Оливия Джаулс и развинтеното въображение

7.

Усещането на Оливия за собствената й глупост нарасна, когато стигна до блока на Ферамо и осъзна, че доста се е увлякла. Очакваше някаква кръстоска между безумноскъп хотел в Найтсбридж и вътрешно обзавеждане, което би допаднало на Саддам Хюсеин от ранните му рекламни клипове — дебели килими, квадратни бежови отоманки, бомбастични украси от цветя пред дълги дантелени пердета, заоблени позлатени столове и лампиони с гигантски абажури. В трескавия й мозък Ферамо се появяваше с брада, тюрбан, развяваща се роба и Калашников. Очакваше сладникави близкоизточни мускусни аромати и парфюми, локум (кой знае защо) и Ферамо, седнал по турски върху молитвено килимче до един от огромните лампиони.

Но блокът се оказа свръхмодерна сграда, общите й части бяха оформени в грубо минималистичен стил с лек реверанс към морската тема — всичко беше бяло или синьо и изпъстрено с кръгчета като илюминатори. Нямаше огромни лампиони, нямаше закръглени столове. Панорамният мезонет на Пиер Ферамо заемаше деветнайсетия и двайсетия етажи. Когато излезе от белия метален асансьор с два илюминатора, остана поразена от гледката пред себе си.

Двайсетият етаж представляваше едно огромно помещение със стъклени стени, извеждащо на тераса с изглед към морето. Осветен в ярко, петроленозелено басейн се простираше по цялата дължина на терасата. В дъното на стаята, зад една от стъклените стени, слънцето залязваше над Маями сред ярки експлозии от оранжево и нежнорозово.

Ферамо седеше начело на голяма бяла маса, където се играеха карти, а от тъмната му елегантна фигура почти осезаемо се излъчваха вълни на значимост и могъщество. Зад него стоеше високата индийска манекенка, сложила собственически ръка на рамото му. Дългата й черна коса блестеше на фона на снежнобялата вечерна рокля, ефектът обаче бледнееше от главозамайващите й брилянти.

Оливия засрамено отклони поглед, уплашена, че Ферамо някак си се досеща за щуротиите в главата й. Приличаше на умен, достолепен бизнесмен — несъмнено богат и могъщ, но не и терорист. Слава Богу, че не спомена нищо на Бари.

— Името ви? — обади се момчето на входа с дълъг списък в ръце.

— Оливия Джаулс — отвърна тя, като потисна желанието да се извини за присъствието си.

— А, да, заповядайте насам, моля.

Младежът я заведе до сервитьор с поднос в ръце. Тя внимателно избра чаша с газирана вода — тази вечер не й трябваха пиянски изцепки, и внимателно огледа стаята, като си повтаряше: „Никой не мисли за теб, всички мислят за себе си, също като теб.“

Две млади момичета по тениски и джинси с неприлично ниско изрязани талии си разменяха целувки, като само разминаваха бузите си във въздуха. Разпозна в тях момичетата, които снощи позираха под формата на S на червения килим.

— О. Боже. Мой. — Ръката на едното момиче се стрелна към устата му. — Имам същата тениска.

— Не може да бъде.

— Абсолютно същата.

— Откъде си я купи?

— От „Процепа“.

— Аз също. Купих си я от „Процепа“.

— О. Боже. Мой.

Двете момичета се вторачиха едно в друго, поразени от това почти свръхестествено съвпадение. Оливия почувства, че трябва да им помогне да излязат от кризата, преди някое от тях да се пръсне на белия килим. Тръгна бавно към тях.

— Здравейте. Вие двете откъде се познавате? — започна тя с дружелюбна усмивка, стараеща се да стъпче усещането, че е най-непопулярното момиче на терена. Оставаше само и тя да има тениската от „Процепа“.

— О, и двете работим в…

— Актриси сме — изсъска другата.

Също като тениските, двете бяха почти нереално еднакви: големи гърди, тесни ханшове, дълги руси коси, кафяв молив, очертаващ гланцираните им колагенови устенца. Единствената разлика се състоеше в това, че едната беше много по-хубава от другата.

— Актриси! Брей! — възхити се Оливия.

— Аз съм Деми — представи се по-некрасивата. — А това е Кимбърли. Откъде си?

— От Англия.

— Англия? Това Лондон ли беше? — попита Кимбърли. — Искам да ида в Лондон.

— Късметлийки сте, че живеете тук.

— Ние не живеем в Маями, само гостуваме. От Л.А. сме. Е, не точно от Л.А.

— Моето семейство е отчасти италианско, отчасти румънско и отчасти чероки — обясни Кимбърли.

