Оливия Джаулс и развинтеното въображение

34.

Оливия седеше отпред на лодката върху бялата кожена седалка за пътниците, като потискаше пристъпите на морска болест, главата й подскачаше нагоре-надолу като на парцалена кукла и на всеки няколко секунди в лицето й се плисваше вълна. Междувременно Алфонсо, също вир-вода, стоеше на кормилото, облечен в нелеп тоалет от бяла риза, бели шорти, бели три-четвърти чорапи и капитанска фуражка. Въртеше неопитно и прекалено бързо кормилото по посока на вятъра, така че той ги подемаше и ги запращаше във всяка вълна отпред. Жестикулираше, без да обръща внимание на брега отсреща, и й крещеше напълно нечуваеми заради рева на двигателя неща.

Как — мислеше мрачно тя — мога да съм такава нечувана идиотка! Госпожица Рути работи за Алфонсо. Госпожица Рути вероятно е отровила банановия кейк и е отрязала главата на Дуейн. Тя е като злото джудже с червената мушама от „Не гледай сега“. Ще изникне отново от колибата си, облечена като Червената шапчица, и ще ми пререже гърлото. Какво мога да направя? Осъзна, че отговорът е „Нищо“. Писалката с лютивия спрей беше в джоба на шортите й, но вероятността да надвие двама яки мъже с писалка и игла за шапка реално погледнато не беше голяма.

— Къде отиваме? — изкрещя тя. — Искам да отида на летището.

— Това е изненада — весело откликна Алфонсо. — Изненада от господин Ферамо.

— Спри! Спри! Намали!

Той не й обърна внимание, изпусна гъргорещ смях и блъсна лодката в още една вълна.

— Ще повърна! — изкрещя тя, наведе се над безупречно белия му тоалет и се направи, че повръща. Той уплашено отскочи назад и веднага изключи двигателя.

— През борда — каза той и махна с ръка към нея. — Насам, Педро. Agua. Бързо.

Тя направи убедителна имитация на повръщане през борда, не че й трябваха особени усилия, и се изправи с ръка на челото.

— Къде отиваме? — попита немощно.

— В хотела на господин Ферамо. Това е изненада.

— Защо никой не ме покани? Това е отвличане.

Алфонсо пак подкара лодката и я загледа с мазната си усмивка.

— Това е прекрасна изненада!

Прииска й се пак да й се повръща. Следващия път ще го направя наистина. Право върху шортичките му.

Когато заобиколиха носа, пред тях се разкри идилична ваканционна сцена: бял пясък и тюркоазено море, къпещи се, пляскащи и смеещи се на плиткото веселяци. На Оливия й се прииска да изтича до брега и да заудря всички с крясъци: „Това е зло, зло! Това е построено с убийства и смърт!“

Лодкарят се приближи до кормилото и предложи да поеме управлението, но Алфонсо нетърпеливо го отпрати и с рев се понесе към пристана като в реклама за ментови бонбони за смукане след вечеря, душ-гел или избелител на зъби. В последния момент той осъзна, че не е преценил разстоянието. Зави рязко наляво, разхвърля плуващите с шнорхели и едва се размина с един воден скиор, после направи хаотичен кръг, който накара морето за закипи, и угаси двигателя със съвсем малко закъснение, така че все пак се забиха в пристана. Той изруга.

— Майсторска работа — изкоментира Оливия.

— Благодаря — засия Алфонсо, неусетил иронията. — Добре дошли на Исла Бонита.

Оливия въздъхна тежко.

Когато стъпи на твърда земя върху пристана, слънцето започна да суши подгизналите й дрехи, морската болест се отдръпна и тя реши, че нещата не стоят чак толкова зле. Чаровен младеж по бермуди взе багажа й и й предложи да я заведе до стаята й. Чаровните млади пикола сякаш се превръщаха в лайтмотив на пътуването й. Сети се за онзи в „Стандарт“ с неестествено сините очи, силните мускули, бакенбардите и козята брадичка и си напомни непременно да провери за бръмбари в стаята си. И изведнъж й проблесна: Мортън с неговата изрусена късо подстригана коса и сивите, умни очи; закачуленият гмуркач със спокойните нетрепващи очи зад маската; пиколото в „Стандарт“ със стегнатото тяло и яркосините очи, които не се връзваха с цвета на окосмяването по лицето му. Имаше едни неща, които се наричаха цветни лещи. Всички те бяха един и същи човек.

