Оливия Джаулс и развинтеното въображение

58.

Скот Рич нито промени изражението си, нито свали очи от публиката. Просто дръпна Оливия в сенките на вратата и зашепна:

— Откъде знаеш? Кажи ми тихо.

— Беше в пещерата. Бяха разрязали един „Оскар“ на две и го бяха издълбали по средата.

— Сигурна ли си?

— Е, беше малко трудно за гледане, но… напълно съм сигурна. А на Каталина той ми показа „Оскар“-а, който си беше купил.

— О, Боже — рече Скот и заоглежда публиката, където бяха разпръснати златните статуетки, стиснати нежно в ръцете на притежателите си.

— Колко са раздадени досега? Петнайсет? Двайсет? Господи!

Избута Оливия през вратата и тръгна бързо по коридора, извадил мобилния си телефон, и мислеше на глас, докато Оливия подтичваше след него.

— Трябва да е С4. Това е единственият експлозив, който е достатъчно стабилен. По петстотин грама С4 във всяка с таймер, запечатан в някаква метална сплав. В определен момент са сменили експлозива. Вероятно дори не са пуснали кучета да проверят статуетките. А дори да са, в зависимост от веществото, което са поставили вътре, кучетата може да не са го усетили. Ало? Централният контрол ли е? Скот Рич, ЦРУ Дайте ми шефа на полицията. Много е важно.

С Оливия по петите той тръгна да излиза забързано от сградата в обратна посока по червения килим, като размахваше картата си.

— Ало? — извика. — Том, Скот Рич е. Имаме сведение. Линията е подсигурена, нали? Добре, слушай: „Оскар“-ите са били подменени. Те са устройствата. Те са бомбите. — На отсрещната страна настъпи секунда пауза. После Оливия пак чу гласа. — Знам. Разполагаме тук с агент — рече Скот. — Тя си припомни, че е видяла разрязана статуетка в скривалището на Ал Кайда в Суакин. Какво? Да, знам, знам. Но какво да правим?

Докато бързаха, умът на Оливия работеше светкавично. Изведнъж го прекъсна.

— С кого разговаряш? — прошепна тя. — Поискай името на компанията, която транспортира „Оскар“-ите.

След секунда чу отговора.

— „Сигурност“.

— „Сигурност“! Това е компанията, в която работи Травис Бранкато! Помниш ли? Многопластовият актьор-тире-управител-на-начина-на-живот с вълчите очи. Онзи, който уж беше написал сценария? А когато не пишеше, им работеше като шофьор.

Скот замига срещу нея и отлепи слушалката от ухото си.

— Добре, Оливия, обади се в централата — рече той. — Кажи им каквото знаеш и ги накарай да го вкарат в стаята за разпити. — Върна се на телефона. — Том, следата се потвърждава. Трябва да действаме. Да, вървим към теб. Виждам микробуса, ще бъдем след две минути.

— Не трябва ли веднага да спрат церемонията и да изкарат всички навън? — попита Оливия и погледна часовника си, докато чакаше да я свържат: още двайсет и осем минути до края на предаването по телевизията.

Скот поклати глава и се намръщи, без да спира да говори. Свързаха Оливия, тя им разказа всичко и им нареди да отидат в центъра за разпити и да притиснат Травис Бранкато, като вмъкна и някои полезни намеци как да го накарат да проговори.

Наближаваха големия бял микробус на командния пост. Скот изключи телефона и погледна към Оливия.

— Добре. Гледката няма да е приятна. Искаш ли да се махнеш оттук и да се прибереш?

— Не.

— Добре. Тогава се върни там — рече той и кимна към залата. — Ако статуетките са с таймери, можеш да се обзаложиш, че ще видиш някой притеснен човек на Ал Кайда сред публиката със съоръжение, което може да изключи таймерите и да детонира незабавно бомбите. Вероятно е клетъчен телефон или много голям часовник. Ако той усети някакъв опит да се спре церемонията, да се изнесат „Оскар“-ите или да се евакуира театърът, вероятно веднага ще гръмне всичко, включително и себе си. Просто продължавай да се оглеждаш за някого от антуража на Ферамо или човек, който се държи подозрително. Той вероятно ще се поти, ще е друсан и положително ще е много уплашен, че ще умре. Трябва да се откроява сред групите актьори, които се правят, че приемат елегантно загубата си.

