Оливия Джаулс и развинтеното въображение

3.

Петдесет и осем минути по-късно изскочи задъхана от асансьора, изстъргана и лъсната. Пред фоайето се точеше опашка от бели лимузини с надути клаксони, чийто край се губеше към хоризонта на авенюто. Хотелските биячи бяха в стихията си — надуваха се в минималните си бели шорти и говореха нещо в радиостанциите с важността на агенти от ФБР. Две момичета с огромни гърди и без ханшове позираха върху червения килим с отчаяни усмивки. Приличаха на извратени хибриди между мъже и жени — горната им част беше пищно женска, а долната — на подрастващ юноша. Заемаха странно еднакви пози в профил пред святкащите фотоапарати — единият крак пред другия, телата насилени във формата на S, сякаш се опитваха да повторят диаграмата от списание „Инстайл“ или страшно им се ходеше до тоалетната.

Върху масата за поздрав на гостите се издигаше внимателно подредена пирамида от тубичките, използвани от Деворей — „Creme de Phylgie“, които имаха крайно хирургически вид — чисто бели с чисто зелени надписи. Оливия даде името си, взе един от гланцовите комплекти с рекламни материали и тръгна към шумната гмеж, зачетена в тях, потърсваща се от списъка с гнусно звучащи водорасли и морски твари, от които бил създаден кремът.

Жена в черен костюм с панталон властваше над всичко наоколо, залепила на лицето си малко стряскаща, озъбена усмивка, като гримаса на гневна маймуна.

— Здрасти! Ти си Оливия, нали? Мелиса от рекламния отдел на „Сенчъри“. Добре дошла. Как мина полетът над океана? Какво беше времето в Лондон? — Тя заизбутва Оливия към терасата, сипейки нелепи и непрестанни въпроси, без да млъкне, за да чуе отговора. — Доволна ли си от стаята в хотела? Как е Сали от „Елан“? Ще я поздравиш ли от мен?

Излязоха на терасата. Целият моден и префърцунен свят на Маями беше изкусно подреден около избрани мебели с погрешни размери и се изливаше по стълбите надолу в градината, където около осветения тюркоазен басейн бяха нахвърляни тапицирани в бяло кресла, гигантски настолни лампи и бунгала за преобличане.

— Опитвала ли си мартинито „Деворей“? Получи ли информацията за готвача, който е приготвил специалитетите тази вечер?

Оливия остави Мелиса да бърбори до нея. Имаше обичай да не обръща внимание на досадниците с надеждата час по-скоро да си свършат работата и да отбръмчат. Нощта се спусна с тропическа внезапност. Пейзажът бе осветен от запалени факли, а зад тях бе океанът, чийто прибой се чуваше в мрака. А може, помисли тя, да е развален климатик. В цялото празненство имаше нещо особено. Всичко наоколо беше напрегнато и под контрол, също като Мелиса. Вятърът носеше информационни материали и салфетки, вдигаше рокли и разваляше прически. Имаше хора, които бяха съвсем не намясто — те се движеха наоколо и прекалено настойчиво оглеждаха Веселите Купонджии. Концентрира се върху една групичка в далечния ъгъл, като се опитваше да разбере що за хора са. Жените бяха от типа актриси-тире-манекенки — дълги коси, дълги крака, къси рокли. Мъжете бяха по-трудни за разгадаване: тъмнокоси, смугли, с висок процент на мустакатите — можеха да бъдат от испанската или индийската раса. Старателно демонстрираха колко са богати, но някак си не го правеха както трябва. Приличаха на реклама на магазина „Дебънъм“ в списание за дома.

— Ако ме извиниш, има един човек, на когото трябва да обърна внимание. Я виж, ето я и Дженифър…

Мелиса се отдалечи, без да спира да говори, и заряза Оливия сама.

В продължение на един изплувал от миналото момент тя изпита остатъчни чувства на несигурност. Стъпка ги, сякаш бяха хлебарка. В миналото Оливия наистина мразеше да ходи по празненства. Беше прекалено чувствителна към сигналите, излъчвани от хората, за да преживее някоя сбирка ненаранена. Обичаше да води смислени разговори, а не да преживява тъпи, неискрени моменти, плюс това, че така и не усвои изкуството да плува от една групичка гости към друга. В резултат прекарваше цели вечери, като се чувстваше или обидена, или груба. Но някои драматични събития я накараха да реши да не дава пет пари за нищо. С течение на времето беше изтрила напълно всички женски нагони да поставя под въпрос фигурата си, външността си, мястото си в живота или въздействието си върху околните. Наблюдаваше, анализираше и се приспособяваше към кодекси на поведение, така както ги виждаше, без да допуска да й влияят или да компрометират идентичността й.