Опита да се успокои, докато гледаше подозрително настоящия пиколо, последва го по редица от дървени пътеки с въжета вместо перила. Курортът бе приказно екологичен, рай за босоноги — пътеките бяха застлани само с парченца кора от дървета, имаше слънчеви батерии, знаци, издълбани в дървени табели, закачени по дърветата. Зачуди се дали има засадени спретнато етикетирани рицинови растения и си отбеляза сутринта да се поразходи сред природата и да провери за умрели кози.

Стаята й, или по-точно апартаментът с изглед към океана, се намираше на разстояние от плажа и стоеше на колове на ръба на джунглата. Разочарова се, че не е в една от колибите близо до морето, но дори Оливия разбираше, че при тези обстоятелства може би не е удобно да иска да й сменят стаята. Постройката беше изцяло от дърво и слама, спалното бельо и мрежите против комари бяха в бяло и бежово. По възглавницата й бяха пръснати жасминови цветчета. Стените бяха нацепени, за да позволят на морските бризове да обединят сили с вентилатора на тавана. Банята беше с модерни хромирани кранове, дълбока порцеланова вана с джакузи и отделен душ. Всичко бе крайно стилно. Но тоалетната хартия не беше сгъната на спретнат остър ъгъл. Всъщност изобщо не беше сгъната. Беше оставена да виси от ролката.

— Господин Ферамо помоли да се присъедините към него на вечеря в седем часа — каза пиколото с хитра усмивчица.

Ще ме отрови — помисли тя. — Ферамо ще ме отрови с рицин в солта. Или ще ми поднесе отровената коза на О’Райли. Или ще извади кислородно-ацетиленова бутилка и ще ме запали.

— Много мило. Къде?

— В апартамента му — намигна й пиколото.

Тя се опита да не потрепери. Мразеше хората, които намигат.

— Благодаря — рече тихо.

Не беше сигурна дали следваше да му даде бакшиш, но реши, ако бърка, да сбърка по посока на щедростта и му подаде петдоларова банкнота.

— А, не, не — отказа той с усмивка. — Ние тук не вярваме в парите.

Да бе.

Беше чудесно да разполага с истински душ: от него падаше мощна струя, имаше странични дюзи и хромирана глава колкото чиния. Изкъпа се, без да бърза, изми си косата, насапуниса се, изплакна се, намаза се с овлажнител за кожа, после се уви в пухкавия кремав халат и мина боса през дървения под до балкона, където напръска китките и глезените си с препарат против комари с надеждата, че ще подейства и на ислямските убийци на водолази.

Вече беше тъмно и джунглата ехтеше от звуците на жаби и цикади. Запалени факли осветяваха пътеките към морето, басейнът просветваше в тюркоазено сред палмите, а въздухът сладко ухаеше на жасмин. Пленителни кухненски миризми долитаха откъм ресторанта заедно с мъркането на доволни гласове. „Това е прелъстителното лице на злото“, каза си тя и влезе решително в стаята да потърси детектора-на-бръмбари-тире-калкулатор, който беше купила от шпионския магазин на булевард Сънсет.

Извади го от сака с известно вълнение, после се вторачи в него и се намръщи. Не можеше да си спомни какво трябва да направи, за да го задейства. Беше решила да изхвърли опаковките на всичките си шпионски принадлежности, за да прикрие предназначението им, като не съобрази очевидния недостатък на плана си — вече не разполагаме с инструкциите. Неясно си спомняше, че трябва да въведе предварително определен код. Използваше винаги 3637, което беше възрастта на родителите й, когато загинаха. Въведе ги — нищо. Може би първо трябваше да Се включи? Опита се да натисне ON, после въведе 3637 и го размаха из стаята — нищо. Или нямаше бръмбар, или проклетото нещо не работеше.

Избухна. Това беше капката, която преля чашата на натрупания през деня стрес, и запрати калкулатора през стаята, сякаш той бе отговорен за всичко: главата на Дуейн, Мортън Си, госпожица Рути, подводния закачулен изнасилван, странната пихтия на хълма, отвличането, всичко. Затвори се в гардероба с гръб към вратата и се сви на кълбо.

