Обвинението

20.

— Райтър те мисли и теб за луда — казва Марино на племенницата ми. — Единственото, за което сме на еднакво мнение.

— Възможно ли е Роки да се е забъркал с клана Шандон? — пита Макгъвърн и поглежда Марино. — В миналото де? Сериозно ли каза, че ти е минавало през ума?

— Ха! — сумти Марино. — Почти откакто го помня, Роки се забърква с мафиоти. Но ако питаш дали знам как си оползотворява времето, отговорът е — не, не знам. Не бих се заклел. Знам само що за стока е. Отрепка. По рождение не е читаво това дете. От калпаво семе е. Лично аз не го смятам за свой син.

— Е, и да го смяташ, и да не го смяташ, пак е твой син — отбелязвам аз.

— Друг път ми е син. Метнал се е на скапаняците в рода — повтаря си своето той. — В Ню Джърси имаше лоши Марино и свестни Марино. Имах един чичо мафиот и друг чичо — ченге. Двама братя, различни, както небето и земята. А после, когато навърших четиринайсет, чичо Луи — Калтака, прати да пречукат другия чичо, ченгето де, той също се казваше Пийт. Теглили му, моля ти се, куршума направо пред къщата, докато си взимал човекът вестника. Така и не доказахме, че е работа на чичо Луи, но всички в рода са убедени в това. И досега смятам, че точно той му е видял сметката.

— Къде е сега тоя твой чичо Луи? — интересува се Луси, а Ана се връща с чашата бърбън за Марино.

— Чух, че преди година-две бил умрял. Не съм поддържал отношения с него. Никога не съм имал нищо общо с тоя боклук. — Той взима чашата от Ана. — А Роки му е одрал кожата. Докато растеше, дори приличаше външно на него, още от малък си е лайно, за нищо не става. Защо според вас се прекръсти на Каджиано? Защото това е моминското име на майка ми и Роки знаеше, че ще ме изкара от кожата, ако вземе името на мама. Има хора, които са си непоправими. Раждат си се калпави, и толкоз. Не ме карайте да ви обяснявам. Ние с Дорис душа давахме за това дете. Дори уредихме да го приемат във военно училище, което си беше грешка. На този копелдак взе, че му хареса — най-вече да тормози другите момчета. Никой не смееше да си има вземане-даване с него дори докато беше новобранец. Беше цяло мъжище, на мен се е метнал, и бе такава гад, че другите не смееха и с пръст да го закачат.

— Не е хубаво това — проронва Ана и отново сяда на канапето.

— Защо Роки се нагърбва с такъв случай? — Помня какво ми е казала Бъргър, но искам да чуя и мнението на Марино. — За да ти направи напук ли?

— За да се прочуе. А около случай като този ще се вдигне патърдия до бога — голям цирк!

На бащата не му се ще да изрече очевидното — че синът се домогва да го унижи и да го пречупи.

— Мрази ли те? — пита го Макгъвърн.

Марино пак изсумтява, а пейджърът му започва да жужи.

— И какво стана с Роки? — намесвам се аз отново. — Уредил си го във военно училище. После?

— Изритах го. Казах му, че щом не спазва моите правила, да ми се маха от къщата. Беше след първи курс във военното училище. И знаеш ли какво направи малкият психар? — Марино прочита съобщението върху екранчето на пейджъра и се изправя. — Отиде, моля ти се, в Джърси, при чичо си Луи, при мафията. После има наглостта да се върне тук, за да следва право, и то не другаде, а в „Уилям и Мери“, знае как да се вреди хитрецът му с хитрец.

— Значи е вписан в адвокатския регистър на Вирджиния! — ахвам изумена аз.

— Вписан е, и още как! Разиграва си коня из целия щат. Не съм го виждал обаче от седемнайсет години. Ана, имаш ли нещо против да ти ползвам телефона? Излезе една работа, не е за клетъчния. — Той ме поглежда и тръгва да излиза от стаята. — Станфийлд.

— Да не са установили самоличността? — питам го аз.