— Оливия — представи се тя и се ръкува, чувствайки се ужасно старомодна англичанка. — Значи сте само на посещение? Работите ли тук?

— Не — небрежно отвърна Кимбърли и дръпна джинсите си нагоре. — Пиер просто ни изпрати самолета да дойдем за промоцията.

— Колко мило. Страхотен е, нали?

— Да. Ти актриса ли си? — подозрително попита Кимбърли. — От Париж ли го познаваш?

— Не мога да играя дори за да спася живота си. Запознахме се снощи. Аз съм журналистка.

— О. Боже. Мой. От кое списание?

— От „Елан“.

— „Елан“? Британският „Елан“, нали? Трябва да дойдеш в Л.А. Обади ни се. Може да ни направиш профил за пресата.

— Добре — рече тя и извади тефтерчето от чантата си, като се помъчи да скрие несесера за оцеляване. — Как е телефонът ви?

Двете момичета се спогледаха.

— Всъщност в момента се местим — рече Деми.

— Но можеш да ни откриеш чрез Мелиса, дето се занимава с рекламата на Пиер.

— Можеш да ни потърсиш и на работата ни в „Хилтън“.

Кимбърли зверски изгледа Деми.

— Работим там временно — нервно обясни тя, — за да имаме някакво занимание между прослушванията и репетициите.

— Разбира се. В кой „Хилтън“?

— В „Бевърли Хилтън“ — заобяснява Деми. — На Санта Моника и Уилшир. Където раздават Златните глобуси. По време на Глобусите аз отговарям за дамската тоалетна. Страхотна е — четири стола за гримиране, какви ли не парфюми. Всички големи звезди идват да си оправят лицето — Никол Кидман, Кортни Кокс, Дженифър Конъли, трябва да ги видиш отблизо.

„О, за Бога. Как го измислих тоя Осама бин Ферамо? Та той бил най-обикновен плейбой…“

— Брей. И как е Никол Кидман? — попита Оливия.

— Нямаш представа — отвърна Деми с ръка на сърцето.

— Но всъщност — наклони се заговорнически към тях Кимбърли — ние ще играем главни роли във филма, който продуцира Пиер. Чувала ли си за онзи…

„…при това циничен плейбой, който се подиграва с мечтите на невинни малки кандидат-звездички.“

— Госпожици, мога ли да ви прекъсна?

Оливия се обърна. Към тях се беше присъединил дребен мургав мъж, чиито черни косми на гърдите си пробиваха път изпод жълтото поло. Тези косми, също като косата на главата му, бяха много ситно накъдрени като окосмяване по гениталиите. Миришеше на гадно сладникав парфюм. Протегна ръка и огледа гърдите й.

— Здрасти, бебчо. Алфонсо Перес. А ти си…

— Здрасти, шишко. Оливия Джаулс — отвърна тя и огледа чатала му. — Запознах се с Пиер снощи на промоцията на Деворей.

— А, да. И ти ли си актриса? Може да ти намерим някоя роля.

Говореше с тежък акцент, като заваляше „р“-то.

— Не, благодаря. Ако трябваше да си изкарвам хляба с игра, досега да съм умряла от глад.

— Колко смешно — обади се Кимбърли. Защо американците винаги казваха „Колко смешно“? Казваха го вместо да се засмеят, сякаш смешността беше нещо за наблюдаване отдалеч, без да можеш да участваш.

— Тъй ли, госпожице Джаулс? Не желаете ли да бъдете актриса?

Беше гласът на Ферамо, който незнайно как се бе присъединил към тях, без никой да го забележи.

Деми и Кимбърли едновременно поеха дъх. Загледаха го с моментално полуотворени издути устенца. Краката на Пиер Ферамо бяха обгърнати в добре изгладени джинси. Раменете му изглеждаха широки под бледосивия кашмирен пуловер. Оливия се насили да диша нормално и се вгледа в тъмните, пронизващи очи. Той въпросително вдигна вежди.

— Опитах се веднъж да играя. Дадоха ми някакви ролички в комедийно ревю. Но ми ги иззеха една по една, с изключение на госпожица Гайдид, глухонямата камериерка.

Кандидат-звездичките и мазният дребосък я гледаха онемели.

Ферамо показа искрица веселост.

— Ще ни извините ли? — обърна се той към групата, взе я за ръка и започна да я отвежда нанякъде.

Докато кандидатките я гледаха мрачно, Оливия трябваше да се пребори с низките чувства на самодоволство и богоизбраност, които дълбоко не одобряваше независимо от обстоятелствата. „Разделяй и владей“, улови се, че мисли тя. Ферамо разделяше кокошките в курника си, за да може да го владее.

