вписва в компютъра данни от случаите и още щом ме зърва, пламва като домат.

— Добро утро! — опитва се да бъде както винаги ведра.

Но и в нейните очи съзирам същия поглед, погледа, който вече започвам да мразя и от който се страхувам. Представям си какво са си говорили тая заран моите подчинени, не ми убягва и че вестникът е сгънат върху бюрото и Клита се е помъчила да го поприкрие под жилетката си. По празниците е напълняла и има тъмни кръгове под очите. Заради мен всички страдат.

— Кой се е заел с Бени Уайт? — питам я аз.

— Май доктор Филдинг. — Тя поглежда към госпожа Уайт и става от стола. — Дайте да ви взема палтото. Ще пийнете ли кафе?

Казвам на Клита да отведе госпожа Уайт в заседателната зала и че Вашингтон Джордж ще ме чака в библиотеката. Намирам секретарката си Роуз. Камък ми пада от сърцето, когато я виждам, и забравям всичките си неволи, за които тя не ми напомня с онзи поглед — потаен, любопитен, притеснен. Какво да я правиш, Роуз си е Роуз. След всичко, което ни се струпа на главата, е още по-стегната и оправна. Поглежда ме в очите и клати глава.

— Не мога да ти опиша колко отвратена съм, иде ми да бълвам змии и гущери — казва ми, когато заставам на прага на кабинета. — По-голяма смехория не съм чувала през живота си. — Вдига броя на вестника и ми го размахва под носа, сякаш съм провинило се пале. — Но ти, доктор Скарпета, не им се връзвай. — Сякаш е толкова лесно: едно е да го кажеш, съвсем друго — да го направиш. — Проклетият Бъфорд Райтър, голям мухльо излезе. Толкова ли не можеше да дойде и да ти го каже в лицето? Така ли трябваше да го научаваш? — размахва пак секретарката вестника.

— Джак в моргата ли е, Роуз? — питам я аз.

— Божичко, прави аутопсията на клетото дете. — Роуз сменя темата и възмущението й е изместено от съжаление. — Господи божичко! Видя ли го?

— Тъкмо идвам…

— Прилича на ангелче. По-красиво дете не съм зървала, с огромни сини очи, русичко такова. Мили боже, божичко! Ако беше мое…

Прекъсвам секретарката, като долепям пръст до устните си, понеже чувам, че Клита идва по коридора заедно с майката на горкото момче. Изричам с устни „майката“ и Роуз млъква. Вперила е очи в мен. Тази сутрин е напрегната и притеснена, облечена е строго, в черно, прихванала е косата си на нисък кок.

— Аз съм добре — уверявам я едва чуто.

— На друг ги разправяй тия!

Очите й се просълзяват и тя започва да мести припряно книжата по бюрото си.

Жан-Батист Шандон е извадил от релси всичките ми подчинени. Всички, които ме познават и зависят от мен, са озадачени, стъписани, разтревожени. Вече ми нямат вяра и тайничко се питат какво ли ще стане с тях и с работата им. Сещам се за най-тежкия миг, който съм изживявала в училище — бях дванайсетгодишна, и аз като Луси бях по-развита от другите и бях най-малката в класа. Баща ми почина същата учебна година, на двайсет и трети декември, и единственото хубаво в това, че изчака да умре два дена преди Коледа, бе, че повечето съседи не отидоха на работа и се запретнаха да готвят и да месят хляб. По добра италиано-католическа традиция изпратихме баща ми както подобава. Дни наред къщата ни се огласяше от смях, плач и песни, виното се лееше като река, всички ядяха до насита.

Когато след Нова година се върнах на училище, станах още по-неуморна в мисловните завоевания и пътешествия. Вече не ми стигаше да съм отличничка. Правех всичко по силите си да привлека вниманието, да си изпрося похвали и молех монахините да ми възлагат още и още задачи, каквото и да било, само да не седя със скръстени ръце. Накрая започнах да стоя по цял следобед в енорийското училище: изтръсквах на стъпалата отпред гъбите, с които бършехме черната дъска, помагах на учителите да преглеждат контролните, правех стенвестници. Нямах равна с ножиците и телбода. Ако трябваше да се нарежат букви и цифри, които после да се слепят красиво на думи, изречения и календари, калугерките търсеха само мен.

С Марта бяхме съученички, по математика седеше пред мен и не обелваше и дума. Току се извръщаше към моя чин, хладна, ала измъчвана от любопитство, и вечно се домогваше да зърне оценката, заградена с червено в горния край на домашното или на класното: дано се е представила по-добре от мен! Веднъж, след едно адски трудно контролно по алгебра, ми направи впечатление, че сестра Тереза определено се държи много студено с мен. Чакаше ме, докато аз, приклекнала на белосаните стъпала пред училището, тръскам сред белезникав тебеширен облак гъбите за черната дъска. Имаше тоя навик да се надвесва над мен като огромна свъсена полярна птица с разпятие отпред. Та тогава тя ми каза как някой ме бил обвинил, че на контролното по алгебра съм била преписала, и макар че не посочи източника на тази опашата лъжа, аз не се и съмнявах кой е виновникът: Марта. Единственият начин да докажа, че съм невинна, беше да реша още веднъж контролното и отново да получа отличен.

След това сестра Тереза непрекъснато ме държеше под око. Не смеех да вдигна глава от чина. Минаха няколко дни. Веднъж изпразвах кошчетата за отпадъци, в стаята бяхме само двете със сестра Тереза и тя ми каза, че трябвало постоянно да се моля Бог да ме опази от греха. Трябвало да съм бъдела признателна на небесния Отец, задето ми бил дал такива прекрасни дарове, и непрекъснато да съм се уповавала на Него да ме запазел честна, понеже съм била много хитра и лукава и съм можела когато си поискам, да се измъкна суха от водата. Бог знаел всичко, повтаряше като курдисана сестра Тереза. Него не съм можела да заблудя. Възроптах, че съм си честна и изобщо не се опитвам да заблудя Бога, и че щом толкова иска, сестра Тереза да пита Господа. Разплаках се. „Не съм лъжкиня — хлипах аз. — Искам си тати.“

Вече в „Джон Хопкинс“, докато следвах първа година медицина, написах на сестра Тереза писмо, в което й разказах тази смазваща, несправедлива към мен случка. Отново потвърдих, че съм невинна, и споделих, че съм била притеснена и бясна, задето са ме набедили, а монахините не са ме защитили и след това винаги са се съмнявали в мен.