— Надявам се да ме търси за това — отвръща Марино. — Работата май е дебела.

Докато той говори по телефона, Ана изчезва от собствения си хол. Решавам, че е отишла до тоалетната, тя обаче не се връща. Представям си какво й е. В много отношения се притеснявам повече за нея, отколкото за себе си. Знам достатъчно за живота й, вече съм наясно колко уязвима е, какви дълбоки белези и пущинаци има в пейзажа на душата й.

— Не е честно — възкликвам — вече губя самообладание. — Не е честно спрямо никого. — Всичко, което ми се е струпало, малко по малко се плъзга надолу и всеки миг ще ме затрупа. — Някой може ли да ми каже как се стигна дотук? Да не би да съм извършила някакво зло в предишния си живот? Не съм заслужила това. Никой от нас не го е заслужил.

Луси и Макгъвърн ме слушат как си изливам гнева. Явно си имат свои идеи и планове, но поне засега не смятат да ги споделят с мен.

— Кажете нещо де! — подканям аз. — Хайде, изплюйте камъчето! — Казвам го главно на племенницата си. — Провалих се в живота. Оплесках всичко. Съжалявам. — Очите ми се пълнят със сълзи. — Пуши ми се. Някой да има цигари?

Марино със сигурност има, но сега говори по телефона в кухнята — само това оставаше да му се натрапвам и да го прекъсвам колкото да ми даде цигара, каквато всъщност изобщо не ми е притрябвала.

— Знаете ли от кое ми е най-криво — че ме обвиняват в нещо, срещу което винаги съм се противопоставяла. Не злоупотребявам с положението и властта си, никога не съм го правила, да го вземат мътните! Никога не бих убила най-хладнокръвно човек — говоря им аз. — Мразя смъртта. Мразя убийствата. Мразя всичко, което виждам ден след ден. Нима сега всички смятат, че съм извършила подобно нещо? Явно разширеният състав на съдебните заседатели е на такова мнение, а?

Оставям въпроса да виси във въздуха. Не ми отговаря нито Луси, нито Макгъвърн.

Марино е шумен. Има гласище, кънтящо и голямо като самия него, което вместо да направлява, побутва и блъска, вместо да върви в крачка, ти изскача изневиделица.

— Сигурен ли си, че му е гадже? — казва той по телефона. Досещам се, че разговаря с детектив Станфийлд. — Може да са само приятели. Я кажи откъде си толкова сигурен! Да, да. Какво? Дали съм разбрал ли? Не, не съм. Не проумявам нищо, Станфийлд. — Докато говори, Марино снове напред-назад из кухнята. Както е тръгнало, всеки момент ще прати Станфийлд по дяволите. — Знаеш ли какво им казвам на типове като теб, Станфийлд? — подвиква той. — Казвам да ми се разкарат от главата. Пет пари не давам кой ти е зет и кой — сват, ясно ли е? Да духа супата, така да му предадеш, чу ли?

Станфийлд очевидно се опитва да вмъкне някоя и друга дума, но къде ти ще се вреди от Марино!

— Майко мила! — прошепва Макгъвърн и с това отново насочва вниманието ми към хола и към кашата, в която съм се забъркала. — С кого говори Марино, с онзи, който разследва мъжете, дето са ги изтезавали и после убили ли? — любопитства тя.

Гледам я странно, пронизва ме още по-странно усещане.

— Откъде знаеш за тях?

Питам се дали не съм пропуснала нещо. Макгъвърн е била в Ню Йорк. Аз още не съм направила аутопсията на втория мъж с неустановена самоличност. Защо изведнъж всички знаят всичко? Сещам се за Джейми Бъргър. Сещам се за губернатора Мичъл, за депутата Динуиди и Ана. Въздухът е отровен от силния дъх на страха, изпълнил помещението като телесната миризма на Шандон, струва ми се, че отново надушвам онова чудовище и застивам като препарирана. После пък се разтрепервам като листо, сякаш съм изгълтала цяла кана кафе или пет-шест наблъскани със захар кубински кафета еспресо, наричани „колада“. Осъзнавам, че никога през живота си не съм била по-уплашена, и в главата ми вече се върти немислимото: ами ако Шандон все пак е бил прав в наглед нелепото твърдение, че е жертва на огромен политически заговор? Обзела ме е параноя — съвсем разбираемо! Опитвам да се вразумя. В края на краищата ме разследват за убийството на продажна полицайка, вероятно свързана с организираната престъпност.

