Обвинението

10.

От мен се очаква да издържа, без да трепна, на всяка гледка, на всеки образ, миризма и звук. Нямам право да реагирам на ужасите както всички нормални хора. Работата ми е да възсъздавам болката, без да я изживявам наново, да си представям страхотиите, без да допускам те да ме последват вкъщи. От мен се иска да се потопя в изтънчения садизъм на Жан-Батист Шандон, без да си представям, че следващата му обезобразена жертва ще бъда аз.

От убийците, които съм виждала, той е сред малцината, чийто външен вид отразява истинската им същност — класически чудовища. Шандон обаче не е излязъл от страниците на Мери Шели. Той е от плът и кръв. Наистина е ужасен, с лице, разделено на две несиметрични половини, едното му око е разположено по-ниско от другото, а зъбите му са раздалечени, малки и остри като на звяр. Цялото му тяло е покрито с дълги, тънички като на новородено косми без пигмент, ала онова, което ме плаши най-много, са очите. Видях в погледа му пъкъла, похот, сякаш възпламенила въздуха, когато Шандон нахълта в къщата ми и изрита вратата след себе си. Белязаната му от злото интуиция и остър ум са осезаеми и макар да устоявам и да не изпитвам и следа от милост към него, знам, че страданията, които Шандон причинява на другите, са породени от собствената му окаяност, че са мигновено възсъздаване на кошмара, който никога не свършва в изпълненото му с омраза сърце.

Заварвам Бъргър в заседателната зала и тя тръгва с мен по коридора, докато й обяснявам, че Шандон страда от рядко уродство — вродена хипертрихоза, която, ако се вярва на статистиката, се срещала веднъж на един милиард души. Виждала съм само още един случай на това жестоко генетично заболяване, когато бях педиатър в Маями и една мексиканка роди момиченце — най-ужасния урод, който някога съм зървала. Детето беше покрито със сивкави косми, пощадили само лигавиците, дланите и ходилата. От ноздрите и ушите висяха дълги кичури, новороденото имаше три гръдни зърна. Хората, страдащи от хипертрихоза, понякога са свръхчувствителни към светлина и страдат от аномалии на зъбите и гениталиите. Случва се да са с повече пръсти на ръцете и краката. В миналото клетниците понякога са били продавани на панаири или на кралски дворове. Някои са били обявявани за върколаци.

— В такъв случай смятате ли, че Шандон влага някакъв смисъл, когато хапе жертвите си по дланите и ходилата? — пита Бъргър. Има силен, отработен глас, почти като на телевизионна водеща, с нисък гърлен тембър, който приковава вниманието. — Защото това са единствените части от тялото му, които не са покрити с косми? Всъщност не знам — разсъждава тя на глас. — Но би могло да се очаква, че както при фетишистите, които се възбуждат от стъпалата, и тук наблюдаваме някаква сексуална връзка. Никога досега не съм се натъквала на случай с нахапани длани и ходила.

Включвам осветлението в предния кабинет и пъхам електронния ключ в ключалката на огромната огнеупорна каса, която наричаме помещение за веществени доказателства и където вратата и стените са подсилени със стомана, а компютърната система отбелязва кода на всеки, влязъл вътре, а също кога е идвал и колко е стоял. Тук рядко държим лични вещи. Като правило полицията ги прибира или ги връща на роднините. Наредих да оборудват това помещение, понеже съм наясно с голата истина, че никое учреждение не е застраховано срещу изтичане на информация и имам нужда от място, където да държа документацията по поверителните дела. При задната стена има тежки метални шкафове, отключвам един и вадя две дебели папки, прихванати с широка лепенка — въведох и нея, та никой да не рови тук без мое знание. Вписвам номерата на делата на Ким Луонг и Даян Брей в дневника до принтера, който току-що е избълвал моя код и времето, когато съм влизала. Двете с Бъргър продължаваме да разговаряме, докато се връщаме по коридора към заседателната зала, където Марино ни чака, напрегнат и изнервен.

— Защо не сте привлекли психолог, който да работи по случаите? — пита ме Бъргър, след като влизаме в помещението.

Оставям папките на масата и поглеждам към Марино — той да отговори. На мен не ми е работа да пращам случаите на психолог.

