Пазителката

UNDECIM Бягството

Следващото утро отново ни завари на повърхността, готови за поредния урок по летене на краля.

Докато вървяхме към ливадата, той ме улови за лакътя.

— Да не си паднала някъде?

Проследих погледа му и видях върху ръкава си петно от кръв там, където ме бе ударило острото късче скала, откъртено от неговия куршум.

— Не, просто се закачих в един остър ръб.

Той изсумтя презрително и вдигна очи към небето, където бързо се събираха мрачни облаци.

— Изглежда, наближава буря. Най-добре да не губим време.

Понечих да го пристегна с ремъците както обикновено, но той поклати глава.

— Не, скъпа. Този път ролите са разменени. Аз ще нося теб.

Нямах друг избор, затова се подчиних и с един скок двамата се устремихме нагоре.

Вятърът бе доста силен и непрестанно ни подмяташе, а скоро към това се добавиха и едри, студени капки дъжд, които наквасиха дрехите ни. Бях доволна, че поне нося очилата си. Скоро хоризонтът пред нас се разцепи от ярка светкавица, а последвалият гръм едва не пукна тъпанчетата ни. Усетих над себе си как Торн се напряга. Очевидно малко дъждец го плашеше.

— Всичко наред ли е, о, велики кралю? — попитах подигравателно.

Той не отговори, а вместо това започна да прави някакви гърчещи се движения. Отначало не разбрах какво става, но скоро усетих, че ремъците се разхлабват. А тъй като бяха единственото нещо, удържащо ме във въздуха, това представляваше известен проблем. Проблем, който реших, като се извърнах и сграбчих здраво веригата с ръка.

Балансът се наруши и ние начаса се понесохме стремглаво надолу.

— Пусни я! — ревна той, като се мъчеше да ме ритне.

— Никакъв шанс — викнах в отговор.

Продължихме да се мятаме и да правим всевъзможни лупинги, винтове и виражи в навъсените небеса.

Ударите му се сипеха един подир друг, а аз се бранех и ги парирах, докато най-сетне не ми омръзна. Замахнах с юмрук и го забих право в лицето му. Кръвта рукна като чешма и ни опръска и двамата.

— Счупи ми проклетия нос! — изгледа ме потресено той.

— И това ти е малко — отвърнах и го цапардосах по едното око, а после за капак добавих и ритник в корема. Вярно, че бях Женска, но следва да се отбележи, че по сила не отстъпвах на почти никой Мъжки, най-малко на този дъртак.

Той се вкопчи в пръстите ми, с които се бях уловила за веригата, и започна един по един да ги разтваря. Когато стигна до третия, реших да сменя тактиката. Обвих крака около кръста му, така че двете ми ръце останаха свободни. И аз ги използвах подобаващо.

Започнах да млатя Торн по всяка част от тялото, която можех да достигна. Цялата омраза, ненавист, отвращение и чиста ярост, които бях трупала към него от толкова дни насам, най-сетне се отприщиха. Исках да го нараня за всяка гадост, която ни беше причинил. За всеки екос и гном, който бе нарязал. За всеки гръб, който бе одрал. За убийството на Мъргатройд. И просто затова, че беше най-злата и проклета гадина, която бях имала злощастието да срещна в живота си.

След около дузина удари смятах, че вече съм го зашеметила, но той се оказа по-държелив, отколкото предполагах. Дори не успях да видя навреме неговия юмрук, който се заби в ченето ми със сила, от която ми се стори, че всичките ми зъби се разклатиха. Торн беше стар, но едър и як. Главата ми отново се разтресе и усетих как половината ми лице отича. Пред очите ми заиграха тъмни кръгове. Явно решил да ме довърши, той замахна отново, но аз блокирах удара му с лакът, от което пареща болка ме прониза чак до рамото. После, държейки единия си крак обвит около кръста му, освободих другия и забих коляно в мястото, което всеки мъж пази най-старателно. Той простена и отведнъж омекна.

— О, не! — извиках.

Макар да бях спечелила двубоя, състоянието на противника ми никак не допринасяше за успеха на съвместния ни полет. Извих глава назад и единственото, което видях, бе маса от дървета, носеща се насреща ни с главоломна скорост.

Торн явно също ги забеляза, защото тръсна глава и изфъфли през разбитите си зъби:

— Ще ни убиеш и двамата!