Чувам, че Луси ми говори нещо. Станала е от мястото си пред запалената камина и придърпва стол към мен. Сяда, навежда се, докосва ме по здравата ръка, все едно се опитва да ме събуди.

— Лельо Кей! — казва ми. — Къде се отнесе, лельо Кей? Чуваш ли?

Поглеждам я. Марино казва по телефона на Станфийлд, че щели да се видят утре сутринта. Прозвучава по-скоро като закана.

— Пийнахме с него по бира във „Филс“ — поглежда Луси към кухнята и чак сега се сещам как някъде преди обяд Марино ми е споменал, че следобед двамата с Луси щели да се видят, понеже тя имала да му съобщава нещо. — Знаем за оня тип от мотела. — Сега вече племенницата ми има предвид Макгъвърн, която седи притихнала пред огъня, гледа ме и чака как ще реагирам, когато Луси ми каже останалото. — Тиюн е тук от събота — добавя тя. — Още откакто ти се обадих от „Джеферсън“, помниш ли? Тиюн и тогава беше с мен. Помолих я да дойде незабавно.

— О! — е единственото, което се сещам да кажа. — Прекрасно. Притеснявах се, че си сама в хотела.

Очите ми пак плувват в сълзи. Смутена съм и извръщам поглед — да не ме видят Луси и Макгъвърн. От мен се очаква да съм силна. Тъкмо аз винаги съм измъквала Луси от кашите, които е забърквала. Винаги съм била факлоносецът, насочвал я към правия път. Изучих я. Купувах й книги, купих й и първия компютър. Стига да поискаше, пращах я на всякакви курсове из цялата страна — където поиска. Едно лято я заведох в Лондон. Опълчвах се срещу всекиго, опитал се да й се бърка в живота, включително срещу родната й майка, възнаградила усилията ми единствено с обиди.

— Би трябвало да ме уважаваш — казвам на племенницата си и бърша с ръка насълзените си очи. — А как да ме уважаваш след всичко това?

Тя пак се изправя и ме поглежда.

— Я не се занасяй — тросва се разпалено точно когато Марино се връща при нас, понесъл поредната чаша бърбън. — Тук не става въпрос дали те уважавам или не — допълва племенницата ми. — Божичко! Никой в тая стая не те уважава по-малко, лельо Кей. Но ти се нуждаеш от помощ. Искаш, не искаш, трябва да позволиш на другите да ти помогнат. Със сигурност не можеш да се справиш сама, хайде, забрави я тая твоя пуста гордост и ни разреши да ти помогнем, чу ли? Вече не съм десетгодишна. На двайсет и осем години съм, разбра ли? Не съм малко дете. Била съм агентка на ФБР, агентка на Службата за огнестрелно оръжие и вече съм богата като Крез. Бих могла да съм каквато си поискам агентка. — Раните й се разлютват направо пред очите ми. Криво й е, че са я пратили в принудителен отпуск, то оставаше да не й е криво! — Сега съм агентка на свободна практика, сама съм си господар, постъпвам както сметна за добре — продължава Луси.

— Снощи напуснах Службата по съдебна медицина — съобщавам й аз.

Следва вцепенено мълчание.

— Моля? — подвиква Марино, който стои пред огъня и отпива от чашата. — Какво си направила?

— Казах на губернатора — отвръщам и ме обзема необяснимо спокойствие.

Приятно ми е, че сама съм направила нещо. Може би съм по-малко жертва, откакто съм напуснала службата, ако изобщо се престраша да си призная, че съм жертва. Няма как да си затварям очите за истината: жертва съм и единственото, което мога да сторя, е да довърша подхванатото от Шандон, да сложа край на досегашния си живот и да започна начисто. Каква странна, вцепеняваща мисъл! Разказвам на Марино, Макгъвърн и Луси разговора си с Майк Мичъл.