— Психолог ли? И какво ще спечелим от това? — казва той на прокурорката с тон, който може да се опише единствено като войнствен. — Психологът може да ни каже само що за тип е извършил престъплението. А това вече го знаем.

— Не знаем обаче защо го е извършил. Не знаем смисъла, чувството, символиката. Ето такива анализи. Не е зле да чуя какво ще кажат психолозите — не му обръща внимание тя. — Особено за дланите и ходилата. Странна работа!

Бъргър е все така вторачена в тази подробност.

— Мен ако питате, тая психология е вятър и мъгла — не се дава Марино. — Не мога да им отрека на някои, кадърни са, но всичко останало е празни дрънканици. При негодник като Шандон, дето е изпохапал дланите и ходилата на жертвите, не ни трябва никакъв психолог от ФБР, за да разберем, че тези части на тялото очевидно имат някакво значение за него. Например, че има нещо странно в тях, или в нашия случай — обратното. Това са единствените места, където нашият човек няма косми, ако не броим мръснишката му уста и може би задника.

— Бих могла да разбера защо обезобразява онова, което мрази в самия себе си, защо осакатява точно тези части от телата на жертвите, например лицето. — Бъргър изобщо не е разколебана от подмятанията на Марино. — Но знам ли! Дланите и ходилата. Тук има още нещо.

Прокурорката го опровергава с всяко движение и извивка на гласа.

— Да де, но любимото му място е бялото месце — възразява вироглаво Марино. Двамата с Бъргър се държат като любовници, които са на път да се изпокарат. — Пада си по жени с големи цици. Явно го мъчи едипов комплекс — избира все жени с определен тип тяло. Не ми трябва никакъв психолог от ФБР, за да сметна колко прави две и две.

Не казвам нищо, само хвърлям многозначителен поглед на Марино. Той се държи като безчувствено говедо, изглежда, е решил на всяка цена да се хване гуша за гуша с тази жена и хич и не държи сметка какви ги бръщолеви пред мен. Знае прекрасно, че Бентън притежаваше истинска дарба за науката и огромна база данни, която ФБР е събрало, след като е проучило и е разговаряло с хиляди нарушители на закона. Не ми е приятно и че е отворил дума за телата на жертвите, понеже Шандон избра и моето тяло.

— Знаете ли, никак не харесвам думата „цици“ — оповестява делово Бъргър, сякаш казва на келнер да й подържи соса. Гледа без да трепне, Марино. — Знаете ли етимологията й, капитане?

Както никога Марино седи като онемял.

— Но не науката за буболечките. Тя е с „н“ — ентомология. Говоря ви за думите, които могат и да обидят човека. И той да ви отвърне със същото. Да вземем например „топки“ — нещо, с което се играят разни игри: тенис, футбол. „Топки“ обаче е и ограниченото мозъче между краката на мъже, които говорят за цици. — Прокурорката го гледа и мълчи заплашително. — Е, вече преодоляхме езиковата бариера, продължаваме ли? — обръща се тя изчаквателно към мен.

Марино е морав като ряпа.

— Разполагате ли с преписи на заключенията от аутопсиите? — питам, въпреки че вече знам отговора.

— Преглеждала съм ги многократно — заявява ми Бъргър.

Махам лепенките от папките и ги бутвам към нея, а през това време Марино пука с кокалчетата на пръстите си и избягва да ни поглежда в очите.

Бъргър изтръсква от плика няколко цветни снимки.

— Какво можете да ми кажете? — пита ме.

— Ким Луонг — подхваща делово Марино и ми заприличва на М. А. Калоуей, която толкова упорито унижаваше. Отвътре му ври и кипи. — Трийсетгодишна жена от азиатски произход, работела е на непълен работен ден в бакалия в Уест Енд. Шандон явно е изчакал да остане сама в магазина. Било е надвечер.

— Четвъртък, девети декември — казва прокурорката, вторачена в снимка от местопрестъплението с осакатения полугол труп на Луонг.

— Да. Алармата се е задействала в деветнайсет и шестнайсет — вметва той, а аз не мога да им се начудя.

За какво са разговаряли снощи Марино и Бъргър, ако не за това? Предполагах, че прокурорката се е срещнала с него, за да обсъдят как върви следствието по случаите, но както личи, двамата не са говорили за убийствата на Луонг и Брей.