— А ти искаше да убиеш мен — извиках в отговор.

Улових Дестин с две ръце и със сетно усилие го извъртях така, че да се озова отгоре му. Приличах на ездач на пощръклял слеп, теглещ отчаяно юздите. Изпънах рамене назад, вирнах брадичка и ето че сантиметър по сантиметър започнахме да възвръщаме хоризонталното си положение. Когато накрая прелетяхме над дърветата, подметките ми закачиха най-горните им клони.

Поредната светкавица удари толкова близо до нас, че насмалко не ме събори от Торн. Той се възползва от възможността, сграбчи ме за косата и ме откъсна от себе си. После просто ме пусна, обаче аз нямах нищо против, защото, докато ме скубеше, без да усети, бях откачила Дестин от кръста му.

Сега я препасах и обърнах глава тъкмо навреме, за да го видя как пада като камък надолу. Всемогъщият крал пищеше като уплашено бебе Уъг.

— Помогни ми, Вега! — се носеше от гърлото му.

Една част от мен не искаше да си мръдне и пръста, за да го спаси. Но друга част не можеше просто така да остави едно живо същество да загине. Предполагам, че в това се състоеше и цялата разлика между такива като него и такива като мен. Още повече че бързата и безболезнена смърт нямаше да бъде достатъчно справедливо наказание за всичките му злодеяния.

Насочих глава и ръце надолу и се стрелнах със скоростта на гюле, изстреляно от някой от неговите топове. Сграбчих го на свой ред за косата, за да видя как ще му се хареса. Приземихме се достатъчно меко, за да се отъркаляме, без да си счупим някой крайник.

В следващия миг видях пред лицето си зеещото дуло на неговата морта.

Торн беше в окаяно състояние. Лицето му представляваше кървава пихтия, а бях сигурна, че за капак съм му пукнала и едно-две ребра.

— Току-що ти спасих живота — процедих.

— А аз сега ще взема твоя — отвърна той с напълно налудничаво изражение.

Докато успее да го изрече, вече лежеше ничком на земята, а оръжието му бе отхвръкнало встрани. Погледнах Хари Две, който се бе метнал на гърба му и тъкмо впиваше зъби в левия му бут. Кралят нададе кратък писък, но аз го прекъснах с един ритник в главата с калния си ботуш. После смъкнах сбруята от него и я надянах на себе си.

— Хайде, скачай — викнах на кучето. — Бързо.

То се метна на гърдите ми, аз го пристегнах с ремъците и двамата се извисихме като стрела в дъжда. Полетях в посоката, където знаех, че се намира Делф, и не след дълго го видях да тича презглава по полето, с цял отряд екоси по петите. Съдейки по пукота на мортите им, това бяха верните на краля стражи. Насочих се право към него и в последния възможен момент го улових за протегнатата ръка. Веднъж откъснали се от преследвачите, се устремихме към замаскирания вход на подземието с цялата възможна скорост, на която бе способна Дестин. Разполагахме само с броени минути, за да приведем в изпълнение плана си.

Когато се спуснахме на дъното на ямата, там ни очакваше единствено Люк. Това не беше случайност. Делф предварително се бе уговорил с главния екос той да отпрати своите подчинени. Освободих Хари Две от ремъците и сграбчих Люк за ръката.

— Аерокорабът!

След като взехме торбите си от своята стая, затичахме подир него по коридорите, но на минаване покрай залата с черепите аз се спрях.

— Чакайте малко.

Сложих ръкавицата, уголемих Мълнията до пълния й размер и се прицелих.

— Запуши си ушите — каза Делф на Люк и го дръпна назад.

Копието се изви и премина като вихър покрай покритата със зловещи ниши стена. Последва разтърсваща експлозия и масата от черепи се срина с грохот върху каменния под. Когато прахта се уталожи, не бе останал нито един чифт зеещи очни кухини, които да се пулят насреща ни.

— Да живее кралят! — викнах, без да се обръщам към никого конкретно.

Няколко минути по-късно достигнахме масивната врата, зад която бе скрит корабът, и Люк я отключи.

— Аз ще взема греблата — каза Делф.

Но някакъв звук зад нас накара всички ни да се обърнем. На входа стояха Сира и малкият Кори.

