Оливия Джаулс и развинтеното въображение

11.Лос Анджелис

И какво изобщо правеше той в Холивуд? Докато таксито дрънчеше и се друсаше по дупките към хълмовете, Оливия смъкна прозореца, за да се наслади на усещането за свобода и леко беззаконие, което винаги изпитваше в Лос Анджелис. Всичко беше тъй възхитително повърхностно. Вдигна поглед към гигантските билбордове, обрамчили пътя: „Търсите нова кариера?“ „Станете звезда! Свържете се със службата на местния шериф.“ „Върнахме се от рехабилитация и сме готови да купонясваме“, гласеше реклама за телевизионен справочник. Пейката на една автобусна спирка крепеше снимка с размери на плакат на ухилена агентка по недвижими имоти с пищна грива: „Валери Бабаджян: тя ще ви развежда из имотите на Л.А.“ Билборд за радиостанция твърдеше просто: „Джордж, братът на Дженифър Лопес“, а друг, който сякаш не рекламираше нищо, показваше артистична импресия за изкуствена блондинка в тясна розова рокля и фигура на Зайката Джесика. Под нея с гигантски букви беше написано „Анджелин“.

— Анджелин актриса ли е? — попита тя шофьора.

— Анджелин? Не. — Той се засмя. — Тя просто плаща за тези плакати, а после се явява лично по празненства и тям подобни. Прави го от години.

„Пиер сигурно ненавижда това място“, помисли си тя. С приближаването на сивозеления хълм в здрача започнаха да мигат светлинки. Минаха покрай Медицинския център „Сидърс-Синай“ със звездата на Давид, издигната отстрани.

„Знам какво прави тук — внезапно съобрази тя. — Тая работа с кандидат-звездите е пълна глупост. Ще ударят Лос Анджелис.“

В ума й започнаха да се вихрят познатите преувеличения: ракети, изстреляни от покрива на кучешкия парк в каньона Ръниън, падащи върху административните сгради на Студиата на „Фокс“, камикадзета, препасани с бомби на финала на „Американски идол“, торпеда, пуснати в канализацията. Усети, че я сърбят ръцете да се обади в CNN и едностранно да обяви висша степен на тревога. „Той е хубав и е секси, но планира да ни вдигне във въздуха. Пиер Ферамо…“

Табелата за хотел „Стандарт“ на булевард Сънсет беше обърната наопаки в знак на чалната обреченост. Хотелът, навремето старчески дом, наскоро беше превърнат в храм на холивудския ретро шик. Контрастът с бившата му клиентела беше драматичен. Оливия рядко бе виждала толкова много красиви млади хора на едно място да говорят по мобилните си телефони. Имаше момичета с камуфлажни панталони и горнища на бикини, момичета в прилепнали роклички, момичета с толкова ниско изрязани джинси, че коланите им бяха пет сантиметра под талията, момчета с бръснати глави и кози брадички, момчета с тесни джинси, които показваха всичко, с което разполагаха, момчета с торбести джинси, увиснали като потури до коленете. Имаше пластмасови столове, подобни на мъниста без верижка. Козяци украсяваха пода, стените и тавана. Един Ди Джей до басейна стържеше по грамофонна плоча. Върху стената зад рецепцията момиче, облечено само с бяло памучно бельо, четеше книга в стъклена кабина. Всичко това накара Оливия да се почувства седемдесетгодишна затлъстяла научна работничка, която всеки момент ще бъде помолена да се премести в съседния хотел.

Момичето на рецепцията й връчи послание от Мелиса, която я поздравяваше с добре дошла в Л.А. и й съобщаваше, че пробните снимки започват сутринта и ще намери лесно екипа на бара или във фоайето. Пиколото пак настоя да я придружи до стаята й, въпреки липсата на багаж. Главата му й заприлича на детска магнитна тетрадка по рисуване, в която по желание можеш да добавяш бради и мустаци с помощта на метален пълнеж. Момчето, или по-точно мъжът, имаше боядисана черна коса, козя брадичка, дълги бакенбарди и тесни очила в черни рамки. Изглеждаше нелепо. Ризата му беше разкопчана почти до пъпа и разкриваше гръден кош, достоен за екшън-герой.

Той отвори вратата към стаята. Вътре имаше ниско легло, баня с оранжеви плочки, яркосин под и сребърна възглавница на пода. „Може би не трябва да боядисвам апартамента си в бяло — помисли Оливия. — Може би трябва да го оформя по-скоро в стила на седемдесетте години с множество цветове и пластмасова шушулка, увиснала от…“

— Харесва ли ви стаята? — попита пиколото.

— Все едно съм на снимачната площадка на „Барбарела“ — промърмори тя.

— Това е било преди да се родя — отбеляза той.

Нахал. Определено беше над трийсетте. Имаше интелигентни яркосини очи, които някак не се връзваха с лицевото му окосмяване и това го превръщаше в жертва на модата. Вдигна сака й на леглото, като че ли беше хартиен плик. Тялото му също не се връзваше с лицевото окосмяване. Но пък това беше Л.А.: пиколо-тире-актьор-тире-културист-тире-умник.

— Така — рече той и отвори прозореца с еднопосочни стъкла, сякаш беше мрежесто перде.

Блъсна ги вълна от шум. Около басейна под тях с пълна сила се вихреше купон, ярко блестяха прожектори, гърмеше музика. Отвъд се очертаваше силуетът на Л.А. — осветено палмово дърво, неонов надпис, гласящ „Апартаменти Ел Мирадор“, кутия с искрящи скъпоценни камъни.

— Изглежда, добре ще си почина — отбеляза тя.

— Откъде пристигате?

