Оливия Джаулс и развинтеното въображение

8.

— И ти го целуна?

— Знам. Знам. О, Боже.

Оливия беше опънала кабела на слушалката до краен предел, гледаше светлините на корабите в океана и се чудеше дали и Ферамо не ги гледа. За нейно огромно смущение целувката на лунна светлина беше направила подозренията й по-смехотворни от пречките при търсенето на бин Ладен.

— Трябва да бързам. В нюзрума съм — обяви Кейт на отсрещната страна на телефона. — Затова дай да изясним нещата. Снощи ми се обади да ми кажеш, че той е Осама бин Ладен. След по-малко от двайсет и четири часа ми се обаждаш да ми кажеш, че си се мляскала с него на някакъв покрив. Ти си най-смешното създание, което съм виждала.

— Да, ти беше права — призна Оливия.

— Нали не си казала на Бари?

— Почти — изкикоти се Оливия. — Но не, не съм. Утре ще се срещна с него.

— С кого? С Бари?

— Не, с Пиер.

— С Пиер бин Ладен?

Оливия пак се закиска.

— Млъкни. Знам. Знам. Аз съм пълна идиотка. Но слушай. Няма да спя с него. Просто ще закусим заедно.

— Да, дааа, то се знае — проточи Кейт. — По дяволите, трябва да затварям. Обади ми се след това. Ясно?

Оливия щастливо се отпусна на леглото и огледа стаята. Беше толкова интелигентно обзаведена. „И моят апартамент би могъл да изглежда така — мислеше тя. — Бих могла да си поръчам абажур за лампата десет пъти по-голям от нужното. Вместо подставка за тоалетната хартия мога да сложа верижка, а мивката ми вместо фаянсова раковина да е купа от неръждаема стомана. Мога да монтирам полилей и гигантска шахматна дъска в градината, когато имам градина. Ще боядисам целия апартамент в бяло и ще изхвърля всичко, което не е бяло.“ Въодушевена от новите си планове за обзавеждане, Оливия си облече пижамата, нагласи будилника за седем часа, спусна вече поправената щора и провери електронната си поща. Имаше съобщение от Бари. „Относно «Прекрасният Маями».“

Извика го нетърпеливо на монитора.

Това беше всичко: „Добре.“ Засия от гордост и самодоволство.

Силно поощрена, тя натисна „Огговор“ и написа:

Натрака седемстотин и петдесет думи за промоцията на крема за лице за „Елан“, после импулсивно им изпрати идеята за статията за кандидатките в Лос Анджелис, както и за материал за прибързаните решения, когато се запознаеш с някого и как първите впечатления могат да са напълно погрешни.

На следващата сутрин Оливия стана и се облече неприлично рано. В седем и половина вече тичаше по Южната крайбрежна, твърдо решена да изхвърли от главата си всички безумни мисли за тероризма на Ферамо, като наред с това бузите й розовееха от здраве. Беше по-ветровито от всякога, от палмите бяха нападали листа и клонки, които застилаха улицата. Един сервитьор тичаше след покривка за маса, която с плющене се изтръгна от ръцете му.

Оливия се загледа в плажа, където бездомниците започваха да се размърдват. Един от тях зяпаше с похотлив възторг незабелязваща го група по йога — седем момичета, легнали по гръб, отваряха и прибираха крака.

Забеляза, че се движи по вчерашния си маршрут, каза си, че ще се върне с такси и има достатъчно време да се направи красива за закуската.