— Торн се завръща — промълви задъхано Сира. — Никога не съм го виждала толкова гневен. — Тя замлъкна и устните й потрепериха. — И съдейки по онова, което чух, Люк, той знае, че ние сме го предали. Явно няма да преживеем днешния ден.

— Ще го преживеете, и още как — възразих твърдо и извадих книгата от торбата си. — Това е доказателството, от което се нуждаеш, Люк. Ако и то не вдигне народа ти срещу калпавия му крал, значи нищо няма да успее.

Люк взе книгата, отвори я, отгърна първите няколко страници и лицето му пребледня. Чертите му се изопнаха от ужас и отвращение, а сетне от ярост. Личеше си как куражът му се възвръща и го изпълва целия. Той захлопна кориците и ме погледна.

— Знаех, че Торн е луд, но никога не съм подозирал, че е такъв… злодей.

— Но не може да не сте забелязвали, че както екоси, така и гноми изчезват? — отбеляза Делф.

— Да, но той обвиняваше гръбовете. Сега разбирам, че това е бил начинът му да настрои нашите раси една срещу друга.

— Той е същинско чудовище, Люк — казах аз. — Не знам с какво още ни предстои да се сблъскаме в Мочурището, но се съмнявам, че ще е по-страшно от него. И какво смятате да направите по въпроса? — попитах директно, сочейки книгата.

— Какво ли? — Екосът сякаш растеше направо пред очите ни или може би по-скоро си възвръщаше вида, който е имал някога. — Ще си вземем животите обратно, ето какво. И ще се отървем от един крал, който никога не е бил достоен да царува дори над стръкче трева.

Разменихме прегръдки. Когато ме пусна от обятията си, Люк каза:

— Благодаря ти, Вега. Ти ни даде шанса да се бием, припомни ни кои сме всъщност. А сега вървете и успех в пътешествието ви!

Той излезе и заключи вратата след себе си. В далечината се чуваха викове и тропот на тичащи нозе.

Докато Делф грабваше веслата, аз влязох в дървения корпус и започнах да оглеждам приспособлението, помпащо въздух в балона.

— Ще трябва да открием как работи това чудо — му викнах.

— Аз знам как работи — чу се глас.

Извърнах се рязко и видях пред себе си гнома, който ме бе погледнал странно в първия ден след пристигането ни. Той пристъпи напред от една скална цепнатина, в чиято сянка се беше скрил.

— Кой си ти? — попитах.

— Сийв — бе отговорът.

— И как така си се научил да говориш уъгски?

— Много лесно. Като слушах разговорите между Люк и краля. Нас, гномите, никой не ни забелязва, та лесно подслушваме едно-друго.

— Значи можеш да го надуеш?

Той доближи мълчаливо и направи нещо с устройството. В него лумна пламък и се разнесе свистящ звук. Нагорещеният въздух бурно се устреми нагоре и започна да изпълва вътрешността на балона.

— И колко време ще отнеме?

— Не много — отвърна гномът. — Както сама виждаш.

Въжетата, удържащи корпуса на място, вече се изпъваха от нарастващата подемна сила.

Делф обаче вдигна лице към свода на пещерата и чертите му се помрачиха.

— И каква полза да го отлепим от земята, щом не можем да излезем навън?

Проследих погледа му и едва сега забелязах, че шлюзът над главите ни е затворен.

— По дяволите! — изкрещях. Планът ни явно бе пълен с недостатъци.

Но Сийв посочи към един тъмен ъгъл, където се виждаше метален лост между две големи зъбни колела.

— Ето оттук се отваря. Достатъчно широко, за да пропусне балона.

Сега вече го погледнах подозрително. Чак такава услужливост ми идваше в повече. Бях свикнала да се справям с инат и коварство, но безкористната доброта винаги ме хвърляше в съмнение.

— Защо ни помагаш? — поисках да знам.

Дребосъкът се усмихна и отговори с леко съскане.

— Не си падам много по кралските компании. — Той вдигна една от ноктестите си ръце. — Ние, гномите, обичаме да се ровим в земята. Затова и предполагам, че се разбираме добре с гръбовете. Видях те да даваш книгата на Люк. Чух думите му. Никакви гадни крале повече! — И той запляска от възторг, при което се разнесе шумно тракане.

Делф дръпна лоста и точно над кораба, вече почти готов за излитане, бавно се разкри голям отвор.