— Освен ако не е актьор.

— Просто действай — отсече той и тръгна към микробуса. — А, и още нещо. Ти кога би го взривила на тяхно място?

— Най-добър филм — каза тя. — Точно преди края. Той си погледна часовника.

— Разполагаме с около двайсет и пет минути.

Щом влезе в театъра, Оливия започна тихичко да повтаря мантрата си: Без паника, спри, дишай, мисли; без паника, спри дишай, мисли, по един задъхан, паникьосан начин. Тръгна покрай страничната пътека, разглеждаше ред подир ред, молеше се на каквато и божествена сила да се намираше горе: Моля те, моля те, който и да си… помогни ми само този път и никога вече няма да те моля за нищо, обещавам. Осъзна чувствителното нарастване на присъствието на хората от сигурността, които се вмъкваха в залата и се нареждаха покрай стените. Тук-там сред публиката виждаше да проблясват златните награди, всяка от които беше тиктакаща бомба със закъснител, притисната до обсипана с пайети гръд или нежно предавана от една знаменитост на друга.

Антъни Мингела отваряше плика за най-добър режисьор.

— Печели Тим Бъртън за „Джак Тар от Бушландия“.

Бъртън стана, перчемът му падаше върху дебелите синкави стъкла на очилата му, докато той излизаше от реда си. Оливия тръгна бързо надолу по пътеката между редовете към него, без да обръща внимание на странните погледа, прегърна го през врата, сякаш му беше импресарио от петнайсет години, показа му картата си и прошепна:

— ЦРУ Голям проблем. Моля, говорете колкото можете по-дълго.

Той срещна погледа й, видя колко е уплашена и кимна.

— Благодаря — прошепна тя. — Удължете списъка с благодарностите колкото можете.

През тълпите на булевард Холивуд премина тръпка, когато видяха белите микробуси на противобомбения отряд на лосанджелиската полиция бясно да изминават двете преки между командния пост и театъра. Все още нераздадените „Оскар“-и бяха изнесени и сменени с други. Списъците с гости, списъците на персонала и списъците на допълнително получилите пропуски бяха преглеждани най-щателно. Полицаите се разположиха, готови да вземат „Оскар“-ите от спечелилите ги в публиката възможно най-дискретно, веднага щом чуеха командата. Но в командния пункт цареше тих хаос, докато шефовете на лосанджелиската полиция, на пожарната, на ФБР, на охранителните фирми и Скот Рич обсъждаха невъзможните поредици от непредвидими рискове и решения.

Един опит за изземване на „Оскар“-и от получателите им, колкото и тихомълком да беше направен, можеше да накара човека на Ал Кайда да предизвика детонация. Спирането на церемонията можеше да доведе до същото. Пък и евакуирането на зала с три хиляди и петстотин души би отнело почти цял час. Вкарването на противобомбените отряда с цялата им мощ неизбежно щеше да се разбере от публиката и да създаде не по-малка паника, която положително щеше да стигне до съзнанието на човека с пръст върху бутона. Някой предложи газ.

— Да бе, той свърши страхотна работа в Москва — промърмори Скот.

— На съвестта ни ще тежат три дузини световни знаменитости, глътнали езиците си — отбеляза човекът от ФБР.

И така, церемонията продължаваше. Разполагаха с двайсет минути за осемнайсет метални бомби, пръснати из публиката, които можеха да взривят Академичните награди до небето пред очите на цял свят. Но тези, които я познаваха, допускаха, че това като нищо можеше да е само проява на развинтеното въображение на Оливия Джаулс.

На сцената Тим Бъртън изнасяше представлението на своя живот.