Сега, близо двайсет години по-късно, стоя в кабинета на Роуз и си мисля какво ми е казала при първата ни среща Джейми Бъргър. Беше обещала, че тепърва ме чакат големи главоболия. Оказа се, разбира се, права.

— Искам да поговоря с хората, преди да се разотидат довечера — казвам аз на секретарката си. — Предай им, ако обичаш, Роуз. Ще видим как ще потръгнат нещата и ще намерим пролука. Ще отида да проверя какво става с Бени Уайт. Много те моля, имай грижата за майка му, аз ще се върна след малко и ще поприказвам с нея.

Тръгвам по коридора, подминавам стаята за почивки и заварвам Вашингтон Джордж в медицинската библиотека.

— Разполагам само с минута — предупреждавам го разсеяно.

Той преглежда книгите по лавиците, оставил е до себе си тефтера досущ пистолет, с който всеки момент може да му се наложи да стреля.

— Чух един слух — подхваща той. — Ако знаете, че е истина, тъкмо ще го проверите, ако не знаете, може би не е зле да знаете. Прокурор на заседанието на разширения състав на съдебните заседатели няма да бъде Бъфорд Райтър.

— За пръв път чувам — отвръщам аз и се мъча да прикрия възмущението, обземащо ме всеки път, когато журналистите научават преди мен някакви подробности. — Но двамата с Райтър сме работили заедно по много случаи — добавям аз. — Би могло да се очаква да не иска да се нагърбва той с това.

— И аз съм на същото мнение. Та подочух, че са назначили специален прокурор. Знаехте ли? — опитва се Вашингтон Джордж да разгадае по лицето ми.

— Не, не знаех — взирам се и аз в него с надеждата да открия нещо, което да ме подготви поне мъничко за удара.

— Никой ли не ви е намеквал, доктор Скарпета, че не друг, а Джейми Бъргър е била назначена за обвинител по вашето дело? — вторачва се той в очите ми. — Доколкото подразбрах, това е една от причините тя да дойде в града ни. Двете с прокурорката сте преглеждали случаите с убийствата на Луонг и Брей, но от добре осведомен източник разбрах, че е само параван. Прокурорката, така да се каже, е работела под прикритие. Райтър го бил организирал още преди, както твърдите, Шандон да проникне в къщата ви. Доколкото разбрах, Бъргър работи по случая от няколко седмици.

Единственото, което ми хрумва да кажа, е:

— В какъв смисъл, както твърдите? — подвиквам стъписана.

— От реакцията ви разбирам, че го научавате чак сега — отбелязва журналистът.

— Едва ли мога да очаквам да ми разкриете сигурния си източник — отвръщам аз.

— И дума да не става — усмихва се той някак притеснено. — Значи не можете да потвърдите.

— Не мога, естествено — тросвам се и се мъча да се поокопитя.

— Вижте какво, ще се опитам да се добера до още нещо, но искам да знаете, че винаги сте ми били симпатична и сте се отнасяли добре с мен — продължава Вашингтон Джордж.

Почти не го чувам. Мисля си само за едно: как Бъргър прекарва часове наред заедно с мен в мрака, в автомобила си, в дома ми, в къщата на Брей и през цялото време ме дебне дали няма да изтърва нещо, което да използва срещу мен на заседанието на разширения състав на съдебните заседатели. Божичко, чак сега разбирам защо знае с такива подробности живота ми. Вероятно е прегледала извлеченията от телефонните ми разговори, от банковите ми сметки, от кредитните карти, няма да се учудя, ако е разпитвала до последния човек хората, които ме познават.

— Вашингтон — казвам аз, — при мен е майката на един клетник, който току-що е починал, не мога да стоя тук и да си бъбря с вас.

Тръгвам си. Чудо голямо, че ще ме помисли за простачка.

Минавам напряко през дамската тоалетна и в съблекалнята надявам бяла престилка и си слагам върху обувките найлонови терлици. Помещението, където правим аутопсиите, е огласяно от звуци, всички маси са заети от несретници. Джак Филдинг е опръскан от глава до пети с кръв. Разрязал е сина на госпожа Уайт и забива в аортата спринцовка с дебела игла, за да вземе кръв. Поглежда ме някак трескаво, едва ли не свирепо, когато отивам при него. Сутрешната новина се е изписала върху лицето му.

— После — вдигам аз ръка още преди Джак да ме е попитал нещо. — Майка му е в кабинета ми — кимам към трупа.

— Лайна! — подвиква моят заместник. — Торба с лайна, ето какво мога да кажа за тоя скапан свят.

— Майката иска да го види.

Взимам от количката марля и изтривам красивото, изписано личице на момчето. Косата му е сламеноруса и ако не се броят кръвонасяданията, кожата по лицето му е млечнобяла. Над горната му устна се вижда мъх, долу между краката се тъмнеят първите срамни косми — хормоните явно току-що са започнали да се обаждат, подготвяйки детето за живота на възрастните, какъвто не му е било писано да изживее. Тясната тъмна резка около вратлето свръща под ъгъл към дясното ухо, където е бил възелът на въжето. Инак по силното му младо тяло не личат следи от насилие, никакъв намек детето да е нямало причини да живее. Самоубийствата крият големи предизвикателства. Противно на ширещото се мнение самоубийците рядко оставят прощални писма. Приживе хората не обичат да говорят за чувствата си, понякога мъртвите им тела също нямат какво да кажат.

— До гуша ми дойде! — пелтечи Джак.

— Какво знаем за случая? — питам го аз.

— Само че някъде около Коледа момчето е започнало да се държи странно в училище. — Заместникът ми вдига маркуча и пръска обилно с вода вдлъбнатината в гърдите, докато тя лъсва като вътрешността на лале. — Баща му е умрял преди няколко години от рак на белите дробове. — Водата продължава да шурти. — Божичко, какъв смотаняк е Станфийлд! Защо все тоя негодник? Какво толкова му е особеното? За четири седмици му възлагат цели три случая! — Джак изплаква и органите. Те трептят върху дъската в различни отсенки на червеното в очакване на последното насилие върху тях. — Където и да копнеш, все Станфийлд изскача! — Заместникът ми грабва от количката с инструментите големия скалпел. — Та вчера детето отишло на църква, после се прибрало и се обесило в гората.

Колкото повече говори, толкова повече се вбесява. Наистина е много разстроен.

