Оливия Джаулс и развинтеното въображение

19.

Ферамо мина покрай нея, затвори вратата на банята, заключи я и се обърна да я погледне.

— Винаги ли надничаш из къщите на домакините си без разрешение?

Отдай се на страха, каза си тя. Не му се противи. Използвай адреналина. Мини в атака.

— Защо да не потърся банята, когато ме каниш на вечеря, изпращаш ми висока секс-богиня да ме вземе и ме оставяш да вися сама? — обвиняващо попита тя.

Той пъхна ръка в сакото си.

— Май това е твое — отбеляза той, хванал чантата „Луи Вютон“. Проклятие. Беше я забравила на пода, докато снимаше тайната стая.

— Каза ми, че си французин — изтърси тя. — Как само ме будалкаше с откровените и сърдечни разговори. А после се оказва, че всичко е било лъжа. Ти не си французин, нали?

Той я гледаше безизразно. Когато лицето му беше неутрално, притежаваше почти аристократичен сарказъм.

— Права си — отвърна най-сетне. — Не ти казах истината.

Обърна се и отключи вратата. Стори й се, че ще припадне от облекчение.

— Хайде, ела. Ще закъснеем за вечерята — произнесе той вече по-любезно. — Тъкмо ще обсъдим тези неща.

Отвори вратата със замах и я въведе в спалнята си. Леглото беше голямо. За частица от секундата между тях прескочи ослепителна искра на желание. Оливия решително влезе в помещението — на стола имаше риза, до леглото — книги, и излезе в коридора. Той затвори вратата и застана между нея и асансьора, насочвайки я в обратна посока. Тръгна нервно пред него, опитваше се да изрази гняв с походката си и съжали, че не беше вземала уроци по актьорско майсторство. Уроци по подводно плуване, уроци по самозащита, уроци по езици, уроци по оказване на първа помощ — беше прекарала зрялата част от живота си в стремеж да получи собствена диплома по житейски умения, но никога не беше й минавало през ум колко полезно можеше да се окаже актьорството.

В края на коридора имаше още една затворена врата. Той мина пред нея, за да я отключи, и Оливия се възползва от възможността да пъхне камерата в чантата, докато той отваряше вратата към стълбището.

— Нагоре — нареди той.

Дали не смяташе да я бутне от покрива? Обърна се да го погледне, опитваше се да прецени дали сега не е моментът да побегне. Когато очите им се срещнаха, видя, че той й се присмива.

— Няма да те изям. Качвай се.

Беше много объркано. Реалността се люлееше наляво-надясно. Изведнъж сега, като видя смеха му, отново се почувства на среща. Като се изкачиха до горе, той бутна тежка желязна врата и Оливия бе облъхната от поток горещ въздух. Излязоха навън под силен вятър и оглушителен рев. Бяха на покрива на сградата, заобиколени от необятната панорама на Лос Анджелис. Шумът идваше от хеликоптер, паркиран на покрива, перките му се въртяха, а вратата зееше отворена в очакване.

— Каретата ви чака — извика Ферамо над шума.

Оливия се разкъсваше между страха и възторга. Косата на Ферамо се вееше назад, като от машина за вятър в някое студио.

Оливия се затича по бетона приведена, за да избегне перките. Качи се в хеликоптера, като й се щеше да не носеше толкова тясна рокля и неудобни обувки. Пилотът се обърна и й посочи коланите и предпазителите за уши. Пиер беше на седалката до нея и затвори тежката врата, хеликоптерът се вдигна във въздуха, а сградата се смали под тях. Отправяха се към океана.

Беше невъзможно да се разговаря заради шума. Пиер не я поглеждаше. Опита се да се съсредоточи върху гледката. Ако това щеше да е последният й час, поне щеше да го прекара в гледане на нещо красиво. Слънцето залязваше над залива Санта Моника — тежко оранжево кълбо на бледосиньо небе, стъклената повърхност на океана отразяваше червената светлина. Известно време летяха над брега, снишавайки се към тъмната линия на планините над Малибу. Виждаше дългата линия на вълнолома, малкия недостроен ресторант в края му, а до него сърфисти — черни, подобни на тюлени фигурки, които използваха последните вълни.

Ферамо се наведе напред да инструктира пилота и хеликоптерът зави към открито море. Сети се как майка й преди много години, когато беше само на четиринайсет, я хокаше за вкуса й към приключенията, интереса й към опасни момчета и живот на ръба: „Ще се вкараш в неприятности; ти не разбираш света, виждаш само тръпката. Няма да забележиш опасността, докато не стане твърде късно.“ За жалост съветът беше даден в контекста на момчета-католици или момчета-мотоциклетисти.

Слънцето се плъзгаше зад хоризонта и изведнъж се сцепи на две — един кръг над друг като осмица. След секунди изчезна, а небето наоколо избухна в червено и оранжево, следите от самолетите се белееха на синия фон високо горе.

Е, нямаше да допусне това. Нямаше да търпи да я изхвърлят някъде насред Тихия океан, без да се съпротивлява. Дръпна Ферамо за ръката.

— Къде отиваме?

— Какво?

— Къде отиваме?

— Какво?

Вече бяха като дърта изкуфяла семейна двойка. Изви се още на седалката си и кресна в ухото му.

— КЪДЕ ОТИВАМЕ?

Той доволно се ухили.

— Ще видиш.

— ИСКАМ ДА ЗНАМ КЪДЕ МЕ ВОДИШ.

Той се наведе и каза нещо над ухото й.

— Какво?

— КАТАЛИНА!

Остров Каталина — туристически остров на трийсет километра от брега. Там имаше един весел малък морски град на име Авалон, останалото беше пущинак.

Нощта падаше бързо. Скоро тъмното рамо на земята изскочи от мрака. Далеч наляво успя да види светлинките на Авалон — уютни и приветливи, които струяха към малкия вдлъбнат залив. Пред тях имаше само тъмнина.