Обвинението

27.

В девет и половина вечерта приключваме с къщата на Брей и макар да съм уморена, дори не си мечтая да заспя. Преливам от енергия, сякаш съм пренавита. Съзнанието ми свети като огромен град вечер, още малко, и ще изпадна в треска. Не бих признала пред никого какво удоволствие е за мен да работя с Бъргър. Не й убягва нищо. Доста от видяното запазва за себе си. Успя да разпали любопитството ми. Вкусила съм забранения плод да не се придържам към строго определените ми бюрократични граници и започва да ми се услажда. Работя с мускули, до които рядко ми се налага да прибягвам, понеже Бъргър не ме ограничава в областите, където имам най-голям опит, не е тесногръда и плаха. Може би ми се иска и да ме уважава. Срещнала ме е, когато съм в най-дълбоката си дупка и към мен е предявено обвинение. Бъргър връща ключа от къщата на Ерик Брей, който няма никакви въпроси към нас. Дори не проявява любопитство, просто бърза да си тръгне.

— Как се чувствате? — пита ме Бъргър, след като потегляме. — Държите ли се?

— Държа се — потвърждавам аз.

Тя включва лампичката на тавана и с присвити очи се взира в листчето, залепено върху светлинното табло. Набира на телефона в автомобила някакъв номер и включва на високоговорител. Чува се гласът й от съобщението, което е записала на телефонния секретар, сетне тя набира кода, за да провери колко души са я търсили. Осем. Вдига слушалката, за да не ги чуя и аз. Това ме озадачава. Дали по някаква причина е искала да разбера колко са съобщенията? През следващите няколко минути съм погълната от мислите си, а прокурорката подкарва през квартала ми, както е притиснала слушалката до ухото си. Изслушва набързо съобщенията и аз подозирам, че и двете имаме един и същ припрян навик. Ако някой е прекалено многословен, просто изтривам съобщението още преди да съм го чула. Готова съм да се обзаложа, че и Бъргър прави същото. Поемаме по Сългрейв Роуд, който минава през центъра на Уиндзор Фармс, профучаваме покрай Вирджиния Хаус и Ейджкрофт Хол, огромни стари къщи в стил Тюдор, разглобени и натоварени на сандъци в Англия, а после прекарани от богати жители на Ричмънд тук по време, когато районът от край до край е принадлежал на един-единствен човек.

Приближаваме будката на пазача пред моя квартал — Локгрийн. Рита излиза и по любезното й изражение начаса разпознавам, че е виждала и друг път спортния мерцедес и жената, която го управлява.

— Здравейте — поздравява я Бъргър. — Водя ви доктор Скарпета.

Рита се навежда и просулва през отворения прозорец грейнало лице. Радва се, че ме вижда.

— Добре сте се завърнали! — възкликва и в гласа й се долавя облекчение. — Надявам се, за постоянно? Когато ви няма, нещо сякаш не е наред. Напоследък е едно такова тихо и спокойно.

— Прибирам се утре сутринта. — Наляга ме някакво двойствено чувство, дори страх, когато се чувам да изричам тези думи. — Весела Коледа, Рита! Както гледам, всички работим на Бъдни вечер.

— Какво да се прави, такъв е животът!

Продължаваме нататък, жегва ме вина. Това е първата Коледа, когато не съм се сетила да уважа по някакъв начин охраната. Обикновено пека хляб или пращам храна на нещастника, сполетян от тъжната участ да е дежурен и да седи в тясната будка, вместо да е при семейството си. Притихнала съм. Бъргър долавя, че ми е криво.

— Много важно е да ми кажете какво чувствате — изрича тя тихо. — Знам, против природата ви е, в разрез е с всички правила, които сте си наложили в живота. — Караме по улицата към реката. — Влизам ви в положението.

— Убийството превръща всички ни в егоисти — казвам й аз.

— Така си е.

