Оливия Джаулс и развинтеното въображение

10.

Когато Оливия се довлече до фоайето на „Делано“, вече се смрачаваше. Тя се чувстваше като никому непонятно произведение на изкуството — мебел-тире-инсталация от кал, кръв, боклуци, водорасли и Бог знае още какво, полепнало по телесата й. Представи си се застанала на четири крака със стол или лампа на гърба. Движеше се лъкатушно към рецепцията, зрението й изневеряваше.

— Моля ви, може ли да ми дадете ключа? Оливия Джаулс, стая седемстотин и три — дрезгаво изрече тя.

— Олебожке, олебожке — забърбори момичето на рецепцията. — Ще се обадя в болницата, ще извикам Бърза помощ.

— Не, не. Добре съм, честна дума. Просто искам… ключа си и малко… малко… малко…

Обърна се, стиснала ключа, и затърси с поглед асансьора. Не можа да го види. После изведнъж красивият пиколо я крепеше, станаха двама и накрая цяла армия, облечена в бяло.

Когато се събуди, за секунда умът й беше празен, но после спомените за катастрофата наводниха съзнанието й с объркани образи: дим, метал, жега, вода и хладното усойно усещане за смърт, удавена плът, притисната към нейната. Отвори отново очи. Намираше се в болница. Всичко беше бяло с изключение на червена лампичка, която непрекъснато мигаше до леглото й. Казваше се Рейчъл Пиксли и беше на четиринайсет години, лежеше в болничното легло, взираше се в зебрата на пресечката, докато излизаше от магазинчето за вестници с пакетче бонбони и брой на „Космополитън“. Тичаше да настигне родителите си. Последва писък, скърцане на гуми. Затвори очи, сети се за жената, която беше видяла по телевизията след срутването на кулите-близнаци, дебела жена от Бруклин. Беше изгубила син и думите й бяха горчиви. После каза: „Досега вярвах, че винаги бих искала отмъщение — око за око, но сега си мисля само: Как може светът да бъде толкова… жесток?“ Гласът й се пречупи на „жесток“.

Следващия път, когато се събуди, Оливия осъзна, че не е в болница, а в „Делано“, а червената мигаща лампичка не беше монитор, а сигнал, че има съобщение на телефона.

После от рецепцията на хотела, от доктора, от Кейт, никаква вест повече от Пиер. Пак Кейт. После Бари.

Опипа наоколо за дистанционното, пусна телевизора на CNN и се облегна на възглавницата.

„А сега още новини за «През океани» в Маями. С нарастването на броя на жертвите разследващите катастрофата на място започват да твърдят, че експлозията може би е причинена от подводница, вероятно строена в Япония, натоварена с експлозиви. Подводницата може да е била управлявана от терористи-камикадзе. Повтарям, съществуват признаци, че ужасната експлозия на «През океани» може да е била дело на терористи-камикадзе.“

Отдолу вървеше текст: „Експлозията на «През океани»: 215 загинали, 189 ранени, 200 изчезнали. Обявена е тревога първа степен за терористичен акт.“

Измъкна се тромаво от леглото, отиде схванато до отворения на писалището лаптоп и натисна един клавиш. Нищо. Взираше се неразбиращо. Беше включен в мрежата, както го бе оставила. Но не беше изключвала програмата. Беше я оставила да заспи, както правеше винаги. Би трябвало да се появи на екрана при едно докосване на клавиша.

Като се стараеше да не обръща внимание на болката в ръката и във всичките си стави, тя вдигна пердетата, примижа от избухването на бялата светлина и огледа стаята. Отиде до гардероба, прерови дрехите си, после отвори сейфа и провери съдържанието му. Взе чантичката „Луи Вютон“. Кредитните й карти си бяха на мястото, оборудването за оцеляване, визитките, улови се за дъската на един рафт, за да спре да се олюлява — списъкът с гостите беше изчезнал. Списъкът на гостите, който беше задигнала от купона.

Завлече се в банята, вдигна телефона до тоалетната чиния и се обади на рецепцията.

— Обажда се Оливия Джаулс.