Един сервитьор бързаше към тях с шампанско.

— О, не, благодаря — бързо изрече Оливия, когато Ферамо й подаде чашата с високо столче.

— Трябва да го опитате — промърмори той. — Френско е. От най-доброто.

„То е френско, но дали и ти си такъв?“ Акцентът му беше труден за определяне.

— Non, merci — рече тя. — Et vous? Vous etes francais?

— Mais bien sur — отвърна той с одобрителен поглед. — Et je crois que vous parlez bien le francais. Vous etes, ou — je peux? — tu es une femme bien educatee.1

„Де да бях. Уърксопската гимназия“, помисли тя, но само се усмихна тайнствено, попита се дали educatee е правилната френска дума и реши да я провери по-късно.

Оливия имаше дарба за чужди езици и беше открила, че дори да не може да говори даден чужд език, често го разбираше. Дори думите да й звучаха на китайски, обикновено можеше да отгатне какво казва човекът или да го усети чрез чувствителността си към нюансите на изражението му. По едно време липсата на университетско образование я натъжаваше, но тя сама го беше компенсирала. С помощта на книги, записи и посещения беше започнала да говори свободно френски и приемливо испански и немски. Няколкото й визити в Судан и мюсюлманските острови Занзибар и Ламу я снабдиха с бегло разбиране на арабския. За жалост светът на журналистиката, посветена на модата и красотата, нямаше да й даде възможност да ги използва.

Като отпи голяма глътка шампанско, Ферамо я преведе през купона, без да обръща внимание на опитите на някои гости да привлекат вниманието му. Беше като да си със звезда на филмова премиера. Следяха ги очи, особено онези на високата индийска красавица.

— Но, естествено, госпожице Джаулс, французите не са особено populaire2 в родината ви — говореше той, докато я извеждаше на терасата.

— Да не говорим за страната, в която се намираме. — Тя се засмя. — Хоумър Симпсън ги нарече сиренеядни страхливи маймуни.

Погледна го, като се усмихваше флиртаджийски и преценяваше реакцията му. Той се облегна на корабните перила и върна усмивката й, като я извика с жест да отиде при него.

— А, Monsieur Симпсън. Този извор на човешка мъдрост. А вие? Одобрявате ли френската sensibilite3?

Тя се облакъти на хладния метален парапет и се загледа навътре в морето. Вятърът още беше много силен. Иззад разпокъсаните, бясно носещи се облаци от време на време надничаше луната.

— Бях против нахлуването, ако това ме питате.

— Защото?

— Защото нямаше смисъл. Наказаха човек, задето нарушавал международни закони, като самите те нарушиха международен закон. Не мисля, че Саддам беше свързан с нападението над Световния търговски център. Той и Ал Кайда се ненавиждаха. Нямаше доказателства, че разполага с химически оръжия. Питах се дали няма нещо, което не ни казват, но не, нямаше. Това просто ме накара да смятам, че не бива да слушам какво казват овластените.

— Права сте. Не сте актриса. — Ферамо се засмя. — Говорите от сърце.

— Това не е ли прекалено тежка присъда за стара актриса като мен?

— Ха! Знаете ли, че в Лос Анджелис всеки ден пристигат над петстотин млади жени, които очакват да станат актриси и ламтят за слава и богатство като хищни скакалци? В живота им нищо друго няма стойност.

— Изглежда сте взели доста от тях под крилото си.

— Искам да им помогна.

— Естествено.

Той остро я изгледа.

— Това е брутална професия.

— Пиер? — Високата индийска красавица излезе на балкона и властно го докосна по ръката. Придружаваше я хубав, добре облечен мъж на около четирийсет години с широка усмивка, която завиваше крайчетата на устните му нагоре — хибрид между усмивките на Джак Никълсън и Котарака Феликс. — Мога ли да ти представя Майкъл Монтеросо? Нали помниш, гениалният козметик, който ни помагаше? Той е най-търсеният човек в Холивуд — добави тя, като сбърчи нос към Оливия в опит да я включи в някакъв момичешки заговор. — Намира се зад кулисите на всичко.

За секунда красивите черти на Ферамо се сгърчиха от презрение, но той успя да нагласи на лицето си приветлива усмивка.

— Но, разбира се, Майкъл. За мен е удоволствие. Очарован съм най-сетне да се запозная с маестрото.

Ръкува се с Монтеросо.

— Разрешете ми да ви представя приятелката ми от Лондон Оливия Джаулс — продължи Ферамо. — Изключително даровита писателка. — Стисна я за ръката, сякаш да сподели с нея някаква шега. — Оливия, това е Сурая Стийл.