— Причинява непоносима болка и гняв — продължавам. — Човек мисли само за себе си. Често съм правила статистически анализи въз основа на базата данни в компютъра, веднъж се опитах да извикам файла на жена, която бе изнасилена и убита. Натъкнах се на цели три жени с едно и също презиме и що да видя: няколко години след убийството братът на едната починал от свръхдоза, после бащата на втората се самоубил, а майката на третата загинала в пътна катастрофа. В института сме се заели с амбициозно проучване, правим анализ на това какво се е случило на близките на жертвите. Мнозина се развеждат. Други посягат към чашката или наркотиците. Страдат от душевни заболявания. Остават без работа. Сменят квартала.

— Насилието със сигурност е лъжичката катран, която съсипва кацата с мед — изтърсва Бъргър изтърканата фраза.

— Уморих се да съм себична. Ето какво чувствам — казвам аз. — Бъдни вечер е, а не съм направила нищичко за никого. Дори за Рита. А се скъсва от работа жената, работи на няколко места, понеже има да храни малки деца. Неприятно ми е. Шандон нарани мнозина. И продължава да наранява. Бяха извършени две страшни убийства, които според мен са свързани. В тях има изтезания. Връзка с международната престъпност. С продаваните на черно оръжие и дрога. Липсващи завивки. — Поглеждам към Бъргър. — Кога, дявол го взел, ще свърши всичко това?

Тя завива към алеята пред къщата ми, изобщо не се преструва, че не знае къде живея.

— Истината е, че няма да свърши скоро — отговаря ми прокурорката.

Подобно на къщата на Брей, и моята тъне в непрогледен мрак. Някой е изключил цялото осветление, дори автоматичните охранителни лампи, предвидливо скрити сред дърветата или под стрехите и насочени към земята, та дворът ми да не прилича на бейзболно игрище и да не изважда съвсем от релси съседите. Не се чувствам добре дошла. Страх ме е да вляза и да видя в какво Шандон и полицията са превърнали личния ми свят. Известно време седя и гледам прозореца, а сърцето ми се свива. Гняв. Болка. Наранена съм много дълбоко.

— Какво чувствате? — пита Бъргър, също загледана в къщата.

— Какво чувствам ли? — повтарям горчиво. — Дотук бяхме с „Piu si prende е peggio si mangia“.

Слизам от автомобила и затръшвам гневно вратата.

В свободен превод италианската поговорка гласи: „Колкото повече плащаш, толкова по-зле ядеш“. Провинциалният живот в Италия се слави като непринуден и сладък. Като неусложнен. Най-вкусните ястия се приготвят от пресни продукти и хората не скачат хапнали, не хапнали от масата, не се интересуват от неща, които всъщност не са чак толкова важни. В очите на съседите ниската ми къща е същинска крепост, снабдена с всички охранителни системи, познати на човечеството. Според мен обаче съм си построила casa colonica, причудлива провинциална къща в различните отсенки на гълъбовосивия камък с кафяви капаци, топлещи ме с ведрите трогателни мисли за хората, от които идва моят корен. Съжалявам само, че не покрих покрива с coppi, сиреч керемиди, а не с аспидни плочи, но не исках пасторалният камък да е увенчан като с гръб на червен змей. Е, не намерих материали, които да са стари, затова пък ги подбрах така, че да се сливат с пръстта.

Самата ми същност е накърнена. Осквернена е простичката красота и сигурност на моя живот. Отвътре ми ври и кипи. Очите ми се премрежват със сълзи, докато се качвам по стълбите и заставам под лампата, отвъртяна от Шандон. Нощният въздух е хаплив, облаците са погълнали луната. Май пак ще вали сняг. Примигвам и си поемам дълбоко няколко пъти от студения въздух в усилието да се поуспокоя и да отхвърля смазващите чувства. Ако не друго, Бъргър е достатъчно любезна да изчака отзад и да ми даде миг спокойствие. Пъхам ключа в секретната брава. Влизам в тъмното хладно антре и тъкмо набирам кода на алармата, когато ми хрумва нещо, от което настръхвам цялата. Щраквам осветлението и примигвам срещу металния ключ марка „Мидико“ в ръката ми, а сърцето ми бие все по-ускорено. Това е лудост. Невъзможно е. Изключено. Бъргър влиза тихо след мен. Оглежда мазилката по стените и сводестите тавани. Картините са климнали на една страна. Дебелите персийски килими са нагънати, изкривени и кални. Нищо не е върнато на мястото си. Струва ми се обидно, че никой не си е направил труда да почисти праха, с който са взимали пръстови отпечатъци, и калта, която са нанесли, но не заради това върху лицето ми се е изписало изражение, веднага приковало изцяло вниманието на Бъргър.

