Оливия Джаулс и развинтеното въображение

50.Порт Судан, крайбрежието на Червено море, Източен Судан

Скот Рич стоеше на палубата на „Ардичи“, водолазния кораб на ЦРУ, и чакаше светлините на приближаващия се с Оливия самолет да се появят в нощта. Бреговата ивица на Судан, изпъстрена с трепкащи червени пустинни огньове, се очертаваше като тъмна форма на фона на черното небе. Морето беше съвсем тихо. Нямаше луна, но блестяха милиони звезди.

Чу рева на реактивния двигател, преди да се появят светлините, щом самолетът започна да се снишава над Порт Судан. Слезе под палубата и завъртя няколко ключа. Контролното табло пред него забръмча. След няколко минути проследяващото устройство щеше да улови сигнала от обицата на Оливия. Абдул Обеид, агент на ЦРУ с табелка на „Хилтън“ в ръце, щеше да я посрещне в залата за пристигащи и да я закара на пристанището в очакващия я катер. Преди първата светлина на зората, тя щеше да е на борда на „Ардичи“ и далеч от лапите на Ферамо.

Лицето на Скот Рич се разчупи в една от редките му усмивки, когато на екрана затрепка червената светлинка. Натисна един бутон.

— Прехванахме я — каза той. — На летището е.

Когато Оливия влезе с групата подобни на сомнамбули пътници в мърлявото помещение на митницата, тя откри, че я обзема обичайното й за африканските летища настроение на костенурка в дълбок зимен сън. Загледа се в служителите на паспортния контрол с техните кафяви ботуши, надничащи в разни документи. Винаги се бе озадачавала как успяваха да проследят нещо без компютри, но очевидно някак се справяха. Единствения път, когато се опита да влезе в Хартум без съответната виза, бе принудена да прекара дванайсет часа на летището. А при следващото й пътуване, кой знае как, се сетиха за нея и отново я напъхаха в кафеза. Когато дойде нейният ред и си подаде документите, човекът на гишето се втренчи в тях, видимо безизразно, и каза:

— Момент, моля.

Лайнар, помисли си тя и се помъчи да запази на лицето си приятно безстрастно изражение. Нямаше нищо по-тъпо от това да си изтървеш нервите пред чиновник в Африка. След няколко минути мъжът се върна, придружен от дебел офицер в хаки униформа с прекалено затегнат през шкембето колан.

— Госпожице Джаулс, последвайте ме, моля — заговори дебелият и й се усмихна с белите си зъби. — Добре дошли в Судан. Нашите уважаеми приятели ви очакват.

Доброто старо МИ6, помисли тя, докато едрият офицер я вкарваше в един кабинет.

Мъж с бяла джелаба и тюрбан се появи на вратата и се представи като Абдул Обеид. Тя му кимна съучастнически. Всичко вървеше по план. Това бе местният агент на ЦРУ Той щеше да я заведе в „Хилтън“, като по пътя я снабдеше с пистолет (който беше твърдо решила да изгуби при първа възможност), и да я осветли относно евентуалните промени в плана. Щеше да се обади на Ферамо, да си почине през нощта в „Хилтън“, да подготви екипировката си и да се срещне с него на сутринта. Абдул Обеид я придружи до паркинг отстрани на кабинета, където до отворената врата я чакаше хубав джип с шофьор.

— Чухте ли, че „Манчестер“ спечели Купата? — попита тя, седна на задната седалка и колата с рев излетя от паркинга. Абдул трябваше да отговори: „Не ми напомняйте. Аз съм от «Арсенал», но той не каза нищо.“

Оливия усети лека тръпка на безпокойство.

— Далече ли е хотелът? — попита.

Все още беше тъмно. Пътуваха край коптори от ръждясала вълнообразна ламарина. Виждаха се фигури на хора, спящи в канавките, кози и бездомни кучета, ровещи в боклуците. „Хилтън“ беше близо до летището и морето, а те пътуваха към хълмовете.

— Това ли е най-краткият път до „Хилтън“? — опита отново тя.

— Не — грубо отвърна Абдул Обеид и се обърна да я изгледа с ужасяващ поглед. — А сега млъквай.

На сто и трийсет километра на изток, в Червено море между Порт Судан и Мека, тежката артилерия на американските, британските и френските разузнавателни и специални служби се беше събрала на самолетоносача „Кондор“ и умуваше върху местонахождението на Закарая Атаф и агент Оливия Джаулс.

В контролната каюта на „Ардичи“ Скот Рич се взираше безизразно в малката червена светлинка на екрана си. Натисна един бутон и се наведе към микрофона.

— „Ардичи“ до „Кондор“, имаме проблем. Агент Обеид не успя да осъществи връзка на летището. Агент Джаулс пътува с около сто и трийсет километра в час в югозападна посока към хълмовете на Червено море. Трябват ни сухопътни сили, за да ги прихванем. Повтарям: сухопътни сили, за да ги прихванем.