— Как мога да премълча за помощник-оператора, който освен всичко останало прави страхотен чай от лайка, и то не от онзи в пликчетата…

В специалната зала за разпити в ЦРУ доскорошните стъписващи леденосини вълчи очи на Травис Бранкато бяха по-скоро като на пияница след тридневен запой. Косата му бе чорлава, брадичката — забита в гърдите. Ръката на разпитващия беше вдигната да го удари отново, но не стигаше до никакъв резултат. В стаята се появи жена и му подаде бележка с предложението на Оливия как да накарат Травис да проговори. Разпитващият спря, за да я прочете, после се наведе над ухото на Бранкато.

— Шефовете на всички холивудски студиа присъстват на тази церемония. Ако изплюеш камъчето, ще бъдеш техен спасител. Ако не, кракът ти повече няма да стъпи в този град.

Главата на Бранкато рязко се изправи, той наостри уши.

— Не съм направил нищо — изломоти. — Трябваше само да оставя микробуса отключен за двайсет минути на паркинга. Нищо друго не съм правил, човече. Мислех, че Ферамо просто иска някой „Оскар“ за себе си.

На сцената все по-нещастно изглеждащият Бъртън полагаше неимоверни усилия.

— Говоря сериозно — редеше той, — колко от нас наистина се спират, за да погледнат часовника? Надявам се счетоводителят ми Марти Райе да го прави, защото, доколкото знам, заплащането му е почасово…

Докато Скот Рич отиваше зад кулисите, един мъж притича покрай него с четири „Оскар“-а под мишница. Носеше фланелка с надпис: „Ако ме видите да тичам, бягайте.“ Скот изпълни съвета и към него се присъедини мъж, носещ още „Оскар“-и, но в пълно защитно облекло — тъмнозелен четирийсеткилограмов костюм, облицован с обемисти керамични, устойчиви на ударна вълна плочки и маска, охлаждана с въздух. Излязоха бързо през задния вход на сградата, където районът около белия микробус на противобомбения отряд беше отцепен.

— Джо — извика Скот, като зърна загрубял, помъдрял на вид мъж със сивееща коса и очила. — Прегледа ли вече някоя?

Беше Джо Перос, ветеран на противобомбения отряд от двайсет и две години, а сега негов шеф.

— Да — мрачно рече Джо. — Вътре има петстотин грама С4 с таймер „Касио“. Мъчим се да го отворим от разстояние.

— Ще изнесеш ли останалите или ще ги взривиш тук? — запита Скот. — Ако вътре в залата чуят какво става…

— Да, това е щекотливият фактор — отбеляза Джо. — Но по някакви щастлива случайност разполагаме с контейнер.

Посочи към двуметровото стоманено кълбо, което техниците увиваха с противобомбени одеяла в каросерията на един камион.

— Ще гръмнем тук пет-шест, без публиката да усети.

— Пусна ли екип вътре да търси човека с детонатора? — каза Скот и кимна към залата.

— А ти как мислиш?

— Чудесно. Влизам вътре — отсече Скот. — Обади ми се да ми съобщиш лошата новина, когато откриеш за колко часа е нагласен таймерът.

Тим Бъртън бистреше минали събития от живота си.

— Нищо на този свят не би било възможно без братовчед ми Нийл, който ми позволяваше да си играя с неговите картинки за оцветяване през ваканциите. Благодаря ти, Нийл, това е за теб. И накрая моята първа учителка по изкуство — побелялата дама с душа на Пикасо. Как беше името й? Госпожа… Ланкода? Свобода? Почакайте, ще се сетя след секунда…

Оливия се криеше в сянката на една врата и стиснала в ръка новопридобития пропуск на заемаща места, използваше миниатюрния бинокъл да разгледа редовете на балкона. Никаква позната физиономия. Никой не се държеше по-странно от общоприетото за церемония на „Оскар“-ите. Музиката засвири. Забеляза облекчението по лицето на Бъртън, който отчаяно се препъваше към кулисите и като срещна погледа му, му направи знак с вдигнат палец.

