Обвинението

15.

— Защо да носите вина? — пита Бъргър Шандон. — Защо твърдите, че носите вина за убийството на Сюзан?

— Защото те ме следяха — отговаря й той. — Явно са отишли в жилището й веднага след като съм си тръгнал и са я убили.

— И в Ричмънд ли са ви проследили, господине? Защо дойдохте тук?

— Дойдох заради брат си.

— Обяснете — приканва прокурорката.

— Научих за трупа, открит на пристанището, и бях убеден, че е на брат ми Тома.

— Какво работеше брат ви?

— Работеше във фирмата на баща ми, занимаваше се с кораби. Беше няколко години по-голям. Беше добър с мен. Не го виждах често, но той ми даваше дрехите, които вече не носи, даваше ми и други неща, вече ви казах. И пари. Последния път, когато го видях — преди около два месеца в Париж, Тома беше уплашен, притесняваше се, че ще му се случи нещо.

— Къде в Париж се срещнахте с Тома?

— Във Фобур Сент Антоан. Брат ми обичаше да ходи където има млади художници и нощни клубове, онзи път се срещнахме на калдъръмена уличка — Кур дьо Троа Фрер, нали се сещате, където са занаятчиите, недалеч от Сан Санс, Баланжо и, разбира се, Американското кафене, където плащаш на някое момиче да ти прави компания. Тома ми даде пари и каза, че заминавал за Белгия, за Антверпен, а оттам — за вашата страна. Повече не го чух, а после научих новината за трупа.

— Откъде я научихте?

— Обясних ви, че преглеждам много вестници. Събирам каквото хората изхвърлят. Мнозина туристи, които не знаят френски, четат изданието за чужбина на „Ю Ес Ей Тудей“. Там се натъкнах на кратка дописка за трупа, намерен тук, и веднага разбрах, че е брат ми. Бях сигурен. Заради това дойдох в Ричмънд. Исках да се уверя с очите си.

— Как дойдохте тук?

Шандон въздиша тежко. Отново изглежда капнал от умора. Докосва възпалената си, оголена кожа около носа.

— Няма да ви кажа — отсича накрая.

— Защо няма да ни кажете?

— Опасявам се, че ще го използвате срещу мен.

— Бъдете откровен, господине.

— Аз съм джебчия. Взех портфейла на един мъж, който си беше оставил сакото на надгробен камък в „Пер Лашез“, най-известното парижко гробище, някои от роднините ми са погребани там. Concession a perpetuite12 — оповестява той гордо-гордо. — Глупак. Американец. Портфейлът му беше доста дебел, от ония, в които хората носят паспорти и самолетни билети. Вършил съм го много пъти, колкото и да ми е неприятно да ви го кажа. Какво да се прави, такъв е животът на бездомника, а откакто ме взеха на прицел, ми се налага все по-често да се скитам по улиците.

— Пак тези хора. Федералните агенти.

— Да, да. Агенти, магистрати, всички. Качих се незабавно на самолета, понеже не исках да оставям на човека време да съобщи, че му липсва портфейлът, и някой да ме спре на летището. Билетът беше двупосочен за втора класа, до Ню Йорк.

— От кое летище взехте самолета и кога?

— От „Дьо Гол“. Трябва да е било миналия четвъртък.

— Шестнайсети декември ли?

— Да. Пристигнах рано сутринта и се качих на влака за Ричмънд. Разполагах със седемстотин долара, които също бях взел от човека.

— Носехте ли в себе си самия портфейл и паспорта му?

— То оставаше да ги нося! Би било глупаво. Хвърлих ги в кошче за отпадъци.

— Къде?

— На нюйоркската гара. Не помня точно къде. Качих се на влака и…

— А по време на пътуването някой не ви ли загледа? Нали не сте били обръснат, господине? Никой ли не ви гледаше?

— Бях прибрал косата си в мрежичка и я бях пъхнал под шапката. Бях с дълги ръкави и висока яка. — Той се двоуми. — Когато съм в този вид, когато не съм махнал космите, се налага да правя и друго. Нося маска. С каквито алергичните покриват носа и устата си. Слагам си черни памучни ръкавици и големи очила с тъмни стъкла.

— С тях ли пътувахте в самолета и влака?

— Да. Мина по вода. Хората се разбягаха от мен и в този случай разполагах с цялата седалка, затова легнах да поспя.

— У вас ли са маската, шапката, ръкавиците и очилата?