Бъргър разглежда свъсена друга снимка.

— Седем и шестнайсет вечерта? Тогава е влязъл в магазина или тогава си е тръгнал, след като е убил жената?

— Тръгнал си е. Изнизал се е през задния вход, който е имал отделна аларма. Значи е проникнал в бакалията малко по-рано през главния вход, вероятно веднага след като се е мръкнало. Бил е въоръжен, влязъл е, застрелял е Луонг, както е седяла зад касата. После е сложил табелата „Затворено“, заключил е и е завлякъл жената в склада, за да се изгаври с нея.

Марино е лаконичен и се държи добре, но под повърхността клокочи нещо, което започвам да разпознавам. Той иска да направи впечатление, да унизи Джейми Бъргър и ако може, да преспи с нея, и всичко това заради разлютените рани на самотата и несигурността, заради главоболията му с мен. Домъчнява ми, докато го гледам как се опитва да прикрие притеснението си зад стена от непукизъм. Толкова ли не може да не дърпа дявола за опашката! И да не си търси белята!

— Била ли е жива, когато Шандон е започнал да я бие и хапе? — пита Бъргър вече мен и продължава да прехвърля бавно снимките.

— Да — отговарям аз.

— Въз основа на какво стигате до това заключение?

— От начина, по който тъканта е реагирала, когато са били нанесени раните по лицето, съдя, че жената е била жива, когато онзи е започнал да я удря. Не можем обаче да узнаем дали е била в съзнание. Или по-точно, колко дълго е била в съзнание — поправям се аз.

— Имам видеозапис от местопрестъплението — включва се отново Марино с глас, от който да разберем, че се отегчава.

— Искам всичко — пределно ясна е прокурорката.

— Заснех поне местопрестъпленията с Луонг и Даян Брей. Но не и брата Тома. Не го снимахме в контейнера и с това може би извадихме късмет — прозява се в шепа Марино и номерата му стават все по-смехотворни и дразнещи.

— На всички местопрестъпления ли сте били?

— Да.

Бъргър се взира в друга снимка.

— След като постоях в компанията на онова приятелче Тома, никога вече няма да вкуся синьо сирене.

Враждебността му вече избива на повърхността.

— Знаеш ли, смятах да направя кафе — казвам му. — Нали нямаш нищо против?

— Дали нямам нищо против какво? — продължава да си седи той вироглаво на стола.

— Да включиш кафеварката — отвръщам и го гледам вторачено, дано се сети да ни остави малко сами с Бъргър.

— Май не знам как се включва — измисля той възможно най-глупавото оправдание.

— Не се и съмнявам, че ще се справиш — уверявам го. — Както гледам, сте се сработили чудесно — подмятам жлъчно, след като Марино вече се е отдалечил по коридора и не ни чува.

— Тази сутрин, много рано сутринта имахме чудесна възможност да се опознаем. — Бъргър вдига очи към мен. — В болницата, преди да изведат Шандон.

— Ако смятате да прекарате известно време тук, госпожо Бъргър, ще ви посъветвам като начало да кажете на Марино да си гледа работата. Струва ми се, че е повел някаква война с вас, която засенчва всичко останало. Това само пречи.

Тя продължава да разглежда безизразно снимките.

— Божичко, сякаш ги е разкъсал звяр. Точно както в моя случай — със Сюзан Плес де. Все едно гледам снимки на нейния труп. Както е тръгнало, ще взема да повярвам във върколаци. Фолклористите са на мнение, че първообраз на върколаците са реално съществували хора, страдали от хипертрихоза. — И аз не знам дали се опитва да ми покаже колко начетена е, или реагира на онова, което току-що съм й казала за Марино. Поглежда ме в очите. — Признателна съм ви за съвета. Знам, че открай време работите с Марино, значи не е чак толкова ужасен.

— Не, не е ужасен. Няма да намерите по-добър следовател от него.

— Я да видим дали ще позная. Държал се е непоносимо, когато сте се запознали.

— И досега си се държи непоносимо — поправям я аз.

Бъргър се усмихва.