— Та какво Станфийлд? — питам го мрачно. — Останах с впечатлението, че щял да напуска.

— Де такъв късмет! Пълен скапаняк. Обажда се тук за момчето и знаеш ли, вдига се и отива на местопрестъплението. Детето виси от едно дърво и Станфийлд срязва въжето.

Имам чувството, че знам какво ще чуя.

— Срязва възела, моля ти се!

Това и очаквах.

— Дано първо е направил снимки.

— Ей там са — кима Джак към плота в другия край на помещението. Отивам и ги поглеждам. Ужасни са. След като се е прибрал от църквата, Бени очевидно дори не се е преоблякъл, отишъл е право в гората, преметнал е найлоновото въже през клона на едно дърво, направил е в единия край примка и е промушил втория през нея. После с простичък възел е направил втора примка и я е надянал на главата си. На снимките е облечен в тъмносиньо костюмче и бяла ризка. Вратовръзката на сини и червени райета — от ония, дето се прихващат на копче, е на земята: или е била смъкната от въжето, или момчето я е свалило само. Коленичило е, ръцете му се клатушкат отстрани, главата му е клюмнала, както обикновено при самоубийците обесници. Почти не съм имала случаи, когато мъртвецът виси изцяло и краката му се клатушкат над земята. Важното е въжето да притисне кръвоносните съдове по врата, така че до мозъка да не постъпва богата на кислород кръв. Достатъчен е натиск от около два килограма, та да се спре кръвта в югуларните вени, и някъде два пъти повече, за да се притиснат сънните артерии. Стига и тежестта на главата в примката. Човек бързо изпада в безсъзнание. Смъртта настъпва след броени минути.

— Дай да не се мотаем — подканям аз Джак, след като се връщам при него. — Покрий го. Ще метнем отгоре найлонови чаршафи, за да не избие кръвта. Нека първо го види майката, после ще продължиш.

Той въздиша тежко и мята скалпела обратно върху количката.

— Ще се върна при нея и ще се постарая да науча още нещо. — Отдалечавам се. — Щом си готов, звънни на Роуз. Благодаря ти, Джак. — Спирам и го поглеждам в очите. — После ще поговорим, нали? Така и не го пихме това кафе. Дори не си пожелахме „Честита Коледа“.

Намирам госпожа Уайт в заседателната зала. Спряла е да плаче и се е отнесла някъде. Потисната е, гледа невиждащо, без да мига, седи като истукан. Почти не ми обръща внимание, когато влизам при нея и затварям вратата. Обяснявам й, че току-що съм била при Бени и след няколко минути ще й дам възможност да го види. Очите й пак се пълнят със сълзи и тя ме пита дали момчето се е мъчило. Обяснявам й, че вероятно бързо е изпаднало в несвяст. Жената се интересува дали детето е умряло, понеже не е могло да диша. Отвръщам, че все още не разполагаме с всички отговори, но е малко вероятно синът й да е останал без въздух.

Не е изключено Бени да е издъхнал от кислороден глад, увредил мозъка, аз обаче съм по-склонна да подозирам, че притискането на кръвоносните съдове е причинило вазовагусна реакция. С други думи, сърцето му е започнало да бие по-бавно и детето е умряло. Когато споменавам, че е намерено коленичило, майката изказва предположението, че се е молело Господ да си го прибере. Може би, отговарям аз. Твърде вероятно е и да се е молело. Утешавам госпожа Уайт, доколкото мога. Тя ми съобщава, че някакъв ловец търсел дивеча, който бил застрелял малко преди това, и се натъкнал на трупа на сина й, значи не е минало много време от дванайсет и половина, когато Бени се бил върнал от църква и после бил изчезнал. От полицията били дошли у тях някъде около пет часа следобед. Били й казали, че са открили Бени някъде към два. Майката повтаря като навита, че момчето не е стояло дълго само. Добре че носело в джоба на сакото Библия, на която бил написан адресът му. Така полицаите разбрали къде да търсят родителите.

— Госпожо Уайт, случвало ли се е напоследък нещо на Бени? — питам я аз. — Например вчера сутринта в църквата? Знаете ли?

— Беше тъжен и замислен — отвръща тя вече по-спокойно. Говори за Бени така, сякаш той е отпред в кабинета и я чака. — След месец ще навърши дванайсет, знаете как е.

— В какъв смисъл „тъжен и замислен“?

— Често се затваряше в стаята си. Слушаше музика със слушалките. От време на време ми отговаряше, преди не го е правел. Бях притеснена. — Гласът й е треперлив. Жената мига, внезапно спомнила си къде се намира и защо е дошла тук. — Умът ми не го побира защо ще прави такова нещо — възкликва жената и аха — да ревне с глас. — Знам, в църквата имаше момчета, които непрекъснато се заяждаха с него. Наричаха го „женка“ и „хубавеца“.

— А вчера някой заяждал ли се е с детето? — питам аз.

— Не го изключвам. Всички ходят заедно на неделно училище. Пък и много се говори за убийствата в района.

Тя млъква отново. Не иска да подхваща тази тема, чужда и далечна за нея.

— Имате предвид двамата мъже, убити точно преди Коледа ли?

— Да. Разправят, че били прокълнати, понеже Америка била създадена именно от негодници като тях.

— Прокълнати ли? Кой казва, че са били прокълнати?

— Ами хората. Само за това говорят — допълва жената и въздиша тежко. — Нали Джеймстаун се пада от другата страна на пътя. Открай време се мълви, че някой бил видял призраците на Джон Смит и Покахонтас. После тези мъже бяха убити точно там, на хвърлей от Джеймстаун, и всички започнаха да шушукат, че са… Нали се сещате, обратни, затова и някой ги е убил. Поне така чух.

— Вие с Бени говорили ли сте за това? — питам със свито сърце.

— Малко. Всички говореха за убитите, които първо са били изтезавани и подпалени. Хората започнаха да си заключват вратите. Да ви призная, всички сме наплашени. Да, обсъждали сме го с Бени. Да ви призная, откакто това се случи, синът ми стана много по-затворен и замислен. Не изключвам да се е разстроил. — Мълчание. Жената се е вторачила в масата. Чуди се в какво време да говори за мъртвия си син. — От това, а също заради момчетиите, задето му викаха „женка“. Беше му криво, то оставаше да не му е. Все му разправях: „Чакай да пораснеш и да станеш най-красив от всички. Момичетата ще ти се лепят. Тогава ще им дадеш да се разберат на тия непрокопсаници“. — Тя се усмихва, сетне отново се разплаква. — Беше много докачлив. А знаете колко зли са понякога децата.