Шандон се позамисля, преди да отговори. Прокурорката му е запратила фалцов удар и той е разколебан.

— Сигурно ще ги намеря — изпелтечва накрая.

— Какво направихте, след като пристигнахте в Ричмънд? — интересува се Бъргър.

— Слязох от влака.

Тя го разпитва за това доста дълго. Къде се намирала гарата? Дали след това се бил качил на такси? Как се бил придвижвал? Какво бил очаквал да направи с брат си? Отговорите му са съвсем смислени и свързани. Всичко, което описва, изглежда правдоподобно, от думите му човек остава с впечатлението, че наистина е бил там, където твърди, например на гарата на железопътна компания „Амтрак“ на Стейпълс Мил Роуд, в такси, което го е откарало в долнопробен мотел на Чембърлейн авеню, където бил наел стая за двайсет долара на ден — пак под чуждо име, и бил платил в брой. После Шандон разказва, че от мотела се бил обадил в службата ми, за да научи нещо за трупа с неустановена самоличност, за който твърди, че бил на брат му.

— Потърсих лекаря, правил аутопсията, но никой не ми помогна — обяснява Шандон на прокурорката.

— С кого разговаряхте? — любопитства тя.

— С някаква жена. Вероятно от централата.

— Тя каза ли ви кой лекар е правил аутопсията?

— Да. Доктор Скарпета. След това поисках да разговарям с него, а телефонистката ми обясни, че доктор Скарпета било жена. Викам й — добре де. Свържете ме тогава с нея. Служителката отговори, че доктор Скарпета била заета. Не оставих, разбира се, името и телефона си, защото и сега трябваше да си отварям очите на четири. Ами ако ме следяха и тук? Откъде да знам? После чета в един вестник за някакво убийство тук, за жена, умъртвена преди седмица в магазин за хранителни стоки, и съм стъписан — уплашен. Ами сега! Те са тук!

— Същите хора ли? Онези, които според вас ви следят?

— Те са тук, толкова ли не виждате? Убили са брат ми и са знаели, че ще дойда да го потърся.

— Много обиграни са, няма що! Толкова обиграни, че са предвидили как ще биете толкова път, за да дойдете в Ричмънд, щата Вирджиния, защото по една случайност сте прочели в изхвърлен брой на „Ю Ес Ей Тудей“, че се е появил труп, и сте разбрали, че е на Тома, а после сте откраднали паспорт и портфейл, за да се доберете до Ричмънд.

— То оставаше да не предвидят, че ще дойда! Обичам брат си. Само него си имам на тоя свят. Само той се е държал някога добре с мен. А и трябваше да разбера заради татко. Клетият татко!

— Ами майка ви? Тя няма ли да се разстрои, ако научи, че Тома е мъртъв?

— Вечно е пияна.

— Да не е алкохоличка?

— Само се налива.

— Всеки ден ли?

— Всеки ден, от сутрин до вечер. После се разстройва и го удря на плач.

— Уж не живеете с нея, а знаете, че пие всеки ден, от сутрин до вечер.

— Споменавал ми е Тома. Откакто я помня, си е такава. Винаги са ми казвали, че не изтрезнявала. Малкото пъти, когато съм ходил у нашите, е била пияна. Веднъж дори ми обясниха, че съм болен по рождение вероятно защото е пиела и по време на бременността.

Бъргър ме поглежда.

— Възможно ли е?

— Алкохолен синдром на плода ли? — Замислям се. — Малко вероятно. Умственото и физическото изоставане в тежка форма обикновено се появява само при майки алкохолички, а кожните заболявания, каквото е хипертрихозата, е най-малкото, от което ще страда детето.

— Това не означава, че Шандон не е убеден, че именно майка му е виновна за неговото страдание.

— Със сигурност може да смята така — съгласявам се аз.

— И това донякъде обяснява крайната му омраза към жените.

— Доколкото нещо изобщо може да обясни такава омраза — вметвам аз.

На видеозаписа Бъргър е върнала Шандон към разговора, който той твърди, че е провел с моргата в Ричмънд.

— Значи сте се опитали да се свържете по телефона с доктор Скарпета, но не сте успели. После какво направихте?

— На другия ден, в петък, чух по телевизора в мотелската стая, че е убита още една жена. Този път полицайка. Прекъснаха новините, гледам какво предават и следващото нещо, което камерите показват, е голям черен автомобил, който пристига на местопрестъплението — обясниха, че това била съдебната лекарка, доктор Скарпета де. Реших незабавно да отида там. Да я изчакам да си тръгне и да се приближа. Да й кажа, че трябва да поговорим. Спрях такси.