Едно от любимите й Житейски правила гласеше: „Никой не мисли за теб. Всички мислят за себе си, също като теб.“ Това правило беше неоценимо за празненства. То означаваше като подтекст, че никой не я наблюдава и поради това никой няма да я съжалява. Например никой не я смяташе за Оливия Джаулс Самотницата, понеже беше дошла сама. Или още по-лошо, за Рейчъл Пиксли Самотницата.

Никой нямаше да каже: „Рейчъл Пиксли, името ти не фигурира в «Пълен указател на жителите на Уърксоп». Напусни моментално хотел «Делано» и върви в Пощенския хотел на отклонението за Нотингам.“

Когато Рейчъл Пиксли беше обикновена ученичка, обитаваща градчето Уърксоп с двамата си родители, прибираща се за чай в топлия си дом, честичко си мислеше колко ли е славно да си сираче като Дивата Алона в „Бънти“ или „Манди“ — сираче, което беше диво и свободно и препускаше без седло на коня си по плажа. Дълго след случилото се беше убедена, че то е наказание за тази нейна фантазия.

Когато Рейчъл беше на четиринайсет години, майка й, баща й и брат й бяха прегазени от камион на пешеходна зебра. Рейчъл, която се беше замотала да си купува бонбони и списание, видя всичко. Беше оставена на грижите на неомъжената си леля Моника, която гледаше котки и по цял ден четеше вестници по нощница. Апартаментът й миришеше на нещо неописуемо и ужасно, но въпреки цигарената пепел, която я покриваше като сняг и ексцентричните й и несръчни опити да си слага червило, леля Моника беше красива и с блестящ ум. Беше учила в Кеймбридж и все още прекрасно свиреше на пиано — стига да не беше пияна. Свиренето на пиано в пияно състояние, както научи Рейчъл по време на престоя си у леля Моника, беше като да шофираш пиян — нежелателно и дори престъпно.

В училище Рейчъл имаше приятел, който беше само няколко години по-голям, но изглеждаше много по-възрастен от всички. Баща му беше нощен пазач и маниак. Роксби не беше особено хубав, но беше самостоятелен. Нощем работеше като бияч в „Ромео и Жулиета“. А когато се прибираше, защото по онова време двамата с Рейчъл бяха заживели заедно в стаичка над китайското погребално бюро „Хао Уа“, имаше навика да сяда пред компютъра и да инвестира приходите си от биячеството в ценни книжа и акции.

Рейчъл, която винаги беше имала разбиране за парите като за нещо, което се печели с труд в съвсем малки количества, първоначално не възприемаше идеята да се печелят пари от пари. „Парите не купуват щастие — беше й повтарял отруденият й баща. — Ако работиш усилено и си честна и любезна, нищо не може да те застраши.“ Но за него това не се оказа вярно. Беше го прегазил камион. Затова Рейчъл пое по пътя на Роксби, започна да работи всяка събота и неделя в супермаркета на Молисън и поемаше вечерни смени след училище в магазинчето на едно пакистанско семейство на ъгъла, а парите инвестираше той. Когато навърши шестнайсет, й връчиха застраховката „Живот“ на баща й. Разполагаше с двайсет хиляди лири за инвестиране. Беше началото на осемдесетте години. Скоро щеше да стане ако не богата, то поне финансово независима жена.

Когато навърши седемнайсет, Роксби обяви, че е гей и се премести в квартала с каналите на Манчестър. А Рейчъл, писнало й от ударите, които се стоварваха един след друг върху нея, сериозно се замисли за живота. Беше виждала по-големите сестри на приятелките си, сияещи и триумфиращи, фукащи се с миниатюрните годежни диамантчета на безименните си пръсти, прекарващи месеци, погълнати от булчински рокли, цветя и планиране на сватби, само за да ги види след две години в супермаркета дебели, съсипани и изтормозени, бутащи бебешки колички в дъжда, оплакващи се, че са бити, унижавани или изоставени. И си каза: „Никога“. Започна с името си. „Оливия“ звучеше стилно. А звучността на думата „Джаулс“ бе единственото, което си спомняше от часовете по физика. „Разполагам единствено със себе си — мислеше тя. — Ще се изградя като личност. Вече няма да ми пука от нищо. Ще бъда отговорна и за доброто, и за лошото, което ми се случва. Ще стана известна журналистка или изследователка и ще постигна нещо значимо. Ще потърся в тоя шибан свят малко красота и вълнение и ще си прекарвам дяволски добре.“