Спря, когато стигна до тревното островче, където се беше запознала с възрастната двойка. Седна на една бетонна стена да погледа „През океани“, за пореден път омаяна от огромността му. Чу дрънкането на звънец на борда, последвано от някакво съобщение. Една чайка се гмурна във водата за риба. Наоколо се носеше привичната пристанищна миризма на петрол с примеси на риба и водорасли. Топлият вятър бръчкаше повърхността на водата, малките пенести вълнички се блъскаха в създадения от човешка ръка скалист бряг. По балконите имаше хора. Вдигна шпионския бинокъл към очите си, търсеше каютата на Елси и Едуард. Ето я, в средата на кораба, на третата палуба от горе на долу. Елси седеше на белия шезлонг по бяла хавлия, косата й бе хлабаво прихваната, вятърът вееше хавлията. Там беше и Едуард също по бяла хавлия, застанал на вратата. „Влюбени птички — помисли тя, — толкова са сладки заедно.“

Както гледаше, отнякъде дълбоко под водата долетя бучене, което я накара да подскочи. Внезапно цялата чудовищна постройка се залюля като клатушкащ се пияница, после се килна надясно, пораждайки огромна вълна, която се понесе през спокойния канал към нея и се хвърли върху скалистия бряг. Чу викове, по балконите се появиха още хора и занадничаха навън.

Инстинктът й подсказа да се махне. На около двеста метра вдясно от нея имаше няколко фабрично сглобени бараки, издигнати на няколко метра над земята и стоманен контейнер за стоки. Тръгна бързо нататък. Намираше се може би на двайсет метра от стоманения контейнер, когато видя някакво проблясване, последвано от звук, сякаш гигантска врата се затръшва под земята.

Когато се обърна, до кораба се беше издигнал воден стълб. Тя хукна към стоманения контейнер, като се препъваше по неравната земя. Зави сирена, тревожният й зов напомняше за противоатомните тревоги във филмите от петдесетте години. Чуха се писъци, после още една сирена, а после се появи ослепително избухване на синя светлина и втори гръм, по-силен от всичко, което бе чувала досега. Блъсна я силна вълна от горещ въздух, пълна с метални парчетии и боклуци, и я запрати по очи на земята. Чу, че се задъхва, сърцето й бумтеше в ушите и тя пропълзя последните няколко метра до контейнера. Под него имаше дупка и тя се навря в нея, като се сви, за да се скрие колкото може повече. Огради устата си с ръце и започна да диша, като се стараеше да задържа отвън лютивия дим, опитваше се да се успокои, опитваше се да се смали до степен на невидимост, да заспи зимен сън като костенурка в кашон, пълен със слама.

НИКОГА НЕ СЕ ПАНИКЬОСВАЙ. Правило номер едно, основното правило за оцеляване, главното указание за спешни случаи по всяко време и навсякъде беше „Не се паникьосвай“. Не допускай умът ти да бъде замъглен от истерията, така че да забравиш да гледаш, да забравиш какво всъщност става наоколо или да забравиш да направиш простите очевидни неща.

Когато звуците от разрушението затихнаха и останаха само писъците и сирените, Оливия отвори очи и надзърна изпод контейнера. Гледаше през облак от гъст черен дим към пристанището, където бушуваше голям пожар. Виждаше се трудно, но изглеждаше като че ли самата вода гори. Едва забеляза очертанията на „През океани“, който като че ли беше разцепен на две. Едната му част все още беше хоризонтална, другата беше почти вертикална като „Титаник“ във филма. Хората се плъзгаха по палубата и се опитваха да се уловят за перилата, докато други падаха направо в пламъците. Балконът на Елси и Едуард се намираше точно на разделителната линия — на мястото му зееше дупка, показваща сечението на кораба като на чертеж.

Оливия реши да остане на мястото си. Докато наблюдаваше, половината от кораба, която още беше хоризонтална, сякаш се изви навън. Удари я нова вълна от горещ въздух като от отворила се фурна и чу нов гръм, когато корпусът избухна в гигантско огнено кълбо. Оливия заби брадичка в гърдите си и чувстваше, че плътта на едната й ръка гори. Над нея се чу оглушителен рев. Трябваха й няколко секунди, за да успокои дишането си и после, като си повтаряше: „Спокойно, спокойно, не се паникьосвай, спокойно“, тя изпълзя от скривалището си и с облекчение забеляза, че краката й все пак я държат. Хукна да спасява живота си и чу зад гърба си експлозията на контейнера.