— Още не сме се разбрали по някои въпроси. Изглежда, не е свикнал прокурор да му казва как ще протича разследването. В Ню Йорк е малко по-различно — напомня ми тя. — Така например ченгетата не могат да задържат заподозрян в убийство, ако нямат разрешение от прокуратурата. Там ние ръководим разследването и да ви призная — казва Бъргър и взима лабораторните анализи, — резултатите са много по-добри. Марино изпитва мъчителна потребност той да казва кое как да става, пък и се държи като квачка с вас. Ревнува всеки, появил се в живота ви — обобщава тя и прехвърля набързо заключенията. — Няма алкохол в кръвта, ако не броим промилите на Даян Брей, които възлизат едва на нула цяло и три десети. Значи е пийнала една-две бири с пицата, преди убиецът да се е появил на вратата й. — Прокурорката размества снимките по масата. — Не помня да съм виждала човек, пребит толкова жестоко. Ярост, невероятна ярост. И похот. Ако това изобщо може да се нарече похот. Според мен не съществуват думи, които да изразят чувствата на Шандон.

— Думата е „зло“.

— Поне засега, предполагам, не знаем дали е имало други вещества в кръвта.

— Ще проверим за обичайните заподозрени. Но ще ни отнеме няколко седмици — обяснявам й аз.

Тя слага върху масата още снимки така, сякаш реди пасианс.

— Как се чувствате, след като знаете, че и вие сте могли да бъдете сред жертвите?

— Не мисля за това — отговарям аз.

— А за какво мислите?

— За онова, което ми казват раните.

— И какво ви казват?

Вдигам една от снимките на Ким Луонг — според всички прекрасна, умна млада жена, принудена да работи, за да завърши училището за медицински сестри.

— Кръвта — соча аз. — Почти всеки сантиметър от кожата над дрехите е покрита с кръв. Това влиза в ритуала на убиеца. Той сякаш е рисувал с пръсти.

— След като жертвите са били мъртви.

— Вероятно. На тази снимка — показвам аз на Бъргър — се вижда ясно раната от огнестрелно оръжие отпред на шията. Куршумът е засегнал сънната артерия и гръбначния стълб. Докато я е влачил към склада, жената вероятно е била парализирана от врата надолу.

— И е кървяла. Заради разкъсаната сънна артерия.

— Точно така. Виждате пръските кръв по рафтовете, покрай който я е влачил. — Навеждам се към прокурорката и й показвам няколко снимки. — Огромни кървави дъги, които стават все по-малки и ниски, докато онзи я е теглел през магазина.

— В съзнание ли е била? — интересува се Бъргър, която гледа мрачно, като омагьосана.

— Прекъснатият гръбначен стълб не е довел до мигновена смърт.

— Колко ли е живяла при такова обилно кръвотечение?

— Няколко минути.

Намирам снимка от аутопсията, където гръбначният мозък, след като сме го извадили от трупа, е положен в средата на зелена кърпа до бяла пластмасова линийка — за мащаб. На едно място гладкият белезникав гръбначен мозък е яркоморав и отчасти разкъсан — там, между петия и шестия гръбначен прешлен, куршумът е проникнал във врата на Луонг.

— Парализирала се е на място — обяснявам аз, — но от отока личи, че е имала кръвно налягане, сърцето й още е работело, знаем това и от пръските артериална кръв на местопрестъплението. Така че — да. Жената вероятно е била в съзнание, докато той я е теглел за краката по пътеката между рафтовете към склада. Но не мога да кажа колко дълго.

— Значи е виждала какво върши този изверг, наблюдавала е как кръвта й шурти от шията и тя издъхва?

Лицето на Бъргър е пламнало, енергията й е толкова голяма, че очите й направо горят.

— Пак зависи от това колко дълго е била в съзнание — отвръщам аз.

— Но значи е възможно да е била в съзнание през цялото време, докато той я е влачел между рафтовете към склада?

— Точно така, възможно е.

— Могла ли е да говори или да крещи?

— По всяка вероятност не е могла да стори нищо.

— От полицията твърдят, че никой не я е чул да вика, това обаче не означава, че е била в безсъзнание, нали?

— Не, не означава — потвърждавам аз. — Ако сте простреляна във врата, ако кръвта ви изтича и някой ви влачи…

— Особено пък някой с такава външност.

— Да. Сигурно ще изпаднете в ужас и няма да крещите. А и той е могъл да й каже да мълчи.

— Ясно — остава доволна прокурорката. — Откъде разбрахте, че я е влачил за краката?