— Дали вчера в църквата не са му се подигравали отново? — насочвам я аз. — Как мислите, дали децата не са започнали да му подмятат нещо за така наречените престъпления срещу хомосексуалисти, за обратните и може би са намекнали, че…

— Ами да — не се сдържа майката. — Подмятаха му разни неща, например за проклятията, които тегнели над обратните и нечестивците. В Библията е казано пределно ясно: „Бог ги предаде на тяхната похот“ — цитира жената.

— Възможно ли е Бени да се е притеснявал за половите си наклонности, госпожо Уайт? — питам много предпазливо, но и твърдо. — Това е съвсем естествено при деца, които навлизат в пубертета. Настава голямо объркване. Особено напоследък. Светът е сложен, много по-сложен, отколкото едно време. — Звъни телефонът. — Извинете.

Обажда се Джак. Бил готов с Бени.

— И Марино е тук, търси те. Имал важна информация.

— Кажи му къде съм.

Затварям.

— Бени наистина ме попита дали тия мъже са си изпатили, защото… Защото, както той се изрази, са различни от другите — обяснява госпожа Уайт. — Отвърнах, че е твърде възможно това да е Божието наказание.

— Той как реагира? — интересувам се аз.

— Не помня да е казвал нещо.

— Кога беше това?

— Някъде преди три седмици. Веднага след второто убийство и след като плъзна мълвата, че вероятно става въпрос за разчистване на сметки между хомосексуалисти.

Дали Станфийлд изобщо си има представа колко е навредил, като се е раздрънкал пред зет си? Госпожа Уайт не млъква, толкова е изнервена, че не спира да дърдори. Вървим по коридора и с всяка крачка аз се чувствам все по-уплашена. Влизаме заедно в тясно помещение с канапе и маса. На стената е окачена картина — ведър пейзаж на провинциална Англия. Срещу канапето има стъклена стена. Покрита е със завеса. От другата страна има хладилно помещение.

— Седнете, разположете се удобно — каня аз госпожа Уайт и я докосвам по рамото.

Тя е напрегната и уплашена, вперила е очи в дръпнатата синя завеса. Седнала е на крайчеца на канапето и е стиснала длани в скута си. Махам завесата: Бени сякаш е повит в сини пелени, синият чаршаф е подпъхнат под брадичката му, за да скрие следата от въжето. Мократа му косица е сресана назад, очите му са затворени. Майката сякаш е замръзнала на ръба на канапето. Имам чувството, че е престанала да диша. Гледа неразбиращо с изцъклени очи. Бърчи чело.

— Защо лицето му е толкова червено? — пита ме едва ли не обвинително.

— Заради въжето, спряло е притока на кръв към сърцето — обяснявам аз.

Жената става и се приближава до стъклото.

— Детенцето ми! — прошепва нечуто. — Миличкото ми момченце! Сега вече си на небето. В прегръдката на Исус, в рая. Вижте, косата му е мокра, сякаш е получил кръщение. Сигурно сте го къпали. Искам само да знам, че не се е мъчил.

Не мога да й кажа това. Когато е пристегнал примката около врата си, малчуганът сигурно се е уплашил много от огромното напрежение в главата. Заел се е да слага край на живота си, но в началото е бил в пълно съзнание, усещал е какво му предстои. Да, мъчил се е.

— За кратко — отвръщам аз. — Не се е мъчил дълго, госпожо Уайт.

Тя захлупва лице върху дланите си и ридае. Дръпвам завесата и я извеждам.

— Какво ще му правите сега? — пита ме, докато излиза вдървено след мен.

— Ще приключим с огледа и ще проведем някои изследвания, за да видим какво още можем да разберем.

Жената кима.

— Искате ли да поседнете? Да ви донесем ли нещо?

— Не, не. Ще си вървя.

— Искрените ми съболезнования за вашия син, госпожо Уайт. Ако имате някакви въпроси, не се притеснявайте, звънете. Мен ако ме няма, ще ви помогне друг. Ще ви бъде тежко, предстои ви да изживеете много неща. Обаждайте се, ако можем да ви услужим с нещо.

Тя спира насред коридора и ме сграбчва за ръката. Взира се напрегнато в очите ми.

— Сигурна ли сте, че не му го е направил някой друг? Ами ако не се е самоубил?

— Поне засега нищо не ни навежда на мисълта, че го е направил друг — уверявам я аз. — Но ще проведем пълно разследване. Още не сме приключили. За някои от изследванията са нужни седмици.

— Нали няма да го държите тук още седмици наред?

— Не, до няколко часа Бени ще бъде готов. От погребалния дом могат да дойдат да го вземат.

Минаваме през стъклената врата към фоайето. Жената се двоуми, сякаш не знае какво да прави от тук нататък.

— Благодаря ви — казва тя. — Бяхте много мила.

Не се случва често да ми благодарят. Толкова съм погълната от тежките си мисли, че когато се връщам в кабинета, за малко да се блъсна в Марино. Той ме чака току до вратата, държи някакви книжа и е грейнал от вълнение.

— Направо няма да повярваш — съобщава ми.

— Вече съм в състояние да повярвам едва ли не във всичко — отвръщам мрачно и се свличам върху огромния стол с кожена тапицерия до отрупаното с какво ли не бюро.

Въздишам тежко. Убедена съм, че Марино е дошъл да ми съобщи за Бъргър — че тя е специалният прокурор.

— Ако е за Бъргър, вече знам — обяснявам му аз. — Един журналист от „Асошиейтед Прес“ ми каза, че са определили тъкмо нея да ми предяви обвинителния акт. Още не съм решила дали е за добро или за лошо. Не съм решила дори дали ме интересува.

Марино ме зяпа озадачен.

— Сериозно ли? Бъргър? Не думай! Че тя има ли регистрация за Вирджиния?

— Не й трябва регистрация — отвръщам аз. — Може да се яви pro hac vice.

Това означава „по конкретния случай“ и аз обяснявам на Марино, че ако разширеният състав на съдебните заседатели го поиска изрично, съдът може да разреши на юрист, който не е в регистрите на нашия щат, да участва в гледане на определено дело.

— Ами Райтър? — пита Марино. — Той какво ще прави през това време?