По време на ръкоплясканията звездите започнаха да се връщат масово по местата си. Оливия наблюдаваше как отговорничката на заемащите местата направлява подчинените си към възловите незаети места. Оставаха им по-малко от петнайсет минути. Когато Бил Мъри излезе да представи наградата за най-добра актриса и всички очи се впериха в сцената, видя един охранител да се навежда към носител на „Оскар“ на пътеката вляво от сцената. Вероятно им беше дадена заповед да ги изведат. Оливия хвърли последен отчаян оглед към централните столове — и ето! Познато лице — русо момиче с огромна коса, силен молив за устни и пневматични гърди, изхвръкнали от оскъдна сребриста рокличка. Беше Деми, бившата най-добра приятелка на Кимбърли от купона в Маями. Тъкмо сядаше по средата на реда, а от врата й висеше пропуск на заемаща места. Настани се до тъмнокос младеж. Оливия го позна — беше същият, който се измъкна с раздърпани дрехи от гардеробната заедно с Деми, когато си тръгваше от панорамния апартамент на Ферамо в Маями. Той се потеше. Очите му бясно се стрелкаха из залата. Беше забелязал как охранителят излиза с „Оскар“ и дясната му ръка нервно блуждаеше около лявата китка. Оливия бързо набра номера и зашепна в мобилния телефон.

— Скот, мисля, че го засякох. На местата вдясно от сцената, десети ред, вдясно от Ракел Уелч.

Започна да се придвижва по пътеката към младежа и Деми, кръвта пулсираше в ушите й.

Точно в този миг откъм страничната врата пред нея се появи Брад Пит и се облегна на стената, свеж като краставичка. Брад Пит! Страхотно. Оливия пренебрегна леко учуденото му изражение, когато се приближи към него.

Показа му новата си карта от ЦРУ и го дръпна назад в сянката зад вратата.

— Трябва да направите, каквото ви кажа — прошепна тя. — Направете точно каквото ви кажа.

Той успокояващо я погледна в очите.

— Момичето в сребристата рокля — продължи да шепне тя, застанала на пръсти, за да стигне до ухото му. — Руса коса на кок, на две места вдясно от Ракел Уелч. Видяхте ли я? Накарайте я да напусне мястото си и да излезе с вас.

— Готово.

Той й отправи прекрасна секси усмивка и тръгна към Деми. Оливия го наблюдаваше как изиграва момента като истински професионалист. Видя главата на Деми да се извръща, сякаш притеглена от излъчването на Брад Пит, видя го да я поглежда и да й кима. Ръката на Деми невярващо се вдигна към гърлото й, после стана и тръгна към него. Оливия забеляза тъмнокосото момче да се оглежда панически, а после отново да вперва поглед в сцената, където Бил Мъри правеше най-дългото встъпление в историята на Оскарите към връчването на наградата за най-добра актриса.

— Оливия? — Двама мъже в тъмни униформи се появиха зад нея. — Противобомбен отряд на лосанджелиската полиция. Къде е?

Тя кимна към момчето.

— Добре. Раздели го от детонатора, преди да разбере какво става. Ние сме зад теб.

Оливия си запробива път през редицата с наведена глава, стиснала пропуска си на заемаща места, устремена към празното кресло до младежа и молеща се да не я познае, преследвана от убийствени погледи и шъткания. Забеляза издутината под левия му ръкав и начина, по който другата му ръка се стрелкаше към нея, покриваше я, сякаш я защитаваше. Тя стисна скришом в ръка тампона с хлороформа. Седна, видя лицето му да се обръща към нея с израз на бегло разпознаване, по слепите му очи струеше пот. Тя го погледна в очите, отправи му най-ослепителната си усмивка и плъзна ръката си по бедрото му. С едно бързо движение покри китката му и сложи тампона с хлороформа на устата му, издърпа ръката му с часовника и я затисна с тялото си, за да не може да достигне другата си ръка, забеляза паниката в очите му и отправи гореща молитва да се окаже права. Настана бъркотия, започнаха да се обръщат глави, неизвестени охранители се втурнаха към тях.

— Дръжте другата му ръка! Дръжте я! ЦРУ — изсъска тя на Ракел Уелч, докато държеше тампона до носа и устата му, чувстваща, че съпротивата на младежа отслабва.