— Здрасти — хладнокръвно рече Сурая, прокара ръка през косата си над сляпото око и отметна назад дългата блестяща завеса, така че да заструи по раменете й.

Оливия се вцепени. Мразеше жени, които играеха с косите си. Струваше й се много подло и суетно, този жест прикриваше самодоволството от красивата коса и позата „ей, вие, погледнете мен и разкошната ми коса“, търсенето на внимание под формата на желание за подредена коса, уж я отмятаха назад просто за да не пада върху лицето им. Но защо в такъв случай не я прихващаха с нещо?

— Не пишете ли за красотата в „Елан“? — измърка Сурая леко съжалително.

— Наистина ли? — оживи се Майкъл Монтеросо. — Нека ви оставя визитката си и страницата ми в Интернет. Това, което правя, е специална микродермична техника за моментално опъване на кожата. Направих го на Деворей три минути преди наградите на MTV.

— Нали изглеждаше страхотно? — каза Сурая.

— Ще ме извините ли? — промърмори Пиер. — Трябва да се върна в играта. По-лошото от домакин, който печели, е домакин, който губи и се покрива.

— Да, определено трябва да се върнем. — Акцентът на Сурая беше особен. Променлива смес от провлачването на Западното американско крайбрежие и книжовния език на Бомбай. — Не искам да избухнат бунтове на недоволство.

Докато Майкъл Монтеросо наблюдаваше отдалечаващия се гръб на Ферамо с видимо разочарование, Оливия нямаше нужда да си напомня, че никой не мисли за нея. Монтеросо приличаше на човек, добрал се с нокти и зъби до успеха сравнително късно в живота и вкопчил се в него с всички сили. Кимна й бегло, огледа се да види дали няма някой по-интересен и полезен човек, с когото да си поговори, и се ухили с белозъба усмивка.

— Здрасти, Травис! Как си, човече?

— Добре, добре. Радвам се да те видя.

Мъжът, който удари юмрука си в този на Монтеросо беше един от най-откровено красивите мъже, които Оливия беше виждала — имаше леденосини вълчи очи, но Оливия долови някакво отчаяние.

— Как са нещата при теб? — попита Монтеросо. — Как върви актьорството?

— Добре, нали знаеш. Освен това пиша по малко, занимавам се и с управление на начина на живот, правя кабини за лифтове и нали знаеш…

„Ясно, нещата на актьорския фронт вървят зле“, помисли Оливия и едва потисна усмивката си.

— Оливия, виждам, че си се запознала с Травис Бранкато! Знаеш ли, че той написа сценария за новия филм на Пиер?

Със свито сърце Оливия вежливо се заслуша в брътвежа на Мелиса, след това се измъкна и откри кикотещите се смешници от „Брейк“, които въодушевено й разказаха, че ще участват като статисти сърфисти във филма на Ферамо и я представиха на Уинстън — красив тъмнокож инструктор по гмуркане, който работеше за различни хотели на островите Кий в Маями и беше дошъл в града да вземе клиенти от „През океани“. Предложи й утре следобед да я разведе из кораба, а дори и да я заведе да се гмурка.

— Имам усещането, че няма да съм зает. Засега имам само един клиент, но се наложи да го върна, защото имаше пейсмейкър на сърцето.

За нещастие Мелиса отново я прекъсна, като й връчи съобщение за пресата и брошури за новия филм на Ферамо с вестта, че Уинстън ще бъде консултант на подводните снимки. В крайна сметка Оливия беше принудена да признае, че причината, поради която е тук, е не защото Пиер Ферамо я е забелязал, а защото от нея се очаква да напише статия, рекламираща новия му филм.

Измъкна се от тълпата и пак излезе на терасата, борейки се с чувствата на разочарование и негодувание, задето бе допуснала да я манипулират като някоя идиотка. Загледа се към морето, но там цареше пълен мрак. Не можеше да види къде свършват дюните и започва плажът, но чуваше как вълните се разбиват в брега. Забеляза метална вита стълба, водеща някъде над балкона. Пожарна стълба? Огледа се крадешком и тръгна нагоре, озова се на малка закътана палуба, заградена от дървена стена. Седна, за да се скрие от вятъра, и се уви с шала. Ако Ферамо беше бин Ладен, щеше да е едно. Ако беше умен, почтен бизнесмен, който й беше хвърлил око, щеше да е съвсем друга работа. Но той беше плейбой, обградил се с харем от кандидат-звезди от двата пола и използваше някакъв налудничав проект за филм, който никога нямаше да свърши нещо повече освен да ги залъгва като невинни идиотчета.