„А тук — мислеше Оливия Джаулс, облегната на една колона в «Делано» — е много по-красиво и вълнуващо, отколкото в Уърксоп. Никой не те наблюдава, просто се отпусни на течението и се наслаждавай.“ Но напук на Житейските правила някой я наблюдаваше. Докато продължаваше да разглежда празненството, две очи за миг срещнаха нейните, натоварени с дълбок интерес, а после се отместиха. И тя отмести поглед, но веднага погледна пак. Мъжът стоеше сам. Беше мургав и с доста аристократичен вид. Носеше костюм, който беше малко прекалено черен и риза малко прекалено бяла, прекалено баровска за „Делано“. И все пак нямаше вид на баровец. Излъчваше някаква неподвижност. Извърна се и внезапно очите му отново се срещнаха с нейните с онова вълнуващо, неизречено послание, което понякога се предава на разстояние и гласи: „И аз искам да те чукам.“ Нищо повече не беше нужно, само един поглед. Нямаше нужда от флиртове, от маневри, от разговори. Само този миг на разпознаване. След това оставаше единствено да се следват стъпките, като в танц.

— Всичко наред ли е? — Беше хиперактивната жена от рекламата. Оливия осъзна, че се взира похотливо в пространството и се сети, че до утре трябва да пише статия и е най-добре да се залови с нея. — Има много хора, с които държа да се запознаеш — продължи Мелиса и започна да развежда Оливия наоколо. — Хапна ли нещо? Чакай да видя дали има хора, с които ще можеш да си поговориш. Запозна ли се с Деворей?

Като пропъди решително всички мисли за чукане с чужденци, Оливия насочи внимание към работата си да събира мнения. Всички искаха да бъдат цитирани в британския „Елан“ и промоцията беше прекрасна стръв. След около час, час и нещо беше събрала изказвания за крема за лице от Деворей, Крис Блакуел — директора на „Делано“, неколцина красиви мъже, за които подозираше, че могат да се вземат под наем, човека, който съставяше списъка в „Тантра“, рекламния агент на Майкъл Корс и П. Диди. Беше повече от достатъчно за печалната колонка, каквато неминуемо щеше да се окаже описанието на събитието в „Елан“. Зае се със статията за „Сънди Таймс“, вече озаглавена „Страхотният Маями“ и бързо запълни тефтера си с бабата на една от манекенките, която живяла на Южната крайбрежна ивица двайсет години преди пак да излезе на мода, с полицай, който твърдеше, че бил на местопрестъплението при убийството на Версаче и очевидно лъжеше и — гвоздея — с бившата чистачка на Джани Версаче. Оливия дори успя да си осигури няколко минути с Джей Ло, която й каза няколко думи. Беше направо наелектризираща — сияеща кожа, страхотен глас, а обноските й бяха юбер-яки. За секунда на Оливия й се прииска да бъде Джей Ло, но веднага се усети и се озапти.

— Оливия? — По дяволите, пак Мелиса. — Мога ли да ти представя създателя на „Creme de Phylgie“ на Деворей? Макар че, разбира се, Деворей лично подбра съставките му.

Оливия издаде странен звук. Беше мъжът, който я бе наблюдавал. Представляваше неустоима смесица от душевна мекота и сила — фини черти, правилен нос, красиви извити вежди, хлътнали кафяви очи.

— Това е Пиер Ферамо.

Остана разочарована. Името звучеше като изписан със златни букви етикет, прикрепен към свръхскъпа вратовръзка в безмитния магазин на някое летище.

— Госпожице Джаулс.

Носеше нелепо огромен златен часовник, но дланта му беше по-грапава, отколкото очакваше, а ръкостискането — силно.

— Приятно ми е — отвърна тя. — Поздравления за крема. Наистина ли съдържа морски плужеци?

Той не се засмя, а светна.

— Не самите плужеци, а само тяхна есенция — мазнина, която отделя кожата им.

— Звучи като нещо, което по-скоро бих искала да изтрия от себе си, отколкото да се намажа с него.

— Нима? — Той вдигна вежди.

— Надявам се да не го напишеш в статията си — изчурулика Мелиса със звънлив смях.

— Сигурен съм, че госпожица Джаулс ще напише материала си безкрайно изкусно и елегантно.

— Безкрайно — отсече тя и вирна брадичка. Настъпи извънредно напрегната пауза. Мелиса местеше поглед от единия към другия, после започна да каканиже.