— Как сте, госпожице Джаулс? Имате много телефонни обаждания. Лекарят ни каза да му се обадим веднага щом… Не, госпожо. Не бихме позволили на никого да влезе в стаята ви освен на персонала. Камериерката, естествено, е почистила, но…

Погледна се в огледалото. Косата й стърчеше на една страна като грива. Посегна към четката. От нея висеше един-единствен много дълъг черен косъм.

— На камериерката е, глупачке.

Оливия седеше на пода на банята, притискаше слушалката към ухото си и слушаше гласа на Кейт.

— Но защо ще ползва моята четка? — прошепна Оливия.

— Е, знаеш как става, поглеждаш се в огледалото, косата ти е поразчорлена. И камериерките имат достойнство.

— Но да изключи компютъра?

— Може погрешка да го е измъкнала от мрежата.

— Ако се беше изключил, защото някой е измъкнал кабела, при включването му щеше да излезе съобщение: „Последния път компютърът ви не е бил изключен правилно.“

— Оливия, ти си изтощена и в шок. Върни се в леглото, поспи още и се прибирай. Вероятно ще откриеш списъка на гостите в джоба си.

— Кейт, аз нямах джобове.

— Никой няма да влиза с взлом в чужда стая, за да краде списъци с гости на някакъв купон. Лягай да спиш.

Погледът й попадна върху роклята, която беше носила на купона, просната върху стола, където я беше захвърлила, като я съблече. Хубава работа, джоб. Само че… О! Всъщност, припомни си притеснена тя, чантичката имаше джоб. Е, по-скоро украса, приличаща на джоб. Взе я отново. Списъкът на гостите беше там, пъхнат на сигурно място в джобообразната украса.

Седна на писалището и отпусна глава върху ръцете си. Чувстваше се разстроена, изтощена, уплашена и самотна. Искаше утеха. Искаше да прегърне някого. Посегна към визитката на писалището и набра един номер.

— Здрасти.

Беше женски глас, леко провлачен като на Западното крайбрежие.

— Може ли да говоря с Пиер?

— Пиер го няма. Кой го търси?

Отмятащата косите си Сурая.

— Оливия Джаулс. Трябваше да се срещна с него тази сутрин, но…

— Да, разбира се. Искате ли да му оставите съобщение?

— Само… ъъъ… кажете му, че искам да се извиня, задето изпуснах срещата ни. Бях долу на пристанището, когато „През океани“ избухна.

— Да. Боже. Неприятна работа.

Неприятна?

— Той ще се върне ли по-късно?

— Не, наложи се да напусне града.

В тона й имаше нещо странно.

— Напуснал е Маями? Днес?

— Да. Отвори му се спешна работа в Лос Анджелис. Пробни снимки за филма. Искате ли да му оставите съобщение?

— Просто му кажете, че съм се обаждала и че… ъъъ… съжалявам за срещата. Благодаря.

Оливия затвори телефона и седна на ръба на леглото със стиснат силно в юмрук край на чаршафа, вперила невиждащ поглед в стената. Мислеше за снощи: Ферамо се навежда към нея на покрива, когато му каза, че ще пише за „През океани“ и че сутринта има среща с Едуард и Елси.

„Не мисля, че идеята е добра — дъхът му на бузата й, — защото се надявам утре сутринта да закусваш… с мен.“

Вдигна телефона и се обади в „Елан“.

— Имоджен? Оливия е. Добре съм. Слушай, бих искала да прескоча до Лос Анджелис и да напиша материала за кандидат-звездите. Веднага. Колкото може по-скоро. Осигури ми билет за първия самолет.

Когато Оливия хвърли поглед надолу към Аризона, слънцето залязваше и оцветяваше в червено пустинята. Огромната цепнатина на Големия каньон вече тънеше в мрак. Замисли се за всички пустини, над които беше прелитала — в Африка, в Арабия и за всички неща, които беше видяла. Мислеше и за тази асиметрична война, внезапно докоснала живота й, и за начина, по който беше възникнала от пясъците, от историята, от пренебрежението и обидите — истински и въображаеми, които не можеха да бъдат премахнати от армии или гръмки заплахи. И се попита: Дали Пиер Ферамо знаеше, че онзи кораб ще хвръкне във въздуха, когато я целуна снощи?