— При всички положения с Бъргър ще работи някой от щатската прокуратура. Предполагам, че Райтър ще бъде втори обвинител по делото и ще предостави на Бъргър да води разпита.

— В разследването на случая в мотел „Форт Джеймс“ се натъкнахме на нещо странно — оповестява Марино своята новина. — Вандър се скъса да работи по отпечатъците, които е снел в стаята, и направо няма да повярваш — повтаря той. — Ха познай чии отпечатъци открихме? На Даян Брей. Шегата настрана. Идеален отпечатък при ключа на лампата, като влезеш в стаята. Намерихме, разбира се, отпечатъци и на онзи, мъртвия де, и както би могло да се очаква, на Бев Кифин. Нейните са по Библията, там обаче не намерихме отпечатъци на Матос. И това също си е интересно. Както личи, тъкмо Кифин е отворила Библията на оная дивотия там, как й беше името.

— На Еклесиаст — напомням му аз.

— Да де. Отпечатъци на Кифин върху разгърнатите страници. А тя се кълнеше, че не се била и докосвала до Библията. Попитах я пак по телефона и отново седна да ми твърди, че не е пипала книгата. Вече се чудя дали и тя не е забъркана, особено сега, след като знаем, че и Брей е влизала в стаята, където са очистили онова приятелче. Какво е търсела Брей в мотела? Кажи де!

— Може би е ходела там заради далаверите с лекарствата — отвръщам аз. — Не се сещам за друга причина. Мотелът със сигурност не е от местата, където очакваш да я видиш.

— Право в десетката! — сочи Марино към мен с пръст, сякаш стреля. — А мъжът на Кифин уж работел в същата транспортна фирма, както и Барбоса, нали така? Въпреки че и досега не сме открили и следа от човек с името Кифин, който да кара камион или да върши там нещо друго. Това, да ти призная, също ме озадачава. Знаем, че ония в „Овърланд“ са замесени в незаконна търговия с оръжие и наркотици. Сигурно всичко ще си дойде на мястото, ако се окаже, че именно Шандон е оставил ония косми в къмпинга. Тогава вече ще бъде ясно, че си имаме работа с престъпния клан на неговото татенце. Ами ако точно заради това е дошъл в Ричмънд — по семейни дела? И докато се е навъртал тук, не се е сдържал и по навик пак е тръгнал да убива наляво и надясно жени.

— Това вероятно обяснява и какво е търсел тук Матос — добавям аз.

— Точно така. Ами ако те двамата с Йоан Кръстителя са дружки? Или някой е пратил Матос във Вирджиния, за да очисти копеленцето, да не би то да пропее с какво се занимава баща му?

Има безброй вероятности.

— Всичко това обаче не обяснява защо са убили Матос и кой го е направил — натъртвам аз.

— Така си е, но имам чувството, че става все по-топло — отвръща Марино. — Освен това нещо ми подсказва, че ако копнем по-надълбоко, ще изскочи Тали. Ами ако той е липсващата брънка във всичко това?

— Едно е сигурно, познавал е от Вашингтон Брей — казвам аз. — Живял е и в същия град, както родителите на Шандон.

— И появи ли се някъде Йоан Кръстителя, там изскача и нашият приятел — допълва Марино. — Стори ми се, че го видях и завчера. Спирам си аз на едно кръстовище, понеже светеше червено, и що да видя — на платното до мен огромен черен мотоциклет „Хонда“. Отпърво не го познах с каската с тъмно предпазно стъкло върху лицето, той обаче беше зяпнал джипа ми. Почти съм сигурен, че беше Тали, понеже побърза да се извърне, отрепката му с отрепка.

Роуз звъни да ми каже, че ме търсел губернаторът Мичъл — нали имаме уговорка да се чуем в десет по телефона. Показвам с ръка на Марино да затвори вратата на кабинета и чакам да ме свържат с Мичъл. Действителността отново нахлува с пълна сила. Връща ме към окаяното положение, в което съм изпаднала. Имам усещането, че знам какво ще ми каже губернаторът.

— Кей! — подхваща ядосано Майк Мичъл. — Бях неприятно изненадан, когато сутринта видях вестника.

— И аз не си умирам от щастие — уверявам го.

— Подкрепям те и ще те подкрепям и занапред — напомня ми той вероятно за да ме подготви за останалото, което има да ми съобщава и което няма как да е добро.

Не отвръщам нищо. Освен това подозирам, че Мичъл знае за Бъргър и сигурно има пръст в това да определят нея за специален прокурор. Не отварям дума за тези неща. Няма смисъл.

— При така стеклите се обстоятелства — продължава губернаторът — си мисля, че е най-добре да се оттеглиш, докато нещата се изяснят. И то не, Кей, защото вярвам и думица на всичко това. — Не е същото, като да каже, че ме смята за невинна. — Но докато нещата не се поуспокоят, според мен е неразумно да продължиш да оглавяваш щатската Служба по съдебна медицина.

— Уволняваш ли ме, Майк? — питам без заобикалки.

— Не, не — бърза той да ме увери и тонът му става по-благ. — Нека мине заседанието на разширения състав, пък после ще му мислим. Не съм се отказал нито от теб, нито от идеята да работим на частни начала. Но нека първо мине заседанието — повтаря губернаторът.

— Ще се съобразя, разбира се, с решението ти — отвръщам с подобаващото уважение. — Но съм длъжна да те предупредя, че не е в интерес на щата да зарязвам случаите, по които работя.

— Невъзможно е, Кей — обяснява ми Мичъл — у него отново е надделял политикът. — Става дума за някакъв си половин месец, стига заседанието на разширения състав да приключи добре за теб.

— Божичко, не може да не приключи добре! — подвиквам аз.

— Сигурен съм в това.

Затварям и поглеждам Марино.

— Е, аз бях дотук. — Започвам да мятам разни неща в куфарчето. — Дано поне не сменят ключалките още щом изляза от кабинета.

— Влез му в положението де. Какво да прави човекът?

Марино се е примирил с неизбежното.

— Само едно ми е любопитно, кой се е раздрънкал пред медиите? — Затварям с трясък куфарчето и щраквам ключалките. — А ти, Марино, получи ли призовка? — питам — сега ми е паднало. — Вече не е никаква тайна. Можеш да ми кажеш.

— Сама знаеш, че ще ми пратят и на мен призовка — отвръща той със сгърчено от болка лице. — Не им се давай на тия калтаци, чу ли, докторке? Не им се давай!

