Оливия Джаулс и развинтеното въображение

51.

В девет и нещо сутринта горещината още беше поносима. Червено море бе гладко като стъкло, червените скали на брега му се отразяваха в синята вода. В оперативната зала на „Ардичи“ откъм камбуза проникваше миризма на пържен бекон. Скот Рич седеше свит над компютъра, когато ехтящият глас на Хакфорд Литвак, шеф на американските военни операции, долетя през системата.

— През последните четири часа не сме отчели никакво движение. Възможността да я открием жива бързо се стопява. Как смяташ, Рич?

— Потвърждавам. По всяка вероятност е мъртва — отвърна той, без да помръдне от свитото си положение.

— Я не бъдете толкова дяволски драматични — избухна Уиджет откъм своя лагер. — Мъртва ли? Едва девет сутринта е. Тя никога не е ставала рано. Вероятно спи дълбоко до някой беджи.

Скот Рич се изправи, на лицето му се върна искрица живот.

— Точно това проследяващо устройство е чувствително като никое досега. То улавя движенията, направени насън, а в известен обхват може да улови дори дишане.

— Дрън-дрън. Сигурен ли сте, че проклетото нещо не се е повредило?

— Професор Уиджет — зловещо замърка Хакфорд Литвак, — през ноември 2001-ва вашите тайни служби ни упрекнаха в забавена реакция при информацията, че бин Ладен се крие в южните афгански планини.

— И напълно основателно — отсече Уиджет. — Жалка група тъпаци. Нашите бяха готови да влязат, ама не, нали вие трябваше да оберете лаврите. Докато приключите споровете кой да води бащина дружина, бин Ладен се беше изпарил.

— Ето затова сега искаме да се намесим незабавно.

— Какъв беше онзи британски израз? — тихо каза Скот по личния канал на Уиджет. — „Всеки стреля със собствен пистолет“?

— О, я млъквайте — отвърна Уиджет.

— Професор Уиджет? — обади се Хакфорд Литвак.

— Да, чух. Този път сценарият е различен. Имаме оперативен агент на място, мишената й се доверява и имат среща. Тя е най-добрата ни възможност не само да го открием, но и да разберем какво е намислил. Ако сега нахлуете с автомати в ръце, опасявам се, че, казвам го съвсем буквално, няма да постигнем нищо. Дайте й възможност. Изчакайте.

— Предлагате да дадем възможност на мъртъв агент?

— Божичко, Литвак, звучите като робот.

— Рич, ти какво мислиш?

Скот Рич примигна. Беше минало много време, откакто беше осъзнал, че е в плен на чувствата си. Наклони се напред с ръка върху ключа на микрофона и направи кратка пауза, за да събере мислите си.

— Сър, бих изпратил морските тюлени в пещерите под Суакин — заговори той. — И незабавно ще пратя сътрудници под прикритие да приберат проследяващото устройство… — пауза за частица от секундата — и трупа.

— О, Боже — рече Оливия. — Изгубила съм обицата си. Стиснала празното си ухо, тя дръпна юздите, за да спре жребеца, който яздеше, и смутена погледна пясъка долу.

Рашайдата зад нея намали ход и извика на другаря си да спре.

— Има проблем? — запита той и изравни коня си с нейния.

— Изгубих си обицата — обясни тя и посочи първо едното, а после и другото си ухо в безпомощно смущение.

— О! — възкликна туземецът, искрено загрижен. — Искаш търся?

Когато другият рашайда, който яздеше най-отпред, спря коня си и започна да препуска обратно, Оливия и първият рашайда погледнаха назад към пясъците и храсталаците, през които бяха пътували последните пет часа.

— Не мисля, че ще я намерим — заяви тя.

— Не — съгласи се той. Продължиха да се оглеждат.

— Много пари струва?

— Да.

Закима бурно, после се намръщи. О, Боже. Това наистина беше лошо. Проследяващото устройство струваше страшно много пари. Нямаше да я поздравят за това. Нито пък щяха да успеят да го намерят.

Замисли се за миг. Имаше възможност да включи късовълновия предавател. Заповедите й бяха да пести батерията и да го използва само когато предава важно сведение, но нима това не беше важно? Сакът й беше на коня на другия рашайда. По-страшен от двамата, той бе облечен с червена роба и черен тюрбан. Беше лошото ченге-рашайда. Доброто ченге-рашайда, въпреки свирепия си вид, се оказваше сладурче.

— Мохамед! — извика тя. И двамата мъже я погледнаха. За нещастие и двамата се казваха Мохамед. — Ъъъ, мога ли да надникна в сака си? — попита тя и посочи към гърба на коня на лошото ченге-рашайда. — Трябва да си взема нещо.

Той я погледна за миг с разширени ноздри.

— Не! — извика той, обърна коня и препусна напред. — Да вървим.

Заби пети, изсвистя с камшика, при което двата коня възбудено изцвилиха, и се стрелнаха след него.