Оливия пресметна, че се намират на около шейсет и пет километра южно от Порт Судан, доста навътре в страната, и се движат покрай редиците от хълмове успоредно на морето. Отдавна се бяха отклонили от пътя и се усещаше груб терен, земя, която рязко се издигаше от лявата им страна, и уханията на пустиня. Беше направила няколко опита да извади някое от оръжията си от чантата, докато Абдул Обеид не я забеляза и не метна чантата й в каросерията. Беше преценила възможните ползи от опита й да убие или приспи шофьора и реши, че няма какво да спечели. По-добре да е да ги остави да я заведат при Ферамо, ако отиваха там. Скот Рич щеше да проследи пътя й.

Колата спря със скърцане. Абдул отвори вратата и грубо я издърпа навън. Шофьорът взе чантата й от каросерията и я хвърли на земята. Последва я с тежко тупване килимът, който сякаш бе станал още по-неуправляем.

— Абдул, защо правиш това? — запита тя.

— Не съм Абдул.

— Тогава къде е Абдул?

— В килима — отвърна той, качи се обратно в колата при шофьора и тресна вратата. — Господин Ферамо ще се срещне с теб тук, когато реши.

— Чакайте — извика Оливия и ужасена се втренчи в килима. — Чакайте. Нали няма да ме оставите тук с един труп?

В отговор колата тръгна назад, изпълни драматично обръщане на ръчна спирачка и изчезна с рев в посоката, откъдето бяха дошли. Ако имаше пистолет, можеше да простреля гумите. Но сега се предаде, тръшна се върху сака и гледа стоповете, докато не изчезнаха, а ревът на двигателя не заглъхна в мрака. Чу се вой на хиена, а след това единствено огромното звънтящо мълчание на пустинята. Погледна си часовника. Местното време беше три и половина сутринта. След час щеше да се зазори, а после щяха да настъпят дванайсет часа безпощадно изгарящо африканско слънце. Трябваше да се залавя за работа.

Когато първите слънчеви лъчи изпълзяха над червените скали зад нея, Оливия уморено разгледа работата си. Абдул бе заровен под тънък слой пясък. В началото постави кръст от две пръчки откъм главата му, защото й се струваше нормално за гроб, но после осъзна, че това е огромна обида в тази част на света и го смени с полумесец от подредени камъчета. Не знаеше дали и това е правилно, но поне беше нещо.

Пренесе вещите си на доста голямо разстояние в опит да се отдалечи от мириса и аурата на смъртта. Саронгът й беше опънат между два големи камъка да направи малко сянка. Полиетиленовият лист беше постлан на каменистата земя отдолу, а върху него имаше импровизиран стол от сака й и намачкани на топка потници. До стола гореше слаб огън. Оливия реши да обърне внимание на събирането на вода: пластмасов плик, опънат над дупка, която беше издълбала в пясъка, затиснат с камъчета в центъра. Вдигна го, внимателно изтръска последните капчици вода и измъкна изпод него несесера за оцеляване. На дъното имаше около един сантиметър студена вода. Изпи я бавно и гордо. С провизиите, които имаше в сака, можеше да оцелее дни наред. Изведнъж чу в далечината тропот на копита. Изправи се, забърза към убежището си, разрови се в сака и извади бинокъла. Погледна през него и видя двама конници, може да бяха и трима, в цветни дрехи. Рашайди, не беджи.

Дано да е Ферамо — каза си тя. — Дано да идва за мен. Дано да е той.

Прекара четка през косата си и провери екипировката. От страх да не я разделят от несесера й беше натъпкала колкото може повече от оръжията по тялото си — зад подплънките в сутиена, в подплатата на шапката и джобовете на ризата и панталона. Най-жизненоважните бяха в сутиена — камата и спринцовката с приспивателното в банелите. В цветчето в центъра му имаше още едно обло трионче, а подплънките криеха дигиталния фотоапарат, газовия спрей в ружа, водонепроницаемата запалка и балсама за устни, който всъщност беше заслепяваща светкавица.

Хапна една пръчка мюсли, пъхна още две в панталоните си и провери съдържанието на торбичката над задника си: магнезиевият факел, швейцарското войнишко ножче, компаса. Разтури набързо устройството за събиране на вода, преопакова несесера за оцеляване и пъхна и него в чантичката над задника, заедно с пластмасовия плик.

Докато тропотът на копитата ставаше все по-силен, тя се съсредоточи върху обучението си — запазвай духа си висок, като гледаш откъм добрата страна на нещата; бъди нащрек и се помпай с адреналин в очакване на най-лошото, — когато чу изстрел. Нямаше време да гледа или мисли, само се хвърли по очи на земята.