Взимам куфарчето и отварям вратата на кабинета.

— Правя всичко друго, освен да им се давам. Всъщност ме чака доста работа.

Върху лицето му се е изписало: „Моля?“. Губернаторът току-що ми е наредил да не правя нищо.

— Майк е свястно момче — допълва Марино. — Не го поставяй в неудобно положение. Не му давай основания да те уволни. Защо не заминеш някъде за няколко дена? В Ню Йорк например, да се видиш с Луси. Тя нали се прибра в Ню Йорк? Заедно с Тиюн? Разкарай се оттук до заседанието. Махай се, инак постоянно ще те мисля. Дори се притеснявам, дето кукуваш сама у Анини.

Поемам си дълбоко въздух и се мъча да преглътна яда и обидата. Марино е прав. Няма смисъл да правя напук на губернатора и да си усложнявам живота. Но сега имам чувството, че за капак ме гонят и от града. Освен всичко останало от Ана няма ни вест, ни кост и от това също ми докривява. Извръщам се, та Марино да не ме гледа в очите, но той пак долавя какво ми е.

— Ей, ти — подвиква ми, — имаш всички основания да ти е чоглаво. Голяма бъркотия, няма що, докторке.

Прекосявам коридора, минавам през дамската тоалетна и отивам в моргата. Туркинята зашива разреза върху гърдите на Бени Уайт, Джак седи на плота и попълва документите. Придърпвам стол, сядам до заместника си и махам няколко косъма от яката му.

— Направи нещо с този косопад — съветвам го аз, опитвайки се да скрия колко съм разстроена. — Ще ми кажеш ли защо косата ти капе така?

Каня се да го питам от няколко седмици. Но както обикновено, се случиха толкова много неща, че ние с Джак така и не намерихме време да си поговорим.

— Стига ми и да прочета вестника — отвръща той и оставя химикалката. — Това е достатъчно, за да ми окапе косата.

Джак е потиснат. Кимам, за да му покажа, че съм го разбрала. Така си и знаех. От известно време Джак е наясно, че съм загазила не на шега. Няма да се учудя, ако още преди няколко седмици Райтър се е свързал с него, точно както с Ана, и е започнал да подпитва. Джак потвърждава, че е така. Казва, че му било дошло до гуша, че се чувствал несретник. Мразел политиката и разните игрички, мразел управленската работа, не ми искал поста и никога нямало да го поиска.

— Винаги ме изкарваш по-добър, отколкото съм, доктор Скарпета — обяснява ми той. — Явно са си въобразили, че трябва да ме назначат мен за шеф. И после какво ще правя? И аз не знам. — Заместникът ми прокарва пръсти през косата си и отново се посипват косми. — Защо ли не стане както едно време?

— Повярвай, и на мен ми се иска — уверявам го и точно тогава иззвънява телефонът.

Вдига Туркинята.

— Покрай това се сещам — продължава Джак, — че напоследък има някакви странни обаждания. Споменах ли ти?

— Бях тук, когато веднъж позвъни някакъв кретен — отвръщам аз. — Представил се като Бентън, моля ти се.

— Ама че работа! — тюхка се той отвратен.

— За други обаждания не знам — добавям аз.

— Доктор Скарпета! — провиква се Туркинята. — Вас търсят. Пол.

Отивам при телефонния апарат.

— Как си, Пол? — питам аз Пол Монти, шефа на щатските лаборатории към Службата по съдебна медицина.

— Първо, искам само да знаеш, Кей, че всички в тая проклета сграда са на твоя страна — казва ми той. — Диващини. Чета ги и ми иде да си повърна кафето. Работим по нашите клиенти.

Има предвид, че изследват веществените доказателства. По принцип ги проверяват по реда на постъпването, понеже никоя жертва не би трябвало да има предимство пред друга, всички трябва да си чакат реда. Но както и при престрелките с полицаи, и ние си имаме неписан правилник. Грижим се първо за своите хора.

— Получиха се някои прелюбопитни резултати, които исках да ти съобщя лично — продължава Пол Монти. — Космите от къмпинга, онези, за които подозирахте, че са на Шандон. Е, ДНК е същата. Още по-любопитното е, че сравнихме влакната от къмпинга с влакната, които сте взели от матрака в спалнята на Даян Брей — и те са същите.

Положението се изяснява. След като е убил Даян Брей, Шандон е взел спалното й бельо и е избягал на къмпинга. Може би е спал на него. Или просто го е изхвърлил. При всички положения вече знаем със сигурност, че Шандон е бил в мотел „Форт Джеймс“. Засега Пол няма какво друго да ми съобщи.

— Ами конците за зъби, които намерих върху тоалетната чиния? — питам го аз. — В стаята, където е бил убит Матос.

— Не открихме нищо. ДНК не е на Шандон, на Брей или на някого от другите обичайни заподозрени — отвръща той. — Може би са останали от друг гост на мотела. Вероятно няма връзка.

Връщам се при плота, където Джак продължава да ми разказва за странните телефонни обаждания. Били много.

— Веднъж вдигнах аз и някакъв мъж потърси теб, представи се като Бентън, после затвори — обяснява ми Джак. — Втория път вдигна Туркинята. Пак някакъв мъж я помолил да ти предаде, че те е търсил и че щял да закъснее с един час за вечерята, после се представил като Бентън и тръшнал телефона. Не ни стига другото, ами сега и това. Как да не оплешивее човек!

— Защо не си ми казал?

Вдигам разсеяно моменталните снимки с трупа на Бени Уайт върху носилката, преди да махнат дрехите.

— Реших, че си имаш достатъчно главоболия. Но трябваше да ти кажа. Сега съжалявам.

Гледката на малкото момче, облечено в официалните дрешки и пъхнато в чувала върху металната носилка, ми се струва неуместна и странна. Домъчнява ми много при вида на омалялото панталонче и на различните чорапи — единия тъмносин, другия черен. Става ми още по-зле.

— Открихте ли нещо необичайно при него?

Говорила съм достатъчно за проблемите си. Те всъщност ми се струват дреболия, докато гледам снимките на Бени и си мисля за майка му пред стъклото в хладилното помещение.

— Да, има нещо, което ме озадачи — обяснява Джак. — Казаха ми, че Бени се е прибрал от църквата, но изобщо не е влизал в къщата. Слязъл от автомобила и отишъл право в плевнята, понеже искал да си вземе джобното ножче, мислел, че преди два дни, когато се е върнал от риболов, го е забравил в чантата с рибарските принадлежности. После не се върнал в къщата. С други думи, не е обядвал. Но стомахчето му беше пълно.