Тук изумителната му памет го подвежда. Шандон не помни от коя фирма е било таксито, не помни дори цвета на автомобила, помни само, че шофьорът бил „черен“. В Ричмънд към осемдесет на сто от таксиметровите шофьори са чернокожи. Шандон твърди, че докато отивал към местопрестъплението — знаел адреса, понеже го били съобщили по новините — пак били прекъснали емисиите. Този път, за да предупредят хората да се пазят от убиеца, вероятно страдащ от необичайно заболяване, заради което изглеждал твърде странно. Ето как Шандон описва хипертрихозата.

— Сега вече се убедих — продължава той. — Заложили са ми капан и всички смятат, че аз съм убил жените в Ричмънд. Както седях на задната седалка в таксито, изпаднах в ужас — не знаех какво да правя. Попитах шофьора: „Познавате ли жената, за която говорят? Скарпета“. Той отвърна, че в града я познавало мало и голямо. Сетне се поинтересувах къде живее и обясних, че съм турист. Откара ме човекът в квартала й, но не влязохме по уличките, защото имаше бариера с охрана. Сега обаче знаех достатъчно, за да я открия и сам. Слязох от таксито на няколко пресечки оттам. Бях решен да я намеря, преди да е станало прекалено късно.

— Прекалено късно за какво? — пита Бъргър.

— Преди някой да я е убил. Реших на всяка цена да се върна по-късно, надвечер, и някак да я убедя да ми отвори, за да поговорим. Сама разбирате, притеснявах се, че тя ще е следващата жертва. Те пипат точно така. Вече го бяха правили и в Париж. Бяха се опитали да убият главния съдебен лекар, също жена. Но тя извади голям късмет.

— Нека, господине, се върнем към случилото се в Ричмънд. Кажете какво стана после. Кога е това, някъде преди обяд в петък, седемнайсети декември, миналия петък, нали? Какво направихте, след като слязохте от таксито? Как прекарахте остатъка от деня?

— Скитах се. Намерих край реката изоставена къща и влязох да се постопля.

— Знаете ли къде се намира тази къща?

— Не мога да ви кажа точно, не е далеч от нейния квартал.

— От квартала на доктор Скарпета ли?

— Да.

— Бихте ли могли, господине, да намерите къщата, къщата, в която сте проникнали с взлом де?

— Ремонтират я. Много голяма е. В момента е необитаема. Знам къде е.

Бъргър казва вече на мен:

— Дали е същата, където според полицията се е укривал през цялото време?

Аз кимам. Знам къщата. Мисля си за горките хора — нейните собственици, и не си представям как ще живеят отново там. Шандон твърди, че се бил укривал в необитаемата къща, докато се мръкнало. Няколко пъти вечерта излизал, но заобикалял бариерата с пазача и минавал покрай реката и железопътната линия отвъд нея. Разправя, че привечер бил почукал на входната врата на къщата ми, но не му бил отговорил никой. На това място прокурорката ме пита през оная вечер кога съм се прибрала. Някъде след осем, отвръщам аз. Обяснявам, че след работа съм се отбила в една железария. Искала съм да разгледам инструментите, защото съм била озадачена от странните рани, които съм видяла по трупа на Даян Брей, и от кървавите следи по матрака, там където убиецът е опирал окървавения инструмент, с който я е удрял. Тъкмо в железарията съм открила секача, купила съм един и съм се прибрала.

На видеозаписа Шандон твърди, че бил разколебан дали изобщо да ме търси. Из квартала непрекъснато кръжали патрулни автомобили, а когато по-късно се приближил до къщата, пред нея били спрели две полицейски коли. Оная вечер пред дома ми наистина имаше полицейски автомобили, понеже се бе задействала алармата, когато Шандон бе отворил с взлом вратата на гаража, та да дойде полиция. Кълне се, разбира се, пред Бъргър, че не е и припарвал до гаража. Те се били опитали да проникнат вътре, нямало кой друг да е. Вече наближавало полунощ. Валял силен сняг. Той се бил спотаил зад дърветата при къщата ми и чакал полицаите да си тръгнат. Това била последната му възможност, трябвало на всяка цена да ме види. Бил убеден, че те се навъртат наоколо и ще ме убият. Затова се приближил до входната ми врата и почукал.