— Побързай — викнах му, защото отвън се чуваха стъпки. — Торн сигурно има ключ.

Барикадирахме надве-натри вратата с няколко тежки сандъка и се качихме в кораба, като хвърлихме вътре и торбите си. Делф вече бе промушил веслата в отвърстията им. На борда висеше окачен голям нож в кожен калъф.

— Това пък за какво е? — зачудих се.

— Явно за въжетата — отвърна той. И действително, те вече скърцаха, изпънати като струни от пълния балон.

Вратата се огъваше от думканията отвън, но все още държеше, благодарение и на сандъците, с които бе подпряна.

— Режете по-живо! — извика Сийв. — Размърдайте се или ще загинете.

Започнах да кълцам усърдно въжетата, не те се оказаха дебели и здрави.

— Докарайте топ! — чух Торн да реве с пълен глас.

Делф грабна ножа от ръцете ми и се залови да реже като обезумял. Вдигнах глава нагоре и видях забуленото в буреносни облаци небе. Оставаха още три въжета. Хари Две скочи върху перилата на борда и загриза едно от тях.

Обходих с очи руля, греблата и другите приспособления и се опитах да си представя как точно ще управляваме кораба. Можех да се сетя само за стотина неща, които имаше вероятност да се объркат.

По коридора с тропот търкаляха оръдието.

— А ти как ще се измъкнеш оттук? — попитах Сийв.

Той само ми показа ноктите си и за сетен път се усмихна с острите си почернели зъби.

— Докато имам ето тези тук, нищо не може ме удържа.

После се обърна и започна да рие стената зад себе си, сякаш беше от пясък.

Делф преряза едното въже, Хари Две също прегриза своето. Оставаше само последното.

Сграбчих го с две ръце и дръпнах с всичката сила, която ми даваше Дестин. То бе закрепено за метална халка, забита дълбоко в скалата, но ето че тя не издържа и се изтръгна от мястото си. Претърколих се назад и ударих глава в устройството за горещ въздух. Преди да се изправя на крака, вече летяхме. Но издигането ни не бе достатъчно бързо.

Грохотът на оръдието разтърси пещерата, вратата се разби на трески, а сандъците отхвърчаха встрани като перушинки.

Делф изкрещя.

Хари Две излая.

Аз се приведох.

Гюлето прелетя между палубата и долния край на балона.

Когато изправих глава, едва повярвах на добрия ни късмет.

Изстрелът не ни бе улучил изобщо, а вече почти бяхме минали през отвора, който щеше да ни отведе към външния свят. Но когато погледнах към Делф, разбрах, че съм сгрешила. Остро парче скала от отсрещната стена, разбито от снаряда, бе отхвръкнало и ранило дълбоко ръката му. Той се бе присвил, притискайки я към гърдите си, а ризата му бе изцапана с кръв.

Коленичих до него и извадих Целебния камък.

— Това пък как се озова у теб? — изпъшка той с разкривено от болка лице.

— Задигнах го от джоба на Торн, докато двамата се премятахме из небето.

Прокарах го над ръката на Делф и си помислих за хубави неща. Кръвта моментално спря, а раната се затвори и заздравя. После използвах Камъка и за собствените си охлузвания и синини, получени при двубоя с краля. Отдолу се чуха викове и аз надзърнах през борда.

Торн тресеше юмрук към нас, пръскайки слюнки от ярост. Аз обаче можах само да се усмихна при вида на подутото му, насинено лице и счупения изкривен нос.

В този момент забелязах движение вдясно от него. Беше Сийв, подал глава от дупката си, любопитен да види какво става. Преди да успея да го предупредя, Торн, който сякаш имаше очи и на гърба, се обърна и натисна спусъка на мортата си. Куршумът улучи гнома и той се срина мъртъв на земята.

— Ах ти, проклет убиец! — изкрещях на Торн.

— И вашият ред ще дойде! — ревна в отговор той.

После преминахме отвора и се озовахме над ширналото се Мочурище, където вятърът бързо ни поде. Течението обаче ни тласкаше обратно към отвесната скала, а това не бе желаната от мен посока.

— Делф! — извиках през поривите на бурята. — Хващай веслата!

Видях го как сяда на скамейката, улавя здраво дръжките и напряга мишци.

