Оливия Джаулс и развинтеното въображение

52.

Е, поне не съм сама, помисли си тя и се насили да погледне откъм добрата страна, докато лежеше в калта и се мъчеше да се изправи, проверявайки с език дали всичките й зъби са на място. Заборичка се с превръзката.

— Остави я!

Сърцето бясно заби в гърдите й, дишането й стана плитко и неравномерно. Гласът беше на Ферамо и все пак не звучеше като неговия.

— Пиер? — извита тя и се опита да седне.

— Putain! — долетя отново смразяващият глас. — Salope15.

И стовари отново ръка върху лицето й.

Това я разяри.

— Ох! — каза тя, смъкна превръзката от очите си и яростно замига в мрака. — Какво, за Бога, си мислиш, че правиш? Какво ти става? Как се осмеляваш? Ще ти хареса ли, ако аз те ударя?

Измъкна иглата за шапки от панталона си и почти се изправи, когато чу изплющяване на камшик и усети пронизващ удар през ръката.

— Спри! — изкрещя тя, втурна се към неясната фигура в тъмнината и заби иглата в плът, опита се да улови камшика, преди да отстъпи няколко крачки.

Очите й вече бяха посвикнали с мрака. Ферамо бе клекнал пред нея, облечен в шарените роби на рашайда. Лицето му беше ужасно, устата се отваряше и гърчеше, очите бяха безумни.

— Добре ли си? — Съвсем неочаквано думите й прозвучаха нежно. Оливия винаги трудно се разделяше с представата си за човечност у другите. — Какво ти е? Изглеждаш ужасно.

Посегна внимателно и докосна лицето му. Усети, че той се успокоява, като погали бузата му. Вдигна ръката си към нейната, хвана я, приближи я към устата си и започна да суче.

— Ъъъ, Пиер — обади се тя след малко, — мисля, че това е достатъчно засега. Пиер? Пиер? Какво мислиш, че правиш?

Измъкна пръста си от устата му и започна да си разтрива ръката.

Изражението му опасно се промени. Изправи се, надвеси се над нея, дръпна малкото кръстче от диаманти и сапфири от врата й и го запрати на земята.

— Лягай долу. Лягай по очи.

Сложи ръце зад гърба си. Завърза ръцете й с въже. Дочу се някакво бибипкане.

— Седни.

Започна да прекарва пластмасов детектор покрай нея. Взе иглата за шапки, колана и чантата над задника й, съдържаща фенерчето и несесера за оцеляване. Дръпна втората обица, онази с ампулата цианид от ухото й, измъкна пръстена с острието от ръката й и го захвърли на земята. Хвана блузата й и я раздра, така че кръглите триончета паднаха на земята и се затъркаляха във всички посоки.

— Къде е предавателят? — запита той.

— Какво?

— Предавателят. Проследяващото устройство. Какво използват хората ти да те проследят? Не ми се прави на невинна. Ти ме предаде.

Тя се сви разтреперана.

— Грешката ти, Оливия — заяви той, — е, че смяташ всички красиви жени за лукави предателки, каквато си ти.

Сурая. Трябва да беше тя. Кучката под прикритие се оказа и двоен агент под прикритие.

— А сега е време да пропееш.

Ферамо дълго влачи Оливия след себе си през нисък тесен тунел, като си светеше с фенерче. Когато се препъваше, той опъваше въжето, сякаш бе магаре. Тя се опита да се измъкне от положението и да го наблюдава отстрани. Опита се да си припомни обучението си в имението, но вместо това видя Сурая ехидно да я инструктира в тайните на занаята — изкуството на тайниците, криенето на филми в кранчета на тоалетни, размяна на куфарчета с непознати, даване на тайни сигнали чрез полуотворени прозорци и подреждане на вази с цветя. Вероятно беше се забавлявала искрено. Вместо това Оливия се насили да си припомни Житейските правила.

Нищо не е нито толкова хубаво, нито толкова лошо, колкото изглежда. Гледай откъм добрата страна на нещата, а ако не стане, погледни откъм смешната им страна. Сети се как разказваше на Скот Рич, че е соколът на Ферамо, и си представи как щеше да се смее той, ако я видеше сега — мулето или вързаната коза на Ферамо. Все още имаше шанс. Все още не беше мъртва. Ферамо беше луд, нестабилен и следователно нещата можеха да се променят. Ако искаше да я убие, щеше да я убие в пещерата. Може би тя ще успее да го убие първа. Разполагаше с цял арсенал в сутиена си.