— Я виж, тя си тръгва. Ще ни извиниш ли? Пиер, искам да поздравиш една от специалните ни гостенки, преди да си тръгне.

— Много добре — уморено изрече той и прошепна на Оливия: — Морски плужеци, и то какви.

Мелиса запозна Оливия с още от клиентите си: двама членове на момчешка група, наречена „Брейк“, чието лого беше сърфингът и които имали „излъчване на нещо средно между «Бийч Бойс» и «Рейдиохед».“ Оливия не беше чувала за такъв състав, но момчетата бяха сладки. Под изрусените от сърфинга коси лицата им представляваха пленителна смес от слънчев загар и акне. Слушаше ги как бърборят за кариерата си с нервно хихикане, подчертаващо крехкото лустро на отегчената им нахаканост.

— Ще се пробваме в този нов филм? Със сърфистите? — Странните им въпросителни интонации сякаш подсказваха, че човек, стар като Оливия, едва ли знае значението на думи като „филм“ или „сърфисти“. — Така ще подпомогнем популярността на нашата песен в албума?

„Какви сладурчета“, мислеше си тя. Два хита и всички щяха да ги забравят, само че те не го знаеха. Изпита желание да им даде някои майчински съвети, но вместо това само слушаше и кимаше, като наблюдаваше с крайчеца на окото си Пиер Ферамо.

— Оня там май е продуцентът? На филма? — прошепна едно от момчетата.

— Сериозно?

Всички гледаха как Ферамо величествено пристъпва към тайнствена на вид група от смугли мъже и манекенки. Движеше се грациозно, лениво, почти като сомнамбул, но излъчваше усещането за огромна дремеща сила. Напомняше й за някого. Групата се раздели като Червено море, за да го приеме, сякаш беше някакъв гуру или Бог, а не производител на кремове-тире-продуцент-тире-кой-знае-какво. Отпусна се грациозно на един стол, кръстоса крака и разкри ивица гол крак, тънки копринени чорапи и черни, огледално лъснати обувки. Една двойка, близо до групата, стана и освободи канапе.

— Защо не седнем по-близо? — попита Оливия и кимна към празните места.

Канапето беше безумно огромно и Оливия и сърфистите почти трябваше да се покатерят върху него, а после или, кажи-речи, да легнат, или да седят като деца, клатушкащи недостигащите си до пода крака. Ферамо вдигна поглед, когато тя седна, и вежливо й кимна. Оливия усети как пулсът й се ускорява и извърна поглед. Започна да диша бавно и да си припомня уроците по гмуркане: просто не спирай да дишаш, дишай дълбоко, не губи самообладание.

Обърна се пак към момчетата, кръстоса крака и опъна с ръка роклята върху бедрото си. Навлажни устни, засмя се и за секунда си поигра с кръстчето от диаманти и сапфири, което висеше на врата й. Усещаше погледа му върху себе си. Вдигна клепачи, готова да погледне право в тези проникновени тъмни очи. О! Пиер Ферамо се взираше в деколтето на висока, неприлично красива индийска манекенка, седнала от другата му страна. Каза й нещо и двамата се изправиха, той я прегърна, като ръката му легна на ханша й, и я насочи далеч от масата. Оливия погледна едно от пъпчивите момчета и глупаво се закиска. То се наклони към нея и прошепна:

— Много си готина. — И изрисува малко кръгче с върха на пръста си върху бедрото й. Тя се засмя с дълбокия си, гърлен смях и затвори очи. Отдавна не й се беше случвало.

Насред терасата Пиер Ферамо чу смеха на Оливия и вдигна глава като животно, надушило следа. Обърна се към Мелиса, която се мотаеше до лакътя му и й прошепна няколко думи, после продължи достолепното си придвижване към фоайето. Високата индийска манекенка с копринените коси беше до него.

Докато отпиваше от ябълковото си мартини, Оливия се мъчеше да се сети на кого й прилича Ферамо — хлътналите очи, излъчването на интелигентност и сила, ленивите движения.

Усети, че някой я докосва по лакътя и се стресна.

— Оливия? — Клетата Мелиса. — Господин Ферамо би желал да присъстваш на купона в тесен кръг, който организира в апартамента си утре вечер.

Оливия едва си пое дъх. Косъмчетата по врата и ръцете й настръхнаха. Изведнъж разбра на кого й прилича Ферамо. На Осама бин Ладен.

— Добре — отсече тя храбро и решително, а погледът й ужасено обикаляше из залата. — Ще дойда.

Мелиса я изгледа особено.

— Все пак ще бъде най-обикновен купон.