— По пода са останали следи от дългата й окървавена коса, а също от пръстите над главата — описвам аз видяното. — Ако сте парализиран и ви теглят например за глезените, вие разпервате ръце. Все едно правите отпечатъци върху снега.

— А не е ли по-логично човек да се хване за врата и да се опита да спре кръвта? — разсъждава на глас Бъргър. — Жената обаче не може да го стори. Парализирана е, но е в съзнание, вижда как умира и очаква онзи да продължи с изтезанията. — Прокурорката прави пауза — за по-голямо въздействие. Явно си представя, че пред нея седят съдебни заседатели, и аз вече мога да кажа, че неслучайно се радва на такава слава. — Тези жени наистина са страдали — добавя едва чуто.

— Безспорно.

Блузата ми е плувнала в пот, отново ме втриса от студ.

— И вие ли очаквахте да ви сполети същото? — гледа ме Бъргър предизвикателно, сякаш ме приканва да си спомня какво ми е минавало през ума, когато Шандон е проникнал с хитрост в дома ми и се е опитал да метне палтото си върху главата ми. — Помните ли какво си мислехте? — притиска ме тя. — Какво изпитвахте? Или всичко се е разиграло толкова бързо, че…

— Да, разигра се бързо — прекъсвам я аз. Замислям се. — Бързо. Но сякаш продължи цяла вечност. Ако изпаднем в паника, ако трябва да се борим за живота си, вътрешният ни часовник спира. Това не е медицински факт, а лично наблюдение — добавям плахо и се мъча да възстановя спомена, който далеч не е пълен.

— В такъв случай минутите сигурно са се сторили на Ким Луонг цели часове — отсъжда Бъргър. — Докато ви е преследвал из хола, Шандон вероятно е прекарал в къщата ви броени минути. Вие с какво впечатление останахте?

Тя се е съсредоточила изцяло върху това и е вперила поглед в мен.

— Стори ми се… — мъча се да й го опиша. Няма с какво да го сравня. — Беше като в мираж — глъхне гласът ми, а аз гледам невиждащо, без да мигам, някъде пред себе си, плувнала съм в пот и зъзна.

— Като мираж ли? — възкликва някак невярващо прокурорката. — Можете ли да ми обясните какво означава това „като в мираж“?

— Действителността сякаш се изкривява, нагъва се точно както вятърът надипля повърхността на водата, на локва. Всичките ти сетива се изострят, животинският инстинкт за самосъхранение надделява над разума. Чуваш как въздухът се движи. Виждаш го как мърда. Всичко сякаш е на забавен кадър, срива се и това продължава безкрайно. Забелязваш всичко, всяка подробност на онова, което се случва, забелязваш и…

— Забелязваш ли? — притиска ме Бъргър.

— Да, забелязваш — продължавам аз. — Забелязах как и космите по ръцете му отразяват светлината, бяха почти прозрачни като въдичарска корда. Забелязах, че той е почти щастлив.

— Щастлив ли? В какъв смисъл? — пита тихо прокурорката. — Усмихваше ли се?

— Бих го описала различно. Не толкова като усмивка, а като първобитна радост, като похот, яростен глад, какъвто виждаш в очите на звяр, на който се каниш да дадеш прясно сурово месо. — Въздъхвам тежко и се вторачвам в стената на заседателната зала, в календар със снежна коледна картинка. Бъргър седи, без да помръдва, положила ръце върху масата. — Важно е не онова, което виждаш, а което запомняш — продължавам вече по-смислено. — Според мен стъписването предизвиква нещо като срив в хард диска и човек вече не помни със същата степен на изострено внимание подробностите. Може би и тук става дума за оцеляване. Може би имаме нужда да забравим някои неща, за да не ги изживяваме отново и отново. Забравата е част от изцелението. Точно както при жената, излязла да потича в Сентръл Парк и отвлечена от банда, която я изнасилила и я пребила, а после я зарязала на произвола на съдбата. Защо й е на нея да помни? Знам, познавате добре случая — добавям аз иронично.

Бъргър е разследвала, разбира се, изнасилването.

