Оливия Джаулс и развинтеното въображение

12.

Пространството на вътрешния бар на „Стандарт“ беше обзаведено в относително пустинен стил: стените бяха налепени от пода до тавана с фототапети на пустинни дървета, подът беше от корк, лампите — като гигантски пустинни цветя. От тавана висяха, незнайно защо, и две риби. Оливия се наслаждаваше на сутрешното си кафе и на светлината, нахлуваща откъм басейна. Пробните снимки очевидно щяха да започнат скоро. Един младеж, потящ се на жегата в плътни камуфлажни панталони и вълнена шапка, се мотаеше между момичетата с дъска на скриптер и доста объркано изражение.

Оливия забеляза Кимбърли, преди Кимбърли да забележи Оливия. Нелепо големите й изпъкнали гърди бяха натикани в тънко бяло бюстие над несъществуващия ханш, обгърнат от миниатюрна версия на екзотична поличка в цвят екрю. Отблъскващо уверена в собствената си привлекателност, тя вкарваше и изкарваше пръст в устата си като някаква смесица от петгодишно дете и порнокралица. Изведнъж започна да си говори сама.

— Трябва най-после да измисля нещо. Не искам вече да прислужвам по кръчмите… Да, да, въртя ме на шиш, каза да й се обадя, а не прие обаждането ми. Държа ме десет минути на телефона. Изслушах цели три песни?

Край нея минаха двама мъже, които изобщо не обърнаха внимание на нейното съвършено и оскъдно облекло. Жените, подир които в Лондон и Ню Йорк щяха масово да се обръщат, в Л.А. едва изтръгваха по някой поглед. Сякаш на челата им бе татуирано: „Кандидат-актриса-тире-манекенка. Ще ви отегчи с кариеристичните си домогвания, нестабилна.“ Красивите хора в Маями са много по-приятни, мислеше Оливия. В Л.А. тяхната красота и полуразголеност сякаш крещяха: „Погледнете това! А сега ме направете звезда!“ В Маями просто искаха да ги свалят.

— И — продължаваше Кимбърли — когато най-сетне се докопах до среща с нея, тя сякаш не ме слушаше? Заяви, че от начина, по който изглеждам на лентата, не съм достатъчно… — Гласът й нещастно се прекърши. — …продаваема.

От ухото й стърчеше жица. Значи поне не беше съвсем превъртяла. Но все пак Оливия започваше да изпитва съжаление.

— Е, какво пък — храбро изрече Кимбърли. — Мисля, че ще мога да се продавам на части. Там снимат само части от тялото.

„Ами днес? — попита се Оливия. — Ами пробните снимки на Пиер? Мислех, че всички очаквате големи роли.“

Приближи се до нея и я поздрави. Кимбърли й отговори със стреснат вид, сякаш очакваше да я ударят.

— Оливия Джаулс. Запознахме се в Маями. Аз съм журналистка от „Елан“.

Кимбърли за миг се взря в нея, забързано изсъска в телефона: „Трябва да затварям“, включи ослепителната усмивка и се впусна в рутинното: „О. Боже. Мой.“

— Къде е Деми? — попита Оливия, след като невероятното естество на съвпаденията беше обстойно обсъдено. — Тя няма ли да се пробва за филма?

В процедурата сякаш нахлу странен хлад.

— Разнасяла ли е приказки за мен? Аз пък никога няма да клюкарствам по адрес на Деми. Дрънкала ли е нещо? Ама честно? Мисля, че тя има проблем. Но не съм от хората, които злословят.

Оливия се обърка, опита се да пресметне колко време беше минало от купона, на който бяха първи приятелки. Два дни.

— Тя е още в Маями, нали, с оня португалец?

— Нямам представа.

Но вниманието на Кимбърли вече бе отклонено. Беше забелязала нечие пристигане и започна да аранжира гърдите си в бюстието като купа с плодове за снимка. Оливия проследи погледа й и откри, че гледа право в очите на Пиер Ферамо.

Беше облечен в униформата на лосанджелиските филмови продуценти с козирка против слънце, джинси, сако за яхта и от бяла по-бяла тениска. Но маниерът му бе царствен както винаги. От двете му страни стояха две тъмнокоси смутени момчета, които се мъчеха да се справят с нарастващата тълпа от кандидат участници в пробните снимки. Той заряза свитата си и тръгна право към Оливия.

— Госпожице Джаулс — заговори и смъкна козирката си. — Закъснявате с два дни и не сте в хотела и града, където трябваше да бъдете, но въпреки това за мен, както винаги, е удоволствие да ви видя.

Влажният му поглед пламтящо се впи в нейния. За секунда тя занемя, завладяна от похот.

— Пиер. — Кимбърли си проби път на зигзаг и обви с ръце врата му. По лицето му прелетя лек полъх на отвращение. — Не можем ли някак си да започнем веднага? Направо психясах от напрежение.

— Пробните снимки започват скоро — рече той и се освободи от прегръдката й. — Ако желаеш, можеш да се качиш горе и да се подготвиш.

Докато Кимбърли се отдалечаваше, разлюляла чанта на ханша си, Ферамо разпъди с ръка помощниците си и заговори на Оливия с нисък настойчив глас.

— Не дойдохте на срещата.

— Отидох първо да потичам до пристанището…

Седна срещу нея.

— Там ли бяхте?

— На брега, точно отсреща.

— Пострадахте ли? — Взе ръката й и разгледа превръзката. Хареса й начинът, по който го направи. Също като лекар. — Прегледа ли ви лекар? Нуждаете ли се от нещо?

— Благодаря, добре съм.

— Но как се озовахте до експлозията?

— Тичах. Често тичам сутрин. Опитвах се добре да огледам кораба. Вие имахте ли познати на борда?

Наблюдаваше лицето му като детектив, дебнещ скърбящ съпруг, който отправя молба към отвлеклия съпругата му бандит. Ферамо не пропусна нито един такт.

— Не, слава Богу, нямах.

Ами Уинстън, подводния ти консултант?

— А аз имах.

— Така ли? — Той сниши глас и се наведе към нея. — Страшно съжалявам. Добре ли ги познавахте?

— Не. Но бяха хора, които много ми допадаха. Знаете ли кой го е извършил?

Дали нямаше искрица на реакция при този странен въпрос?

— Някоя от обичайните терористични групи пое отговорността. Разбира се, носи всички белези на Ал Кайда, но ще видим. — Огледа се. — Не е нито времето, нито мястото за този разговор. Ще постоите ли повечко?

Зад тях се появи едно от момчетата, което ровеше в някакви бумаги.

— Господин Ферамо…

— Да, да. — Съвсем различен глас — груб, властен, презрителен. — Един момент. Не виждаш ли, че разговарям? — Обърна се отново към Оливия. — Защо не си уговорим пак срещата?

Угъвоооооуим пак ъсуещата. Съвсем не звучеше по френски.

— Ще остана няколко дни.

— Ще вечеряте ли с мен? Може би утре вечер?

— Ъъъ, да, аз…

— Добре. Ще останете ли да гледате снимките? Ще ви се обадя да се разберем. Дотогава. Присъствието ви е удоволствие за мен. Да… да.

Обърна се към момчето, което извинително държеше някакъв документ.

Оливия го наблюдаваше как погледна документа, изправи се и тръгна обратно към кандидатите.

— Всъщност до четири ще свършим. — Върна документа на момчето. — Шукран. А после можем да дообсъдим положението.

Шукран. Оливия сведе поглед и успокои треперенето на ръката си, за да не се издаде. Шукран беше арабската дума за благодаря.