Оливия Джаулс и развинтеното въображение

42.

Уиджет имаше поведение на султан. Вървеше с широки крачки по шумните улици на квартала Сейнт Джеймс елегантен в дългото си кашмирено палто, и приковаваше всеки минувач, изпречил се на пътя му, с поглед, който беше или орлов, или благоразположен, в зависимост от човека. Оливия мислеше колко ли неустоим е бил на четирийсет. Можеше да си представи как би се носила с него по същите тези улици в официална рокля, за да я заведе на вечеря или на танци в „Кафе дьо Пари“.

— Къде отиваме? — попита тя и започна да се опасява, че Уиджет е не толкова от МИ6, колкото някой луд.

— Към реката, миличка. — Водеше я по сложен маршрут през задните улички на Уайтхол, докато не стигнаха до брега. Там ги чакаше полицейски катер. При вида на Уиджет полицаите, вместо да го вкарат в линейка с усмирителна риза, застанаха мирно. Това й подейства успокояващо.

— Красавци, а? — рече той, като й помагаше да се качи на катера.

— Къде е охраняваната къща? — попита тя.

— Не ви трябва да знаете — отсече той. — Вечеряйте и се наспете добре. Утре сутринта ще съм при вас.

Махна им елегантно с ръка и изчезна в тълпата.

Катерът веднага се отдели от брега и тръгна по средата на Темза, като набираше скорост и се удряше във вълничките. Пътуваха нагоре по течението и скоро на лунното небе се очертаха силуетите на Биг Бен и Парламента. Оливия стоеше на носа, сърцето й прескачаше от вълнение, в главата й звучеше песента от Джеймс Бонд. Беше шпионка! Оформи с пръстите си пистолет и прошепна: „Бум! Бум!“ После катерът се блъсна в една вълна и пръски от гъстата кафява вода я удариха в лицето. Реши да прекара остатъка от пътуването в каютата.

Вътре имаше цивилен офицер.

— Пол Макеон — представи се той. — Осъществявам връзката на Скотланд Ярд с тайните служби. Е, какво ще кажете за Уиджет?

— Не знам — отвърна тя. — Кой е той?

— Хайде де. Знаете кой е.

— Знам, че работи за МИ6 и че е широкоизвестен арабист — заяви тя. — Нищо повече.

— Абсалом Уиджет? Той е истински шпионин от старата школа — Джеймс Бонд на своето време. Прелъстявал е дъщерите и съпругите на всичко живо. Работил е в целия Близък изток и Арабия. Правил се е на специалист по ориенталски килими, с обратни наклонности. Години наред е притежавал магазин на Портобело Роуд и е разполагал с председателско кресло в Оксфорд. Бил е абсолютно блестящ. Легенда.

— Началник ли е на нещо?

— Беше. Заемаше много висок пост. Но през седемдесетте години изпадна в немилост. Никой не знае какво всъщност се е случило, дали е било заради нечия съпруга, пиене, опиум или идеологически различия. Бил типичен представител на старата школа: агенти на чужда територия, познавачи на местните езици, доверяване на инстинкта, такива неща. Смятал, че новите технологии са най-лошото нещо, което може да се случи на разузнаването. Но каквото и да е станало, било е нечия грешка. След това арабската секция вече не беше същата и затова го извадиха от нафталина на дванайсети септември две хиляди и първа.

Оливия замислено кимна.

— Ще ми кажете ли къде отивам?

— Не ми е разрешено. Не се тревожете. Мисля, че мястото ще ви хареса.

При Хамптън Корт я смъкнаха от катера и я качиха на хеликоптер, а след кратко пътуване се озова в кола със затъмнени стъкла, която тихо пърпореше сред провинциалните алеи на Бъркшир и Чилтърнс. Пресякоха М40 и тя позна околовръстното на Оксфорд, после се потопиха дълбоко в Котсуолд, където се замяркаха трепкащи огньове и идилични сцени през прозорците на кръчми и къщурки. След това поеха покрай дълъг зид на провинциално имение и Оливия чу пукането на чакъл под колелата, когато железните порти бавно се отвориха, а фаровете осветиха дълга алея. Беше от онези пътувания, които в представите й трябваше да свършат с униформен иконом, който да отвори вратата със сребърен поднос, натоварен с коктейли „Блъди Мери“, или от плешиво джудже в инвалиден стол с метална протеза с остри нокти, галещо котката на коляното си.

Наистина я посрещна иконом, извънредно вежлив мъж в униформа, който я информира, че багажът й вече е пристигнал и я поведе нагоре по каменни стълби към великолепен вестибюл. Облицованите с дърво стени бяха покрити с маслени картини, а широко стълбище от тъмно дърво водеше към горния етаж.

Попита я вечеря ли предпочита, или „горещ поднос“ в стаята си. Не беше сигурна какво точно е „горещ поднос“, но представата за него беше направо пленителна — задушени скариди, полусуров уелски котлет, пикантни подправки, торта с шери. Тя каза да, благодаря, би искала поднос.

При вида на леглото изгуби всякакъв интерес към останалата обстановка и изтощена се пъхна между колосаните бели чаршафи, като със силна радост усети наличието на грейка с пухкава обвивка точно на мястото на краката си.

Оливия така и не разкри съставките на горещия поднос. Следващото, което забеляза, беше, че е сутрин и страда от синдрома на пътешествениците да не може да си спомни къде се намира. Заопипва около себе си за нощна лампа. Стаята бе тъмна, но около ръбовете на плътните завеси се процеждаше ярка слънчева светлина. Лежеше в легло с балдахин и тежки драперии. Дочу блеене на овце. Не й приличаше на Хондурас.

Спусна крака и седна на ръба на леглото. Цялото тяло я болеше. Чувстваше се дехидратирана и зла. Отиде до прозореца, дръпна завесите и откри, че гледа към великолепна английска градина на провинциална къща: морави, педантично подстригани живи плетове, разположени в равни редици, каменна тераса с цвят на мед точно под нея. Стъпала, покрити с мъх и с псевдоелински урни от двете страни водеха надолу към ливадата, на която имаше вратички за крокет. Отвъд ливадата имаше кестенови дървета, зимни и голи, а зад тях меки сивозелени хълмове, каменни стени и дим, издигащ се от комините на сиви покриви, струпани около църковна камбанария.

Обърна се към стаята. Като по някакво чудо бежово-зеленият й сак беше там, пълен с вещите от апартамента й, които бе поискала от професор Уиджет. Под вратата имаше пъхнат плик. Той съдържаше карта на къщата, телефонен номер, на който да се обади, когато е готова за закуска, и бележка, гласяща: