Пазителката

QUADRAGINTA QUATTUOR Смъртта й прилича

Когато докоснах с плясък водата, мислех, че ще е студена и неприятна, но всъщност се оказа тъкмо обратното. Тя бе топла и успокояваща.

Но щом се показах на повърхността, цветът й се бе изменил.

Поех си дъх. Или поне опитах. Щом въздухът нахлу в гърлото ми, целият ми мозък сякаш щеше да експлодира. Започнах да се мятам, хриптейки, и накрая, когато вече губех съзнание, сторих единственото, което ми идваше наум. Гмурнах се под водата.

След като на повърхността едва не се бях задушила, гърдите ми конвулсивно, от само себе си се разшириха. Знаех, че щом течността изпълни дробовете, ме чака само едно — смърт.

И все пак не умрях. Болката в главата ми изчезна и аз жадно вдишвах и вдишвах. Водата нахлуваше и пак излизаше през устата и ноздрите ми, оказвайки странно освежаващ ефект. Запалих пръчката и се огледах. Беше толкова мътно, че дори нейната ярка светлина даваше видимост от едва метър-два. Започнах да плувам, което ми се удаде без всякакво усилие. След известно време реших да се уверя, че се движа в правилната посока, и се издигнах нагоре. Но над реката цареше плътен мрак, а болката експлодира в черепа ми с такава сила, че незабавно трябваше да се гмурна отново.

Леден студ обхвана вътрешностите ми, макар топлата вода отвън да галеше приятно кожата.

Ако не мога да дишам отвън, как изобщо ще изляза на брега? Нима това бе цената, искана от Рубес, саможертвата, която малцина биха склонили да направят?

Да остана завинаги пленница на река Обол?

Прогоних тези ужасяващи мисли и продължих да се плъзгам напред с надеждата, че приближавам целта.

Рубес беше споменал за загадка, която трябва да се реши. Нямах представа какво бе имал предвид. Може би зверове, които с коварство ще се мъчат да ме убият и които трябва да надхитря. Във всички случаи не пречеше да съм подготвена.

— Кристиладо магнифика — замахнах с пръчката.

Очаквах да видя насреща си водни демони, неотстъпващи по уродливост и кръвожадна свирепост на събратята си, бродещи по сушата. Това поне щях да разбера. Да се изправя срещу някой от тях, да се бия и може би да спечеля. Но пред мен се разкри съвсем друга картина.

— Неее! — простенах. Спрях да плувам и започнах да потъвам към дъното на зловещата река.

Наоколо се простираше бойното поле, сред което бях получила Мълнията от Алис Адронис и сама едва не бях загинала. Но този път аз бях част от битката. Виждах себе си, облечена в блестяща ризница и яздеща мускулест жребец. Моят образ се носеше през небето и държеше в десница огромно копие, досущ като Алис.

Бях сънувала това по-рано и затова знаех какво ще последва. Страховит удар попадна в гърдите на образа ми и го изхвърли от седлото. И докато той падаше, се случи онова, от което се боях.

Ние се сляхме. И двете падахме от висините с главозамайваща бързина. Погледнах към гърдите си и видях там раната, дълбока и кървава. Болката ме пронизваше и аз изкрещях, при което устата ми се напълни, вече не с вода, а с кръв. Моята кръв. После не усещах нищо.

И това ме уплаши повече от всичко досега.

Защото на света има само една причина раненият да престане да усеща болка.

Това не беше сън, не беше въображаем образ.

Това бе моята смърт.

На мен, Вега Джейн.

Вече не съществувах.

Докоснах дъното на онова, което смятах за река Обол, и тогава се случи нещо удивително.

Продължих да падам. Сякаш речното легло се бе разтворило, наносите и тинята се бяха отместили встрани, позволявайки ми да продължа надолу, към неведоми дълбини.

С изчерпването на последните останки от смелостта ми бях стиснала клепачи. Но сега се наложи да ги отворя. Чух потропване на тежък жезъл по каменен под. Вдигнах поглед и съзрях пред себе си висока, изпита, почти мъртвешка фигура.

Беше Орко. С дългия си закривен нос с три ноздри и черните като катран очи, вперени в мен. Противната му уста се отвори и измежду черните зъби се стрелна дълъг език с три заострени върха. Той просъска и отново удари по пода с жезъла си.

Това ме накара да скоча на крака и да застана лице в лице с него. Опипах дрехите си. Те бяха напълно сухи, сякаш изобщо не бях влизала във водата.

Отстрани се простираше вече познатата ми стена на мъртвите — с отворените им усти и немигащите очи. От устите не излизаше нито звук, но в очите се четеше повече злочестина, отколкото думите можеха да опишат.

Когато погледнах отново към Орко, видях, че се усмихва доволно. И не беше трудно да отгатна защо.

На гърдите ми продължаваше да зее ужасната рана, под която неподвижно бе замряло сърцето ми. Понечих да я докосна, но после отдръпнах ръка, несигурна дали бих могла да понеса допира с нея.

— Керте — просъска триумфиращо Орко.

Нима наистина бях умряла? Но как бе възможно? Та аз реално дори не бях стъпвала на онова бойно поле, за да получа фаталната рана.

— Не съм мъртва — изрекох твърдо.

В отговор той само посочи с ноктест показалец към гърдите ми.

— Керте.

Тръснах упорито глава:

— Не съм мъртва.

Орко вдигна жезъла и направи движение по посока на стената. Усетих как краката ми се отлепят от пода и бях запокитена във въздуха към нея. Вече чувах ясно словата, отронващи се от клетите зазидани души.

Следващото, което се случи, бе по-ужасно от всичко.

Ударих се в стената и започнах да потъвам, да се разтварям в нея. Имах чувството, че… изчезвам, че части от самото ми същество се откъсват от мен. Озърнах се обезумяло наоколо, осъзнавайки по някакъв начин, че след като останат единствено очите и устата, ще бъда изгубена, пленена за вечни времена.

Мислите ми неволно се устремиха към Делф и Хари Две.

Дори към Петра и Лакланд.

И тогава, докато потъвах все по-дълбоко в камъка, в главата, ми се разнесе глас.

Той не идваше от мъртвешката стена.

Идваше от собственото ми съзнание.

Вега, смъртта е просто страх. Без страх няма смърт. Без смърт няма прегради. Без прегради има единствено свобода.

При други обстоятелства глас, говорещ от нищото, щеше да ме хвърли в див ужас. Но не и сега. Сега, по някаква необяснима причина, той ми вдъхна спокойствие. А после и нещо много, много по-ценно. Може би най-ценното от всичко.

Вдъхна ми надежда.

Погледнах към ръката си, която все още не бе изчезнала. Пръстите й продължаваха да стискат вълшебната пръчка.

И си спомних как при първата ни среща Орко бе показал, че се бои от нея.

Което, естествено, означаваше, че се бои от мен — Вега Джейн.

Аз бях магьосница. Имах пръчка и бях в отчаяна нужда. Значи, според поуките на Силен, можех да сътворя магия, с която да удовлетворя тази нужда. Точните слова на заклинанието нямаха значение. Важни бяха духът, тялото и съзнанието, както неведнъж ми бе повтаряла Астрея. Нима в нейната къща не бях изрекла спонтанно заклинание, за да си помогна, без дори да притежавам пръчка?

Цялата ми същност се концентрира в едно. Направих разсичащо замахване с пръчката и изкрещях с целия си останал дъх:

— Не съм мъртва!

Разнесе се оглушителен трясък, подобен на гръмотевица, и цялата стена се разцепи през средата.

Освободена от нейната хватка, пристъпих сред отломките, вдигнала високо пръчката.

За първи път не изпитвах страх в присъствието на Орко. Преградите на моя затвор наистина бяха строшени. И с огромно удовлетворение забелязах как в катранените ями на неговите зловещи очи пропълзява неувереност.

Двамата започнахме да се дебнем и обикаляме един друг. На няколко пъти той вдигна жезъла, но аз държах пръчката в готовност, решена да отразя всяка евентуална атака. Видях, че на няколко пъти поглежда към гърдите ми, и се възползвах от един кратък промеждутък, за да сторя същото.

И ахнах от почуда. Раната бе изчезнала.

Жестокото, мъртвешко лице се разкриви в злобна гримаса.

Не можах да се сдържа и просъсках собствената му любима дума:

— Керте.

И изведнъж се понесох стремглаво нагоре, през камъни и пръст, пробих ги, докато не се озовах във вода. Навлязох в нея с устрем, който ми се стори, че ще пръсне тъпанчетата ми. В следващия миг започнах да кашлям и да плюя. Ужасих се, че ще се удавя, докато не си дадох сметка, че отново дишам въздух, а не вода.

Огледах се над повърхността във всички посоки, но всичко изглеждаше еднакво и нямах и най-малка представа накъде да плувам. Направих няколко маха с ръце, внезапно обхваната от безкрайна умора след подземните премеждия. Един-два пъти потънах и едва успях отново да изляза на повърхността. Не знаех дали ще намеря сили да продължа да се боря.

Нещо ме сграбчи и аз се замятах като риба на сухо в отчаян опит да се освободя. Пробвах да насоча пръчката, но лактите ми бяха като приковани към тялото. Сетне главата ми се показа над водата и аз зяпнах втрещена.

— Делф! — Лицето му бе едва на педя от моето, а силните му ръце ме крепяха. — Какво правиш тук?

— На какво, по дяволите, ти прилича, Вега Джейн? Спасявам те, разбира се.

Той се обърна по гръб и заплува, като поддържаше брадичката ми над повърхността.

— Знаеш ли поне посоката? — попитах, безмерно облекчена от присъствието му.

— Запалихме сигнален огън на брега. Насочваме се право към него.

— Съжалявам, задето се наложи да ви омагьосам.

— Да, предположих, че това си направила, щом дойдох на себе си.

— Дълго ли се наложи да ме търсиш?

— Достатъчно дълго.

Накрая краката ми докоснаха нещо твърдо и разбрах, че сме стигнали плитчините. Делф ми помогна да се изправя. Обърнах се тъкмо навреме, за да видя как Рубес преминава покрай нас в черната си ладия.

Погледите ни се кръстосаха, но след срещата с Орко това същество вече трудно можеше да ме уплаши.

— Ей, Рубес — викнах му, като посочих към мътното течение на реката. — Мисля, че реших загадката. Благодаря!

Изражението му бе същинска маска на омраза и презрение.

Все едно някой го беше грижа!

Продължихме, докато не стъпихме на брега и там нещо се хвърли отгоре ми.

Беше Хари Две, който тикаше муцуна в мен и възторжено ме ближеше по бузите.

След него Делф ме сграбчи в смазващата си прегръдка.

— Взе пак успя! — каза, галейки ме с дъха си. От всяка фибра на тялото му струеше облекчение.

— Успях, да — отвърнах тихо. — Къде са останалите?

— Чакат ни край огъня.

— Е — попита той, докато крачехме нататък. — Много зле ли беше плуването?

Погледнах щастливото му широко лице.

— Не, Делф. Съвсем не беше толкова зле.