— Можеш ли да кажеш какво е ял? — питам аз.

— Да. Първо, пуканки. И май хотдог. Звъннах у тях и си поговорих с втория му баща. Попитах дали е възможно Бени да е ял нещо в църквата и отговорът беше „не“. Вторият му баща нямал и понятие откъде се е взела храната — отговаря Джак.

— Виж ти! — възкликвам аз. — И какво излиза, прибира се от църква и отива да се беси, но пътем спира да си похапне пуканки и хотдог. — Ставам от стола при плота. — Тук има нещо гнило.

— Ако не беше намереното в стомаха, щях да се подпиша с две ръце, че става въпрос за самоубийство. — Джак продължава да седи и да ме гледа от стола. — Иде ми да го убия тоя Станфийлд, задето е срязал възела. Пълен некадърник!

— Май трябва да направим оглед на мястото, където Бени е бил обесен — решавам аз.

— Живеят във ферма в окръг Джеймс Сити — уточнява заместникът ми. — На реката, а гората, където момчето е висяло, май се пада току до нивите, на има-няма, два километра от къщата.

— Да тръгваме! — подканям аз. — Я да видим дали Луси няма да ни хвърли дотам!

От хангара в Ню Йорк до летището в Ричмънд са два часа път с вертолет, Луси си умира от щастие, че ще има възможност да ми покаже новата придобивка на фирмата. Планът е простичък. Тя ще ни вземе с Джак и ще ни откара във фермата, после тримата ще огледаме мястото, където Бени Уайт уж се е самоубил. Искам да видя и стаята му. След това ще върнем Джак в Ричмънд, а ние с Луси ще продължим към Ню Йорк, където аз ще остана до деня, за когато е насрочено заседанието на разширения състав на съдебните заседатели. Всичко това е предвидено за утре сутринта, а детектив Станфийлд не изгаря от желание да се среща с нас на местопрестъплението.

— За какво ви е да ходите там? — е първото, което се изтръгва от устата му.

На път съм да спомена какво сме намерили в стомахчето на детето, а то не се вписва във версията за самоубийство. Иска ми се да попитам Станфийлд и дали е забелязал нещо, което му се е сторило подозрително. Но овреме се спирам.

— Бихте ли ме упътили само как да стигнем дотам — казвам му аз.

Той ми описва къде живее семейството на Бени Уайт — точно до шосе номер пет, нямало как да го подмина, понеже на кръстовището имало малка бакалия, там трябвало да завия наляво. Сочи ми ориентири, които във въздуха няма да ми свършат работа. Накрая откопчвам от него, че фермата е на около километър и половина от ферибота край Джеймстаун, и аз чак сега включвам, че Бени Уайт е живеел само на хвърлей от мотел и къмпинг „Форт Джеймс“.

— А, да — отвръща Станфийлд, когато го питам дали е така. — Живеел е съвсем наблизо до другите. Според майка му точно това го е извадило от равновесие.

— Далеч ли е фермата от мотела? — питам го аз.

— Не, точно от другата страна на потока. То и фермата всъщност не е ферма.

— Възможно ли е, детектив Станфийлд, Бени да е познавал децата на Бев Кифин, двете й момчета? Доколкото разбрах, е обичал да лови риба.

Пред очите ми изниква въдицата, облегната на прозореца на втория етаж в къщата на Мич Барбоса.

— Знам версията как Бени уж отишъл да вземе от чантата с рибарските принадлежности джобното си ножче, но според мен го е казал колкото да се махне от всички — настоява следователят.

— Знаем ли откъде е взел въжето? — не обръщам аз внимание на досадните му догадки.

— Според втория му баща в плевнята имало всякакви въжета — отвръща Станфийлд. — Викат й плевня, но всъщност си е нищо и никаква барачка. Попитах го какво има вътре и той ми каза — разни боклуци. Знаете ли, хрумна ми, че Бени може би се е познавал с Барбоса, нали и той е ходел там за риба, а знаем и че е обичал деца. Това със сигурност обяснява нещата. Пък и майката на момчето твърди, че сънувало кошмари и било много разстроено от убийствата. Било уплашено до смърт, тъй се изрази жената. Така значи, вървите право към потока. Ще видите в края на полето плевнята, а после веднага вляво се пада гората. Там има обрасла с трева и храсталаци пътека, детето се е обесило на петнайсетина метра по-нататък, при ловджийската площадка. Няма как да я подминете. Не съм се качвал на нея, на площадката де, просто срязах въжето в края, там, където опираше о вратлето. Значи още си виси там. Въжето де.

Въздържам се и не показвам отвращението си от пълната некадърност на Станфийлд. Не го разпитвам повече, не му казвам и че не е зле да стори онова, което се е заканвал: да напусне. Звънвам по телефона на госпожа Уайт да я предупредя, че смятам да я посетя. Гласът й е тих и обиден. Жената е стъписана и явно не разбира, че искаме да кацнем с хеликоптера във фермата й.

— Трябва ни поляна или сечище. Равна нива, място, където няма телефонни кабели или много дървета — обяснявам й аз.

— Тук нямаме писта — повтаря тя няколко пъти.

Накрая дава слушалката на мъжа си. Той се казва Маркъс. Обяснява ми, че между къщата и шосе номер пет имат нива, засята със соя, до нея имало и боядисан в тъмнозелено силоз. Наоколо нямало други силози, най-малкото боядисани в тъмнозелено, добавя мъжът. Нямал нищо против да кацнем на нивата му.

Остатъкът от деня е тежък. Работя в кабинета и събирам подчинените си, преди да са се разотишли по домовете. Обяснявам им какво ми се случва и ги уверявам един по един, че няма да останат без работа. Изтъквам и че не съм направила нищо и съм убедена, че позорното петно, което са ми лепнали, ще бъде изчистено. Не им споменавам, че съм напуснала. Изживели са достатъчно сътресения, не им трябва още по-мощен земетръс. Не си събирам нещата от кабинета, тръгвам си само с куфарчето, сякаш всичко е наред и както обикновено утре сутринта ще се видя със служителите си.