— От Маями.

Взе ръката й твърдо и властно като професионалист и се загледа в белезите от изгарянето.

— Фондю ли сте правили?

— Йоркширски пудинг.

— Какво стана?

— Изгорих се.

— Какво ви води в Л.А.?

— Нима думата „тайнственост“ не значи нищо за вас? Той се изсмя.

— Харесва ми акцентът ви.

— Там, откъдето идвам, всички говорят така.

— Тук ли работите? Актриса ли сте?

— Не. А вие какво правите тук?

— Пиколо съм. Искате ли по-късно да пийнем нещо?

— Не.

— Добре. Има ли нещо, с което изобщо мога да ви бъда полезен?

„Да, да втриеш благовонни масла в уморените ми кости и да смениш превръзката на клетата ми изгорена ръка, ти, чудесно, дивашки силно, интелигентно на вид културистче.“

— Всичко е наред.

— Добре.

Гледа го, докато излезе, после затвори вратата зад гърба му, заключи я и окачи веригата. Започваше да се чувства като женен мъж в командировка в чужбина — навсякъде съблазнителни млади красавци, които я отклоняваха от пътя на… добре де, от кой път? Статията за актрисите? Не. Не беше това. Беше тук на мисия. Може би мисия на разследваща журналистка, но определено мисия.

Разопакова си нещата, за да завладее стаята. Натъпка ценностите си в сейфа, помисли малко и извади бурканчето със светеща пудра за лице „Ангелски прах“. Беше превъзходна и придаваше копринен, отразяващ светлината тен на лицето. Напудри внимателно всеки от клавишите на сейфа, също като Джеймс Бонд. Е, Джеймс Бонд вероятно нямаше да хаби за клавишите копринена, отразяваща светлината пудра. Но все пак.

После включи CNN.

„И отново основните новини накратко. С нарастване броя на жертвите все повече се смята, че вчерашната експлозия в Маями, взривила «През океани», която отне живота на повече от двеста души, е дело на терористи от Ал Кайда. Броят на загиналите до този момент е двеста и петнайсет, на ранените — четиристотин седемдесет и пет, а на изчезналите — над двеста и петдесет. Страдате ли от слаб контрол на пикочния мехур?“

Образът необяснимо се смени и показа побеляла жена, която правеше демонстрация на бални танци в зала, пълна с хора. Оливия нервно занатиска бутоните на дистанционното. Защо не даваха дори намек кога свършват новините и започват рекламите за церове срещу изпускане?

Обади се на рецепцията и попита дали са получили лондонския „Сънди Таймс“. Не бяха, щял да пристигне утре следобед. Отвори лаптопа да го прочете в Интернет.

Имаше огромно заглавие: „ПРЕЗ ОКЕАНИ“ РАЗЦЕПЕН НА ДВЕ. Бяха използвали нейното заглавие! Прегледа развълнувано страницата за името си. Имената под заглавието бяха Дейв Ръфорд и Кейт О’Нийл. Кейт! А нейното име? Материалът бе пълен с нейни цитати и дори цели параграфи от описанията й. Може би името й щеше да е най-отдолу. Там пишеше: „Допълнителни репортажи от екипа на «Сънди Таймс».“ Не бяха я споменали никъде.

— Е, майната им — решително отсече тя. — Поне съм жива. Също и Елси и Едуард.

Отвори френските врати, така че звукът на купона от басейна да влезе в стаята, и седна на писалището. Нейната протестантска работна етика й бе помогнала да избяга от земята на протестантската работна етика. Оливия се вкопчваше в работата да дири избавление, също като в несесера си за оцеляване.

В полунощ се облегна, протегна се и реши да отдъхне. Писалището беше отрупано с плячка от Маями — списъкът с гостите на купона, визитни картички, телефонни номера, надраскани на гърба на касови бележки, диаграма, която се опитваше да извлече някакъв смисъл от връзки, които нямаха смисъл.

Влезе в сайта Avizon.com, за да провери списъка на фаворитките си. Това беше евтина агенция за актриси-тире-манекенки, която бе изнамерила сред ужасяващите седемстотин шейсет и четири хиляди имена на „Актриси в Лос Анджелис“. Там откри Кимбърли Алфорд на страница със смайващо приличащи си Кирстени, Келита и Кимита, предизвикателно надули устнички срещу камерата, за да накарат продуцентите и останалия свят да паднат по гръб. Кликна върху носа на Кимбърли и нейната провокираща снимка изпълни целия екран заедно с данните й:

Опит като манекенка: професионален.

Опит като актриса: професионален.

Етнически произход: чероки/румънски.

Следваха гръдна обиколка, обиколка на талията, номер на обувките, качество на зъбите („отлично“).

Професионални умения: кара ролери, танцува степ, говори пет езика. Има собствена униформа на водачка на мажоретки.

Под това се намираше личното послание на Кимбърли в четири реда:

Оливия поклати глава и се прехвърли на Травис Бранкато, кандидат-звездата с вълчия поглед. Визитката му я отведе в сайт, наречен „Анклав“, където клетият Травис беше записан като „Управляващ бюджети за определен начин на живот“:

Оливия се облегна на стола и се усмихна. Идеята като че ли беше клиентите да „дадат“ на Травис половин милион долара, а в замяна от време на време да получават по два билета за мач или безплатен компактдиск. Не можа да се добере до нищо повече от телефонен секретар на горещата линия на „Анклав“. Вероятно управителите на начина на живот бяха прекалено заети да управляват хилядите долари за максимализация на развлечението, основано на интелигентната наука, та не можеха да вдигнат слушалката.

Потърси пак Ферамо в „Гугъл“. Нищо.