— С какво почукахте? — пита го Бъргър.

— Помня, че имаше чукало. Май с него.

Изпива последните глътки пепси-кола и Марино го пита на видеозаписа дали иска още. Шандон клати глава и се прозява. Разказва копелдакът му с копелдак как е дошъл в моята къща, за да ми пръсне мозъка, и се прозява. Ама че наглост!

— Защо не натиснахте звънеца? — интересува се Бъргър.

Това е важно. Звънецът на входната врата включва охранителните камери. Ако Шандон бе позвънил, щях да го видя върху видеоекрана вътре в къщата.

— И аз не знам — отвръща той. — Видях чукалото и почуках с него.

— Казахте ли нещо?

— В началото — не. После чух как жената пита: „Кой е?“.

— И вие какво отговорихте?

— Представих се. Обясних, че разполагам с информация за трупа, чиято самоличност тя се опитва да установи, и я помолих да поговорим.

— Представихте се по име ли? Като Жан-Батист Шандон?

— Да. Обясних, че съм пристигнал от Париж и съм се опитал да се свържа с нея в службата. — Той се прозява отново. — Случи се най-изумителното — продължава Шандон. — Най-неочаквано вратата се отвори и жената застана пред мен. Покани ме вътре и още щом влязох, затръшна вратата зад гърба ми — направо не можех да повярвам. Внезапно сграбчи чука и се опита да ме удари.

— Внезапно е сграбчила чук ли? Откъде го е взела? Чукът все пак не е паднал от небето.

— Според мен го грабна от масичката точно до входната врата. Не знам. Всичко се разигра светкавично. Опитах се да й се изплъзна. Хукнах към хола, изкрещях й да спре и тогава се случи най-ужасното. Стана много бързо. Помня само, че бях зад канапето, когато към лицето ми политна нещо. Парна ме по очите като течен огън. Никога не съм изпитвал такова, такова… — Шандон отново подсмърча. — Майко мила, каква болка! Крещях и се мъчех да го махна от очите си. Опитвах се да избягам от къщата. Знаех, че тая жена ще ме убие, и най-неочаквано проумях, че е една от тях. От тях. Най-после се бяха докопали до мен. Бях се натикал право в капана им! Още от самото начало са решили тя да вземе трупа на брат ми, понеже е една от тях. Сега ще бъда задържан под стража и те най-после ще получат онова, което искат, най-после, най-после!

— А какво искат? — пита го Бъргър. — Повторете още веднъж, понеже ми е много трудно да го схвана, камо ли да повярвам.

— Искат да се доберат до баща ми! — подвиква Шандон и това е първото чувство, което виждам от него. — Да се доберат до татко! Да си намерят повод да го заловят и унищожат. Да извъртят нещата така, сякаш той има син убиец, за да се доберат до семейството ми. И това продължава с години! Аз съм син на Шандон. Погледнете ме! Погледнете ме де!

Той вдига ръце така, все едно е прикован на кръст, и от тялото му увисват косми. Гледам стъписана как Шандон сваля със замах тъмните очила и светлината пронизва изгорените му, уязвими очи. Взирам се в тези яркочервени, съсипани от химикала очи. Те гледат невиждащо, по страните му на вадички се стичат сълзи.

— С мен е свършено! — провиква се Шандон. — Вижте ме какво страшилище съм! Сега съм сляп, обвиняват ме в престъпления, които не съм извършил. Вие, американците, искате да качите на електрическия стол един французин! Нали? За да вземете страха на всички!

Скърцат столове, Марино и Тали се завтичат към него и го спират да не стане.

— Не съм убивал никого! Тя се опита да убие мен! Вижте какво ми причини!

Бъргър му казва спокойно:

— Вече разговаряме цял час. Сега ще спрем. Стига толкова. Успокойте се, успокойте се де!

Кадърът трепка, екранът се изпълва с линии, после става наситеносин като небето в ясен следобед. Бъргър изключва видеото. Аз продължавам да седя като попарена и да мълча.

— Неприятно ми е да го кажа — обажда се прокурорката и нарушава тишината, настанала в малката ми заседателна зала заради Шандон, който сякаш ни е омагьосал. — Има по света кретени параноици, настроени срещу Щатите, които ще повярват на тоя тип. Дано някой такъв не попадне и сред съдебните заседатели. Един ще бъде предостатъчен.