— Я чакай! — възкликва Марино, който е седнал отстрани на камината. Наближава полунощ, Ана не се чува и за миг забравям, че изобщо е в къщата. Сигурно си е легнала. — Това означава ли, че вече няма да работиш по случаите?

— Ни най-малко — отговарям му аз. — Ще бъда изпълняващ длъжността, докато губернаторът реши друго.

Никой не ме и пита какво смятам да правя с остатъка от живота си. Наистина е безпредметно да се притесняваш за някакво далечно бъдеще, когато настоящето ти е пълен хаос. Признателна съм, че не ме подпитват, и вероятно излъчвам обичайните сигнали, че не ми се слушат никакви въпроси. Хората долавят кога ми се мълчи, в най-лошия случай отклонявам ловко любопитството им и те дори не се досещат, че току-що съм извъртяла всичко така, че да не подпитват за неща, за които предпочитам да не говоря. Усвоих това умение съвсем малка, понеже не исках съучениците да подпитват за баща ми, дали е болен, дали някога ще оздравее и какво е да умре някой от родителите ти. Бях научена да не говоря за това, бях научена и да не питам. През последните три години от живота на баща ми никой в семейството, дори самият той — най-вече той, не отваряше дума за това. Приличаше много на Марино, и той беше италианец със силно мъжкарско излъчване, и той смяташе, че тялото му няма да се раздели никога с него, колкото и болно и разнебитено да е. Виждам в мислите си баща си, докато Луси, Марино и Макгъвърн обсъждат какво смятат да предприемат и вече са предприели, за да ми помогнат, включително да проверят един или друг човек и да прибегнат до всички средства, с които разполага „Последен пристан“.

Всъщност не ги слушам. Гласовете им преспокойно биха могли да бъдат грак на врани — спомням си гъстата трева в Маями от моето детство, изсъхналите буболечици, лимоновото дърво в тясното задно дворче. Баща ми ме научи как да отварям с чук и отвертка кокосови орехи и аз дълго-дълго си играех да вадя възсладкото бяло месо от вътрешната страна на твърдата, покрита с влакна черупка. Татко се забавляваше неописуемо, докато ме гледаше как захласната се занимавам с орехите. Вътрешността заминаваше в мъничкия тумбест хладилник — никой, включително и аз, не посягаше да я вкуси. В жежките летни съботи татко от време на време ни изненадваше с Дороти — носеше от близката бакалия два огромни къса лед. Имахме малък надуваем басейн, който пълнехме с маркуча, и ние със сестра ми се разполагахме върху леда: уж слънцето прежуряше, а дупетата ни бяха ледени. Сегиз-тогиз изскачахме от басейна — да се постоплим, сетне отново кацахме досущ принцеси върху хлъзгавите ледени престоли, а татко ни се смееше през отворения прозорец на хола, заливаше се от весел смях и почукваше по стъклото под съпровода на Фатс Уолър, долитащ от надутата до дупка уредба.

Баща ми беше голям добряк. Когато се чувстваше горе-долу добре, беше щедър, грижовен, забавен и весел. Беше красив, среден на ръст, рус и широкоплещест, преди ракът да го изпие. Цялото му име е Кей Марселъс Скарпета трети и навремето много държал първородната му рожба също да носи името „Кей“, предавало се от поколение на поколение в рода му във Верона. Изобщо не се притеснил, когато първото му дете се оказало момиче. Кей е от имената, каквито могат да носят и мъже, и жени, майка ми обаче винаги ме е наричала Кейти. Твърдеше, че било объркващо да имаш в къщата си двама Кей. След време, когато този въпрос вече не стоеше, понеже бях останала единствената Кей, тя пак си ме наричаше Кейти и отказваше да приеме смъртта на баща ми, да я преглътне — така е и до ден-днешен. Не иска да се раздели с него, и толкоз. Баща ми почина преди повече от трийсет години, когато бях дванайсетгодишна, а майка ми не е излизала с друг мъж. Още носи венчалната халка. Още ме нарича Кейти.