— Не в тази посока, в обратната!

— А, ясно. — Той смени положението си и продължи да гребе.

Аз самата застанах на руля и сторих всичко по силите си да направлявам кораба.

Час по час поглеждах надолу, за да проверя какво се случва на земята. И онова, което очаквах, не закъсня. Торн и неговата армия от екоси се изсипаха от ямата и се впуснаха подире ни.

— Добре, Делф, мисля, че можеш да спреш да гребеш.

— Настигат ли ни?

— Да, вече са почти под нас.

Той пусна веслата и се присъедини към мен край борда.

Мочурището междувременно се бе променило отново. Планините, реката, скалистият хълм — всички те си бяха сменили местата. Във въздуха се усещаше енергия, подобна на електричество. И по някаква причина ми се струваше, че не е от бурята.

Екосите заемаха позиция за стрелба, насочили дългите си морти право към нас. Торн също беше сред тях, вирнал доволно глава. Обърнах се към Делф и кимнах.

Той улови въжето, висящо до руля, и го дръпна, освобождавайки клапите на балона. Започнахме бързо да се снижаваме.

Пристегнах Хари Две към гърдите си с помощта на ремъците.

— Хвани се за мен, Делф. Време е.

Той сграбчи торбите ни с една ръка, а с другата се улови за моята. Отведох го до далечния край на палубата, извън полезрението на Торн и екосите.

— Ако случайно нещо се обърка… — каза той, гледайки ме в очите.

— Няма, всичко ще бъде наред.

— Знам, но все пак… — Той се наведе и ме целуна по бузата.

Разнесе се първият залп и куршумите улучиха балона, пробивайки го на множество места.

— Сега! — извиках и ритнах устройството, нагряващо въздуха. То се прекатури и огънят плъзна по дървения корпус.

Застанахме на ръба на парапета и скочихме. Дъските на палубата под нас се изпъстриха с дупки от втория залп.

Точно преди да докоснем земята, изпънах тяло и Дестин ни поде, понасяйки ни над ливадата. Горящият кораб се сгромоляса с трясък, а когато изгубилият форма балон докосна пламъците, се разнесе мощна експлозия, съпроводена със зарево от светлина и гейзер от черен дим.

Е, рекох си, дотук с плановете на Торн да нападне Горчилище. Дори да се изплъзнеше от гнева на Люк и останалите екоси, никога нямаше да успее да построи втори аерокораб.

Щом димът се поразнесе, Делф извика:

— Вега Джейн, виж!

Обърнах се и зърнах картина, която никога няма да забравя.

Стотици въоръжени екоси се носеха по посока на Торн и неговия далеч по-малък отряд. Предвождаше ги Люк, а във вдигнатата му ръка бе книгата — доказателството за злодействата на престъпния крал, изписано със собствената му ръка.

Погледнах Делф с широка усмивка на лице.

— Това май е краят на Кралството на катафилите.

— Отдавна му беше време — рече навъсено той.

Продължих да летя с максималната възможна скорост, но след около пет километра се уморих да мъкна със себе си Делф, Хари Две и торбите ни с провизии. Насочих ръце надолу и плавно се приземих. Известно време просто лежахме върху тревата, още невярващи, че сме се измъкнали живи и здрави.

— Е — проговори Делф накрая, — все пак успяхме, а? Като се имат предвид всички неща, които можеха да се объркат… — Той сведе очи. — Жалко само, че Сийв загина.

— Вярно — отвърнах. — Никога нямаше да се справим без него. Но той падна геройски, биейки се срещу Торн.

— Предполагам, че си права, Вега Джейн.

Хари Две изджафка и ние се сепнахме, но се оказа, че няма нищо тревожно. Кучето просто стоеше изплезило език, сякаш в знак на съгласие с мен.

— На кораба, преди да скочим, ти ме целуна ето тук — докоснах се по бузата.

— Ами аз просто… — заекна Делф.

Наведох се към него и го целунах точно по същото място.

— Благодаря ти.

— Че за какво? — опули се той.

— Просто затова, че си ти. Мисля, че си чудесен.

И тогава се случи неочакваното. Сякаш от нищото, отгоре ни се спусна черен, непрогледен облак. Чух Хари Две да лае, чух нечий стон. В следващата минута облакът бе изчезнал. А заедно с него и Делф.