Оливия Джаулс и развинтеното въображение

4.

Разтреперана от вълнение, уплах и похот, Оливия влезе в стаята си и се тръшна на леглото. Изрита обувките и разтривайки пришката на левия крак, с другата ръка набра телефонен номер.

— Мътните да те вземат, Оливия, тук е посред нощ.

— Знам. Знам. Извинявай, но е ужасно важно.

— Добре, какво става? Не ми казвай. Открила си, че Маями представлява гигантска холограма, изработена от извънземни? Ще се жениш за Елтън Джон?

— Не — отрече Оливия. Взе да се колебае дали да иска съвета на Кейт, щом се държи така.

— Какво има? Казвай.

— Мисля, че открих Осама бин Ладен.

Кейт избухна в смях. Смя се дълго. Раменете на Оливия се смъкнаха и тя запримигва бързо от обида. Кейт О’Нийл беше нейна приятелка, а също и чуждестранен кореспондент на „Сънди Таймс“. Оливия държеше на одобрението й повече, отколко й се искаше да признае пред самата себе си.

— Добре — най-сетне проговори Кейт. — Кажи сега точно колко си пияна?

— Изобщо не съм — възмути се Оливия.

— Сигурна ли си, че не е възкръсналият Ейбрахам Линкълн?

— Млъкни — сряза я Оливия. — Говоря сериозно. Помисли малко. Къде най-добре може да се скрие Осама бин Ладен? На открито, където никой не го търси.

— Мога да се сетя за поне триста, ако не и четиристотин места, без изобщо да се замислям. Твоят човек как изглежда — към петдесетте, висок метър и деветдесет?

— Не, точно там е въпросът. Направил си е пластична операция. Външността му е изцяло променена. Лесно би могъл да смени лицето си и да отнеме по няколко сантиметра от всеки крак.

— Добре, добре. Ако разсъждаваме по този начин, Осама бин Ладен може да е Опра Уинфри, Бритни Спиърс или Еминем. Защо си се вторачила точно в този човек?

— В него има нещо. Някаква особена леност.

— Ама защо не каза по-рано? Леност? Значи всичко е ясно. Та той е номер едно в списъка на ФБР за Най-лениви мъже.

— Млъкни. Твърди, че се казва Пиер Ферамо. Прави се на французин, но мисля, че не е. Заваля „р“-то си като арабин. Всичко е брилянтно нагласено.

— Така. А този Осама бин Ферамо пие ли алкохол?

— Да — със съмнение изрече Оливия.

— Флиртува ли с теб?

— Да.

— Оливия. Осама бин Ладен е мюсюлманин. Знаеш ли какво значи мюсюлманин?

— Естествено, че знам какво е мюсюлманин — изсъска Оливия. — Това, което казвам, е, че всичко е за прикритие. Той не кисне само в онази пещера в Афганистан. Движи се по света в модни среди и се прави на международен бизнесмен-тире-плейбой-тире-продуцент. Ще разчепкам тая работа до дъно. Ще го изправя пред правосъдието, ще спася света от терора и ще стана двайсет и петкратна милионерка.

— Обещай ми нещо.

— Какво?

— Обещай ми, че няма да звъниш на Бари, за да му съобщиш, че си открила Осама бин Ладен на промоцията на крема за лице.

Оливия не каза нищо. Вярваше в независимата мисъл. Често се чудеше — когато удариха кулите-близнаци в Ню Йорк, а властите казаха на всички да останат на място и да не евакуират сградата, тя щеше ли да е сред онези, които изпълниха нареждането и останаха, или щеше да мисли само за себе си и да избяга.

— Оливия, чуваш ли ме? Помниш ли суданския облак от хищни хвърчащи скакалци? А муунистите от Сърбитън, които се оказаха скаутски отряд? А глостърширския таласъм, който се оказа пара от вентилацията на климатика? В „Сънди Таймс“ току-що започнаха пак да ти вярват. Затова те умолявам — предай навреме материала си от Маями, напиши го хубавичко, подробничко и не се прецаквай сама.

— Добре — малодушно се съгласи Оливия. — Благодаря и прочее.

Но не можа да заспи. Не й даваше мира брилянтността на плана на Осама бин Ферамо. Кой би го заподозрял? Всички знаеха, че хората на Ал Кайда са мърляви инженери в опърпани дрехи, които обитават мръсни апартаменти в Хамбург или западнали къщи с балкони от трийсетте години в Крикълуд, ядяха заедно остатъци от индийска храна, молеха се в импровизирани джамии и пращаха инструкциите си по факс от пощите в Нийсдън. Хората на Ал Кайда не се размотаваха по бляскави купони в скъпи хотели и не пиеха ябълково мартини. Хората на Ал Кайда не продуцираха филми и не наемаха свръхдейни рекламни агентки. Прикритието беше идеално. Без грешка.

Скочи и провери електронната си поща. Нямаше отговор от Бари. После влезе в Интернет търсачката „Гугъл“ и потърси Пиер Ферамо.

Нищо. Нищичко. И как иначе, беше толкова очевидно.

Изгаси лампите и отново се опита да заспи. Проклетата разлика във времето. Трябваше да направи нещо. Иначе след четирийсет и осем часа отново щеше да се намира под лондонския дъжд и да пише статии за напредъка на кюлотите с крачоли в най-новата колекция на дамско бельо в „Марк и Спенсър“. Компютърът примамливо светеше в мрака. Какво лошо в това поне да уведоми Бари?