Отдавна е минало полунощ, а Луси и Макгъвърн още обсъждат някакви планове. Отказали са се от опитите да включат и мен в разговора и дори сякаш вече не забелязват, че в мислите си съм се пренесла в земята на миналото и загледана в огъня, разтривам разсеяно обездвижената си лява ръка и промушвам пръст под гипса, за да почеша измъчената, зажадняла за въздух плът. Накрая Марино се прозява като мечок и се надига тежко. Залита лекичко от бърбъна, вони на тютюн и ме гледа с нежност, която бих могла да нарека и тъжна любов, стига да бях готова да приема истинските му чувства към мен.

— Хайде, докторке — казва ми той. — Ела да ме изпратиш до джипа.

Такъв е неговият начин да поиска примирие. Не е грубиян. Чувства се гузен, задето се държи така с мен от вечерта, когато се разминах на косъм със смъртта, никога не ме е виждал толкова странно притихнала и отнесена.

Нощта е студена и тиха, звездите надзъртат свенливо иззад смътните очертания на облаците. От алеята пред къщата на Ана виждам множеството свещи, грейнали по первазите на прозорците й, и покрай това се сещам, че утре е Бъдни вечер, последната Бъдни вечер на двайсети век. Тишината е нарушена от дрънченето на ключове, Марино отключва вратата на джипа и се двоуми, преди да я отвори.

— Чака ни много работа. Утре рано ще се видим в моргата. — Но всъщност иска да ми каже друго. Гледа тъмното небе и въздиша тежко. — Мамка му, докторке. Добре де, знам от известно време. Вече си го разбрала. Знаех какво е намислил онзи негодник Райтър, но нямаше как, оставих нещата да се развиват от само себе си.

— Кога смяташе да ми кажеш? — питам, но не с укор, а от любопитство.

Той свива рамене.

— Добре че Ана отвори първа дума. За бога, знам, че не си убила Даян Брей. Но да си призная, и да я беше убила, пак нямаше да те виня. Едва ли някога се е раждала по-проклета кучка от нея. Мен ако питаш, и да я беше пречукала, щях да съм убеден, че си го направила при самоотбрана.

— Е, нямаше да е при самоотбрана — отсичам, след като обмислям сериозно тази възможност. — Нямаше да е при самоотбрана, Марино. И не съм я убила аз. — Взирам се в сгърбения му силует, очертал се в светлината на уличните лампи и на празничните светещи гирлянди по дърветата. — Нали не си си помислил, че?…

Не довършвам въпроса. Май наистина не искам да узнавам отговора.

— Напоследък и аз не съм сигурен какво си мисля — отвръща Марино. — Такава е голата истина. Но какво ще правя сега, докторке?

— Какво ще правиш ли? В какъв смисъл? — не го разбирам аз.

Той вдига рамене и се задавя. Не мога да повярвам. Марино е на път да се разплаче.

— Ако напуснеш — проронва накрая, после се прокашля и търси опипом пакета „Лъки Страйк“.

Свива на колибка огромни ръчища около дланта ми и ми пали цигарата, а аз усещам върху брадичката си изпръхналата му кожа и косъмчетата по китките му. Марино всмуква дълбоко от тютюневия дим и гледа сломен някъде пред себе си.

— И тогава какво? Ще ида в оная проклета морга, а теб няма да те има. Дявол го взел, нямаше да ходя толкова често в тая смърдяща дупка, ако ти, докторке, не беше там. Ти си единствената, която й вдъхва живот, сериозно ти говоря.

Прегръщам го. Едвам стигам до гърдите му, от увисналото му шкембе не усещаме как сърцата ни бият. Марино сам си е издигнал бариери в този живот. Оборва ме неизразимо състрадание към него, усещам, че имам нужда от този мъж. Потупвам го по широките гърди и му съобщавам:

— Познаваме се от доста време, Марино. Не си се отървал още от мен.