— Какво има? — пита тя, както посяга да разкопчае палтото си от норка.

— Трябва бързо да се обадя по телефона — отвръщам й аз.

Не казвам на прокурорката какво си мисля. Не се издавам от какво се страхувам. Не споделям всичко това, когато отново излизам от къщата, за да звънна насаме по клетъчния телефон на Марино и да го помоля да дойде незабавно.

— Всичко наред ли е? — пита Бъргър, когато се връщам и затварям входната врата.

Не й отговарям. Нищо не е наред, разбира се.

— Откъде искате да започна — напомням й, че сме дошли да вършим работа.

Помолила ме е да й покажа какво точно се е случило в нощта, когато Шандон се опита да ме убие, и двете влизаме в хола. Започвам от канапето с бяла памучна дамаска пред камината. Миналият петък вечерта седях на него и преглеждах някакви квитанции, телевизорът беше включен, но бях намалила звука. От време на време прекъсваха програмата с новини, за да предупредят за серийния убиец, представящ се като Loup-garou. Съобщаваха за вроденото му заболяване, за това, че е урод, и аз си спомням как оная вечер ми се стори едва ли не нелепо, че по един от местните канали водещият говори съвсем не на шега за мъж, висок към метър и осемдесет, със странни зъби и тяло, покрито с дълги, тънки като на новородено косми. Съветваше хората да не отварят, ако не са сигурни кой е на вратата.

— Някъде към единайсет — обяснявам на Бъргър — превключих май на Ен Би Си, за да видя последните новини, и след броени секунди алармата се задейства. От екранчето се виждаше, че има проблем около гаража, и когато от охранителната фирма се обадиха, им казах да звъннат на полицията, защото нямам представа какво точно е задействало сигнала.

— Значи гаражът ви е с аларма — повтаря Бъргър. — Защо точно гаражът? Защо според вас се е опитал да проникне точно оттам?

— Искал е да включи алармата, та да дойде полиция — повтарям каквото смятам, че се е случило. — От полицията идват. Тръгват си. После на вратата цъфва той. Представя се за ченге и аз му отварям. Който каквото ще да разправя, но тогава Шандон говореше английски, говореше го като майчин, колкото и да се правеше, че не го знае на видеозаписа с разпита. Нямаше никакъв акцент.

— Не звучеше ли като мъжа от видеозаписа? — пита прокурорката.

— Не. Изобщо не звучеше като него.

— Значи не сте разпознали гласа му на записа.

— Не — отвръщам.

— И не смятате, че наистина е искал да проникне с взлом в гаража. Навъртал се е около него колкото да задейства алармата — разпитва Бъргър и както винаги не си записва нищо.

— Съмнявам се. Според мен се опитваше да направи точно каквото вече ви казах.

— Откъде според вас е знаел, че гаражът е с аларма? — любопитства прокурорката. — Доста необичайно си е. Повечето къщи са без охранителни системи в гаражите.

— Не знам дали е знаел и откъде е разбрал.

— Могъл е да опита например някой заден вход, където алармата, стига да сте имали такава, със сигурност е щяла да се задейства. А аз съм напълно убедена — Шандон е знаел, че имате аларма в къщата. Можем да предположим — бил е наясно, че сте взели всички предпазни мерки, особено при тия убийства наоколо.

— Нямам представа какво му се е въртяло в главата — отвръщам доста троснато.

Бъргър крачи напред-назад. Спира пред зиданата от камък камина. Тя зее празна и тъмна, от което къщата ми изглежда необитаема и занемарена като дома на Брей. Бъргър насочва пръст към мен.

— Вие все пак знаете как мисли Шандон — възразява тя. — Точно както той е събирал сведения за вас, опитвал се е да разбере начина ви на мислене и навиците ви, така и вие сте правели същото с него. От раните по труповете сте научавали много за Шандон. Общували сте с него чрез жертвите, чрез местопрестъпленията, чрез всичко, което сте узнали във Франция.