Оливия Джаулс и развинтеното въображение

41.

Уиджет беше виден професор в колежа „Вси светии“ и автор на четиридесет книги и над осемстотин статии по различни теми на Близкия изток, включително: „Злонамереният Запад: Арабският ум и двуострата сабя на технологията“, „Лорънс Арабски и младежката му свита: идеалът на бедуините и градското гостоприемство“ и „Арабската диаспора: Вчера и утре“.

Оливия прекара няколко часа в Интернет, прочете каквото можа от трудовете му и се облече като за февруарски ден. Стори й се непривично да обува чорапогащници и ботуши и да навлича палто, но някак си й допадна. Надникна през прозореца. Сенките още бяха там. Отиде в задната част на апартамента, прехвърли се през прозореца на спалнята и слезе по пожарната стълба, покатери се през градинската ограда на семейство Дейл, мина през пощата и излезе на оживената главна улица на Примроуз Хил. Нямаше признаци, че някой я следи. Които и да бяха, не ги биваше особено.

„Брукс“ беше от местата, където все още не допускаха жени, освен ако не са придружавани от клубен член, и предлагаше меню с три ястия. На входа имаше портиерска будка, подът беше на черни и бели квадрати, а в красивата викторианска камина пламтеше истински огън. Портиер с никотинови бръчки по лицето и износен фрак с жилетка я покани в библиотеката.

— Професор Уиджет седи ето там, госпожице — рече той. Тишината в стаята се нарушаваше само от тиктакането на голям старинен часовник. Четирима-петима възрастни мъже седяха на изтърканите кожени кресла зад броеве на „Файнаншъл Таймс“ или „Телеграф“. Имаше още един огън на въглища, древен глобус, стени, покрити с книги и много прах. Ох че ме сърбят ръцете да грабна шише с препарат и парцал, помисли си Оливия.

Професор Уиджет се изправи. Беше невероятно висок и стар. Накара я да се сети за едно стихотворение, което беше учила в училище и започваше с:

Черепът на Уебстър бе почти видим под прозрачната суха като хартия кожа и сините вени по слепоочието. Коса почти нямаше.

Но в мига, в който заговори, Оливия си припомни колко нелеп е стремежът да се покровителстват възрастните хора. Уиджет не беше мил приятен стар господин. Докато той говореше, видя на лицето му руините от красивия мъж, който някога е бил: пълни чувствени устни, хипнотизиращи сини очи — подигравателни, палави и хладни. Представи си го как галопира на камила със скарф около главата, обстрелващ някаква пустинна крепост от деветнайсети век. В него имаше нещо театрално: почти нежно, но определено хетеросексуално.

— Чай? — попита той и повдигна вежда. Сервирането на чая от страна на професор Уиджет й напомни за извършването на учебен опит по химия. Беше цял спектакъл: млякото, запарката на чая, горещата вода, маслото, сметаната, конфитюрът. Изведнъж разбра защо англичаните толкова държат на чая. Даваше им нещо, с което да ангажират ръцете си, докато се занимаваха с други неща, които биха могли да ги доведат до трудните области на чувствата и инстинктите.

— Ахм… да не е прекалено силен за вас? Още малко гореща вода?

Професор Уиджет хъмкаше и мънкаше между въпросите си за впечатленията й от арабския свят, които изглеждаха странно маловажни за обикновено пътуване с цел писане на статия за евтиното гмуркане на екзотични места. Какъв опит имаше тя в арабския свят? Какъв според нея бе мотивиращият фактор за воденето на джихад? Струвало ли й се е странно, че не съществува никаква западна техника — телевизори, компютри или коли, които да се произвеждат в арабска страна? Още малко мляко? Да покрия чайника. Смята ли го за резултат от арабското презрение към ръчния труд или е продукт на западни предразсъдъци? Смята ли тя, че неизкоренимият източник на арабската ненавист към Запада е свързан с ненаситната им жажда да използват и притежават нови технологии? Още малко мляко? Бучка захар? Дори да има любовна връзка с арабин? О, Боже, същинска котешка пикня. Ще накарам сервитьора да ни донесе нов чайник.

— Професор Уиджет — попита тя, — Сали Хокинс ли ви се обади или вие й се обадихте за тази среща?

— Ужасна актриса е, нали? — рече той и отпи глътка чай. — Направо кошмарна.

— От МИ6 ли сте?

Професорът отхапа от хлебчето и я изгледа със студени, нахални, сини очи.

— Малко тромаво казано, скъпа моя — избоботи той по леко военния си начин. — По традиция се чака вербуващият пръв да се спре на въпроса.

Пийна още малко чай и хапна от хлебчето, като я преценяваше внимателно.

— Е — рече накрая. Наклони се драматично напред, сложи кокалестата си старческа ръка върху нейната и прошепна със сценичен шепот: — Ще ни помогнете ли?

— Да — прошепна тя в отговор.

— Ще трябва още сега да дойдете с мен.

— Къде?

— В охранявана къща.

— За колко време?

— Не знам.

— Мислех, че вашите хора наблюдават апартамента ми.

— Да. Но аз се тревожа от другите.

— О, разбирам — каза тя и й потрябва секунда да се успокои. — А нещата ми?

— Неща, Оливия, неща. Човек не бива да си позволява да се привързва към неща.

— Напълно съм съгласна. Но все пак има неща, от които ще имам нужда, ако дойда с вас.

— Направете списък. Ще изпратя някого… — махна неопределено с ръка — …да донесе „нещата“.

— Защо направо не ме закарате на летището?

— Оперативни щуротии, скъпа моя — отвърна той и се изправи.