— Вие обаче все пак помните — изтъква тихо заместник-окръжната прокурорка и се намества на стола. — Виждали сте как Шандон се е гаврил с жертвите си. „Дълбоки рани по лицето“ — чете тя на глас заключението от аутопсията на Ким Луонг, което е разлистила. — „В дясната си част теменната кост е натрошена на парчета… лицевата кост отдясно е счупена… двустранен субдурален хематом… разкъсване на мозъчната тъкан, съпътствана от субарахноидален кръвоизлив… счупени кости в предната част на черепа, които са хлътнали навътре и са засегнали мозъка… съсиреци с размерите на яйце…“

— От съсиреците става ясно, че жената е била жива най-малко шест минути, след като раната е била нанесена — връщам се аз към ролята си на преводач на мъртвите.

— Страшно много време — отбелязва Бъргър и аз си представям как прокурорката оставя съдебните заседатели да седят в мълчание точно шест минути, за да им покаже колко много време е това.

— Натрошените лицеви кости, а също тук… — докосвам аз снимките. — Разкъсвания и рани с кръгла форма, очевидно нанесени с някакъв предмет.

— С пистолет.

— В този случай — случая с Луонг — да. В случая с Брей обаче е използвал нещо като чук.

— Секач.

— Както виждам, сте си подготвили урока.

— Странно, но ми е навик — потвърждава прокурорката.

— Предумишлено убийство — продължавам аз. — Той не е посегнал напосоки, не е взел каквото му се е изпречило пред очите, отишъл е там с оръжието. А на тази снимка тук — взимам аз поредния ужас — се виждат следи от кокалчетата на пръстите му, той явно е удрял жената и с юмруци, от този ъгъл пък личи, че пуловерът и сутиенът й са на земята. Изглежда, ги е разкъсал с голи ръце.

— Откъде съдите?

— С микроскоп се вижда, че нишките са разкъсани, а не срязани — уточнявам аз.

Бъргър разглежда диаграмата на тялото.

— Май не съм виждала толкова много ухапвания, направени от човек. Истинско безумие! Имате ли причини да подозирате, че е бил под въздействието на наркотици, когато е извършил убийствата?

— Няма как да разбера.

— А когато го срещнахте лице в лице? — пита ме тя. — Когато ви е нападнал в събота срещу неделя малко след полунощ? Между другото, подразбрах, че пак е носел секач.

— „Безумие“ е подходяща дума. Няма начин да разбера дали е бил на наркотици. — Известно време мълча. — Да, когато се опита да ме нападне, носеше секач.

— Опитал ли? Нека погледнем фактите — извръща тя очи към мен. — Той не просто се е опитал да ви нападне. Той ви е нападнал и вие сте му се изплъзнали. Разгледахте ли добре секача?

— Уместен въпрос, щом ще излагаме фактите. Той носеше именно секач. Знам как изглежда секачът.

— Какво помните? От миража де — позовава се прокурорката на странния ми разказ. — Онези безкрайни минути, космите по ръцете му, които отразяват като рибарска корда светлината.

Представям си черната дръжка на секача.

— Видях дръжката — мъча се да си спомня подробностите и да й ги опиша. — Това се сещам. Дръжката на секача е много странна. Прилича на дебела черна пружина.

— Сигурна ли сте? Това ли видяхте, когато той ви подгони? — притиска ме Бъргър.

— Почти съм сигурна.

— Ще ни бъде от полза, ако сте напълно сигурна — казва прокурорката.

— Видях върха на секача. Прилича на голям черен клюн. Забелязах го, когато той го вдигна, за да го стовари върху мен. Сигурна съм. Държеше секач. — Ставам предизвикателна. — Точно така, секач.

— В спешното отделение на болницата са взели кръв на Шандон — уведомява ме Бъргър. — Не са открили наркотици и алкохол.

Подлага ме на проверка. Вече е знаела, че в кръвта на Шандон не е имало алкохол и наркотици, но не ми е съобщила, за да види с какво впечатление съм останала. Да види дали съм обективна, когато говоря за покушението срещу самата мен. Да види дали се придържам към фактите.

Чувам, че Марино върви към нас по коридора. Влиза с три пластмасови чаши, над които се вие пара, и ги слага на масата, като приплъзва едната към мен.

— Не знам как го пиете, но получавате сметана — подмята грубо на Бъргър.

— Тежко ли ще пострада човек, ако в очите му е попаднал формалин? — пита ме прокурорката.