За секунда се почувства самотна и тъжна. После си напомни, че не е самотна и тъжна. Беше Оливия Джаулс. Беше се отрекла от живот на пържене на яйца за тираничен мъж и бутане на детска количка из търговския център на Уърксоп. Беше самоизградила се жена, пътуваща по света в търсене на смисъла на съществуването си и приключения. Трябваше да се махне от този скапан купон и да продължи напред.

Откъм металната стълба се дочу звук. Някой се качваше. Остана неподвижна с бясно биещо сърце. Не беше направила нищо лошо. Защо да не се качи на покрива?

— Виж ти, госпожица Джаулс! Свили сте си тук гнездо като малка птичка.

Ферамо носеше шампанско и две чаши.

— Сега вече сигурно няма да ми откажете да пийнете с мен една чаша „Кристал“.

Тя се предаде. Пийна от превъзходното ледено шампанско и си помисли: „Житейско правило номер четиринайсет: понякога трябва просто да се оставиш на течението.“

— А сега, кажете ми — започна той и вдигна чашата си към нейната, — можете ли вече да си отдъхнете? Приключихте ли с работата? Написахте ли статията?

— О, да — отвърна тя, — но в момента събирам материал за друга. За „През океани“. Знаете ли го? Огромният кораб-жилищен блок, който е в пристанището.

— О, нима? Много интересно.

Но лицето му говореше обратното.

— Всъщност наистина искам да пиша за истински новини — забързано изрече тя в опит да изглади впечатлението за повърхностност. — Истински събития… — „О, Боже“! — Не че кремът за лице не е…

— Разбирам. Не може да се твърди, че е с глобална значимост. А за „През океани“ какво ще пишете? Може би ще интервюирате пътници? Ще посетите кораба?

— Да. Всъщност запознах се с една много мила възрастна двойка от Северна Англия, също като мен. Утре ще отида да ги посетя и…

— По кое време?

— Ами сутринта към…

— Наистина не смятам, че идеята е добра — промърмори той, взе чашата от ръката й и я придърпа към себе си.

— Защо?

Беше толкова близо, че усещаше дъха му на бузата си.

— Защото — отвърна той — се надявам утре сутринта да закусвате с мен.

Посегна и докосна лицето й, умело го повдигна към своето, а погледът му се разтопи в нейния. Целуна я, в началото колебливо, усети устните му сухи върху своите, после страстно, така че в тялото й запулсира живот и тя започна страстно да отвръща на целувките му.

— Не, не — каза Оливия и рязко се отдръпна. Какви ги вършеше! Да се мляска с плейбой, когато долу в стаята гъмжеше от негови други мляскали го мацета?

Той сведе поглед, като се стараеше да се успокои и да оправи дишането си.

— Нещо лошо? — промърмори.

— Току-що се запознахме.

— Разбирам — кимна замислено той. — Права си. Тогава да се срещнем утре в девет. Ще дойда в „Делано“. И ще започнем да се опознаваме. Ще бъдеш ли там?

Тя кимна.

— Нали ще удържиш на думата си? Ще отложиш интервюто си?

— Да.

Само че нямаше нужда. То беше чак в единайсет.

— Добре тогава. — Той се изправи, протегна ръка и й помогна да стане, а безупречните зъби блеснаха с усмивката му. — А сега да се върнем при гостите.

Когато Оливия си тръгваше, забеляза списъка с гостите, захвърлен под смачкани салфетки и мръсни чаши на бяла маса до вратата. Точно когато посегна към него, зад масата се отвори една врата и от нея се изнесе Деми, оправяща бюстието си, следвана от мургавия младеж, който посрещаше пристигащите.

— Здрасти! — глуповато се ухили Деми и се запъти обратно към купона.

— Мисля, че ви дадох сакото си, когато дойдох — обърна се Оливия към младежа със заговорническа усмивка. — Бледосиньо? Велурено?

— Разбира се. Веднага ще го потърся. Харесва ми акцентът ви.

— Благодаря. — Отправи му ослепителна усмивка. — „И аз харесвам твоя — помисли тя. — И той е толкова френски, колкото на шефа ти.“

— О, Боже! — Тя изтича по коридора след младежа. — Много съжалявам. Не дойдох със сако. Аз съм пълна идиотка.

— Няма нищо, мадам.

— Мозъкът ми е като сито. Съжалявам. — И му пъхна пет долара.

Тя влезе в асансьора, а списъкът с гостите беше сгънат на сигурно място в ръката й.