Сега е девет вечерта. Аз седя в кухнята на Ана, боцвам си от дебелия резен чедър и отпивам от чашата червено вино — правя се на голяма непукистка, не искам да си затлачвам главата с неприятни мисли и установявам, че почти не мога да преглъщам твърда храна. Отслабнала съм. И аз не знам колко. Не ми се яде, създала съм си гадния навик да излизам непрекъснато навън и да пуша. През половин час се опитвам да се свържа с Марино — без успех. И продължавам да си мисля за папката „ПП“. Откакто на Коледа я разгърнах, тя почти не ми излиза от главата. Малко преди полунощ телефонът звъни и аз решавам, че Марино най-после е видял върху пейджъра съобщението ми.

— Скарпета — казвам, след като вдигам.

— Обажда се Джейми — еква по линията ясният самоуверен глас на Бъргър.

Млъквам изненадана. После обаче си спомням: решила ли е да тикне някого зад решетките, прокурорката не му мисли много-много и напира да разговаря с него, ако ще и да е посред нощ.

— Чух се по телефона с Марино — подхваща тя. — Значи знаете в какво положение съм. Или по-скоро, в какво положение сме. Всъщност вие, Кей, би трябвало да се радвате. Няма да ви убеждавам, ще ви кажа само едно. Говорете пред съдебните заседатели така, както говорите с мен. И се опитайте да не се притеснявате.

— Вече надживях притесненията — отвръщам аз.

— Обаждам се главно за да ви съобщя нещо. Имаме резултати от изследванията на ДНК върху марките. Върху пощенските марки на писмата от папката „ПП“ — уточнява тя, сякаш отново разчела мислите ми. Изведнъж ми хрумва, че лабораториите към Службата по съдебна медицина вече докладват не на мен, а направо на нея. — Както е тръгнало, ще излезе, че Даян Брей е вездесъща, Кей. Ако не друго, поне е навлажнила марките, а според мен е и написала писмата и е била достатъчно предвидлива, за да не оставя отпечатъци по тях. Единствените отпечатъци по повечето писма са на Бентън, вероятно са останали, докато ги е отварял, без да подозира какво пише вътре. Предполагам, е знаел, че отпечатъците са негови. Но не проумявам защо не го е записал някъде. Споменавал ли ви е някога за Брей? Имате ли причини да смятате, че са се познавали?

— Не помня да я е споменавал — отвръщам аз.

Седя като вкаменена. Просто не мога да повярвам в онова, което Бъргър току-що ми е казала.

— Все пак би могъл да я познава — продължава прокурорката. — Брей е работела във Вашингтон. Бентън е бил само на няколко километра, в „Куонтико“. И аз не знам. Озадачена съм, че Брей му е писала такива неща, и се питам дали не ги е пускала от Ню Йорк, та той да остане с впечатлението, че му ги праща Кари Гретхен.

— А ние знаем, че наистина е останал с такова впечатление — напомням й аз.

— Освен това трябва да се запитаме дали пък Брей не е свързана по някакъв начин с убийството му — добавя Бъргър последната подробност.

Изведнъж ми хрумва, че тя пак ме подлага на проверка. На какво се надява? Че ще изтърся нещо, което ще ме уличи ли? „Брей си го изпроси.“ Или: „Получи си, каквото заслужаваше“. Но в същото време се колебая. Дали пък параноята ми пак не измества здравия разум? Дали Бъргър просто не казва онова, което мисли, и нищо повече?

— Брей едва ли е отваряла дума за Бентън — пита ме Бъргър.

— Поне аз не си спомням — отговарям аз.

— Едно не проумявам — продължава прокурорката, — какво общо има с всичко това Жан-Батист Шандон? Ако приемем, че е познавал Брей, че са въртели заедно далавери, защо тогава ще я убива? И точно по този начин? Нещо не се връзва. Вие как мислите?

— Сигурно първо трябва да ме хипнотизирате и чак тогава да ме питате какво мисля за убийството на Брей — ето какво й казвам аз. — Или може би е по-добре да си спестите въпросите за заседанието на разширения състав на съдебните заседатели.

— Вие не сте задържана под стража — напомня ми тя и аз направо не мога да повярвам: прокурорката се смее. — Не е нужно да ви хипнотизирам — допълва Бъргър вече сериозно. — Не си играя с вас, Кей. Моля ви да ми помогнете. Трябва да сте благодарна на Бога, че тъкмо аз, а не Райтър ще ви разпитва в съдебната зала.

— Съжалявам, но никой не би трябвало да бъде във въпросната съдебна зала. Най-малкото заради мен — казвам й аз.

— Има две неща, които трябва да разберем — продължава Бъргър, без да ми обръща внимание, — явно има какво още да ми казва. — Семенната течност в случая на Сюзан Плес не е на Шандон. А сега разполагаме с тези нови данни за Даян Брей. Подсказва ми го само инстинктът, но ми се струва, че Шандон не се е познавал с Даян Брей. Най-малкото лично. Всъщност никак. Според мен всичките му жертви са все жени, които той е наблюдавал само отдалеч. Дебнел ги е, преследвал ги е и си е фантазирал разни неща. Между другото, и Бентън беше на същото мнение, докато работехме заедно по случая на Сюзан.

— А той как смяташе, човекът, който я е убил ли е оставил семенната течност? — интересувам се аз.

— Смяташе, че става дума за един и същи човек — признава Бъргър. — Докато не бяха извършени убийствата при вас, в Ричмънд, издирвахме добре облечения, красив мъж, вечерял със Сюзан в „Луми“. При всички положения не търсехме убиец с вродено уродство, самопровъзгласил се за върколак.

Едва ли след всичко това може да се очаква, че съм спала като къпана. Къде ти! Мятам се в леглото, сегиз-тогиз вдигам будилника да видя колко е часът. Времето се ниже бавно и тромаво, като глетчер. Присънва ми се, че съм си у дома и имам кученце, прелестен женски лабрадор с дълги клюмнали уши, огромни лапи и най-сладката муцунка на света. Прилича на плюшените животинки в прекрасния магазин в Ню Йорк, където навремето купувах играчки, за да изненадам Луси. В съня, тази наранена измислица, с която се залъгвам в своя полуунес, си играя с кученцето, гъделичкам го, а то ме лиже и върти радостно опашка. После, кой знае защо, отново влизам в собствената си къща, вътре е тъмно и студено, усещам, че няма никого, няма живот, пълна тишина. Викам кученцето — не помня името му — и го търся трескаво из стаите. Събуждам се разплакана в стаята у Ана, хлипам неудържимо, направо вия.