— Зависи колко бързо ще си изплакне очите с вода — отговарям безпристрастно, сякаш въпросът й е чисто теоретичен и няма нищо общо с това, че съм осакатила друг човек.

— Сигурно боли ужасно. Това е киселина, нали? Виждала съм какво прави с тъканите — превръща ги в гума — отбелязва тя.

— Не в буквалния смисъл на думата.

— Разбира се, че не — съгласява се тя с усмивка, с която намеква, че не бива да взимам нещата толкова присърце — сякаш това е възможно.

— Ако държите дълго във формалин тъкани или го инжектирате, например при балсамиране — обяснявам аз, — те се запазват за неопределено време.

Ала Бъргър не се интересува особено от науката за формалина. Не съм сигурна дори, че се интересува доколко съм наранила Шандон. Оставам с усещането, че всъщност иска да разбере дали изпитвам угризения, загдето съм му причинила болка и може би съм го осакатила. Не ме пита. Само ме гледа. Вече се притеснявам от тези вторачени погледи. Очите й наподобяват опитни ръце, които ме опипват, за да проверят дали има някакво отклонение.

— Знаем ли кой адвокат ще наеме? — напомня ни за присъствието си Марино.

Бъргър отпива от кафето.

— Въпрос, за отговора на който се полага голямата награда.

— Значи нямате представа — отбелязва подозрително той.

— Имам, и още как. Със сигурност адвокатът няма да ви хареса.

— Да де — сумти Марино. — Лесно е да го предскажеш. Не съм срещал адвокат, който да ми харесва.

— При всички положения това е мой проблем — подмята прокурорката. — Не ваш — слага го тя отново на място.

Аз също настръхвам.

— Вижте какво, няма да ми е приятно, ако го съдите в Ню Йорк — съобщавам й аз.

— Знам какво ви е.

— Съмнявам се.

— Разговарях с вашия приятел господин Райтър — това е достатъчно, за да разберете как точно ще протече процесът, ако Шандон бъде съден тук, във Вирджиния. — Сега вече Бъргър е леко хаплива и се държи като неоспорим експерт в своята област. — Защитата ще извърти нещата така, че ще сведе всичко до проникване с взлом и опит за убийство. — Тя млъква и изчаква да види как ще реагирам. — Шандон всъщност не ви е докоснал и с пръст. Това му е лошото.

— Лошо щеше да е, ако ме беше докоснал — възразявам аз, но се сдържам и не показвам, че прокурорката вече ми лази по нервите.

— Може и да е вдигнал секача, за да ви удари, но не ви е ударил — отсича тя, без да сваля очи от мен. — За което всички сме благодарни.

— Знаете какво казват — че правата ти се зачитат само ако бъдат нарушени — надигам аз кафето.

— Доктор Скарпета, Райтър ще поиска да обедини всички обвинения в едно дело. И тогава каква ще бъде вашата роля? На експерт свидетел? На свидетел, който е потърпевш? На жертва? Конфликтът е повече от очевиден. Ще давате показания или като съдебна лекарка и в такъв случай покушението срещу вас изобщо няма да се разглежда, или като жертва, спасила се по чудо, тогава вече други ще свидетелстват за случая ви. Няма да се учудя и ако стане още по-неприятно — натъртва тя за по-голямо въздействие, — ако Райтър подмине заключенията ви. Доколкото подразбрах, имал този навик.

— Тоя кретен се плаши и от собствената си сянка — подмята Марино. — Но докторката е права. Шандон трябва да си плати за онова, което се опита да й причини. Със сигурност трябва да си плати и за всичко, което е направил на двете други жени. Трябва да бъде осъден на смърт. Най-малкото тук ще го опечем с удоволствие на електрическия стол.

— Освен ако доктор Скарпета не бъде оспорена като свидетелка, капитане. Един обигран адвокат няма да се посвени да наблегне на конфликта на интереси.

— Я не ми хвърляйте прах в очите — тросва се Марино. — Не съм вчерашен. Шандон никога няма да бъде съден тук. Ние, дребните риби, така и няма да видим правосъдие.

— Какво е търсел преди две години в Ню Йорк? — питам аз. — Имате ли представа?

— То оставаше да нямаме — отсича Марино така, сякаш знае всичко до най-малките подробности, но още не го е споделил с мен. — Тя е дълга и широка!