Изведнъж чу тъничко бибипкане. Вдигна глава, отвори вратата на гардероба и запълзя към калкулатора. Работеше. Екранчето светеше. Заля я прилив на обич към малката джаджа. Детекторът-тире-калкулатор не беше виновен. Правеше всичко по силите си. Набра отново кода. Той завибрира съвсем леко. Оливия се изправи развълнувана на крака и протегнала напред калкулатора, сякаш беше металотърсач. Не помнеше как се разбира дали има бръмбар. Джаджата избипка отново, сякаш се опитваше да помогне. Точно така! Бипкаше, ако откриеше нещо и започваше все по-силно да вибрира с приближаването към бръмбара. Опита, като го размаха край контактите — нищо. Нямаше розетки за телефон. Опита при лампите — нищо. После усети вибрирането да се променя. Доведе я до дървена масичка за кафе с каменна саксия в центъра. От нея стърчеше бодлив кактус. Калкулаторът направо изскочи от ръката й, преливащ от доволство към себе си. Оливия се опита да погледне под масата, но тя беше тежка, подобна на сандък. Дали да не изтърбуши кактуса с ножа си? Положително щеше да й достави удоволствие. Мразеше кактусите. Бодливите растения бяха лош фенг шуи. Но от друга страна, не биваше да се унищожават живи организми. Пък и какво ли толкова щяха да подслушат? С кого щеше да разговаря? Загледа се в малкото бодливо растение. Дали нямаше и камера? Отвори сака си, извади един тънък черен пуловер, престори се, че го облича, а после променя мнението си и небрежно го захвърли върху масата, покривайки кактуса.

Беше седем без двайсет. Реши, че няма да е зле да се постарае да изглежда възможно най-добре. Едно момиче, притиснато в ъгъла, трябваше да използва всички средства, с които разполагаше. Изсуши косата си, а после я отметна пред огледалото в опит да имитира застрашителната Сурая, мърморейки предизвикателно: „Прави косата ми по-лъскава и управляема!“ Съчетанието от морска вода, слънце и остатъците от червената боя я бяха превърнали в красива блондинка с кичури. И кожата й беше придобила приятен тен, въпреки яростните слънчеви лъчи. Нямаше нужда от много грим, само малко фон дю тен, за да покрие зачервения си нос. Облече полупрозрачна бяла рокля и сандали, сложи бижута и се огледа в огледалото. „Цялостният ефект не е лош — реши тя — поне за края на такъв шибан ден като днешния.“

— Добре, Оливия, тръгвай — строго рече тя, после се хвана за устата, уплашена, че кактусът я е чул. Тази вечер трябваше да играе театър. Трябваше да представи на Ферамо жената, която той искаше да види. Трябваше да се преструва пред себе си, че не е целувала руси сивооки млади предатели, не е видяла отсечени глави, не е разбрала нищо за връзката между бомбите на Ал Кайда и ацетилена и никога не е чувала думата „рицин“. Щеше ли да успее? Щеше да бъде „в къщата на обесения не се говори за въже“. „Би ли ми подал рицина, моля?“; „На островите Бей той расте много добре, нали?“

Закиска се. О, Боже, дали не изпадаше в истерия? Какво правеше? Канеше се да вечеря с отровител. Мислите й запрепускаха бясно, опитваше се да измисли антиотровителски стратегии, изкопирани от филмите: размяна на чаши, ядене само от чинията на домакина. Ами ако вечерята се поднесеше вече сервирана в чиниите? Остана неподвижна за момент, после легна на пода и заповтаря мантрата „Интуицията ми е мой водач; укротявам истерията и развинтеното си въображение“. Тъкмо беше започнала да се успокоява, когато на вратата й почукаха гръмко. О, не, о, не. Ще ме заведат да ме дрогират, помисли тя, като се изправи с усилие, стъпи в сандалите с каишки и посегна към дръжката на вратата точно когато маниакалното чукане се повтори.

Отвън стоеше дребничка пълна женица с бяла престилка.

— Да ви оправя ли леглото? — попита тя с майчинска усмивка.

Докато жената шеташе из стаята, на вратата се появи пиколото.

— Господин Ферамо е готов да ви приеме — обяви той.