В следващия миг удари главата си в скала. Ферамо изруга и задърпа въжето. Тунелът завиваше остро. Видя светлина, въздухът се промени и… и… замириса на море! Когато очите й се нагодиха към новата светлина, видя, че тунелът се разширява в пещера. В нея имаше водолазно оборудване, спретнато подредено по рафтове и куки: резервоари, гумени костюми, регулатори.

На борда на „Ардичи“ Скот Рич наблюдаваше радара и наближаването на моторен катер.

— Рич? — Размазаните интонации на Литвак забръмчаха от високоговорителя. — Получих съобщение. Какво става?

— Открихме предавателя на двайсет мили западно от Суакин. Плюс един дружелюбен рашайда, който твърди, че ще ги заведе на коне при Оливия срещу петдесетачка.

— Петдесетачка?

— Тя е при Ферамо. Потвърждавам го. Отивам там.

— Трябва да останеш на „Ардичи“. Ти командваш разузнавателната операция.

— Именно. Аз командвам операцията. Имаме нужда от хора на място. Отивам.

— Знаех си, че рано или късно ще дойдете на моето мнение — обади се гласът на Уиджет.

— Млъкнете — отсече Скот Рич. — Трябваше отдавна да сте в леглото.

Ферамо изтегли вързаната Оливия на три метра под водата без въздух. Заприлича й на крокодил, който потапя плячката си под водата и се връща при нея, щом огладнее. Ферамо й даваше да диша от резервния си регулатор, когато му скимнеше. Беше налудничаво, но хубаво. Трябваше да съсредоточи цялата си психическа енергия върху контрола на дъха си — да го изпуска бавно и да не го задържа. Това забави ритъма й и изчисти ума й от паниката. Ферамо беше прав. Около нея се разкриваше най-красивият подводен пейзаж, който беше виждала. Водата беше синя и кристална, видимостта — поразителна. Дори на тази дълбочина скалите бяха червени, а по посока на открито море забеляза коралови колонии, издигащи се от бездната. Улови погледа на Ферамо и му се усмихна, направи О с палец и показалец, за да покаже одобрението си. В очите му забеляза искрици топлота. Протегна й резервния регулатор и й даде още въздух. Направи й знак да го задържи и заплуваха заедно напред, като споделяха въздуха, следваха линията на скалите и по нищо не се различаваха от влюбена двойка. Може пък всичко да се оправи — каза си тя. — Може да успея да го спечеля отново.

Масивна коралова скала като пиедестал стърчеше от брега, поддържана от нисък и тесен сталактит, разяден от течението. Ферамо й направи знак да се потопи и да плува под скалата. Беше страшничко: между скалата и дъното имаше само около метър. Ферамо плуваше пред нея, издърпа резервния регулатор от ръката й и внезапно стъпи на дъното, горната част на торса му видимо влезе в скалата. Оливия погледна нагоре и ахна. Над нея имаше четвъртит отвор към бяла стая, осветена с електричество.

Ферамо се набираше на ръце да влезе в стаята. Оливия потърси дъното с плавниците си, изправи се и показа глава над повърхността, смъкна маската, отметна коса и жадно задиша.

Наблизо беше застанало арабско момче по плувки, което тя помнеше от Исла Бонита. То пое водолазния екип от Ферамо и им подаде хавлии.

— Невероятно — каза тя. — Какво е това място?

Ферамо гордо се усмихна с белозъбата си усмивка.

— Налягането на въздуха се поддържа на абсолютно същото ниво като налягането на водата и поради това водата никога не може да се покачи над тази точка. Напълно безопасно е.

„И лесно за бягство“, помисли си тя, докато той не я преведе през плъзгаща се врата от тежка стомана, която отвори чрез набиране на код, а после през друга — в една баня. Остави я да се изкъпе, като й нареди да се облече в бялата джелаба, която щеше да намери вътре.

Когато излезе от банята, той я чакаше. Лицето му отново беше гневно.

— А сега, Оливия, време е да те оставя за малко. Хората ми имат някои въпроси към теб. Съветвам те да им предоставиш цялата информация, от която се нуждаят, без да оказваш съпротива. След това ще те доведат при мен да се сбогуваме.

— Да се сбогуваме ли? Къде ще ходя?

— Ти предаде доверието ми, сакр — заяви той, като отбягваше погледа й. — Следователно трябва да си кажем сбогом.