Ракел Уелч грабна свободната ръка на младежа, пъхна я под знаменития си задник и седна върху нея. Страхотно беше да се работи с актриса, която се поддава на режисура.

— Дръжте — рече Оливия и подаде ръката с часовника на смаяния мъж от другата си страна, който, както разбра по-късно, се оказа главен директор на „Дриймуъркс“. — Той е терорист. Не го пускайте.

Докато стреснатият мъж поемаше ръката на младежа, а на сцената най-добрата актриса най-сетне разбра коя е, Оливия вдигна ръкава му и свали часовника от вече омекналата китка. Офицер от противобомбения отряд беше стигнал до средата на реда, тъпчейки хорските крака, устремен към нея. Тя се пресегна, подаде му часовника, извади си телефона и рече:

— Скот, в безсъзнание е. Часовникът е у противобомбения отряд. Можем да изпразним залата.

Опасността от преждевременна детонация беше отминала, но седемнайсет статуетки все още тиктакаха сред публиката, нагласени да гръмнат преди края на церемонията. Трябваше някак да изземат и тях, без да предизвикат паника. Оливия забеляза полицаи да се появяват на пътеките, вратите и по местата сред публиката и да се опитват да съберат „Оскар“-ите. Но макар и още в началото, операцията не вървеше добре. Носителят на наградата за най-добър чуждоезичен филм, гърчава фигура с дълги отпуснати мустаци и раирана папионка, отказваше да се раздели със статуетката и създаваше неприятна суматоха при спора си с командващ офицер от пожарната.

Навън във фоайето районът около мъжките тоалетни беше отцепен. Офицерите избутваха последните залутали се там гости вън на улицата. Англичанин във вечерен жакет спореше с един охранител, който отказваше да го пусне обратно в залата.

— Но аз съм номиниран за най-добър филм. Следващата награда е в моята категория. Дойдох само да изрепетирам речта си в тоалетната.

— Сър, ако ви кажа какво става в залата, веднага ще се върнете в тоалетната.

— Не мога да повярвам, че може да сте толкова тъп. Кажете ми името и служебния си номер.

Двама мъже в защитни облекла с надписи „Противобомбен отряд“ на гърба бързо претичаха през фоайето, всеки хванал по дузина „Оскар“-и в ръце. Хлътнаха в мъжката тоалетна.

— Още ли искате да се върнете вътре? — запита полицаят.

— Ъъъ, не, всъщност, не — отвърна англичанинът. — Не. И побягна с бясна скорост към изхода и надолу по червения килим.

Откъм залата долетяха звуци на паника. Още един противобомбен техник се появи с два „Оскар“-а и хукна към тоалетната.

— Губи ни се още само един — извика той.

На сцената Мерил Стрийп изпълняваше заповеди — опитваше се да овладее надигащия се хаос и да продължи церемонията.

— Носителят на тазгодишната награда за най-добър филм е… — каза тя и извади картичката от плика — „Екзистенциално отчаяние“.

Точно в този миг една униформена фигура излезе на сцената и вдигна ръка за внимание.

— Госпожи и господа — започна той, но никой не го чу сред рева на публиката. Докато Мерил Стрийп се мъчеше да помогне на полицая, като му предостави микрофона, огромен мъж, изпълнителният продуцент и на „Екзистенциално отчаяние“ и на уолстрийтския мюзикъл, се извиси на подиума, последван от двамата мъже създали всъщност филма. В момента, в който се вмъкна между полицейския началник и Мерил Стрийп и посегна към статуетката, Скот Рич се появи намръщен на сцената, отиде до едрия продуцент и го цапардоса по челюстта. При което другите двама мъже се засмяха.

— От години мечтая да го направя — каза единият доста високо в микрофона.

— Хора — заговори Скот Рич и взе микрофона. — ХОРА! — изрева той. За миг се възцари гробно мълчание.