— Дали семейството му не е свързано с престъпния свят в прекрасния ни град? — подмята уж на шега Бъргър.

— Няма да се учудя, ако имат там цял мезонет — отвръща Марино.

— Ами Ричмънд? — продължава прокурорката. — Дали Ричмънд не е междинна спирка по коридор Ай 95 между Ню Йорк и Маями, по който пренасят наркотиците?

— То се знае, че е междинна спирка — отговаря Марино. — Преди акция „Убежище“, когато доста пласьори на дрога и оръжие се озоваха на топло, Ричмънд наистина беше свърталище на какви ли не отрепки. Ако престъпният клан на Шандон действа в Маями, а покрай акцията на Луси знаем със сигурност, че си разиграва коня и там, ако има дебела връзка с Ню Йорк, няма да се учудя, че оръжие и дрога на клана са постъпвали и в Ричмънд.

— Постъпвали ли? Може би още постъпват — поправя го прокурорката.

— Както е тръгнало, на Службата за спиртни напитки и огнестрелно оръжие ще й се отвори доста работа — отбелязвам аз.

— Да де — сумти отново Марино.

Напрегнато мълчание, после Бъргър подхваща:

— Понеже отворихте дума за това… — От държанието й разбирам, че ще ми съобщи нещо, от което няма да ми стане особено приятно. — Както личи, в Службата, а също във ФБР и във френската полиция, имат малък проблем. Очевидно са разчитали да се възползват от задържането на Шандон, за да издадат заповед за обиск в парижкия дом на родителите му и да открият доказателства, чрез които да изобличат престъпния клан. Ние обаче не можем да докажем, че Жан-Батист изобщо е ходил наскоро в къщата на родителите си. Нямаме дори с какво да докажем самоличността му. Шандон няма шофьорска книжка. Няма паспорт или кръщелно свидетелство. По нищо не личи, че това страшилище изобщо съществува. Разполагаме само с неговата ДНК, която е близка до тази на мъжа, открит от вас на пристанището — оттам съдим, че те вероятно са кръвни роднини, може би братя. Но ако искам съдебните заседатели да ме подкрепят, трябва да разполагам с нещо, което да е неоспоримо.

— А е изключено родителите да дойдат и да си потърсят loup-garou — казва на ужасен френски Марино. — Вероятно тъкмо заради това и не разполагаме с нищо, нали? Могъщите Шандон не искат светът да научава, че имат космат като дявола син, който за капак е и сериен убиец.

— Я чакайте — прекъсвам ги аз. — А той не е ли представил при задържането си документ за самоличност? Откъде знаем името Жан-Батист Шандон, нали от самия него?

— Да, от него — потвърждава Марино и разтърква лице. — Хайде, стига сме увъртали! Покажете й видеозаписа — подвиква най-неочаквано той на Бъргър. Нямам представа за какъв видеозапис говори, а прокурорката не е особено доволна, загдето той го е споменал. — Докторката има право да знае — отсъжда Марино.

— Онова, с което разполагаме, внася нов обрат в разследването на заподозрения, с чиято ДНК разполагаме, но чиято самоличност така и не е установена — заобикаля тя темата, която Марино се е опитал да наложи.

„Какъв видеозапис? — върти ми се в главата и ме наляга все по-силна параноя. — Какъв видеозапис?“

— Носите ли го? — пита Марино, който се е вторачил с неприкрита враждебност в Бъргър: двамата се гледат на кръв през масата и пред мен сякаш се разкрива каменна картина на гнева.

Марино става все по-мрачен. Грабва възмутен куфарчето на прокурорката и го приплъзва към себе си, все едно се кани да си присвои вещите в него. Бъргър слага ръка върху куфарчето и спира с поглед Марино.

— Капитане! — предупреждава го с тон, който не вещае нищо добро.

От гняв Марино е станал морав. Той дръпва ръка. Бъргър отваря куфарчето и насочва цялото си внимание към мен.

— Имах намерение да ви покажа записа — мери тя всяка своя дума. — Но не точно сега. Всъщност защо да не го изгледаме и сега? — Владее се напълно, аз обаче долавям, че е вбесена, когато изтръсква от кафявия плик видеокасетата. Става от стола и я пъха във видеото. — Някой знае ли как се пуска?