Опитът на Оливия във висшата езда досега се бе свеждал до редки, двуминутни яхвания на някое пони. Вътрешните страни на бедрата така я боляха, че не знаеше как ще продължи. Беше опитала всяка възможна поза — изправена на стремената, седнала, плъзгаща се назад и напред, друсаща се нагоре и надолу с коня, но бе успяла единствено да се насини на всички възможни места, така че по краката й нямаше и здраво милиметърче. Мохамедовците, подобни на камили, не проявяваха нужда нито от храна, нито от вода. От зазоряване досега беше изяла три пръчки мюсли. Въпреки това всичко страшно й приличаше на приключение. Кога друг път щеше да галопира из Сахара с двама рашайди, непридружавана от екскурзоводи, джипове, затлъстели германци и хора, опитващи се да ти продадат кратунки и да те накарат да им платиш, за да танцуват?

И тогава лошото ченге-рашайда им нареди да спрат. Препусна малко напред и изчезна зад група скали. Когато се върна, нареди на Оливия да слезе от коня и й върза очите с груб, гадно вонящ, черен парцал.

На борда на „Ардичи“ Скот Рич напътстваше сухопътния екип как да открие проследяващото устройство. Трима различни агенти, преоблечени като беджи, се приближаваха на кон, построени в триъгълник. Линията на Уиджет във Великобритания запука.

— Рич?

— Какво? — попита Скот Рич и очите му застрашително се сведоха.

— Агент Стийл, Сурая?

— Да?

— Работи за Ферамо.

— Източник?

— Съмнителен тип от Тегусигалпа. Бил арестуван по друго обвинение. Клетият малоумник се опитал да обяви дипломатически имунитет с твърденията си, че работи за нас. Признал им, че подхвърлил плик с бял прах в стаята на Джаулс по наше нареждане, а после уведомил местната полиция. Хората от консулството пуснали своите хора по следата и тя ги отвела право до Сурая Стийл.

— Къде е тя сега?

— Задържана е. Разпитват я. Май е говорила късно снощи с Ферамо. Може пък всичко да се окаже за добро, а? — заяви Уиджет. — Струва ми се, че са очистили агент Джаулс много бързо. Ферамо не е имал време да…

Скот стовари юмрука си върху ключа и прекъсна Уиджет на половин дума.

Оливия прекара последната част от пътуването си вкопчена в доброто ченге-рашайда на гърба на коня му. Щом напуснаха плоския пясък на пустинята и поеха през хълмовете, маршрутът им стана стръмен и обсипан с камъни. Оливия, яхнала своя кон, но с вързани очи, се бе превърнала в опасност за себе си и за всички наоколо. Все пак доброто ченге-рашайда беше много сладко и мило и я окуражаваше, говореше й, че всичко ще се оправи и че като пристигнат, ще има пиршество.

Часове по-късно Оливия щеше да си припомни, че дори на този етап, в плен и с вързани очи, беше проявила идиотско неразбиране на сериозността на положението си. Ако беше по-малко унесена в приключенията си, можеше да се опита да даде някои аванси на добрия Мохамед, да притисне малко по-силно талията му с ръце, да се пооблегне на него, да посвири на струйката на алчността на рашайда към лъскави предмети, като му предложи златни монети от колана си „Долче и Габана“. Но тя бе замаяна от жегата и часовата разлика, развълнувана и оптимистична. Въображението й преливаше от представи за предстоящата среща: Ферамо с бутилка изстудено шампанско „Кристал“ и бедуинско пиршество, подготвено за края на пътя й — може би пир на светлината на факли с танцьорки, ориз с екзотични подправки и три различни вида френски вина в шатра, напомняща за туристическите атракции на Маракеш, описани в каталога „Конде“.

Когато усети, че преминава от слънце на сянка, изпита облекчение. Когато доброто ченге Мохамед скочи от коня и й помогна да слезе и тя, макар краката й едва да издържаха тежестта й, а вътрешните части на бедрата й толкова да я боляха, че сигурно щяха скоро да почернеят, Оливия засия от радост. Чу гласове, мъжки и женски. Замириса й на мускус и усети женска ръка да улавя нейната. Ръката я поведе напред. Оливия усети докосването на меки дрехи до ръката си. Жената сложи ръка на тила й и я натисна да се наведе, но Оливия удари главата си в някаква скала. Ръката я тласкаше напред. Движеше се през тесен и нисък вход. Тя залиташе несигурно напред, усещаше, че земята стръмно слиза надолу и разбра дори през превръзката на очите си, че наоколо цари мрак. Въздухът бе хладен и влажен. Миришеше на застояло и плесен. Жената свали ръка от врата на Оливия. Когато Оливия се изправи в цял ръст, леките стъпки на жената се отдалечиха. Едва когато Оливия чу скърцането и грохота на тежък предмет, преместен зад гърба й, разбра какво става.

За първи път в живота й спри, дишай, мисли не свърши работа. Сакът й бе останал у Мохамедите. Когато закрещя и се вкопчи в превръзката на очите си, една ръка злобно я зашлеви през лицето и я отхвърли към скалата. Намираше се в капан под земята без храна или вода, в компанията на един луд.