— Аз съм Скот Рич от ЦРУ. Възникна сериозно положение. Вече е под контрол. Дали ще остане под контрол, зависи от вас и от това дали ще се държите като зрели хора. Целият свят ви гледа. Трябва да напуснете театъра само през главния вход — оттук за първи балкон, там за следващите два балкона. Трябва да се придвижвате спокойно, да спазвате указанията и да излезете бързо. Добре. Тръгвайте.

Докато публиката се изсипваше от театъра, обединилите силите си служители на реда и сигурността трескаво претърсваха сградата. Седемнайсет „Оскар“-а бяха погребани под противобомбени капаци и одеяла в мъжките тоалетни, около тях районът бе опразнен. До момента, в който театърът трябваше да се вдигне във въздуха, оставаха две минути, а един „Оскар“ продължаваше да се губи. Получателката му — слабо момиче с тревожен вид, което го беше спечелило за най-добра поддържаща женска роля във филма за Председателя Мао, не се виждаше никъде. Тълпата продължаваше да се излива сравнително организирано, само органите на сигурността знаеха, че сред хората може би все още има бомба.

Оливия стоеше притисната до стената и мислеше съсредоточено, после изведнъж й хрумна нещо. Набра номера.

— Скот. Обзалагам се, че знам къде е. Никой не я е виждал, след като се върна зад сцената. Обзалагам се, че повръща някъде там.

— Добре, ще се заема — долетя гласът на Скот. Няколко секунди се чуваше звукът на бързи тропащи крачки. Тя ужасена погледна пак часовника си.

— Така, слушай, Оливия. Тук съм. Виждам я. Ще я измъкна. Аз ще се заема с това. Ти не можеш да направиш нищо. Остава ни само една минута. Излез от театъра. Веднага. Обичам те. Чао.

— Скот! — изкрещя тя. — Скот! Но телефонът мълчеше.

Огледа се нетърпеливо и тръгна към сцената, опитваше се да се държи встрани от тълпата, като че ли беше воден поток, придържаше се към краищата, където течението беше по-слабо, за да напредва по-лесно. Но докато се придвижваше напред, откъм фоайето се издигна разтърсващ рев, земята под краката им се разтресе, а стените сякаш се огънаха навън. Избухна паника, понесоха се писъци и лютив дим като при фойерверките, само че по-кисел, а после се дочуха още няколко експлозии, последвани от силен гръм някъде отпред, иззад кулисите. Оливия като луда грабна телефона.

— Скот! — изпищя тя отчаяно. — Скот!

Но телефонът само звънеше и звънеше, докато тълпата започна да се пръска и разбягва във всички посоки. Оливия пак се притисна към стената и застана напълно неподвижна в средата, наблюдаваща с широкоотворени очи. Започна бавно да осъзнава, че всичко е наред. Противобомбеният отряд си беше свършил работата с бомбите в тоалетната. Стените още се крепяха, взривът не беше проникнал в залата, не бяха се разлетели шрапнели, нямаше кръв, нямаше трупове. Изглежда, никой не беше пострадал. С изключение на мъжа, когото обичаше.

Набра отново телефона. Звънеше, звънеше и звънеше. Отпусна се сломена на пода, голяма сълза се застича по бузата й, после някой изведнъж се обади.

— Скот? — рече тя и едва не глътна телефона от нетърпение.

— Не, госпожо, не е Скот, но той е наблизо.

— Така ли? Добре ли е?

Последва мълчание.

— Да, госпожо. Може да се каже, че е малко мръсен, но е цял целеничък. Успя да хвърли „Оскар“-а в дупката на тоалетната чиния и да пусне водата, а двамата с младата дама се скриха под микробуса на противобомбения отряд. А, госпожо, той иска да говори с тях.

Тя зачака, като преглъщаше сухо, подсмърчаше и търкаше лицето си.

— Ти ли си? — глухо рече той. — Колко пъти съм ти казвал да не ме търсиш на работа?

— Никъде не мога да ти имам вяра — каза тя, усмихна се и едновременно с това избърса сълзите си. — Не можеш да държиш ръцете си далеч от манекенки и актриси, нали?